Елин Пелин
Край воденицата

   Старият воденичар дядо Угрин прегледа още веднъж с голямо внимание гнилия и жабунясал улей на воденицата, разсипания градеж под него и едвам докуца с патерицата си до вратата, дето, отмалял, поседна на почивка. Силни болки защракаха счупената кост на крака му, раздвижен от тая малка разходка. Старецът простена глухо, сне шапката си и се възлегна на стената.
   — Ох, ще осакатея, брее… на стари години!
   Слънцето бе заседнало зад сините далечни планини на запад. Там се губеше вече последният кървав багрец и полека-лека се открояваше във вечерната дрезгавина, дълбок, лазурен и безкраен. Угасна жежък леген ден и лека вечерна хладина повея над земята. В полето нейде, отдалечено и тъжно, се вдигна до възбог последният ек на жална жетварска песен и замря. Вечерният здрач бавно и неусетно потъмня. В небесата една след друга затрепкаха светли звездици. В близкия вир закрякаха жаби и в чудната вечерна тишина някак успокоително и мечтателно трепна челиченият ек на дружната им песен. По пътя над воденицата за към село заглъхна шумен смях и говор на жътвари. По кривата пътечка въз реката мерно задрънка клопатарче.
   Шумът на воденицата като че ли се засили. Дядо Угрин цвъкна няколко пъти с огнилото, запали лулата и направи усилие да стане, ала болният крак нему позволи.
   — Милено… Милено… къде се дяна? — завика малко обезпокоен той и внимателно впи очи в мрачината.
   — Тук съм де — обади се ясен женски глас от малката градинка зад воденицата, — Тук съм, тук.
   — Хайде, прибери се, стана късно! — викна малко наставно старецът.
   — Е, нека полея, жегата е прегорила всичко! — обади се Милена.
   Гласът на клопатарчето мерно и бавно приближи и спря на пътя до само градината. В тъмнината светна цигара. Милена се изправи и плахо погледна нататък.
   До плета, в тъмните сенки на храсталака, стоеше човек, а до него спокойно чопкаше по тръните натоварено магаре.
   — Добра вечер, Милено! — обади се тихо и някак неуверено млад мъжки глас из тъмнината.
   Немощни тръпки полазиха снагата на Милена. Боса, по ръкави, с малка бяла пребрадка, която прибираше буйните и руси коси, тя стоеше като самодива всред градината.
   — Дал бог добро, Свилене! — отвърна тя смутено и рече да избяга.
   — Много късно поливаш — обади се пак Свилен.
   Милена се спря.
   „Божичко, божичко!“ — помисли си тя и не отговори.
   — Къде ходиш, какво правиш? Не сме се скоро виждали — заговори смело Свилен.
   — Е, сега нали знаеш — работно време — отговори Милена срамежливо.
   — Откак се ожени не излизаш често по свят?
   — Че защо да излизам?
   — Е, защо… Кой знае? Види се, у дома ти е по-добре… при Стоян! — подигравателно рече Свилен.
   Милена откъсна клонче от близката върба и без да отговори, закъса с наведена глава листата му.
   — Човек привикнува!… Човешкото сърце се менява! — заговори Свилен.
   Той се бе подпрял на плета и пушеше. До него смирено и кротко стоеше магарето му.
   Милена все тъй нервно късаше листата на клончето и не можеше да отговори. Тя сещаше колко много я обиждат думите на Свилен и и се искаше да му каже, че той не мисли право. Сърцето и силно биеше и нещо страшно вълнуваше гърдите и, задавяше думите и, очите и се наливаха със сълзи, готови да се сипнат като градушка.
   — Няма що — такъв е светът! Такъв е светът — без сърце… Може тъй да е по-хубаво — продължи бавно Свилен — Люби тогава, вземи оногова, па си живей… Продай се, па си живей… Стига да ти е добре.
   — Свилене, не думай така, като знаеш кой… — проговори глухо Милена.
   — Не чувам.
   — Като знаеш кой бе причината, та… така да стане, не кори мен — повтори пак глухо тя.
   — Не чувам! Ела по-близо де, гледай каква си плашлива!
   — Трябва да се прибера, че тато е болен… Днес оставих свекървата сама и дойдох тук при него — рече Милена и страхливо приближи.
   — Е, няма ли да те мъмрят?
   — Се ми е едно… зарад тях няма да оставя баща си така…
   Свилен замълча.
   — А ти, Свилене, как си, как живееш? — попита Милена.
   — Аз ли? Аз съм добре, Живея, работя и пия… Веселият, лудият Свилен, дето го познаваш ти — умря. Тоя Свилен, дето сега го гледаш, е друг — намръщен, лош и пиян! — отговори Свилен и потегли от цигарата.
