КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ В ПОВЕСТТА „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ“
Конфликтът в повестта „Крадецът на праскови“ наистина е всеобхватен. Той се проявява най-малко на три основни равнища.
Първото е сблъсъкът между традиционните патриархални ценности и естествената нужда на човека да реализира себе си като човешко същество. По принцип традиционният морал не е нещо непременно лошо и назадничаво. В него има много разум и житейска необходимост, доколкото е гаранция за съхраняването и продължаването на живота, облягайки се върху трите основни ценности на рода – кръвната връзка, брачната връзка и родовото имущество. Проблемът при Елисавета и полковника обаче е в това, че и трите тези ценности не са достатъчно стабилни още в началото на техния брак. Нито брачната връзка е поставена върху здрава основа, нито кръвната връзка се реализира, защото Елисавета остава бездетна, нито пък родовото имущество е налице – семейството на Елисавета е обедняло, а полковникът разчита основно на офицерската си заплата. Тази нестабилност е още една предпоставка сблъсъкът между традиционния морал и копнежите на душата да се изостри до крайност.
Второто равнище, на което се разгръща конфликтът в повестта, е свързано с омразата, обхванала всички слоеве на обществения живот. Тази омраза възниква на националистическа основа - цялото действие на повестта се развива по време на войната – но скоро преминава в лична ненавист. Защото войните, националните вражди и следващите от тях катастрофи не са абстрактни понятия. Те засягат личния живот на човека, изкривяват и променят съдбата му: Той (полковникът) презираше румънците и диво мразеше сърбите, „коварните и подли съюзници“ от Балканската война, които го бяха ранили и провалили военната му кариера. По-късно, с напредването на войната и приближаването на очакваното поражение, ненавистта на полковника към сърбите достига крайната си точка. Може ли такова съзнание да приеме един сърбин не като „сърбин“, а просто като човек? Всъщност този възглед се възприема не само от полковника – целият град гледа с лошо око на пленниците, на „чуждите“. Омраза, постепенно развила се в предразсъдък. За да убеди Елисавета, че има пред себе си не диво същество, а човек, съседът се вижда принуден да го представи като „колега учител по музика“. Едва тогава неприязънта към „сърбина“, принадлежащ към враждебна група, изчезва, защото се оказва, че той е от своята група на „учителите“. Малко след това Елисавета се решава да изрече на глас противоречието между предразсъдъка към чуждия и общността между човешките същества. Говорейки с мъжа си за съдбата на пленниците, тя директно хвърля предизвикателството: Защо да не бъдем малко по-човечни? На това полковникът отговаря: Не виждаш ли, че няма хляб, няма дрехи. Войниците ходят боси и се бият гладни, а ти си се загрижила за робите! Я остави тези даскалски приказки! Няма хора, има само „наши“ и „роби“, които не заслужават и капка съчувствие. Всяко съмнение във валидността на този железен принцип е „даскалски приказки“ – непрактични, основани на някакви отвлечени християнски понятия.
Това отношение дискретно е внушено от начина, по който в повестта се говори за Иво. Той е наречен по име само два пъти. Първият път е в момента, когато трябва да се представи. Тогава произнася цялото си име – Иво Обретенович. Втори път името прозвучава, когато трябва да го отделят от другите пленници. Но и тогава той е само „Обретенович“, за да се спази казарменият начин за назоваване на хората. Във всички останали случаи разказвачът говори за този герой като за „пленника“. Това впрочем се отнася и за полковника, и за съседа учител, и за ординареца. Те присъстват в разказа с ролите си, но не и с човешките си имена. Само Елисавета винаги е наричана по име. Това показва, че човешката страна на конфликта, задължението да направи избор, се е съсредоточило върху нея. Всички останали са само част от условието на задачата. Дори и любимият.
Третото равнище, на което се разгръща всеобхватният конфликт в повестта, е психологическото. На практика точно то се оказва фатално, защото всеобщата ожесточеност се съчетава с личните и родовите комплекси на някой отделен човек. Такава смес може да се окаже взривоопасна. Като основен носител на тази разрушителна стихия е показан ординарецът – прекият извършител на убийството. На пръв поглед застрелването на пленника е резултат от заповедта на полковника – лозето да се охранява строго, дори с цената на човешки живот. Но ако погледнем по-внимателно развитието на сюжета, ще видим едно постепенно сгъстяване на напрежението между Елисавета, Иво и ординареца. Ролята на вярно куче, пазещо къщата, прави от ординареца неволен свидетел на зараждащата се връзка. Той няма категорични доказателства, но изпитва основателни съмнения. Елисавета непрекъснато усеща неговото презрение и лоша осъдителна усмивка. Но дали това осъждане и презрение идва само от лоялност към началството и от зачитане нормите на обществения морал? Всъщност дълбокият мотив на ординареца е по-скоро личен. Той е описан като наскоро овдовял селянин, който сигурно не е останал равнодушен към женската привлекателност на господарката. И в същото време осъзнава, че няма никакви шансове пред нея. Откровената мъжка ревност, както и силното съзнание за малоценност, особено когато съперникът е някакъв си „роб“, сгъстяват взривоопасната психологическа смес до крайност. И е нужна само една искра...
Така конфликтът в повестта наистина се оказва всеобхватен. От едната му страна са човешката нужда от любов, от свобода и щастие, от пълноценно живеене и отговорност към себе си. От другата страна са нормите на традиционния морал, националната омраза, превърнала се в неизкореними предразсъдъци, както и човешките комплекси за малоценност и неравенство, подсилени от същите тези предразсъдъци. Така се завързва един трагедиен възел, който няма разплитане. В тези обстоятелства любовта на човек с човека е невъзможна и единственият изход е смъртта – нежелана, но неизбежна. Това е така, защото хората не са човеци, а същества, принадлежащи към различни групи, между които съществуват непреодолими прегради. Те може да се разрушат само от любовта. И независимо че точно тази конкретна любов води до смърт, повестта все пак завършва по-скоро оптимистично. Защото наистина само любовта е способна да руши преградите между хората, да съхранява човешкото им достойнство и да носи живот. В крайна сметка невъзможната любов все пак побеждава.
@bgmateriali.com
