Богатия сиромах

I.

Щастлив е онзи човек, у когото е чиста и неокаляна съвестта; щастлив е онзи човек, който е доволен от онова, щото е собствено негово; щастлив е онзи човек, който може да погледа всекиму в очите и който може да каже: „Това парченце хляб, бяло или черно, меко или кораво, тая чиста и студена вода и това парченце сирене са мои, защото съм ги изработил с големи мъки и с едър пот.“ Заработеният обед е сладък, както е сладка и душевната тишина; разкошните обеди са горчиви, както е горчиво и угризението на съвестта. Там, гдето се появляват разкошества, трябва да заспи съвестта, защото чистата съвест няма нищо общо с богатите и с разкошните трапези. Хайдете да потърсиме доказателства. Георги Пиперков и Спиро Трантарът са такива приятели, каквито и съветът още не е създавал: ако кихне Георги, то Спиро почти всякога му говори: „Нека ви е наздраве“; а ако кихне Спиро, то Георги му казва само „наздраве“. Освен това, ако Спиро пуши чубук, то и Георги пуши чубук; а ако Георги пуши цигара, то и Спиро пуши цигара. Когато Спиро станал чорбаджия, то и Георги станал чорбаджия; а когато Георги вземал от един селянин за нищо и за никакво хилядо гроша, то и Спиро поискал от друг селянин хилядо гроша. Селянинът му дава петстотин, дава му осемстотин, дава му деветстотин и петдесет - не ще. „По-малко от хилядо не мога да взема“, рекъл Спиро, и станало хилядо. Както Георги, така и Спиро обичат да ходят при владиката на гости, да пият мастика и да се разговарят с негово преосвещенство за вдовиците; а негово преосвещенство обича всякакви душеспасителни разговори така също, както котката обича прясната риба. Облеклото на Георги е еднаво с облеклото на Спира, защото сукното е отрязано от един топ, защото това сукно е скроено от едни ръце и защото и за едното, и за другото още не е заплатено. Гореказаното облекло е ушиено от Петра Инджето, който се нарича „френски терзия“, който е пиян седем пъти през неделята и който има дълга и мършава жена. Както Георги, така и Спиро се облачат по следующата програма: широки черни и лете жълти - панталони; сюртук от черно сукно със синеват дим; фес азизие, с широки поли, който има голямо сходство с новодомните тенджери; пръстен на указателният пръст; пояс, с който са вързани панталоните, из червена коприна, на когото крайовете висят на лявото бедро; елече из касимир, който се нарича и „лахур“; вратовезка червена или зелена; кундури лакови и т.н. Трябва да забележа тука като „нота бене“, че както Георги, така и Спиро обичат да седят на миндерлъкът и да чоплят краката си; а тия крака изпушат из себе си голям аромат.

Да кажа сега няколко думи и за нравствените достойнства на тия две достойно за уважение личности.

Една вечер Георги ходи у Спирови да се повиди със Спира; а друга вечер Спиро ходи у Георгиеви да се повиди с Георги - и това се продължава не дни и недели, а цели десетилетия. Когато се съберат между себе си, то тия два приятеля имат следующите занятия; първо, изпиват по две литри мастика; второ, тия изпушват по дванайсет лули тютюн; трето, тия чоплят носовете си и сучат мустаките си; четвърто, тия говорят за пашата, за кадият или за конят на билюкбашият.

Фигурата на кир Георги е необикновено важна и величествена; боят му е висок, лицето му е мурго, отнасянието му е лесично, а очите му - чегато постоянно търсят твърде сърчено. Той може да направи из своето лице всевъзможни виражения: доброта, ненавист, ласкателство, зверство и всичко, щото искате, ако неговото сърце и да дреме твърде спокойно в своето кьошенце. Пред по-големите, т.е. пред по-богатите, той постоянно се усмихва, а пред по-малките, т.е. пред по сиромасите, почти всякога се муси; пред по-силните той говори тихо, меко и ласкателно, а пред по-слабите - високо, грозно, повелително, даже и свирепо; пред големците той държи главата си малко настрана и ръцете си кръстосва на поясът, а пред сиромасите повдига главата си твърде високо, маха с ръцете си и неговото бясно наруване ехти като гръмотевица във времето на най-силните бури. С една дума, който би погледнал на кир Георги в онова време, когато той се намира в конакът и когато седи между царските чиновници, то той би си помислил, че тоя кир Георги е един из числото на небесните ангели, че неговата кротост е агнешка и че неговата душа е съвсем невинна; а ако би го вие срещнали на пътят, ако би го видели между раята, то всеки из вас би прочел на челото му зло, зверство и бездушие. Но ако искате да говоря право, то трябва да ви кажа, че жестокостта и зверството не са единствените страсти, които върлуват в утробата на тоя знаменит човек. Той обича парите и обича ги повече от жената си, от децата си, от честта си и от животът си. Той обича така също да се весели, но неговото веселие е грубо, низко и нечисто, както въобще бива веселието у турците и у отурчените християни: кьочеци, циганки, коча музика, мастика и содомски страсти допълват неговото нравствено превъзходство. Разбира се, че когато той употреблява всичките свои умствени способности и всичките законни и незаконни средства, за да удовлетвори своите желания, то той е длъжен да служи и като оръдие на другите. Ето защо турците почти всякога говорят, че кир Георги е умен и добър „пезевенкин“.

Спиро е израсъл в друга градина. Неговата шия е тънка и дълга като у щъркел; краката му са криви като новорождена месечина; челото му е сплеснато и ниско като у маймуната; страните му са червени; носът му е покрит с пришки и прилича на червена царевица; долната му челюст е безобразно дълга; а всичкото му лице, вземено заедно, прилича на свинска зурла. Ленив на всичко, щото изисква умствени напрежения и мозъчни размишления, той е деятелен и постоянен в различни телесни упражнения. Ако би вие влезли в къщата на тоя човек, когато пред него стоят трудолюбивите селачени и селаченки и очакват правосъдие, то би помислили, че се намирате в бърлогата на някой див звяр, когото нищо не може да укроти, когото ласкателствата привождат в ярост, а нападанията го правят съвсем безумен.

- Аз се чудя как тия два чорбаджия могат да живеят между себе си дружно и да помагат един другиму! - говорил един гражданин на своите съседи, които във времето на сълнечното захождание излезли на улицата и седнали пред своите вратници да си побъбрят за едно, за друго.

- А знаете ли вие, че Георги е готов за пари да се побратими и с дяволите? - попитал други, който имал обичай постоянно да лиже долната си устна.

Намерили сте кому да се чудите! - казал трети. - Един човек, който се не побоял да убие брата си, е способен да направи и най-лошавите престъпления, най-безсъвестните зверства! Когато един човек се реши да направи веднъж лошаво нещо, то той не може вече да се запре на полпът; той трябва да върви напред и да прави пакости и на мъжко и на женско, и на старо и на младо. Началото е мъчно, а средата и опашката вървят като намазано колело. Аз съм уверен, че за Георги е сто пъти по-лесно да убие брата си, нежели да помогне на падналият да стане.

-Ах ти, господи! Наистина ли е Георги убил своят братец? - попитала една жена, която излязла на улицата с една голяма лъжица в ръка; а тая лъжица свидетелствувала, че госпожата й е дошла право из кухнята.

- А кой други ще да го убие, ако го не убие брат му! „Кой ти е извадил окото?“ „Брат ми“. „Затова е така дълбоко извадено“, рекъл русчушкият философин Минчо Тахтата, който умее твърде изкусно да бели турските кратуни и да бръсне българските бради.

- Аз не вярвам, че един човек, който е роден от майка, може да бъде дотолкова лошав, щото да убие и братът си - казал първият гражданин, който бил голям скептик.

Жената, която стояла с лъжицата в ръка, погледала на своят мъж кръвнишки, помахала главата си, хванала кълката си с лявата ръка, махнала с лъжицата по въздухът и пропищяла:

- Той е у мене всякога такъв - неверни.Тома и нищо повече. Преди една неделя аз му рекох, че в коремът ми живее жива жаба, а той ми казва да не ям боб! Ти по-добре послушай какво разказват умните хора и мълчи, защото аз съм вече сита от твоите хорати. Десет години ми разказваш, че това не е тъй, а онова не е онъй, че това не е истина, а онова не е за вяра!... Засрами се от боят си!

Дълготърпеливият скептик замълчал и захванал да чопли с пръстът си една дамджица, която се намирала на ръкавът му.

- Аз навярно зная, че Георги е убил братът си - казал философът важно и погледал на своите слушатели с особено удоволствие.

- Разкажи, разкажи - казала лъжицата и погледала към кухнята си, из която захванала да се разпространява миризма от препържена риба.

Ораторът се изкашлял, защипал носът си с два пръста и избрисал ги от полата на контошът си, а после захванал своето „повествование“.

- Преди десет години - продължал философът - Георги се отдели от своят брат Димитра и захвана да живее сам за себе си. Когато умрял баща им, то им оставил голямо богатство; а ако е така, то и дележът трябваше да бъде твърде мазен. Само чисти пари трябваше да си разделят повече от двеста хиляди гроша. Освен това тия имаха крави, кобили, овце, биволи, ниви, ливади, бостани и две къщи в Русчук. Дялбата стана в мехкемето, защото „едноутробните“ братия не можаха да си извадят очите миролюбиво - Георги беше лаком като всякога. Разбира се, че и после дележът между Георгия и Димитра не можа вече да се възцари мир и любов. Димитър беше кротък, трудолюбив и умен човек; а ако е така, то и работите трябваше да му вървят по-добре. Георги беше готов да полудее от завист. Веднъж Димитър отишъл на своето лозе, което се намираше над самият Дунав. Била голяма горещина; слънцето пекло като нажежено желязо; а въздухът врял като вода. Димитру се поискало да се окъпе и той слязъл до Дунавът, съблякъл се и влязъл във водата. В това време Георги седял в своето лозе, което лежи малко по-доле от Димитровото, и гледал с ненавист на брата си. При Георги служеше един цинцарин, който никак не беше по-добър от своят господарин. Тоя цинцарин разбрал какви са мислите на Георгия и затова погледал в очите на своят господарин и рекъл му: „Мога ли?“ „Можеш“, казал Георги. Какво е правил после това цинцаринът, аз не зная; зная само това, че в тоя същи ден из градът ни се разнесе глас, че Димитър се е удавил. А цинцаринът? - Цинцаринът беше намерен в един кладенец. Видите ли сега каква е работата? - попитал най-после философът и защипал носът си още веднъж.

- Чудни неща биват на тоя свят, ако кир Минчо казва истина - рекъл скептикът.

- Ето го, ето го пак... Погледайте го - каза лъжицата. - Тоя човек няма за пет пари вяра, а нарича се православен християнин! Аз ви казвам, че ако владиката да му не тури юздата, то той ще да захване да не вярва и на св.Марина. Един ден аз му казвам: „Днес е Св.Марина“; а той ми отговаря: „Днес е Св. Моасии.“ Такъв мъж е за напущане. Оная година аз си купих умрела. „Защо ти е умрела?“, ме пита. „Да ме варди от дъждът и от слънцето“, казвам. „Ти и без умрела се скиташ по цял ден из махалата; а ако купих умрела, то моите очи ще да те гледат от събота на събота“, казва.

- Стига си бъбрала - рекъл скептикът, - защото рибата ти изгоря на огънят.

- Ах, наистина - рекла лъжицата и влязла в къщата си; но след малко време тя се върнала пак и попитала философът: - А я кажи ми ти, като знаеш всичко, защо Георги обича дотолкова Смилча?

- Мисли да го направи зет - рекъл философът съвсем уверено. - Смилчо се бръсне в моята берберница, следователно аз познавам и ушите му, и носът му и гушата му и сърцето му. Два чифта ножици изхабявам, когато му стрижа косата... Неговата коса е гъста като гората в Галилея.

II.

