Интерпретация на фрагмент от художествен текст

(последната 41 задача от теста за матура по БЕЛ)

Фрагмент –  отрязък, къс, откъс, част, парче, извадка. Частта от цялото проявява качествата на цялото. И притежава самостоятелен смисъл като елемент от общата структура. Интерпретацията на отделен фрагмент от художествения текст повтаря логиката на цялостния прочит в границите на един негов етап (прочитът се разгръща във времето и в този смисъл е процес).

Откъсът има свое съдържание, открояващо някоя от  подтемите  на  текста. Чрез него се поставя някакъв  проблем  (въпрос), на който се дава определено художествено решение: чрез  композицията  му, чрез  човешкото присъствие (персонажи, субектно-обектни отношения),  времето и пространството  на случването/преживяването,  словоупотребата  (начина на говорене). Т. е. Общите характеристики на текста се търсят като проявление и в избрания отрязък. В същото време се осмисля и мястото, ролята на фрагмента в произведението – в зависимост от това дали е в началото, в същинската му част или на финала. Така се оценява контекстуалната свързаност между частта и цялото. Следващият етап на обобщение е оценяването на текста в творчеството на автора и в условията на времето на създаването му.

Логиката на интерпретацията може да бъде в една от двете посоки: от частното към общото  -  фрагмент-текст-контекст, или от общото към частното  – контекст-текст-фрагмент. Ако не се познава целият текст, авторът и времето на текстопораждането, интерпретацията се ограничава в смисъла на фрагмента като някакво относително самостоятелно изказване.

Построяването  на съчинението наподобява модела на ЛИС:  увод, теза, аргументация, обобщение  –  но се отличава от него с конкретната си насоченост към определен момент от зададения текст. В този смисъл то е по-лаконично, уводът и тезата може да се слеят, по-синтетично е и обобщението. Оценяването на интерпретацията зависи от пълнотата и задълбочеността в разчитането на предложения откъс  (вж. Критерии за проверка и оценка на Зрелостния тест по БЕЛ)

ПРИМЕР:

„Чужд сред свои” –  коментирайте проблема за отчуждението на лирическия герой във фрагмента от стихотворението на Ботев „Майце си”:

 

Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея,

но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!

 

Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая:

кого аз любя и в какво вярвам –

мечти и мисли – от що страдая.

 

КАК ДА ПИШЕМ

ПРИМЕРНА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ:

„Майце си” е първото публикувано Ботево стихотворение (1868), изказващо неудовлетворението на един млад човек от себе си и от света, в който му е отредено да живее. Екзистенциалната криза е характерна за прехода от младост към зрелост, но в ситуацията на текстопораждането тя се задълбочава от социалните и духовните ограничения на робската действителност. Именно сблъсъкът на индивидуалната разколебаност (героят няма ясна житейска цел) с неразбирането на най-близките поражда и усещането на субекта за неосъщественост. Своята драма той изповядва пред най-скъпия човек – майката.

Избраният фрагмент от текста следва началното питане за причините, чието следствие е опустошената младост на героя. „Злочестият скитник” се е завърнал в света на своите. Но се оказва чужд сред тях. Двете строфи градират степените на отчуждаването. „Другарите” предполагат близост по възраст, емоционалност, възприемане на света. Поведението на Аз-а обаче само привидно го приобщава към тях:  „Весел ме гледат мили другари,…но те не знаят, че аз веч тлея”.

Противопоставителната синтактична конструкция („но”) потвърждава невъзможността за разбиране, за вместване на различния в общността. По-общото  „другари” (другите като мен) се конкретизира в по-интимното  „приятел” (някой, с когото ми е приятно). Но понятието се появява в категорична отрицателна позиция (нямам). И окончателно изключва единомислието, споделеността на говорещия с някого. Третоличният изказ (за разлика от  „ти ли си, мале”  –  2 л.) допълнително акцентува духовната отдалеченост на героя от останалите.

Римовото озвучаване на стиховете поддържа изказания смисъл.Първата строфа на фрагмента свързва чрез римата първия с четвъртия и втория с третия стих (другари-попари, смея-тлея). Обхватното римуване е много рядко в ранната българска поезия. В случая чрез него се срещат

противоположни (антиномични) значения,  като отрицателните (попари, тлея) елиминират положителните (другари, смея). Така всъщност се повтаря вече внушеното усещане за болезненото разпадане на Аз-овата личност, подсилено чрез метафоричното въздействие на глаголите „тлея”, „попари”. По подобен начин въздейства и кръстосаната рима в следващата строфа (нямам-вярвам, тая-страдая).

