Духовно вглъбение, тишина и мисловен размисъл внушават уводните стихове на „Азбучна молитва” - съкровената интимна изповед на Константин Преславски пред светостта на буквеното слово. За старобългарския творец раждането на словото като звук и писмен знак е тайнство не само на мисълта, но и на душата. Невидимият творчески свят на
човешкото интелектуално АЗ намира материалната си писмена диря във времето. Духовността остава за поколенията чрез буквите. В тях има скрита приемствена сила. От нея черпи творческо вдъхновение и Константин Преславски, изповядал в стих молитвения сакрален унес на душата си, съхранил за поколенията най-красиво изплетения азбучен акростих в старобългарската поетична традиция. Всеки стих носи частица от лиричното вълнение, с което авторът изповядва почитта си към славянското буквено слово.
В началото на „Азбучна молитва” сякаш прозвучават гласовете на сричащите азбукарчета: Азъ, Буки, Веди, които се сливат с първите стилове от поетичната изповед на Константин Преславски:
Аз се Богу моля с тия думи:
Боже, светотворче, що създаде
видим свят и дивен свят невидим!
Творческият АЗ се обръща към Бога. Два свята - земен и небесен, човешки и божествен - се срещат в съкровеното пространство на молитвеното слово. То е духовна обител на безмълвния размисъл, но и материална, звукова среда на изреченото и поетично изповяданото. Духовното и материалното битие на „дивен свят невидим" и „видим свят" се сливат. Актът на творческо мисловно горене изравнява човешкия АЗ с Божествения дух, сътворил света. Словото се ражда в душата. То е вселена от мъдрост и красота. Към този невидим духовен свят се стреми поетът. Гореща и затрогваща е неговата молитва:
Господ-дух прати ми ти в сърцето
да ме лъхне с пламенното слово –
ето в прави път да тръгнат всички
живи в твойта заповед пречиста!
Дълбоко интимна, вълнуваща с искреността на изповедния тон е молбата на Константин Преславски. За творческия огън на словото жадува душата – да получи сила от „Господ-дух" – небесния творец на невидима светлина за човешката мисъл. Тогава словото е пламенно, а духът - творчески просветлен. Вътрешното прозрение дава нови сетива на взора и творецът вижда най-светлата и праведна пътека към боговдъхновеното знание, което е и най-прекият път към самия Бог. Това е особено знание за видимото и невидимото, за земното и Божественото. Но то е духовен дар за ума и мисълта на посветените, интелектуално извисените от „евангелския дар вьзжаждан", който въздейства върху човешката душа със силата на неписания нравствен закон на позналия духовната светлина на вярата:
Знам, законът твой в жив светилник
и в пътеки светлина нетленна
към евангелския дар възжаждан...
„Светлина нетленна" обгръща душата на всеки новопокръстен. Христовото знание е като „жив светилник", от който се ражда пламенното слово на вярата в Бога. Именно тази нетленна духовна светлина сочи пътя към „евангелския дар възжаждан". Към него лети духът и на „славянското племе":
Литна днес и славянското племе
милостта на кръста твой да търси...
Новата християнска религия е „евангелски" спасителен „дар" за духа на славяните. Покръстването е не само избавление от тъмнината на езичеството, но и милост - опрощение на греховете. Затова и духът „лети" и търси „милостта на кръста". Но до „евангелския дар възжаждан" пръв се докосва посветеният, проповядващият словото Христово. То е в човека, в неговата душа, изпълва го със светлина. Словото ражда слово. Пронизано е от светлина и молитвена тишина. Бавно и отчетливо прозвучават изповедите на душата. Те са в стиховете на поета:
Но на мене, който моли помощ,
отче, сине, и просвети душе –
просещ - твойто мощно слово дай ми.
Обръщението е към светата Троица: „отче, сине и просвети душе..." Закрила за духа и просветление за ума търси обреклият се на Бога. Нужно му е неговото „мощно слово", за да почерни нова светлина за вътрешните си интелектуални светове, която да раздаде щедро на другите. Вдъхновеният творчески АЗ на поета търси Божественото слово, за да получи сила и мощ за духа си. Към мъдрост и знание се стреми просветлената от Божия промисъл човешка душа. Молитвените слова, които се раждат в мигове на дълбок размисъл, са силно въздействащи с овладяната емоция на изповедта:
Ръце вдигам да получа мъдрост,
сила, що обилно от небето
ти даряваш на вси твари живи.
Слово и човешки жест се сливат: „Ръце вдигам да получа мъдрост..." Те са част от молитвата, чрез която духът на вярващия се издига над тленно земното, за да се докосне до мъдрата сила на поднебесни висоти, водещи към селенията на невидимия, но справедлив Бог. Това пространство на мъдростта, уловено с интелектуалните сетива на поетичния АЗ, е не само отразено в човешката душа. То е и вътрешният стимул за вдъхновение на творческия дух, почувствал се в определени мигове богоподобен. Това е духовното превъзходство на получилия просветление от Божия дар на словото, в което е мъдростта, но и суетната човешка слабост да се чувстваш „различен" от „безкнижния" и духовно „немощния". От този интелектуален „грях" на душата се страхува поетичният АЗ. Открито изповядва слабостта си и моли за помощ, обръщайки се към Бога:
Упази ме ти от горда злоба
фараонска, изцели ме, дай ми
херувимска сила шестокрила,
царю на царете!
„Херувимска сила" на духа е необходима, за да преодолее творческият АЗ интелектуалното си презрение („горда злоба фараонска") Към духовно нищия, не познал светлината на знанието и мъдростта на Божието слово. Едва тогава в този сюблимен миг, преодолял слабостта си, ще постигне истинската духовна щедрост на твореца, на интелектуално надарения със знание и мъдрост. Божественият дар на словото ще даде своите плодове:
Да опиша
чудесата твои вдъхновено,
шествайки пак по пътя славен,
що учителите двама вечно
юни начертаха...
Със славянските букви, „що учителите двама... начертаха", поетичният АЗ ще опише духовната история на своя народ, приел Христовата вяра и чул вдъхновеното Божие слово. То е като химн, който просветлява душите:
На светата троица прослава,
всяка възраст ней хвала въздава
и народът мой, отца и сина
и светия дух възвеличава,
вовек веков и до амина.
Вдъхновените молитвени слова, които реди в душата си Константин Преславски, са искрен интимен благослов на буквите, но и дълбока изповядана почит към осветеното от Бога дело на славянските книжовници и просветители, които цял народ „възвеличава/ днес, вовек веков и до амина".
Химничната прослава на славянския просветен дух в „Азбучна молитва” на Константин Преславски остава да звучи като вписана - подобно на азбучен акростих - приемствена традиция в паметта и съзнанието на всяко следващо поколение българи.
@bgmateriali.com