Русчук е още млад и зелен град; а старците говорят, че плитката вода не повдига големи вълни. Разбира се, че старешкото изречение няма никакъв смисъл, защото Русчук и неговите валийски чиновници стърчат като пирамиди пред очите ни. Русчушките вълни биват до такава степен големи, щото кораблекрушенията са станали съвсем естествени явления. Когато Христос е рекъл, че „първите ще бъдат последни, а последните първи“, то той е мислил да създаде Русчук и да го направи столнина на България. Ако искате да чуете истината, то аз трябва да ви кажа, че Русчук прилича на столнина така също както и Митхад паша на Херкулеса. А ако искате да добиете вярно понятие за тоя град, то трябва да се изкачите на някоя джамия и да погледате на неговите кочини и на неговите скелети, които се наричат верноподаници на дебелата сянка. Пред очите ви ще да се покаже твърде шарена картина. Двоекраки животни, които принадлежат на различни народности, в различни облекла и с различни физиономии, припкат по улиците и тъпчат нещастната земя; кал и боклук до колени, а къщя полуразвалени, дрипави и нещастни - каквото е и самото население. Такава е столнината на България, която разпространява образование и напредък до Балканът и до софийските полета - а Русчук е миниатюра от Цариград. Турската империя е твърде чудна държава; турското население е безобразно смешно; а Русчук е извънредно създание. Турците са до един Марси, Турция е военен лагер, туркинята е подойница, а Русчук е турско купище. Разбира се, че при подобно положение на работите раята е длъжна да се отличава твърде ярко от своите победители и господари. Българите приличат на мокри кокошки, между които се перчат турските мисири, за да ги кълват постоянно по главите. А чорбаджиите? - Българските чорбаджии се намират в такова неопредело положение, щото аз свободно мога да ги нарека н и щ о. Чорбаджиите така също, както и турците, се разхождат между мокрите кокошки горделиво и самонадеяно, държат главите си високо и гледат всекиму право в очите; но тия твърде добре знаят, че ръцете им са кървави до лахтите, че съвестта им е обременена със страшни престъпления и че наближава Христовото пришествие, следователно тяхната сила е призрачна. За честните, за живите и за големите души Русчук е тесен, Русчук е убийствен, Русчук е непривлекателен. Ние твърде често обвиняваме русчушката младеж, че тая младеж дреме, че тя не знае що прави, че тя се разваля все повече и повече; но ни веднъж не сме си задали такъв един въпрос: от що и от какво произхожда всичкото това? За младите и за живите личности в Русчук остава само едно спасение - да идат в лозята, да се напият като копачи и да подъхат чист въздух. Хайдете и ние да идеме в лозята.

Бил гроздобер. Слънцето пекло твърде силно, но божиите създания не обръщали внимание на неговата топлота - и работили. Пчелата брънчала и събирала мед, врабчето търсило червечец или пшеничено зърно, гаргата яла грозде, а българинът постил и работил за коремът на своят господарин. Всичко се намирало на своето място. Едно селско юначе водило своите сиви волове, които теглили една натоварена кола; а след тях припкали няколко боси момичета, които пели, викали и веселили се като на сватба. Аз и досега не мога да разбера, защо се радват младите и невинните души и когато им е тежко, и когато им е весело? Българката пее и когато работи ангария, и когато тъче чуждо, и когато умре баща й, и когато жени синът си; но нейните песни приличат на плач, който къса сърцето на части. Но както и да е, а момичетата пели и веселили се; веселила се и всичката природа освен едно младо момченце, което седяло под орехът в едно лозе. Недалече от това момче спал под орехът един побелял вече старец, който имал дълга сива брада и който бил облечен в покъсани потури и в излизан от времето контош. Старецът бил запасан с бял пояс, в който бил втъкнат габровски нож, с бяло чиренче и с алена капия; а под главата му се намирала рошава овча шапка. Близо до това място, под черешата, седяло друго едно момче, което имало веселичко и хубавичко като есенна ябълка лице и което гледало насам-нататък твърде живо. Това момченце нямало повече от двайсет години, но било облечено твърде разкошно - видело се, че то не е знаяло още как се печелят парите. Дълго време младото момченце гледало на своят замислен другарин и най-после станало, отишло при него, хванало го за рамото, разклатило го насам-нататък и извикало:

- Хей, Смиле, що си се замислил като сираче на помен? Който те погледа, той трябва да си помисли, че гемиите ти са потънали в Черно море... Хей, засмей се или и аз ще да заплача като кукувица!

- Остави ме, Иванчо, не весели ми се. Остави ме да си помисля... Тежко ми е - казал Смил.

- Дявол да те вземе! Гледай да не станеш и ти философин. Ако да би били сега коледни пости, то аз би си помислил, че те е давил нощеска каракончо. Стани да идеме при момичетата и да ги попитаме що носят. Стани!

- Махни се оттук! Дай ми мира!

- Няма да те оставя!... Да видиме какво щеш да ми направиш!

- Остави ме, Иванчо, моля ти се. Бъди човек.

- Ако ми се молиш, то аз съм длъжен да те оставя... А я ми кажи ти, защо си се замислил? Не баба ти ли те е била, че си гонил петелът и той е разбъркал с краката си преждата й? Не баща ти ли те е дънкал, че си настъпил лулата му? Не майка ти ли те е измлатила, че не си отишъл на Св.Трифон в черкова? Кажи ми де?

- Остави ме, Иванчо, или аз ще да помисля, че ти си или луд, или пиян.

- Да те не е изпсувал някой турчин? - продължил Иванчо и смеял се от всичкото си сърце.

Смил погледал на своят другарин сърдито и сериозно; очите му блестели, а долната му уста треперала като листо.

- Който се шегува не навреме, той е добиче, той е безсловесно животно - рекъл той и плюйнал.

Смилчо помислил малко, повдигнал нагоре рамената си и рекъл:

- Ние цели петстотин години сме само дремали и шегували сме се! Стига вече. Трябва да помислиме малко по-човечески и да разгледаме своят мъченически живот. Що сме ние: хора ли сме, или сме бездушни тъпани, които едно време се окачваха в Цариград пред вратата на хановете? Когато някой желал да повика одабашията, то той удрял по тъпанът и будил го. А турците и ден, и нощ тъпат по нашите гърбове, а ние все още спиме и нехаеме! Нас бият, а ние се смееме; нас бесят, а ние се шегуваме; нас безчестят, а ние се хвалиме със своята нравственост; нас псуват, а ние благодариме; по нас тъпат, а ние обръщаме към тъпанаринът и здравата страна... Християнско смирение, което има овчи характер!

- А какво ти мислиш да правиме? Ако си кротък, мирен и послушен, то можеш барем да живееш; а ако захванеш да върлуваш и да се не покоряваш, то и въжето е готово - рекъл Иван.

- Ако природата не ти е дала ръце, то ти е дала зъби, с които можеш барем да ухапеш неприятелят си; но ние нямаме още онова, щото е потребно и на хората, и на животните - ние нямаме мозък, нямаме смелост, нямаме сърце, нямаме човечески понятия, нямаме храброст...

Старецът шавнал с кракът си.

- А знаеш ли какво говорят нашите старци? - Времето ще да дойде и само... А бабичките казват: „С рогатият да се не бодеш, с краставият да се не бориш, а с турчинът да се не караш“.

- Старците и бабичките са приготовили достойни за уважение унуки или достойни робове. Трябва да им се благодари... Ако би великият везирин имал в главата си зрял мозък, то той би трябвало да даде на всичките наши старци и бабички по едно джубе и по една кола плява. Ако на тоя свят да не би се раждали робове, то деспотите и тираните би трябвало да станат „милосърдни сестри“.

- Стига си бъбрал - рекъл Иванчо и подсвирнал си. - Аз ще да ида при момичетата да си попееме и да се повеселиме... Аз не съм философин... Който е болен, нека се лекува: а комуто е мъчно, нека търси спасение. Ако цял един народ търпи и живее, то и Иванчо трябва да търпи и да живее. Да ида при момиченцата...

- Иди, Иванчо, иди! Когато някой побие петелът, то той се качва на плетът и кукурига - това е за него голямо утешение: а ти предпочиташ да бъдеш петел, нежели заец. Иди при момичетата и покукуригай.

Смил се сърдил и късал в ръцете си орехова шума.

- А защо се сърдиш, Смиле? Ако аз приличам на петел, то ти приличаш на наш Караман. Когато тато побие Карамана, то той си отмъщава на някой стар хасър или на вратникът. Кажи ми, защо късаш шумата? Ако ти са криви турците, то орехът не е ни крив, ни длъжен.

Смил побледнял още повече и проговорил тъжно и сърдито:

- Истина казваш! Когато мечката е окръжена със зайци, то тя захваща и сама да се бои от кучетата и от ловчият; а ако тя бъде окръжена само с мечки, то ни кучетата, ни ловчият не са опасни за нея.

Старецът си отворил едното око.

- Това е истина - рекъл Иванчо малко по-сериозно. - Но я кажи ми ти, какво би направили мечките, ако ги обиколят няколко стотини ловчии и няколко хиляди кучета?

- Тия би се борили с неприятелите си до последната капка кръв, защото от тяхното мъжество зависи почти всичко - техният живот, тяхната чест и тяхното съществование. Животните имат по-големи достойнства или по-голямо самоуважение; тия имат по-велика душа и по-широко сърце; тия защищават и себе си, и децата си по-добре и по-храбро, нежели ние. Ако ти закачиш на свинята прасето, на котката котето, на кучката кушлето и на кравата телето, то трябва да вардиш кълките си: а наш Петко гледа твърде равнодушно как отнимат честта на дъщеря му, как турчат момченцето му и как безчестят жената му и надее се само на бога.

Когато Смил говорил това, то покрай тях преминала цяла купчина момичета, които вървели из пътят весело, които пели и викали и които не мислили за човеческите нещастия. Иванчо погледал към момиченцата, поклатил насам-нататък главата си и рекъл:

- Ти, Смиле, преувеличаваш страданията на нашият народ. Я погледай на тия гълъбчета как се веселят, как гукат и как подскачат! Кажи ми де, видиш ли барем една капка неудоволствие на лицата им? Видиш ли барем един бръчкул на тяхното червено-бяло образченце?

- Това е така, но в тия песни се намират повече сълзи, нежели радост - казал Смил. - Над гробищата растат всякакви цветя. Нашият народ е дотолкова як, невинен и добросърдечен, щото и най-големите нещастия не могат да убият неговите радости. Щом нещастието премине през главата ни, то ние захващаме да пееме своята тъжна песенчица, която повече прилича на погребално пение... Бъдещето е наше, както са наши и надеждите.

- А на кого се той надее, Смиле?

- На мене, на тебе, на Ивана, на Драгана, на себе си. Денят се приближава - тежко на неприятелите ни! Аз вече видя пътеводната звезда; а тая звезда непременно трябва да ни доведе до щастие.

Старецът станал, погледал насам-натам и проговорил:

- Звездата е вече близо; но ти не трябва да се сърдиш, не трябва да викаш и да обвиняваш другите. Всеки из нас желае доброто на отечеството си... Бъди, мой синко, по.умен, по-търпелив и по-безпристрастен. И Иванчо има свое право... Аз съм проживял на тоя свят твърде дълго време и видял съм цели милиони щастия и цели милиони нещастия. Моята съдба ме е хвъргала от едно място на друго, из един край в други и из едно царство в друго. Когато московците преминаха през Стара планина и упътиха се към Едирне, то аз мислех, че нашият ден е вече настанал, и бунтувах народът; но нашият ангел още спеше от дългият. Когато московците заключиха мир, то аз бях принуден да ида след тях и да спася главата си. В Русия аз претърпях големи мъки: глад, студ, сиромашия и всякакви беди. После това аз ходих в Сърбия, в Черна гора и в Гърция. Моята цел беше да се бия с турците и да търся против тях съюзници; но както ви казах по-горе, нашият ангел още спеше от дългият. Сърбия и Гърция бяха полусвободни; но Черна гора беше в състояние да ми даде всичко, щото търсеше душата ми.- Ако Черна гора да беше близо до България, то аз би останал да живея в нея и да изтреблявам кукумявките; но на сърцето ми лежеше като тежък камък нещастният български народ и поробеното наше отечество. Черна гора е гнездо на свободата, момченца! Черногорците не търпят турска миризма. Из Черна гора аз отидох във Влашко, поживях две години и после се върнах в Русчук, захванах да живея мирно и да робувам така също, както робуват и моите нещастни братия. Ожених се. Господ ми даде добра и хрисима жена, а още по-добра и по-хрисима дъщеря. Къщата ми от утринта до вечерта е пълна с веселие и с песни. Щом се пробудя, то в ушите ми звънти крехкият и милият глас на моето момиченце, което пее само моите любими песни:

Слана е паднала, слана е паднала

Лете ми лете, лете по Гергьовден,

Та е усланила момци на планина,

момци на планина, на Игликовина,

та им замръзнали пушки гегалийки,

пушки гегалийки, сабли дамаскийки...

Весело бива човеку от тия песни, защото тия му напоминават нещо си, а в това също време тия го приготовляват за друг, по-добър живот. Такава е накратко историята на моят живот; а тая история е пълна и с добро, и със зло... Аз съм барем опитен, ако не повече... Те трябва да се сърдите, не трябва да се горещите, не трябва да викате и да кряскате, а да работите и да мълчите. Елате довечера у мене и да си поговориме за едно, за друго.