   Слабата светлина озари кръглото му русо лице, сините му очи и Милена го видя пак хубав, какъвто бе преди години, когато тъй лудо се обичаха. И неговите думи й се сториха лъжливи.
   — Какъв си ти, какъв! — укори го с пръст тя. — Май не си се променил… Чувам, с Кунка Попова…
   — Че аз още тебе не съм прежалил! — настави след малко мълчание той, — И ми се струва, че няма лесно да те забравя, както ти мене… Жени сте вие и нямате за пет пари постоянство. Гласът му затрепера.
   — Свилене, не говори така… ти знаеш ли колко аз те… мисля… и колко още те обичам…
   Глух плач задави думите й. Тя покри лицето си с ръце.
   Свилен пресегна през плета и отне едната ръка от лицето й.
   — Пшьт! Сълзи не искам! — рече нежно той, — Сълзи не искам! Обичала си ме още, викаш. Само мъки… Такава глупава любов, скрита, потайна Ех!… Вятър!… Де не плачи, де! Срещнали сме се в толкова време веднъж и ти да плачеш!
   — Свилене, Свилене!… Знаеш ли как ми е мъчно?… Ти не знаеш — разхлипа се Милена, — ти нищо, нищо не знаеш!
   — Е, млъкни, млъкни!
   Свилен опна по-близо Милена и сви крепко мъжка ръка през кръшната й снага. Тя се предаде на гърдите му и като в прежни минали дни устата им се сляха в целувка, сега вече греховна целувка.
   Върбите тихо и спокойно си шушнеха нещо. Воденицата глухо гърмеше. А в синьото небе звезди една до друга трептяха, непрестанно трептяха.
   От воденицата се чу немощният глас на стареца:
   — Милено… Милено! Къде се дяна бре, дете?
   Милена трепна.
   — Ида, ида! — обади е тя високо. — Их, Свилене, колко съм мислила — божичко, защо го не срещна някъде, само да си поприказваме!
   — Нима само да си поприказваме?
   — Ами?…
   — Е, приказвай де… да слушам…
   — Ех, Свилене, какъв си! Защо се не ожениш? Чини ми се, че тогава няма толкова да ми е мъчно, няма да те мисля… Щях да привикна и с ония хора… Как ги мразя сега! Така е, човек кога излъже сърцето си! говореше Милена и гладеше с ръка челото на кроткото магаре, което спокойно и мило я гледаше.
   — Марко, Марко! — заговори му тя. — Хубаво сивичко магаренце, ти никому не казвай… ти, простичко животно; колко пъти си ни бил свидетел!… Мълчи си, мълчи си, сивичък Марко!
   Свилен се засмя.
   Милена се беше забравила.
   Немощният глас на стареца пак завика:
   — Милено!… Чедо!
   — Е, ида де! — обади се високо Милена и настави: — Защо ме вика сега? Нека почака… Ех, Свилене!…Не знам дали ти още ме обичаш, но аз… Стоян е добър, добър като муха… Вярвай, да го бия, ще плаче като дете и нищо, нищо няма да ми каже… ама пак го мразя… може и затова да го мразя… Ти какъв си луд, лош, ама…
   — Нямахме щастие да живеем заедно и това си е! — въздъхна Свилен.
   — Ти си крив за това, ти, Свилене!
   — Сиромашията е крива! Нали ги говорих… В чужда къща живея… Все ратай, все ратай, заробил съм се у хората. И ти щеше край мен да страдаш повече ог мен… Защо да ти почерня младините и да отровя живота ти… Мислих, мислих… много мислих и не се реших.
   — Ако ме обичаше повече, щеше да се решиш.
   — Ти пак тая си знаеш!… И по-напред така ме кореше.
   Старецът пак завика:
   — Милено!
   И забуха суха кашлица зад върбите.
   — Ида, ида!
   — Постой — рече Свилен.
   — Свилене, пусни ме, моля ти се, късно е…
   — Не, постой!
   И Свилен прескочи плета.
   На небето спокойно си трептяха звезда до звезда. Мрачните високи сенки на върбите тихо си шушнеха нещо, воденицата непрестанно и глухо шумеше.
   — Милено — извика пак старецът. — Милено, къде се дяна? — зачести ядосано той, но дълго никой не му се обади.
   Пак по някое време медното клопатарче пак мерно задрънка из пътя към село. В тишината внезапно екна тиха мъжка песен и някак странно проехтя в нощта.

Де гиди млади години,
колко се лесно минахте!