КОЙ НА КОГО СЛУЖИ?
Модерната държава съществува, за да осигури общото щастие и да гарантира спазването на човешките права. Прякото значение на думата „министър“ е слуга, служител на общия интерес. Но за да може правителството да изпълнява своите функции, то се нуждае от ресурси – да се грижи за образованието, за здравето на хората, за спазването на обществения ред. За осигуряването на тези средства всеки член на обществото трябва да внася своя дял. С други думи, да плаща данъци.
Това е теорията. Но практиката не съвпада с добрите пожелания. Управляващите често забравят, че служат на народа, а не на себе си. Законите, които трябва да гарантират общото благо, постепенно се изпразват от своя дух, за да останат гола буква, използвана в интерес на силните и богатите. Държавата от необходимост се превръща в проблем.
Само няколко години след своето създаване младата българска държава се сблъсква с тези противоречия. За избухването на общественото недоволство има обективни причини. Най-важната от тях е шоковата бързина, с която модерността навлиза в едно по същността си традиционно общество, в което властват отношенията на взаимопомощ и съпричастност. Ценности и обществени отношения, градени с хилядолетия, трябва да се преобърнат в рамките на броени години. Приемат се закони, заимствани от развитите държави, противоречащи на традиционните разбирания. Условията за труд и поминък се променят, навлиза конкуренцията на модерните производства, в късо време разорила хиляди дребни стопани и занаятчии. Всичко това няма как да не се отрази болезнено на българина, който вместо мечтаната свобода получава само бедност, ценностен хаос и обществена несправедливост.
И все пак обективните причини за общественото недоволство са само половината от проблема. Другата, по-страшната и по-болезнената, е в това, че се скъсва връзката между държавата и народа. Те започват да се гледат не като част от един колектив, а като чужденци, дори врагове. Народът не разбира защо трябва да отделя от малкото, което има, за да крепи държавата. Управляващите, от своя страна, не разбират, че са поставени на това място, за да служат на народа. Между управляващи и управлявани липсва диалог. Той дори се оказва невъзможен. И това води до още по-голямо отчуждение, до още по- остри сблъсъци, до още по-голяма съпротива.
Българската литература не остава чужда на тези обществени проблеми. Още в първите десетилетия след Освобождението тези въпроси стават централни в творчеството на Иван Вазов, Алеко Константинов, Михалаки Георгиев, Тодор Влайков. Сред тях особено ярко изпъква Елин Пелин, чиито разкази бързо спечелват любовта на българските читатели. Както е обичайно по онова време, когато писателите са били и общественици, Елин Пелин излага своите възгледи по различни начини - публицистика, пряка обществена дейност, художествена литература. Ето защо не е чудно, че въпросът за отношенията между държава и народ е разработен както в статиите, така и в разказите му. Така почти по едно и също време се появяват статията „За едни майка, а за други мащеха“ (1902) и разказът „Андрешко“ (1903). В тях Елин Пелин остро поставя въпросите кой на кого трябва да служи, какви трябва да са отношенията между държава и народ, кой е виновен за взаимната неприязън, може ли тя да бъде преодоляна. А за това колко сериозни са тези въпроси, свидетелства огромната популярност на „Андрешко“, чиито разнопосочни тълкувания показват, че диалогът между различните позиции и възгледи за отношенията между народ и държава все още е много труден.
@bgmateriali.com
