Основният конфликт в книгата за Бай Ганьо се състои в сблъсъка между лицето и опакото на модерната демокрация. От една страна, тя представлява такова обществено устройство, в което политиката, законите, институциите, свободното слово и независимият печат осигуряват равнопоставеност между интересите на различните хора и ефективност на колективния живот. Когато обаче те се възприемат по байганьовски, нещата започват за изглеждат по друг начин. Наблюдаваме проявите на този основен конфликт и в различните отношения между родното и чуждото.
Възможните две стратегии за самоутвърждаване – възприемането на себе си като достоен и равноправен член на голямото европейско семейство, от една страна, и вземането на най-доброто от другите, за да се изравним с тях – се възприемат от Бай Ганьо и компания също откъм опакото. Съзнанието за собствена значимост се изражда в преследване на егоистичен интерес и арогантно бабаитство. А желанието да се поучиш от по-развития се преобръща във външно подражание и привидност. Най-ясно личи този момент в епизода с избиране името на вестника. Предложението на Данко Харсъзина за име и отговорен редактор си е откровено бабаитско. Бай-Ганьовият вариант е по-прикрит, но по същество си е пак това – „България за нас“ или „Народно величие“. Оказва се, че представата за народното величие е възможна само ако се зачитат нашите егоистични интереси. А подзаглавията, предложени от Гуньо Адвокатина, имат за цел да придадат „европейски“ облик на тази претенция. Но се оказва, че дори модното „Fin du siѐcle“ е неудобно, защото „не щеме ний французки“. Твърде очевидно се взема страна в спора между великите европейскисили, намиращи се в конфликт помежду си. За да се придаде обаче „културна“ благонадеждност на предприятието, може да се използва латински. И то не е кой знае колко разбираемо, но е престижно – „латински тури нещо, колкото за адет“.
Другата възможност – да се потърси собственото достойнство в богатствата на народната душа и в традиционните патриархални добродетели, дори и не им хрумва. Както не могат въобще да си представят възможността по-развитите да се възприемат като учители и като положителен пример. Или пък да се изрази благодарност към Русия, както и да се изпита възхищение от нейната култура. Тази позиция е запазена за другата част от младата нация – онази, която се придържа към „лицето“ на модерния живот.