И старецът отишъл към градът.

- Тоя старец говори като Сократ - рекъл Смил.

- Остави ти Сократа и да си вървиме дома - рекъл Иванчо и запял:

Момиче, момиче,

Де гиди, мряна рибо,

Не стой срещу мене,

Изгорях за тебе,

Като лен за вода,

Босилек за роса.

- Гори, либе, гори,

гори, та изгори:

моята мила майка

първа ми душманка -

на вода да ида,

либе да си вида,

и тя след мен дойде

вода да налива -

че сме изгорели

се за пуста вода.

В градина да вляза

цвете да набера,

китка да увия,

на либе да давам -

и тя след мен дойде

цвете да полива.

III.

Захванало да притемнява. Всичките живи същества се крили в своите легловища и приготовляли се да вечерят. Само няколко жени ходили още по пътят и търсили кравите си, само няколко мъже стояли пред кръчмите и разсъждали за новите вина и само няколко пияни турци газили калта и пели полекичка едно из ония маанета, които приличат за кочешко мякане. В това също време Смил и Иванчо вървели из пътят и влезли в къщата на дяда Стойча, който ги посрещнал посред дворът.

- Добре дошли, добре дошли! - рекъл старецът и повел момчетата към своята малка къщица, която била така също стара, както и нейният стопанин.

Стаята, в която влезли момчетата, била вехта; таванът й бил дотолкова черен, щото никой не можал да определи от какво е той направен; но стените й били бели като мляко, одърът - чист и вратата измити. По всичко се видело, че някоя жива и млада човеческа ръка е дала и на тая стародревна къщица нов вид.

Щом младите момчета седнали, то в стаята влезли две жени и поклонили им се като на отдавнашни познайници. Едната из тия жени била стара, но привлекална; а другата била едно из ония ангелчета, които обикновено се изображават на черковните врата. Нейните черни очи блестели като елмази; нейното чисто и миловидно лице било съставено от кръв и мляко; нейната тънка и висока снага съставляла изключителна рядкост; нейните високи гърди свидетелствували, че тялото се ползува със здраве; а нейните алени устници се харесвали на всичките Ивановци, Николовци и Димитровци. Трябва да ви кажа и това, че в тая къща не знаяли още що е гюргевска цивилизация и що е митхадпашовски напредък. Както дядо Стойчо, така и неговото домочадие работили от утринта до вечерта; месили и пекли хляб, плели, ткали, прели, копали, жънали, събирали и пели. Така също тия се облачали така, както се облача всеки българин и всяка българка, които живеят български и които се наричат българи. А от тежката работа и от големите мъки произходило само веселие, песни и щастие! Чудна е българската натура! Българският работник е жив, весел и пъргав; а готованецът е намусен, ленив и волообразен. Между българският селянин и между българският чорбаджия съществува такова голямо различие, каквото съществува и между турчинът и човекът. Селянинът влече турският ярем с голямо страдание и с едри сълзи, но и с надежда на по-добро бъдеще, а чорбаджият се хвали с това робство, гордее се със своето унижение и от всичкото си сърце ненавижда свободоумните хора. Чорбаджиите мислят само за своите откраднати и отнети богатства; а всяко едно народно движение е опасно за тяхното спокойствие така също, както е то опасно и за техните покровители турци.

Младите гости, които посетили дяда Стойча, не принадлежали нито в числото на чорбаджийският клас, нито в числото на селските работници. В последните триесет години в България са се появили такива хора, които се наричат „младо поколение“ и които могат да се нарекат „предтечи на българският живот и надежда за бъдещите времена“. Тия хора са до такава степен нови, щото на тях не действува ни чорбаджийската нечистота, ни турският разврат, ни фанариотското смирение.

Смил бил човек на двайсет и пет години. Баща му бил богат търговец и желал да посвети и синът си в комерческите мъдрости; но непокорният син оставил бащината си къща, отишъл в Белград без ни една пара и свършил лицеят без никакви средства. Единственото добро, което понесъл Смил из бащината сикъща, било неговото добро сърце и неговата честна и права душа; а тия драгоценности принадлежали на майка му. Аз мисля, че ако да не би били нашите майки, то ние би станали до един евреи и посветили би всичкият свой живот на аритметическите цифри и на моравите патладжени. Когато Смил свършил науките си, то ходил в Австрия, в Румъния и в Русия и най-после той се върнал в Русчук и станал учител. Той изпитал вече що е живот свобода и щастие и затова посветил животът си на своето поробено и нещастно отечество, което търпяло и от турци, и от фанариоти. Когато Смил виждал турските зверства, то хапал устните си и бледнял от ярост; а когато гледал на българското търпение и на чорбаджийското хладнокръвие, то бил готов да излезе сам против неприятелите и да погине като юнак и като защитник на правдата. Много пъти Иванчо успокоявал своят побратим и не давал му да погине без време. Иванчо бил Смилов ученик, ако и да бил само четири години по-млад от своят учител. Най-напред Иванчо не можал да разбере що е свобода и щастие, защото бил убежден, че турците са родени за господари, а българите - за робове; но Смил успял да развие своят ученик дотолкова, щото той твърде скоро станал за него апостол Петър. Единствената причина, която стояла като твърда стена между двата приятеля и която им не дозволяла да се сближат на последните граници, били техните възрасти и техните характери. Смил бил сериозен, мълчалив и печален, а Иванчо - весел, жив и безгрижен. Твърде често Смил мислил за Иванча така: „Това момче е страшливо като заец; а ако не е страшливо, то е безхарактерно, ветърничаво и лудоглаво“. Но Смил не познавал още своят приятел. Иванчо бил един из ония хора, които почти всякога са равнодушни, ако никой ги не закача; но когато тия излязат из търпение, то вървят и през огън, и през вода и запират се само тогава, когато смъртта им прекоси краката.

- Попремина ли ти малко, мой синко? Горещо сърце имаш... - казал дядо Стойчо Смилу.

- Който има човеческо сърце, той не може да бъде по-хладнокръвен - отговорил Смил.

- Но безполезните псувни са равни с бездействието. По-добре е да мълчиш и да работиш. „Дума дупка не проваля“, казва българската пословица.

- Думата е предтеча на деятелността. Най-напред работи сърцето, после - устата, а най-после - ръката.

- Но разумът трябва да занимава първо място във всяко едно отношение.

- Махнете се със своите философии - рекъл Иванчо. - Аз съм дошел да се веселя, а не да слушам Менторови философии.

Иванчо запял:

Засвирил ми е сив сокол

в Арбанаското усое -

то не ми е било сив сокол,

на ми е било млад юнак.

Млад юнак мома гонеше,

Момата му се молеше:

„Пусни ма, пусни, юначе,

азе съм твоя, та твоя,

на кривак съм ти рязана,

на кавал съм ти писана.“

И така Иванчо продължал да пее своята песен, а дядо Стойчо седнал по-близо до Смила и попитал го:

- Беше ли ти тия дни у Георгеви?

- Бях завчера.

- Говориш ли му ти за нашите предприятия и за нашите надежди?

- Нищо не съм му говорил.

- Варди се да не направиш някоя пакост. Георги е един от ония хора, които продават и децата си за едно горчиво каве. Мене не ми е мило, като гледам, че ти ходиш в неговата къща. Проклета е тая къща! Калдъръмът в тая къща е направен от човечески глави. Както щеш, Смилчо, а мене е страх и от тебе. Който се познава с Георги и който седи около една трапеза с него, той не може да бъде родолюбив човек. На честният човек трябва да преседне онзи залък, когото той гълта от Георгевата трапеза, защото тоя залък е част от някое българско тяло. Не ходи ти в къщата на тоя злодеец.

- Не мога да не ходя - казал Смил и навел главата си надоле.

- Сега вече видя, че хората говорят истина - казал дядо Стойчо.

- Каква истина? Какво говорят хората?

- Хората говорят, че ти ходиш не при Георги, а при момиченцето му. Истина ли е така? Варди се, Смилчо! Крушата пада недалече от коренът си. Искаме да работиме големи работи, а ходиме да се залюбваме в неприятелските къщя! Не харесват ми се твоите дела... Ако искаш да се жениш, то си избери жена от добър сой и из честна къща...

- Нямам аз намерение да се женя.

- А защо ходиш в Георгевата къща?

В това време Иванчо престанал да пее и попитал приятелите си:

- Пак ли сте захванали да философствувате?

Дядо Стойчо не отговорил нищо, а обърнал се към дъщеря си и рекъл й:

- Радке, донеси ни малко ракийка и гледай да ни донесеш да повечеряме.

- Готово е - казала Радка и излязла из стаята.

След няколко минути малкото дружество седяло около трапезата, яло весело, смеяло се и разказвало различни приказнички. Само Смил бил замислен и незадоволен.

- Тебе е пак хванала дяволската немота - рекъл Иванчо Смилу. - Ако ти да нямаше ръце и крака, то аз би помислил, че си сом или шаран. Защо се не веселиш, когато се веселят и другите хора? Ти си чуден човек!

- Оставете го - рекъл дядо Стойчо. - Дай му дозволение да си помисли и да дойде в себе си.

Смил мълчал.

Георгевата дъщеря, за която споменал дядо Стойчо, било хубавичко и гиздавичко момиченце. Тя имала повече от шестнайсет години, но била простодушна и добросърдечна до последната степен. Бащините й подлости не доходили до нейното невинно и правдолюбиво сърце. Веднъж тя посадила в градинката си едно дървенце; но това дървенце засъхнало и тя се старала да го съживи с „Отче наш“ и с „Богородице дево“. Един ден Смил видял с очите си, че тя стои около дървенцето, полива го със „света водица“ и гледа към небето. От онова време Марийка не излазяла из умът му. „Ако е бащата лошав човек, то не е крива дъщерята - мислил той. - Аз познавам множество добри хода, които имат лошави деца, и обратно. Човеческото сърце е такава една фабрика, която може да изработи каквото искате - и добро и зло, и чест и безчестие. Марийка е добро и невинно момиче, ако баща й и да се счита за най-развален човек под синьото небе. Обязаността на всеки честен човек е да мисли и за доброто на своите ближни. Ако аз взема Марийка, то ще да спася една човеческа душа, която твърде лесно може да погине. Моята цел е свята и безгрешна - аз нямам лошави намерения и не срамувам се от своите действия. Но дядо Стойчо мисли съвсем другояче; нему се не харесват моите убеждения! Какво да правя? Назад се вече не може, а напред е страшно! Как се случи всичкото това, и аз сам не зная!... Чакай, чакай! Преди две недели, когато горя долната махала, аз помогнах на дядовите Костови деца да изнесат имането си и да изгасят къщата си. Когато отидох на другият ден у Георгеви, то всички захванаха да хвалят моето юначество и да ми говорят, че аз съм великодушен човек, когато съм отишъл да помагам на просяците. Марийка мълчеше. „Ако би дядовите Костови деца изгорели, то за дяда Коста би било по-добре, защото той никак не може да ги изхрани“, рече Георги. „Смилчо е направил добро, без да попита себе си кому го прави и защо го прави“, рече Георгевица. Това красноречие ме разсърди и аз рекох: „Вие ме хвалите само за това, че аз съм се родил човек и че моята човещина ме е накарала да помогна на своят ближни да спаси тялото си и имането си! Ако би биби наместо дядовите Костови деца някои богати хора или някои русчушки ефендиета, то вие би ми казали, че аз съм изпълнил своята обязаност, и нищо повече. Аз не мисля така. Хората живеят заедно само за това, за да помагат един другиму. Ако съм аз помогнал вчера на двете Костови деца, то дядо Коста ще да помогне мене утре или в други ден. Когато човек иска да направи добро, то трябва да го направи всекиму, който има нужда; а ако човек мисли кому ще да помогне, то неговото добро е прост егоизъм.“ Когато аз говорех, то Марийка ме гледаше в очите и ловеше всяка моя дума. Тя беше твърде хубава в онова време; аз видях, че тя не е равнодушна към моят разговор и сърцето й тайно принимаваше участие в дядовата Костова съдба. След два деня аз дойдох у Георгеви и намерих Марийка сама. Когато аз влязох в стаята, то срещнах едно радостно, едно щастливо лице. Никога аз в животът си не съм срещал подобно лице! И сам не зная как се случи, а аз изгубих умът си. Когато се поопомних малко, то Марийка обиви ръцете си около шията ми, притисна главата ми на гърдите си и искаше да ми каже нещо, но заплака и аз почувствувах, че нейните сълзи се леят на моето лице. Аз не помня вече какво е било и как съм оставил Георгевата къща. От онова време аз ходя като пиян; главата ми е като шемедена; ръцете ми и краката ми са станали тежки; а мечтите ми летят дотолкова високо, щото аз и сам не зная где летят и защо летят...“

- Ти, Смиле, в последно време си заприличал на овен, който блее само тогава, когато види кърмило. Аз се боя от ония хора, които мълчат и които се не смеят. Засмей се малко, Смилчо!

- Остави ме, Иванчо! Не ми е до смях.

- Да те оставя, Смилчо! Хайде, Радке, да си попееме и да оставиме старците да говорят за Мустафа паша. Пей де! Аз обичам само ония хора, които пеят, когато им е весело, и които работят, когато трябва да се работи. Който се весели, той и работи. Пейте или ще ме накарате да плача като сираче на сирно заговяване - говорил Иванчо и смеял се от все сърце.

Радка погледнала към Иванча умилно, въздъхнала и рекла:

- Аз съм готова всякога и да пея, и да играя, и да работя.

- Ти си умно и работно момиче - рекъл дядо Стойчо и подмигнал на детето си.

- Не е лъжа - рекъл Иванчо.

IV.

В една из богатите русчушки къщя било весело и щастливо. В тая къща, на миндерлъкът, преминувал своите „мазни и дебели“ дни Георги Пиперков, т.е. един от щастливите и угоените чорбаджии, които мислят само за своето шкембе. На същият миндерлък седяла госпожа Георгевица, която била суха, висока и тънка жена. Между Георгия и Георгевица седял нашият стари познайник Смил и разгледвал шарките на пиротският килим, който покривал всичкият одър. „Нашите българи и до днес още не могат да шарят... Няма симетрия!“, мислил Смил, ако тоя въпрос и да го занимавал не повече от ланският сняг. Георги пушил чубукът си и нищо не мислил; а Георгевица не могла да реши: петелът ли да заколи за утре, или черната кокошка. Влязла Марийка, донесла сладко на един поднос, подала най-напред Смилу, а после на баща си и на майка си. Майката бутнала с ръка подносът и климнала си главата; а това означало, че тя няма намерение да яде напразно от онова сладко, което чини цели пет парички. Георгевица била една от ония жени, против които викат и слугите, и слугините, и техните собствени деца. „Тоя свят никак не може да се наяде; все е гладен и жеден“, бъбрала постоянно Георгевица и подавала обгризените кости на слугите си. „Стрина Георгевица е чисто злато - мислил Спиро Трантарът, - а моята делва изпива по три оки вино и по една ока мастика на денят. Ако би била стрина Георгевица моя жена, то аз би станал по-богат и от Сапатуча. Умните хора трябва да си търсят мирни и послушни жени; а аз съм вземал такъв един арнаутин, който ми не дава ни да охам. Аз я познах още после венчилото, но нямаше какво да правя. Когато излазяхме из черковата, то аз настъпих фустанът й, а тя се обърна към мене, погледа ме сърдито и рече ми: „Отваряй си очите! Или си сляп?... Иди после това и вземай дебел българин!“ „Боже мой! - си помислих аз. - Тая жена няма да мирува. Попадна се, кир Спиро!“ Из всичкото това се види, че госпожа Георгевица е рядко създание, което с достойнство украшава короната на кир Георги.

Когато Смил изял сладкото и когато изпил кавето, то се обърнал към Георгия и рекъл му:

- Аз би желал да остана и занапред учител... Защо съм се учил, ако не разделя своето знание с моите едноутробни братия?

- А аз ти казвам да оставиш тия лудости и да гледаш за джебът си. Учителството не храни. Учители стават само чапкъните и нехранимайковците. „Аз искам да стана апостол и да отварям очите на простият народ“, казваш ти; а аз те уверявам, че простият българин обича не ония, които му помагат, а ония, които го бият и които му заповядват. Ако искаш да заслужиш между народът чест и почитание, то гледай да го уплашиш и да го накараш да трепере от твоя поглед. Но да оставиме това. Аз съм забележил, че ти се събираш с градските чапкъни и ходиш по подозрителните кэщя. Варди се! Кажи ми ти, защо ходиш в къщата на Стойча Голият и защо се събираш с Ивана? Не знаеш ли ти, че Стойчо е един от ония хора, от които бяга всеки домакин и всеки честит търговец? Стойчо едно време беше хайдутин и едвам спаси главата си от въжето; а ти ходиш в къщата му и ядеш хлябът му! Ако искаш да се веселиш, то гледай да си избереш по-добри другари, защото е срамота от хората. Аз те обичам и затова ти казвам в очите твоите погрешки. Гледай да се изправиш! Онзи ден аз говорих с Митхад паша. Тоя човек е твърде честит. Гледай да му се харесаш, ако искаш да станеш човек и да бъдеш щастлив. Митхад паша ще да те направи чиновник и ще да ти даде добра заплата.

- Не накарвайте ме, г. Георги, да бъда онова, което не е за мене и за което нямам никакви способности. Оставете ме да си бъда учител и да си живея мирно и спокойно. Вие и сами твърде добре знаете, че нашият народ презира турските чиновници и затваря пред тях вратникът си; а мене е най-драгоценна народната любов и народното внимание - рекъл Смил.

- Ако е така, то аз трябва да потърся друг ергенин за момичето си. Моят зет трябва да бъде не вагабонтин, а честен гражданин и добър стопанин на къщата си.

- Аз ще да се попремисля малко и после ще да ти отговоря - рекъл Смил и станал да си иде.

- Помисли си и отговори ми по-скоро, защото Митхад паша очаква и моят отговор. Чуй ме, Смилчо! Послушай ти бая си Георгия и няма да се разкаеш. Ти си умен, богат и здрав човек; а ако е така, то скоро ще да станеш пръв човек в градът ни. Остави ти училищата и читалищата по дяволите. Каква полза имаш ти от тия училища и от тия читалища? Ако би тия училища или тия читалища имали по-големи доходи и ако би касата им била в твоите ръце, то аз и сам би ти казал да бъдеш народолюбец.

- Не ща аз чуждото, а още повече общественото богатство, което е събрано пара по пара и над което текат народни сълзи. Баща ми остави такова богатство, което аз не мога да изхарча, дорде съм жив. Не трябва ми повече.

- Но ти ще да имаш жена и деца, за които трябва да се харчи твърде много. Колкото един човек има повече, толкова за него е по-добре. Парата и маслото не развалят на човекът стомахът.

- Прощавайте - рекъл Смил и излязъл из стаята. В онова време сърцето на това честно момче било готово да се разкъса на части; но различни причини го заставляли да мълчи, да търпи и да гълта горчиви хапове. Когато Георги му разказвал за употреблението на училищните и читалищните каси, то Смил бил готов да скокне, да го хване за гушата и да го удави; но Марийка преминала под прозорците и укротила разсърденият лев. Марийка чакала Смила при вратникът, за да му каже „лека нощ“ и да го попита за своята собствена съдба.

- Добро или зло? -попитала тя.

- Зло, Марийке, зло. Баща ти иска да ме направи подобен на себе си; той иска да убие моята честност и моята съвест, иска да ме унизи пред светът и пред тебе, иска да унищожи чистотата на сърцето ми и тогава вече да ми подаде ръката ти. Аз те обичам повече и от животът си, но не мога да приема неговите условия. Честта се жертвува; а съвестта се не продава. Из всичко се види, че аз трябва да се откажа от тебе и да търся щастие на друго място. Поседях у вас половина час и сърцето ми е наранено на десетина места от бащините ти стрели; а ако остана ден или два във вашата къща, то трябва да се опростя и с животът си. Прости ме, Марийке! Аз не съм за тебе и ти не си за мене...

- Не оставяй ме, Смилчо! Избави ме! Не оставяй ме в ръцете на майка ми и на баща ми... Аз не съм за тях и тия не са за мене. Баща ми е развален човек, а майка ми мисли само за мангърите и за огризените кости. Вземи ме и избави ме от тая къща и аз ще да те обичам повече и от себе си. Кажи ми да скокна за тебе в Дунавът, и аз ще да скокна.

- Но баща ти няма да ми позволи да те взема дотогава, дорде не оставя училището и дорде не стана чиновник при Митхад паша; а това не може да бъде. Смил ще да остане честен човек до смъртта си.

- Ако станеш турски чиновник, то и аз те не ща - рекла Марийка, а из очите й потекли едри сълзи.

Марийка говорила от чисто сърце. Това момиченце расло и порасло само, без любов към своите родители и без участие ни от една страна. Марийка гледала около себе си и нищо повече не могла да види освен болезнената фигура на майка си и развратното лице на баща си. Тя страдала заедно с майка си, но не можала да й помогне и да я извади из тинята; майка й сама желала своето унижение; тя била така възпитана. Майка си Марийка обичала, но обичала я с оная жалостива любов, с която обикновено майките обичат своите глупави и физически обезобразени деца, които са бездарни, глупави и обезобразени даже и пред техните родителски очи; а баща си тя просто ненавиждала.

- А какво щеме сега да правиме? - попитал Смил.

- Прави каквото знаеш, а аз ще да изпълнявам твоята воля. Баща ми иска да ме даде тебе, защото си богат и умен. Аз чух какво той говореше с майка ми: „Това момче има голямо богатство, следователно аз ще да употребя всичките си сили, за да го направя свой зет“, каза той. Гледай, Смилчо, да ме извадиш оттука, а после прави каквото знаеш. Аз съм готова да побягна с тебе и да оставя и Русчук, и родителите си.

Марийкините думи били свършени с една сладка целувка.

В това също време кир Георги размишлял така: „Това момче няма да ми се изплъзне из ръцете. Аз отдавна вече търся за своето момиче добър ергенин - и намерих го. Мъжът на моя Марийка трябва да е богат; а Смилчо има около пет хиляди лири. Аз би намерил в Русчук още по-богат зет, но богатите са или стари хора, или вдовци. Освен това Смил може да стане човек твърде лесно. Ако би аз имал в младостта си пет хиляди лири, то досега би станал най-първият човек в турското царство... Ненчо Тютюнджията ми говореше говореше да му дам дъщеря си и да го направя зет. Това би било твърде добро нещо; но Ненчо има около петдесет години и около десет хиляди лири. Ако Смилчо да бъде човек, то може за двайсет години да направи повече от триесет хиляди лири. По-добре е да я дам на Смилча. Колкото за училището, то аз твърде скоро ще да му турна крак... Моят зет не трябва да бъде учител. Страх ме е само да ми не развали работата онзи стари дявол... Но нека е жив Митхад паша. Всичко ще да излезе добро“.

- Отваряй и очите, Георги! - казала Георгевица на своят господарин и климнала му с главата.

- Смилчо е наш - казал Георги и поухилил се така, както се хили конят, когато иска да ухапе някого.

- Когато той стана да си иде, то аз рекох на Марийка да иде при вратникът, да го срещне и да си поговори с него.

- Ти си голям майстор - рекъл Георги и ухилил се още повече.

- Кой не желае доброто на своето дете? - попитала стрина Георгевица. - Ако съм я пратила, то съм я пратила за нейното добро. Какво тя иска от нас повече? Смилчо е и богат, и от добър корен. Баща му не харчеше парата напразно. Когато покойният живееше, то не даваше да се внасят в къщата му кисело мляко, солена риба, сирене и кисело зеле, защото тия гозби хабили хлябът. Умен човек беше Смилов баща. Дано и синът се изметне на баща си. Когато умираше, то рекъл на жената си да даде на поповете само по един грош и по една краловска кърпа: но тя го не послушала и дала им по сто пари и по един липискански пош... А Исус Христос е рекъл на християните: „жената да се покорява на мъжът си.“ На седем попа по сто пари и по една липисканска кърпа - са коджа пари!

„Иди и печели, а когато умреш, то и поповете да те псуват!“, си помислил кир Георги и продължал с глас:

- Остави ти това и кажи ми, приготовила ли си всичко, щото е потребно за сватбата? Аз искам да направя голяма сватба, защото съм богат и „почетен“ човек в нашият град.

- А я ми кажи ти, кой ще да харчи за сватбата? - попитала Георгевица.

- Аз ще да харч. Сега са настанали такива времена, когато ергенинът иска не да харчи и да дава, а да харчат и да взема. Минаха се вече старите времена, когато младоженецът си купуваше невяста.

- Ние сме стари хора; а ако е така, то ще да направиме сватбата на децата си така, както са направили и бащите ни нашата. Нека харчи Смилчо, защото е по-богат от онази. Недей ти гледа какво прави светът. Когато дойде други път, то му кажи, че няма да похарчиш ни прибиена пара за сватбата му. Кажи му, че нямаш, че си изгубил, че са ти изяли хиляда жълтици. Слушаш ли?

„Моята жена е добра за чифутски сарафин“ - помислил Георги.

- Ако захванеме да харчиме и за сватбите на момичетата, то няма какво да оставиме на момчетата, които ще да ни гледат на стари години - продължала Георгевица. - Не давай ни една пара! Ако я вземе без пари, то хайде сбогом; а ако каже, че не ще да харпчи за сватбата си, то я дай на Тютюнджият. Няма да остане детето ни стара девица, защото е хубавичко и гиздавичко. Не давай пари. Ти трябва да помогнеш на момчетата, за да си отворят дюкяни и да станат хора. Тъй, Георги, тъй!

Момчетата, за които се грижила Георгевица, били така също далеч от майка си и от баща си, както и Марийка. Георги имал два сина, които се хранили със своят труд и които не обръщали внимание ни на бащините си съвети, ни на майчините си сълзи. На по-голямото момче името било Стоян, а на по-малкото - Цено. Българската пословица казва, че „крушката не пада далеч от коренът си“; а ние видиме, че в природата произхождат такива чудни явления, които са в състояние да унищожат всяко едно народно верование, всяко едно човеческо убеждение и всяка една мъдра пословица. Когато у нас се говори за някого, че той е от добър корен, то под тая дума разумяват, че той е из богата къща; а ние видиме, че синовете на богатите „дебелковци“ са до един чапкъни, пияници и нехранимайковци. „Чорбаджийският син става или хайдутин, или гайдарджия, или калугерин“, казва друга една пословица. Синовете на кир Георгия били из числото на ония хора, които нямат нищо общо ни с първата, ни с последната пословица, т.е. тия не приличали ни на родителите си, ни на чорбаджийските синове. Стоянчо презирал всяко богатство и смеял се на ония тлъсти шопари, които вдигали носовете си нагоре и които се хвалили с откраднатите жълтички; а Цено постоянно се сърдил на човеческите слабости и обвинял и сиромасите, и богатите. „Всеки човек е обязан да бъде честен и да уважава своите човечески достойнства; но в това също време той е свободен и може да прави със себе си щото ще и щото му се види за по-полезно. Природата е дала всекиму мозък, дала му е ум и разум, следователно всеки е длъжен да помага сам на себе си. Ние сме длъжни да помагаме само на слепите, на куците и на болните“, говорил твърде често Цено, а тая негова философия се не харесала ни на Стояна, ни на Смила.

- По твойте думи, или по твоето мнение, и турците не са криви, когато ни колят и безчестят, защо тия са свободни да правят онова, щото щат, и да живеят така, както им се види за по-добре - говорил Стоян.

- Разбира се, че не са криви. Крив е не онзи, който бие, а онзи, който дава да го бият. Природата е дала на волът рогове, а на човекът ръце и разум - говорил Цено.

- Но тая съща природа накарва даже и животните да се съединяват и да защищават своите интереси против общите неприятели - говорил Смил.

- Аз не казвам, че ние не трябва да защищаваме своите общи интереси; но не желая да ги защищавам аз и ти, а няколко милиона двуекраки животни да чакат наготово и да точат зъбите си за печено прасе. Когато интересите са общи, то трябва да ги защищаваме всички, а когато са частни, то всеки да гледа за гушата си. Ако би аз някога намислил да се боря за общите интереси, то би накарал най-напред баща си да поведе нашата чета, защото неговият интерес е най-тясно свезан с народният. Ако се освободи България, то баща ми ще да бъде първи, който ще да се бори за чорбаджилък, т.е. за своите собствени интереси. Видите ли сега какви са моите убеждения? - говорил Цено и смеял се от всичкото си сърце.

Из гореприведеният разговор читателите ще видят, че между Смила и между негови бъдещи роднини е съществувала братска дружба, която е била свезана с тяхното развитие и с техните едноцелни идеи. Един ден Смил се разговорил с Цена, когото той обичал повече, и за своите намерения, или за своята женитба.

- Сестра ми е твърде добро момиче, но тя няма никакво развитие; а тебе е потребна такава една жена, която да ти помага във всичките твои предприятия. Дядовото Стойчово момиченце е по-добро, ако и да е сиромашко - рекъл Цено.

- Марийка е още млада; а младото може и да се развие, и да се поправи - рекъл Смил.

- Аз обичам да се препирам и да разсъждавам, следователно, ако някога погреша, то припиши всичкото това на моята страст. Слушай. Жената никога не заборавя своето гнездо и своите женски наклонности. Никога любовта не може да я застави да се отрече съвършено от светът и от своите наклонности - даже и тогава, ако тя сама пожелае да се бори против тях и когато светът и нейните наклонности се изправят като твърда стена между нея и нейният любовник. Мъжът може да приеме известно направление и по-късно, но жената трябва да се възпита така или другояче от малка, от дете.

- Не е то така - рекъл Смил.

- Ще видиме - отговорил Цено.

V.

Между Търново и Русчук се намира една горица, в която горял голям огън. Около тоя огън били изпрегнати няколко коля; а недалеч от тях на зелената тревица лежали три седла, които имали твърде чудна форма: луковите им били високи, а стремената им приличали на връшници. По-нататък от тях лежали такива предмети, които приличали на разтворена книга, когато я туриме с кориците надоле. Тия предмети са самари, които били кръстосани с дебели колани. Около огънят била постлана мечешка кожа и едно пиротско килимче. На дървото, което се намирало близо до огънят, били окачени юзди, камшици, дисаги и конски торби. Шест пушки били облегнати на дървото, което се освещало от огънят с червен пламник. Трите шишенета принадлежали в числото на ония, които се наричат „сливненски“, другите две били „даалийки“, а петата - „арнаутка“. Отгоре над пушките били окачени различни паласки, латинки, рогове с барут и няколко чанти. И от двете страни на огънят били вбиени полегато два кола, които имали на краят си кукерица. На кукерицата висели два медника. Водата в медниците захващала вече да ври. На десет крачки от това място се намирала една полуразрушена къщица, която някога си носила име механа. Пред тая къщица стояло едно младо момче и разговаряло се с една бабичка. Тая бабичка пушила тютюн из едно малко чубученце, плювала час по час и отговаряла на момчето твърде сърдито. Лицето на тая жена било страшно и оригинално. Мене ми се чини, че нейното животописание би било още по-оригинално, ако то да би било известно на търновските куми, които обичат да окачат и на свинята звънче. Чертите й били сухи и костеливи, бялата й коса била още гъста, а в очите й се светил енергически път нечаяно, то би помислил, че види пред себе си свръхестествено същество. Мнозина из околните села мислили, че тя е или врачка, или магьосница, или вещица.

- Преди три деня аз го видях в Бяла. „Ако дойде някой да те попита за мене, то му кажи, че ще да дойда в четвъртък през нощта при тебе“, каза той. Почакайте го. Днеска е четвъртък. Аз познавам Петърча още от дете. Това момче никога не лъже - говорила бабичката и пушила своето чубуче.

- Ти твърде добре видиш, че аз не мога да чакам - говорило момчето.

- Още е рано. Нощта се е захванала преди един час; а той ми рече, че ще да дойде нощеска. Чуеш ли ме сега, или не? Който не може да търпи, той не е за никаква работа. Аз търпя цели шестдесет годинки и все чакам и чакам! Ще чакам и ще да дочакам. Ако хората да не би чакали, то не би ни живели. Аз живея само да чакам, а чакам да живея. Баба ти Нена няма да умре, дорде не запали свещ на своите джелати.

- А кои са твои джелати, бабо Нено? - попитало момчето.

- Ех, синко, дълга е моята приказница! Не питай ме. И аз съм била човек, и аз съм живяла като хората, и аз съм имала къща и покъщнина, и аз съм имала дечица. Бог да ги прости! Изядоха ги турците, изпиха им кръвта вашите русчушки чорбаджии, закопаха ги черните душици. Нека божето проклятие падне на главите им! Ако баба ти Нена поживее още малко, то ще да докаже на нашите юнаци, че нейната кръв е по-чиста и по-родолюбива от тяхната! Дошел дядо ти Стойчо, та ми разказва, че времето не било дошло, че българите не били пробудени, че гърците ни правили пакости, че турците били силни, че народът ни нямал пушки и че между юнаците ни нямало съгласие. Приказнички! Който е юнак и който е родолюбец, той трябва да допълни онова, щото ни не достига. Аз съм стара жена, но надеям се да изпълня желанието си и тогава вече да умра. Ако не мога да нося пушка и да въртя сабля, то ще да употребя отрова, примка, лъжа и най-после зъбите си. В челюстите ми са останали само два зъба, но и тия могат да прехапят гръклянът на един турчин. Ако вашите русчушки чорбаджии да не би предали моите синове, то досега много турски глави би се търкаляли по Стара планина. Погинаха моите соколчета, но погинаха като юнаци! Аз ги не оплаквам. Ако би ги родила още веднъж, то би ги пратива да измрат изново, така също, както умряха преди няколко години. Аз оплаквам само дъщерите си. Едната умря от мъки, а другата и до днес още е майка на турски деца... Баба ти Нена ще да намери и зетят си, и дъщеря си, и унучетата си. Дорде не умрат тия, то тя няма да умре. Не трябва тия да живеят. Когато умре моето чедо и когато издъхнат нейните копелета, то баба ти Нена ще бъде щастлива и ще да умре спокойно...

В това също време из гората се показали две човечески сенки, които се приближали към разговаряющите твърде бързо. Месечината светила с всичката своя светлина и помогнала даже и на баба Нена да види тия лица и да каже:

- Ето и Петър иде... Видиш ли, синко, кой иде с него? Да не е Георгевото момче? Очите ми са отслабнали от сълзи и не могат да го познаят.

- Цено иде... На Георги Пиперков синът - рекло младото момче на бабичката и тръгнало да посрещне своите приятели.

- Боже, боже! Научи ме какво да правя! Георги погуби моите деца, а аз трябва да погубя неговите. Око за око и зъб за зъб. Не бива... Нена има и сърце, и жалост даже и тогава, когато децата й лежат в черната земя неотмъстени, неосветлени, неоплакани! Сам бог ми праща утешение. Георгевият син се събира с хайдуците! Търпи, Нено, и чакай - говорила бабичката сама със себе си и гледала към небето.

Когато тримата млади момчета се срещнали, то се хванали за ръка и отишли при огънят.

- А де е дядо Стойчо? - попитал един от новите, когото бабичката нарекла Петър.

- Тука е - отговорил един от дружината.

- Повикайте го да дойде по-скоро и да свършиме работата си, защото баща ми твърде лесно може да ме потърси - рекъл Цено.

- Дошли ли са всичките, които бяха повикани? - попитал Петър.

- Ще видиме сега - отговорил един от дружината и подсвирнал.

Около огънят се събрали около двайсет души млади българчета, които били до един добри юнаци.

- Всичко ли е готово, Смиле? - попитал дядо Стойчо.

- Готово е - отговорил Смил и извадил една хартия из пазухата си.

- Какво е това? - попитал Цено.

- Това е устав, по който трябва да се управляват членовете на нашето дружество. Аз мисля, че най-напред трябва да се прочете уставът, а после вече да се говори за други работи.

- Преди да захванеш да четеш, то аз ще да те попитам в какво положение се намират работите ни и имаме ли съчувствие по селата и по градовете. Освен това аз би желал да зная с кого имам работа. Вардете се да не бъдеме предадени - отговорил Цено.

- Ние не можеме да отговориме на своите въпроси, защото от днес захващаме нова работа - отговорил дядо Стойчо.. Всичките наши членове са сега пред тебе. Ако някой из тия членове ти се не хареса, то те молиме да ни кажеш в очите и да ни разкажеш фактически неговите слабости.

- Трябва да бъдем осторожни и да избираме само такива юнаци, които са из нашият бостан - рекъл Петър.

- Между нази няма подозрителни личности. Хайде четете! - рекъл Цено.

Смил помълчал малко, погледал към небето и после проговорил:

- Целта на нашето дружество е да помагаме на сиромасите и да защищаваме народът си от турските злодейци и от нашите еднородни кръвопийци, които се наричат чорбаджии. Който е българин и който има българска душа и сърце, той трябва да бъде с нази и да посвети всичките си сили на народните цели и на народното благосъстояние. С една дума, нашето дружество трябва да бъде привременно правителство, което ще да наказва кривите и да спасява невинните. Предателите трябва да погинат, безчестните трябва да го изгонят изпомежду нази, а нерешителните трябва да се изведат „на път истинни“. Членовете на нашето дружество са длъжни още да бъдат честни, безприрастни, великодушни и правдолюбиви. Честният и добрият турчин трябва да бъде за нас по-приятен, нежели нашите кръстени турци, които носят българско име, но които са готови да продадат Христа за 30 сребърника. Който се реши да бъде член на нашето дружество, той трябва да бъде таени да работи енергически. Ние трябва да мислиме, да проповядаме и да сънуваме за своите цели; но да бъдеме осторожни и да не хвъргаме бисерът си пред свинете. Съглашавате ли се, братия?

- Съглашаваме се - отговорили всичките юнаци и лицата им приели тържествено виражение.

Дядо Стойчо помладял.

- Деца мои! - рекъл той. - Старайте се да бъдете правдолюбиви, народолюбиви и благоразумни, ако желаете да бъдете щастливи и весели. Само народолюбивото сърце е чисто, само правдолюбивата душа е щастлива и само благоразумният човек достига до добро бъдеще. Обичайте се между себе си, не карайте се, съединете се и нашето дело е свършено. Ако няколко милиона гърла извикат: „Дайте ни живот, очистете ни пътят, оставете ни на мира“, то никаква сила не е в състояние да затъкне тия честни гърла и да заглуши гласът на истината. Когато нашата цел стане за нас религия, то ние ще да бъдеме честити и свободни. Свободолюбието и народолюбието са най-нравствените начала в нашият живот, а нравствеността е основание на всяка една религия. Както лошавото и безнравственото не може да бъде човеческо, така и нравственото не може да бъде човеческо, така и нравственото не може да бъде небожествено. И така, ние искаме своите права, които са дадени на всеки човек от самата природа. Природата ни е направила българи, а природата е освещено божество. Не вярвайте на гърците, които ви казват, че само гръцкият бог е бог, а боговете на всичките други народности са дяволи и антихристи. Както религиозните въпроси се решават най-вярно от разумните и естествените закони, така и господарствените въпроси трябва да се решат от разумните и естествените сили на природата. Безнравствеността не е релизия. Разумната религия не угнетява съвестта и не бои се ни от лъжата, ни от джелатите, ни от зверските насилия. Обичайте своята народност и не бойте се от никакви шарлатани, от никакви проклятия и от никакви обвинения. Ако мъдреците говорят, че народностите не могат без религия, то яз ще да ви кажа, че всяка една религия трябва да бъде тясно свезана с народността на това или на онова племе. Другояче тя не е вече религия. И така, дорде ние не освободиме народът си, то не можеме да речеме, че имаме религия или че имаме божество. Бъдете твърди на думата си, защото само в такъв случай ние ще да заслужиме добро име и съчувствие от другите народи и народности. Енергическият човек е всемогъщ, а твърдата воля качва човеците и народите на човеческият трон и дава им име хора и народи. Ако бъдеме решителни и юнаци, то ще да промениме срамът и безчестието на гордост и почитание и ще да се наречеме хора. Само робовете не са в състояние да разберат, че съществува голямо различие между срамът на онзи човек, който съзнава своето човеческо достойнство, и равнодушието на онзи, комуто това чувство е непознато. Трябва да покажеме на светът, че и ние сме хора: трябва да покажеме и сами на себе си, че и ние имаме срам и сърце. Моето сърце се подмладява, като ви гледам събрани тука с една цел и с една твърда воля; а милион пъти ще да бъда по-весел и по-щастлив тогава, когато ви видя пред народът с пряпорецът в ръка. Живейте, момчета! Нека господ да чуе молитвите ни!

- Амин! - извикали момчетата.

- Най-напред ние трябва да разделиме своите занятия и да се закълнеме, че ще да служиме на целите си вярно и праведно - казал Цено.

- Ако би имали каква-годе организация, то би могли да разделиме занятията си; но ние я нямаме, следователно, трябва да оставиме всекиго за време да работи така, както му се види за по-добре и щото може. Най-главната наша цел е да проповядаме на народът, да го будиме и да го научиме що да работи и как да работи - рекъл Смил.

- Смилчо има пълно право - рекъл дядо Стойчо. - Ние трябва да се закълнеме, че ще да работиме вярно, тайно и енергически за своят народ; а всеки из нас е свободен да избира път, по който ще да върви. Закълнете се, братия, и да се захванеме за работа.

Когато дядо Стойчо говорил, то из шумакът се показал един старец, приближил се до дружината, благословил я и проговорил:

- Нека господ и св.Богородица да ви бъдат на помощ! Нека св.Георги подкрепи десницата ви и нека ви бъде покровител и защитник. Целунете кръстът и закълнете се, че сте готови да пролеете и кръвта си за своето отечество и за Христовата черкова.

После това старецът извадил из пазухата си сребърен кръст, подал го на момчетата и захванал да чете тихо молитва. Момчетата целунали кръстът и заклели се.

- Нека бог да убие всеки един българин, който би дозвели на турските поганци да безчестят Христовият храм и да се подиграват с народността ни! - рекъл Цено.

- Господ ще да чуе молитвата ти - казал дядо Стойчо.

След малко време всеки захванал да се приготовлява за път. Няколко момчета, които в това време били търговци, натоварили сексените и качили се на конете си; а останалите, които били за време кираджии, спрегнали колата си и равницата опустяла. Останали само дядо Стойчо, Смил и старецът. Между тия хора произходил таен разговор. Кой знае какво са тия говорили и що им е било на сърцето? Тия даже не забележили, че небето се е покрило с облаци и че над главите им висяла страшна буря. За десет минути всичкият небосклон се покрил с черна пелена. Вятърът, който до това време люлял само върховете на дърветата, захванал да свири. Старите дървета скърцали, младите се превивали, а сухите клончета се пребивали и падали на земята. Всичката гора заплакала, запищяла и захванала да се люшка ту на една страна, ту на друга; дъждът захванал да капе с едри капки, а разговаряющите продължили своят разговор и не обръщали никакво внимание. Из всичко се видело, че тия хора са се срещали твърде често с природните явления и че тяхната кожа е привикнала да търпи и горещите лъчи на слънцето, и зимните снегове, и проливните дъждове, и едрият град. Най-напред се окопитил Смил.

- Мене ми се чини, че през тая нощ ще да се разиграят всичките дяволи - рекъл той.

- И самата природа ни учи какво да правиме - рекъл дядо Стойчо. - Я погледайте как тия хилядогодишни дървета се люшкат като пияни пред природната сила! Я погледайте как природата обаря гнилото и старото, за да даде живот на младото и новото! Който мисли да бъде нов човек, той трябва да изкорени старите препятствия и гнилите идеи.

- Но ние сме още слаби и не сме в състояние да се бориме и със своите, и с чуждите - рекъл старецът.

- Когато не можеме, то трябва да търпиме и да оплакваме отечеството си. Знаете ли вие, че турчинът се държи само с помощта на нашите чорбаджии и с помощта на калугерите?

- С гръцките - рекъл старецът.

- Аз мисля, че по-напред трябва да се очистят нашите чорбаджии-шпиони, а после вече да се предприема борба срещу правителството - казал Смил. - По-напред ти трябва да извадиш трънът из петата си, а после вече да тръгнеш на път. Ако питате мене, то аз ще да ви кажа, че в нашите нещастия са криви не турците и не турските чиновници. Кажете ми, крив ли е турският солдатин или турският чиновник, че ни бие и че ни безчести, когато самото правителство го изпровожда да бъде джелатин?...

Изведнъж завалял силен дъжд и гората се осветила с множество светкавици.

VI.

Георги Пиперков и Спиро Трантарът седели като всякога на миндерлъкът и разговаряли се живо и горещо. Георги махал сърдито с ръката си, удрял дясното си коляно, повдигал веждите си, подсмърчал, тупкал левия си крак о одърът и скърцал зъбите си, а Спиро му гледал в очите кочешки, чесал тилът си и старал се да успокои приятелят си. Из всичко се видело, че кир Георги е погълнал някоя горчива пахка, която не е могла да се смеле даже и в неговият всемелющи стомах.

- Трябва да се помисли - говорил Спиро и сукал мустакът си.

Георги не отговарял; той само мърждил челото си, хапал устната си и разговарял се сам със себе си, чегато се приготовлял да каже нещо съвсем необикновено.

- Трябва да се помисли! - повторил Спиро.

- Какво ще да се мисли? Аз ти казвам, че работата е вече свършена. Аз ще да я дам на Ненча Тютюнджията и щото бъде, да бъде. Дошел отзарана и ми се разлигавил, че не желае да слуша никого и че ще да живее по своята воля! Гледай ти него! Хей, мой синко, ще да заиграеш ти ръченица пред бая си Георгия! Аз зная кой те учи, но трябва да се почака още малко... Митхад паша е майстор и да коли, и да беси, и да затваря. А Мария? - Мария ще да прави това, щото каже баща й. Тъй е то. Всичко трябва да се поклони пред Георгия Пиперкова, всичко... Или ще да слуша бая си Георгия, или ще да бъде обесен на кривата върба. Марийо! - извикал Георги с всичкият си глас.

Марийка влязла, запряла се посред стаята и погледала на баща си с такъв поглед, с какъвто гледа агнето на своят джелатин. Тя видяла пред себе си онзи зловещи и кръвожадни поглед, който е приследувал още от самото й рождение; но не уплашила се, защото сърцето й било пълно с други усещания. Когато Георги видял своето дете, то лицето му приняло по-човеческо виражение. Той бил уверен в силата на своята деспотическа власт; но не пожелал да я употреби всичката пред покорните и пред безпомощните.

- Марийо - рекъл той, - аз ще да те дам за жена на Ненча Тютюнджията. Слушаш ли? Не ща аз вече да моля вагабонтите да ми бъдат зетьове! Чичо ти Спиро ще иде да повика бая ти Ненча, а ти иди да се облечеш малко по-хубавичко.Хайде, върви.

Марийка стояла като каменна пред баща си и не решала се да проговори ни бяло, ни черно но очите й блестели като елмаз, а долната й устна треперала като от треска. Не преминали нито пет минути, а това момиче - което в продължението на петнайсет години било безответна робиня на своите домашни деспоти - добило свой характер и приготовило се за отчаяна борба. Марийка изправила главата си, погледала на баща си с презрение и проговорила:

- Доста сте си играли с мене... И родителската власт трябва да има свои граници!

Когато из гърдите на тая величествена жена излезли тия думи, то в нейният поглед било нещо велико, нещо съвсем човеческо. А знаете ли отде се е появила тая енергия и от кого се е научила Марийка да оцени своята личност и своето човеческо достойнство? Нейната енергия се е появила от това, защото тя е обичала горещо и защото бащините й тиранства са били крайно големи. Любовта, която не признава на страх, ни препятствия, ни яки прегради, я е научила да се бори юнашки за своите лични права, а бащиният й деспотизъм я е научил да бъде твърда в своите решения. Ако да не би била любовта, то Марийка би преклонила коленете си пред бащината си воля и нейните сили би погинали безследно за всякога; тя би изпълнила волята на баща си, подала би ръката си на Ненча Тютюнджията и угаснала би още в първата своя зеленина. Само любовта, чистата и свещената любов, дава на човека самостоятелност, якост и енергия; само душевното богатство накарва човекът да излезе из грубият домашен живот и да отблъсне от себе си хорските суеверия и предразсъдки. Разбира се, че у нас гледат на жената съвсем с друго око, нежели на мъжът. Когато енергията се появлява у мъжът, то тя се похвалява; а когато се появлява у жената, то й се дава страшно име. Чегато достойнствата и нравствените проявления на човекът припознават различие между мъжът и жената! Кажете ми сега, има ли из вас такъв един човек, който би вземал от земята камък, за да го хвърли на такава една любов, която полага и душата си за другиго? Но както и да е, а Мария усетила в сърцето си такова едно движение, което дава на хората право да се наричат човеци и да се отличават от овцете.

-Аз ще да взема Смила, пред когото съм се заклела, че ще да го обичам до гробът - рекла тя.

- Какво ми казваш ти? Какво там бърбориш? - извикал Георги и позеленял като гущер.

- Аз ти казвам, че Смил ще да бъде мой мъж - проговорила Мария тихо.

- А аз ти казвам, че по-напред ще да те закопая жива в земята, а после вече ще да ти дозволя да бъдеш жена на онзи бунтовник - казал Георги и скръцнал зъбите си така, както скърцат ненамазаните врата.

- Ех, Марийке, Марийке! Така ли се слуша баща? - проговорил Спиро внушително.

- Ти по-добре би направил, ако би научил своите деца - отговорила Мария.

- Еди, брате Спиро, и повикай Ненча - казал Георги и лицето му се изкривило от яд.

След половина час Спиро се върнал заедно с Ненча, които намерили и Мария, и баща й в същото положение, в което ги оставил по-напред Спиро.

- Добър ден - казал Ненчо и погледал ухилено към Марийка.

Ненчо Тютюнджията бил един от ония хора, които посвещават всичкият си живот за пари и които употребляват всичките позволителни и непозволителни средства за тяхното добивание. Тоя човек бил малък, мършав, гърбав и кривоглед. Неговата коса и неговите мустаки били гъсти и черни; а главата му била устроена твърде чудно: тя приличала на такава камилавка, каквато носят гръцките калугери. Ако гореказаните коса и мустаки да би порасли на някой висок и гиздав шоп, то би били на своето място; но тия гъсти кории, които покривали главата на това малко човече, производили на човекът тежко впечатление. Всеки, който би погледал на това чудовище, би трябвало да каже: „Ето ти съвсем ненормално явление! Или гората ще да изсъхне без храна и без материална сила - за такава гъста кория са потребни големи пространства и плодовита земя, - или човекът ще да отслабне от тая кичеста гора, за която е потребен изобилен тор и жизнени сокове“. И наистина, чудно било да погледа човек как страшните корени от дългите и гъстите косми расли дълбоко по това маймунско лице, което било изпито от жадност за пари и от различни други болести. Когато тая маймуна седнала, то Георги се обърнал към Марийка и рекъл й:

- Ела и целувай ръка.

В това време Ненчо извадил из джебът си една кърпа, в която били везани два елмазени пръстена и едно ривце с маргатар. Тия неща му били заложени преди няколко години от един из многоменяемите русчушки паши за 130 лири.

- Ела, Марийке, да ти дам един богат дар - рекъл той. - Аз съм ги купил много скъпо. Хилядо жълтички чинят!

- Закачи ги на своята собствена шия - рекла Марийка и погледала с голяма ненавист към своят нови младоженец.

- Ако ти се не харесват, то аз ще да ти дам други, които са десет пъти по-хубави.

В това време влязла стрина Георгевица, приближила се до миндерлъкът, погледала на пръстените и на герданът и нейното завистливо сърце затреперало от жадност.

- Ах, каква е тая хубост! Ах, каква е тая големина! - ахала тя и въздишала като цигански мях. - За колко си го купил, кир Ненчо? За колко жълтици е купено герданчето? Аз мисля, че тия чинят повече от двесте жълтици.

- За петстотин и триесет жълтици съм ги купил - отговорил Ненчо горделиво и погледал още веднъж в очите на Марийка.

- Целувай ръка и вземи даровете - казал Георги още веднъж на Марийка.

- Никога Мария няма да бъде жена на тая гърбава маймуна - рекла Марийка и изскокнала из стаята.

Един от европейските мислители говори, че безверието, даже откритото отрицание на всичките божества, е много по-полезно за човекът, нежели грубото суеверие и безчовечните нрави и обичаи, които се освещават с всевъзможни религиозни обреди. Това е така. Всяко религиозно постановление може да бъде своето за човекът само дотогава, докато е то нравствено и човеческо: всеки един народен обичай намира съчувствие между човечеството само дотогава, докато отговаря на човеческите наклонности; най-после, всяко народно проявление се уважава от хората само дотогава, докато облекчава животът на онзи народ, комуто то принадлежи. Аз мисля, че само чистотата и свещената истина е способна да намери отзив във всяко време и у всяка народност. Да приведа един пример. Шарл Вандло е написал една „знаменита“ картина, която има такова съдържание: Сара довожда Авраму своята робиня Агар и съблазнява своят стари мъж да легне с нея на едно ложе. Агар е изображена полугола, хубавица и привлекална. Тая хубава жена се старае да възбуди сладострастие; Сара възхвалява нейните прелести, а старият патриарх като всеки възточен сластолюбец многозначително сочи с пръстът си към мекото ложе. Ако всичкото това може да се нарече религиозна нравственост, то трябва да се одобри и патриархалността на нашите бащи, които гледат на децата си като на свои роби и робини и които управляват съдбата им по своята собствена воля. Кой може да одобри действията на Георгия Пиперкова? Кой може да обвини Марийка и нейната решителност? „Всеки син и всяка дъщеря са длъжни да се покоряват на своите родители, да им не противоречат и да изпълняват волята им. Самата религия осъжда непокорните и непослушните деца. Ако някое дете не послуша бащините си съвети, то това дете ще бъде нещастно през всичкият си живот“ - говорят моралистите. Разбира се, че тия мъдри изречения приличат на гореказаната религиозна картина. Ако бащата или майката да би се ръкодили в това отношение по здравият разум или по внушенията на родителската любов, то би било съвсем друго нещо; но ние знаеме, че множество честити родители избират за децата си не другари и не човеци, а богати идоли, които опропастяват рожбата им и които обарят свещената свобода на всяка една човеческа личност.

Когато Марийка излязла из стаята и когато оставила своят нови младоженец да показва на майка й своите скъпоценни дарове, то размишляла така: „Това не може да бъде... Това никога няма да се случи... И аз съм човек... Намерете ми барем една жена, която би могла да обича такава една маймуна. Мога ли аз да послушам баща си и да стана жена на тоя вампирин, който няма нищо човеческо? Не мога. Нека ме убият... “

В това също време сухата кашлица на гърбавият урод и отвратителният глас на кир Георгия дошли до ушите на това невинно момиче и разтреперали всичкото му тяло.

Нещастна е съдбата на българската жена! Аз мисля, че българинът робува толкова столетия само за това, защото е робиня майка му. Робинята ражда и възпитава само робове. Българската жена прескача през прагът на мъжът си само за това, за да приеме тежките къщни работи и да наслади животът на своят деспот. Най-голямото щастие на тая жена се заключава в телесните наслаждения на мъжът й. Подобен живот е горчив, тежък и убийствен! Аз жалея българските жени и желая им по-добро положение и по-човечески живот, защото желая доброто и на бъдещият исторически живот на българският народ. Ако освободиме жената, то ще да освободиме и сами себе си. Но както и да е, а Марийка се намирала в незавидно положение: баща й бил един от ония хора, които не търпят никакви противоречия; а майка й гледала повече на даровете, нежели на зетят си, комуто давала своето дете.

Когато Марийка излязла из стаята, то кир Георги се обърнал към Ненча и рекъл му:

- Ти трябва да прибързаш със сватбата, защото аз яко-яко не обичам, когато една работа се влече недели и месеци. Чукай желязото, дорде е топло.

- Да не си помислил, че ние имаме пари! - говорила стрина Георгевица. - От пет-шест години насам ние ядеме само готови пари. Времената са станали твърде лошави. Преди пет години селяните ни донасяха всичко, щото беше потребно за една чорбаджийска къща; а тая година ние не видяхме на дворът си ни едно селско агне, ни едно прасе, ни една мисирка, ни едно кошленце с яйце, ни една кокошка. Чорбаджият е длъжен да ходи по конаците и да оправя селските работи, а кравите, телците, агнетата и кокошките си се разхождат из селата и боят се да надникнат през чорбаджийските вратници! Не може вече да се живее! Аз казвам на бая ви Георгия да остави чорбаджилъкът и да се захване за друга някоя работа. Кир Михалаки е само епитроп на черковата, а живее сто пъти по-добре от нази които се наричаме виляет чорбаджилар. А я погледайте на школският епитроп. Жената му се облача като кокона, а касапинът му отрязва най-дебелото месо. Тъй е то!

- Аз не ща много пари - рекъл Ненчо и погледал към стрина Георгевица така, както гледат калугерите към своите титори и приложници. -Направете сватбата, купете на булката всичко, щото й трябва: дайте й малко арашлък за „по-първите години“ - повече нищо не трябва.

- Аз ще да направя сватбата от свои пари и ще да ви дам колкото мога, а там - както знаете - рекъл Георги.

-- Имаме и мъжки деца - казала стрина Георгевица жалостно и прехапала устната си, чегато се уплашила от своите собствени думи.

- Вие ще да дадете не мене, а на своето рождено дете - рекъл Ненчо. - Когато младата невяста донесе из бащината си къща барем нещичко, то и хората я почитат повече. Мене нищо не трябва: аз съм богат, но и вие не трябва да се срамите пред хората. Кой е Георги Пиперков? Георги Пиперков не трябва да бъде по-долен от никого. Ради Мишинката се ожени за момичето на пиени Къля, а взема цели седемнайсет хиляди гроша! Днес и най сиромахът гледа да даде някоя пара на момичетата си. Защо ми е хубост и гиздост, когато кесията е без дъно? Парата украшава и мъжът, и жената.

Ненчовите логически мисли произвели на слушателите му съвсем противоположни впечатления, както били противоположни и техните лични характери.

„Това момче мисли така, както мисля и аз. Марийка ще бъде щастлива с такъв един човек, който умее да варди парата“, мислила стрина Георгевица.

„Аз зная, че твоя милост е костилка; но и байо ти Георги знае какво прави! Уший си вулгия и приготви се да жънеш в Георгевата нива! Ако аз да би имал намерение да давам пари на зетьове, то би избрал за детето си не тебе, а някое хубаво, младо и гиздаво момченце“, мислил Георги.

„Ако би аз бил баща на Георгевото момиче, то не би го дал на тоя гръбльо. Парата е сладко нещо! Когато умре моята и когато се успокои Георги чорбаджи, то аз ще да взема за жена стрина Георгевица. Такава жена е по-млечна и от швейцарските крави“, мислил Спиро.

После един час всичко вече било свършено. Между Георгия Пиперков и между Ненча Тютюнджията съществувало пълно споразумение: сватбата била назначена след три недели; Георги се обещал да даде малко парици; а Марийка седяла в градинката си и проливала едри сълзи. Аз мисля, че България е видяла множество подобни сватби. Нека господ опази от подобна сватба всяко едно момиче!

VII.

Пашовските конаци никога не биват весели, никога не гледат на човекът гостоприемно, никога не успокояват. Аз мисля, че тия конаци навождат униние даже и на своите жилци, които се меняват твърде често и които прескачат през техните прагове само са това, за да погледат от сиромашките сълзи и да се насладят от човеческите страдания. Да вземеме себе си. Когато аз влазям в някой конак, в някоя канцелария или в някоя полиция, то сърцето ми тупка сърчено, а душата ми се възмущава до невероятна степен: мене се чини, че всеки, който е престъпил през прагът на тия здания, е заборавил в тях нещо свое: сълзи, усмивка, прозивка, плач, радост или живот. В тия стаи почти всеки чиновник е господарин и над вази, и над ония неща, които се намират в ръцете му, а вие сте чужди всекиму, даже и на ония чиновници, които са ваши братия и приятели. С една дума, вие се намирате не на своето място и боите се да кажете дума, както се боите да пиете вода из неумита чаша. А всичкото това би трябвало да бъде съвсем противоположно. В Америка съдилищата и канцелариите приличат на черкови, в които всяко наранено сърце и всяка полуубиена душа търси успокоение и добър съвет; а в нашето честито господарство почти всяко обществено здание се назначава за касапница, в която на чиновниците се дава пълно право да колят и да дерат, а на султанските верноподаници се повелява да играят ролята на телците, на кравите, на овцете и на агнетата.

Конакът на русчушкият валия прилича на всичките други конаци в Турция, както и Хасан ага прилича на Мехмед ефенди; а русчушкият валия в онова време е приличал на валията в 1873 година така също, както и станимашките свини приличат на казанлъшките. Във валийският конак влязъл кир Георги, казал на заптиите „добро вечер“ и упътил се във вътрешностите на къщата. Една жълта лампа и една лоева свещ му освещали пътят и той влязъл в едно дълго пространство, което се намирало между два реда стаи, т.е. между канцелариите, подканцелариите, писалищата и каве-оджакът на валията. Пред една стая били наредени множество разнообразни емении, няколко европейски калоши и пет-шест тояги. Кир Георги се позапрял пред тая врата, усекнал се, поправил си огърлето, поизправил си фесът, събул си калошите и влязъл вътре. Стаята, в която влязла неговата милост, била голяма и полуосвещена; миндерлъците й били зелени, пердетата на прозорците - бели и килимите - пиротски; а боята на самата стая била жълта, но мухите успехи да я нашарят и да й дадат жълточерен вид. На един от столовете се намирал сахат, но тоя сахат стоял неподвижно така също, както е неподвижна и турската цивилизация. Въздухът бил твърде неприятен, защото чубуците и цигарите не били в състояние да победят оная воня, която е свойствена на конаците и на канцелариите. Митхад паша седял в кьошето на миндерлъкът и пушил наргиле, а пет-шест ефендиета пушили цигари, дремали класически и мълчали твърде умно. Когато кир Георги влязъл в „Темидините чертози“, то се навел дъгообразно, досегнал ръката си до одърът, после я турил на поясът си, на челото си и на главата си и проговорил:

- Вечерта ви да бъде щастлива!

- Думите ви да бъдат щастливи! - отговорило турското общество и погледало на вилаетският чорбаджия лениво и без особено внимание.

Митхад паша пушил, подмигал с дясното око и пъшкал от ситост; а кир Георги стоял, гледал маслено в очите на своят благодетел и желал да го поканят да седне колкото се може по-скоро. Преминали пет минути. Султанският наместник в Дунавският вилает бил величествен, важен и замислен, както се замишляват почти всичките велики хора и всичките хаджикалчовци. С една дума, Митхад паша приличал на крава, която е изяла вече своето кърмило и излязла е из оборът да погрее на слънце гърбът си. Мълчали и ефендиетата, защото малките хора имат обичай да подражават на големите. След пет минути Митхад паша посочил с пръстът си към едно празно място на миндерлъкът, а кир Георги, който отдавна вече познавал допотопните обичаи на тюркменската раса, се поклонил още веднъж и разседнал се между правосъдниците. Повторили се същите поздравления, но повторили се обратно, т.е. Митхад паша и неговите чиновници казали на Георгия: „Вечерта ви да бъде щастлива“, а кир Георги отговорил: „Думите ви да бъдат щастливи“. После тая господарствена церемония Митхад паша хвърлил пред „важният гяурин“ своята тютюнева кесия и извикал на слугите си да му донесат каве. Когато било свършено всичко, т.е. когато кир Георги запалил цигарата си и когато захванал да сърба кавето си, то Митхад паша погледал в очите му покровителствено и попитал го:

- Има ли нещо ново из градът?

- Аз съм ви донесъл големи новости - проговорил кир Георги.

- Какво е станало? Говори! - рекъл управителят на Дунавският вилает.

- Нашите чапкъни са съставили тайно общество... Съзаклятие има... Искат да въстанат... - говорил Георги и гледал на Митхада така, чегато гори къщата му.

Сънливото лице на Митхад паша се изменило, очите му приели кочешко виражение, долната му устна повиснала надоле, а главата му потреперала.

- Кои са тия чапкъни? Кой е съставил съзаклятие? Кой иска да въстава? Против кого да въстава? - питал той и гледал към кир Георгия така, както гледа касапинът на оная крава, която го е упободнала.

- Младите вагабонти... Смил и Иван... Казват, че и Стойчо Голият е с тях - говорил Георги и клатил главата си.

- Аз ще да им покажа кой е Митхад паша! Аз отдавна вече зная, че учителите са бунтовници, но доказателствата ми бяха още малки. Можеш ли ти да ми докажеш, че Смил е бунтовник? Ако ми докажеш, то аз ще ти дам голям дар. Мене отдавна вече се иска да пораздрънкам вашите училища и да поощипя крилата на вашите учители. Разказвай какво си открил - говорил Митхад паша и станал само от уши.

- Ненчо Тютюнджията ми разказа, че няколко млади вагабонти се събрали снощи в къщата на Стойча Голият и пели бунтовнически песни. Смил казал, че българите са длъжни да защищават своите права до последната капка кръв, а Стойчовата дъщеря запяла:

Стани, стани, пробуди се,

Хайде на балканът -

Няма добро от пашите,

Нито от султанът...

- Хей! - извикал Митхад паша и плеснал ръцете си.

Влезли двама заптии, поклонили се и очаквали велики приказания.

- Идете и повикайте Ненча Тютюнджията! - рекъл Митхад паша.

Заптиите излезли.

- Аз отдавна вече знаех, че Смил е опасен човек, но мене се искаше да го хвана в някоя работа и да сваля булото му, както трябва. Аз бях го излъгал, че ще да го направя зет, и стараех се да го изпитам що мисли и с кого има познанство, но той е хитър като лисица. Един ден дошел в къщата ми и захванал да ми разказва, че чорбаджиите са калпави бешлици, че пашите глобят светът, че правителството няма ни чест, ни съвест, че турците са кръвожадни вълци и че старите ръжди трябва да се избият. „А защо трябва да се избият?“ - попитах аз. „Защото продават и народът ни, и народността ни, и гордостта ни“, каза той. „Още веднъж да не си ми казал такива думи, защото аз съм верноподаник на султанът и обязан съм да те предам в ръцете на правосъдието“, казах аз. „Дорде в България съществуват подобни калпазани, то народът ни ще да търпи всевъзможни насилия и ще да влече тежкият ярем на турските варвари“, каза той.

„Той е имал пълно право“, помислил Митхад паша.

- Моя Марийка - продължал кир Георги - се беше залюбила и молеше ме да я задомя за тоя вагабонтин; но кукувицата не ми е изпила още мозъкът. Отзарана я годих за Ненча Тютюнджията, който е и богат, и прочут човек. Не ща аз вагабонтин в къщата си!

„Не ще кум печена кокошка“, помислил Митхад паша.

- Из Румъния твърде често дохождат всякакви вагабонти, кондисват в къщата на Стойча Голият и съветуват се да направят бунт и да освободят България - продължал Георги и старал се да познае мислите на Митхад паша и да заслужи неговото разположение.

- А можеш ли ти да потвърдиш всичкото това пред истиндакът? - попитал валията.

- Мога - отговорил кир Георги. - Аз съм готов и да се закълна.

- А как можеме ние да откриеме всичките съзаклятници?

- Трябва да се нападне една нощ на Стойчовата къща, дето обикновено биват събранията.

- Щом узнаеш, че се е събрало това бунтовническо дружество, то трябва да ме известиш, а аз ще да се погрижа за останалото - казал Митхад паша.

В това също време Ненчо Тютюнджията седял дома си и разговарял се с майка си, която в много отношения приличала на суха круша.

- Аз трябва да те поразпитам - ти ми си майка - говорил Ненчо и гледал на майка си в очите.

- Аз съм стара... Аз нищо не зная... мене не питай. Ако си намислил да се жениш, то ми дай някоя пара и прати ме при сестра си. Аз и сама зная, че ти стоя като трън в очите. Ти мислиш да вземеш момиче из богата къща, а майка ти е проста... Ненчо, Ненчо! - проговорила старата жена и няколко едри сълзи потекли по лицето й.

- Аз те не пъдя, ама ти казвам да бъдеш отсега малко по-отърсена и малко по-умна. Ненчовата майка трябва да бъде за пред хората. Срамота е да те покажа пред светът! Я кажи ми ти, защо бягаш от хората? Никой няма да те изяде. Отваряй си очите. Ти си станала като дива.

- Прати ме при сестра си - повторила старата жена.

- А какво щат да кажат хората за мене после това? Ти мислиш, че за Ненча е все едно - хвалят ли го хората, или го корят. Дай си коприненият фустан на бояджията да го вапса. За кого го държиш? Де си дянала новата кърпа, дето ти я донесох от Джумаята преди пет години? Или и нея си дала на дъщеря си? Няма вече да печеля за чуждите хора. Защо си се разплакала? Ти мислеше, че синът ти ще да умре, а неговото имане, което е той спечелил с толкова мъки, ще да влезе в ръцете на зетят ти! Излъгала си се в своите хесапи. Синът ти ще да проживее още сто годин.

- Ненчо, Ненчо! - повторила още веднъж майката и излязла вънка.

„Няма вече да печеля за другиго - мислил Ненчо. - Не мога да живея сам. Дявол да вземе всекиго!... Никого няма вече да слушам. Аз отсега ще да правя онова, щото ми се харесва, защото и аз имам своя глава и свой ум. Ще да се оженя и ще да поживея царски. Парички си имам, Марийка е хубавичка, хората ме почитат - какво искам повече?... Аз ще да седна на миндерлъкът, а Марийка ще да дойде и ще да седне при мене. Аз ще да пуша чубукът си, а тя ще да шие. Чистота, ред, блаженство! Тихо и мирно! Аз ще да се навъся, а тя ще да дойде и ще да ме прегърне. „Що си се замислил като мисир на слънце?“, ще да ми каже, а после ще да ме целуне със своите алени устници. Блаженство! Жененият човек не прилича на безкъщникът. Жененият човек знае, че в къщата му живее такова едно нещо, което... Нека вземат дяволите всичкият свят.“

Тия размишления разтресли Ненчовото тяло дотолкова, щото той заборавил всичко на светът, заборавил даже и своите богатства, за които мислив и ден и нощ, и насъне и наяве.

- Сватбата по-скоро, сватбата по-скоро! - извикал той и закрил лицето си с двете ръце; но в тая минута неговите сладки мисли били прекъснати изведнъж. Някой почукал на врата и след няколко минути влезли двамина от конашките заптиета и заповядали на Тютюнджията да върви колкото се може по-скоро при Митхад паша.

- Не знаете ли, аги, за какво ме вика пашата? - попитал Ненчо уплашено.

- Хайде върви! - извикал един от заптиите и без никакви церемонии хласнал младоженецът към вратата.

- Защо ме биете? - питал Ненчо час по час изкоренителите на злодействата и крачил към конакът, но тия справедливи мъже мълчали и постоянно хласкали с юмруците си нещастният гяурин, който в онова време бил достоен за оплакване.

- В коранът е казано, че трябва да се вардиме от ония хора, които са забележени от аллахът - рекъл единът заптия.

- А за какво? - попитал другият.

- Знаеш ли ти, че тоя гърбав таралеж е намислил да повдигне нож против царството? Знаеш ли ти, че той е събрал вече няколко хиляди гяури, които мислят да запалят градът и да изколят дин-ислямите? - питал първият.

- Това не може да бъде! Тоя гърбав дявол не е в състояние да убие ни мухата, а ти ми казваш, че той ще да изсече всичките дин-ислями! Ха, ха, ха! Чуден хайдутин! - говорил вторият и засмеял се от всичкото си сърце.

- Аз ти казах вече, че аллахът говори да се боиме само от забележените. Ако тоя дявол да би приличал на човек, то и дяволът не би му помагал. Тъй е то! Дявволът влазя в тялото само на ония хора, които е оставил ангелът и които не приличат на човеци - казал сериозно заптията и сиромах Ненчо изял още един добър юмрук по гърбата.

- Аз не съм бунтовник, аз не съм лошав човек; в мене не е влазял ни един дявол, аз съм верноподаник на султанът - говорил Ненчо и старал се да бъде по-далече от приятелите на султанското верноподаничество; но неговите микроскопически крачки били безнадеждни пред турските гладиатори. Когато Ненчо Тютюнджията добил и дванайсетият юмрук, то влязъл в конакът и приготовил се да излезе пред светлите очи на Митхад паша.

- Влазяй по-скоро! - казал един от заптиетата, които стоели пред вратата.

- Пашата те чака цял сахат - казал други и погледал на Ненча така, както гледат вдовиците на чуждите сватби.

- Ненчо влязъл и приготовил се да слуша.

- Ти ли си Ненчо Тютюнджията? - попитал Митхад паша, а после се обърнал към кир Георгия и продължал: - Кажи му да ми разкаже какво е произходило в Стойчовата къща.

Разбира се, че и кир Георги, както и всеки други чорбаджия, искал да покаже своята големина даже и пред зетят си и затова повдигнал очите си нагоре и проговорил:

- Не бой се, Митхад паша не прилича на ония паши, които искат да трепере пред тях и кривият, и правият. Митхад паша е добър човек и правдоллюбив забитин. Той те вика да те пита какво се е говорило в Стойчовата къща и кои са най-главните съзаклятници. Говори и не бой се.

Ненчо Тютюнджията изведнъж променил лицето си или виражението си. Когато отивал в конакът на дунавският валия, то душата му слязла в петите; а когато чул от кир Георги, че опасност грози не на неговият гърбел, а на чуждите глави, то захванал да гледа яростно и да измишлява отмъщение. С една дума, Ненчо пожелал да отмъсти на по-слабите и за напразният свой страх, и за заптийските юмруци.

- Аз зная твърде добре, че съзаклятието е станало в Стойчовата къща и че в това съзаклятие са умешани около триесет души. Ако искате, то аз мога да ви явя и имената им.

- Ти трябва да идеш у Стойчови, да се подружиш със съзаклятниците и да им узнаеш всичките тайни. Другояче се не може. Аз искам да убия заецът в легловището му. Чуеш ли? Ако ми откриеш тая работа, то ще да те наградя богато; а ако я не откриеш, то ще да те осъдя като съзаклятник.

- След няколко деня вие всичко ще да узнаете. Аз и сега мога да ви кажа кои са съзаклятниците, но не мога да ви кажа какви са намеренията им и каква е мрежата им.

После тоя разговор Георги станал и излязъл заедно със зетят си из валийските конаци.

VIII.

Била полунощ. Всичко спало, всичко дремало; не спали само няколко пияни адамови синове, няколко развратни жени и няколко турски стражари. А още кой не спи? - