Йордан Йовков има своето значително и самобитно място в националната ни литература. Утвърдил се като класик в изображението на българското село, писателят е същевременно от онези автори, които насочват вниманието си към глъбините на човешката душевност, към тайните на психологията, към силата на страстите и емоционалността и така постигат общочовешко и непреходно звучене на произведенията си.
Основен обект на изображението в творческия свят на Йовков са безспорно духовните и нравствените черти на личността. Писателят е създал неувяхващи произведения. Творчеството на Йордан Йовков издържа изпитанието на времето, то и сега вълнува с едно основно, завладяващо чувство – обич към човека и възторг от прекрасното. И ако ние отново се връщаме към неговите разкази, то правим това привличани от човеколюбието и истините за човешкия живот, който лъха от тях. С тези черти на своето творчество, той е извънредно актуален и днес, в нашата епоха.
Според писателя в труда са изворите на човешките радости, смисълът на живота. Каква наслада изпитва от своя труд Сали Яшар, когато чува песента на колелетата на сътворените от него каруци. За този мъдрец най-голямото щастие е да съзнаваш, че със своя труд си направил радостни хората, въвел си щастието в техния дом. Прави впечатление, че Йовков винаги търси човешкото, българското. По силата на направената му още в началото характеристика Сали Яшар е поставен на върха на пирамидата – той има онова, към което разбираемо всеки човек се стреми: слова, признание, а те, както разбираме, са стигнали “вече твърде на далеч”. Той е различен, особен, притежава нещо което го поставя на останалите. Такъв майстор никога не е имало в Али Анифе и едва ли по-късно ще има. Няма и в околните села, няма дори в града. Йовковия герой от разказа “Песента на колелетата” се е издигнал на всички “по божа дарба”, че появата му е “случайна” и талантът, и славата са дошли свише, по божия воля и самият герой няма заслуга за това, както нямат онези лечителки и знахарки, които лекуват. Извънмерната дарба на Сали Яшар е някакво чудо, както са чудодейни и лечителските умения на знахарките, с които е сравняван. Оприличаването на Сали Яшар със знахарките е и външно. Той наистина притежава някаква скрита сила и ако те с билка, нагорещено желязо или дума връщат дори живота на умиращи, неговите ръце дават живот на мъртвите неща, одухотворяват дървото и желязото. Но зад здравината и физическата му сила се крие още нещо – той е тих и благ човек, задълбочен в себе си. Героят като че ли живее някакъв двойствен живот – на обикновен трудов човек и на мъдрец, който вдъхва уважение дори у ония, които не го познават и не знаят нищо за топлината му. Говори малко и умно, отмерено и което е най-важното, в очите му винаги остава “още много недоречено, премълчано и скрито”. Изобщо той е не само изключителен майстор, но и особен човек, в чиято душа, по думите на разказвача, като че ли има друг ковач, “който също работеше, също ковеше”. Сали Яшар притежаваше онази мъдрост, която се ражда от простото и безизкусното познание. У него има нещо от естествената природосъобразност на древния човек, чиито изострени и винаги отворени сетива го държат буден за промените в заобикалящия свят и хармонизират връзката му с природата; с процесите, които протичат в нея. Различно е и отношението към труда у Сали Яшар. В час, който за другите би бил твърде ранен, той прекратява работата си и нищо не е в състояние да го накара да продължи. Мисълта му е някъде далеч, сякаш заедно с прекъсването на работата се е пренесъл в някакъв друг мир, заживял е другия си живот. Друг особен момент от делника на Сали Яшар е почивката му. Тя прилича на труда му. Това не е убийственият, изморителен труд, който убива човека и го прави сляп за всичко наоколо. Да! Сали Яшар има всичко. Има слава, почит и уважение от хората, има своите часове на тиха почивка и удивление към света. И все пак не се чувства спокоен и щастлив. Редно е да не забравяме какво има Сали Яшар, но и какво няма. Няма ги двамата му сина, два сокола които лежат под тревата и високите грубо одялани камъни. С болка си спомня времето, когато е бил беден, но щастлив. На кого ще завещае бащиния занаят, богатството си. Нещастието не е озлобило Сали Яшар. Устата му не се е отворила да прокълне заради несправедливата загуба. Навярно страданието го е само вглъбило повече, но е съхранило благостта и добрината му. У Сали Яшар има стремеж към доброто творчеството. Оказва се, че за да направиш добро някому съвсем не е лесно, като че ли да направиш истинско добро е по-трудно, отколкото зло. Минава му през ума да съгради чешма като Мурад бея от Сърнено, после кладенец, мост, хан, но не случайно подчертава авторът, “всичко това му се виждаше или недостатъчно, или не много почтено”. Защото камъкът ще надживее човека, ще съхрани паметта за него и името на добротвореца ще продължи да живее чрез благодарствените думи на хората поколения на ред. Само че Сали Яшар съзира в това нещо не много почтено. Може би вижда в подобен жест лесна слава? Може би това не би бил негов жест – на скромен и смирен човек, чиято слава е дошла не като суетлива амбиция, а с божията воля на таланта.
Трудът не е всичко за Йовковия Сали Яшар. Неговият герой безусловно е религиозен човек и това, че е иноверец изобщо не смущава Йовков, не му пречи да проектира героя си според нравствените основания на християнската ценностна система. Яшар по християнски е добър вярващ, който не пропуска часа за молитва. Сали Яшар съзнателно търси начин да направи добро, без да си дава сметка, че е негов постоянен носител и ковач – ковач на добро, което в трудни за човека мигове донася дългоочаквана радост. Сали Яшар подсеща, че не е нужно да прави особени жестове,за да пренесе добро и да намери душевен покой. Достатъчно е всеки да върши своето с мисълта за другия, да го прави с осъзнатата любов и потребност, сътворението от него да озарява с радост ближния човек. Една висша хармония, която чрез песента на труда му се вселява в собствената му душа и я прави съзвучна с душата на другите и света.
@bgmateriali.com