Неприетостта на героя в социалната общност подготвя много по-страшното признание, изказано в следващите стихове  „но тука вече не се надявам тебе да любя, сърце догаря”. Обърнати към майката, тези думи отричат неприкосновеността на връзката с най-близкия човек, дал живот, останал без смисъл.

Натрупването на разочарованията като процес на духовно умиране в „Майце си” естествено довежда и желанието за физическа смърт. Финалните стихове го изричат два пъти: „Пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба!” Но грубостта и агресивността на изказа внушават емоция (гняв, несъгласие със съдбата), която не е нищо друго, освен воля за живот. Така още първият текст на Ботев назовава противоречивата природа на неговия лирически човек. Той е разкъсван между любовта и разочарованието, близостта и отчуждението, живота и смъртта. Но е единен в порива си към търсения смисъл – на битието и на самия себе си. Следващите стихотворения на поета постепенно откриват и целта им (свободата), и пътя за постигането й (борбата).

 

Маркираната част от интерпретацията обхваща само посочения фрагмент, докато началото и краят създават контекстуалната рамка  –  на целия текст и на Ботевото творчество във времето на създаването му.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Интерпретация на фрагмент от художествен текст

ПРИМЕР:

„Чужд сред свои” –  коментирайте проблема за отчуждението на лирическия герой във фрагмента от стихотворението на Ботев „Майце си”:

КАК ДА ПИШЕМ

 

ПРИМЕРНА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ:

 

„Майце си” е първото публикувано Ботево стихотворение (1868), изказващо неудовлетворението на един млад човек от себе си и от света, в който му е отредено да живее. Екзистенциалната криза е характерна за прехода от младост към зрелост, но в ситуацията на текстопораждането тя се задълбочава от социалните и духовните ограничения на робската действителност. Именно сблъсъкът на индивидуалната разколебаност (героят няма ясна житейска цел) с неразбирането на най-близките поражда и усещането на субекта за неосъщественост. Своята драма той изповядва пред най-скъпия човек – майката.

 

Избраният фрагмент от текста следва началното питане за причините, чието следствие е опустошената младост на героя. „Злочестият скитник” се е завърнал в света на своите. Но се оказва чужд сред тях. Двете строфи градират степените на отчуждаването. „Другарите” предполагат близост по възраст, емоционалност, възприемане на света. Поведението на Аз-а обаче само привидно го приобщава към тях:  „Весел ме гледат мили другари,…но те не знаят, че аз веч тлея”.

 

Противопоставителната синтактична конструкция („но”) потвърждава невъзможността за разбиране, за вместване на различния в общността. По-общото  „другари” (другите като мен) се конкретизира в по-интимното  „приятел” (някой, с когото ми е приятно). Но понятието се появява в категорична отрицателна позиция (нямам). И окончателно изключва единомислието, споделеността на говорещия с някого. Третоличният изказ (за разлика от  „ти ли си, мале”  –  2 л.) допълнително акцентува духовната отдалеченост на героя от останалите.

 

Римовото озвучаване на стиховете поддържа изказания смисъл.Първата строфа на фрагмента свързва чрез римата първия с четвъртия и втория с третия стих (другари-попари, смея-тлея). Обхватното римуване е много рядко в ранната българска поезия. В случая чрез него се срещат

 

противоположни (антиномични) значения,  като отрицателните (попари, тлея) елиминират положителните (другари, смея). Така всъщност се повтаря вече внушеното усещане за болезненото разпадане на Аз-овата личност, подсилено чрез метафоричното въздействие на глаголите „тлея”, „попари”. По подобен начин въздейства и кръстосаната рима в следващата строфа (нямам-вярвам, тая-страдая).

 

Неприетостта на героя в социалната общност подготвя много по-страшното признание, изказано в следващите стихове  „но тука вече не се надявам тебе да любя, сърце догаря”. Обърнати към майката, тези думи отричат неприкосновеността на връзката с най-близкия човек, дал живот, останал без смисъл.

 

@bgmateriali.com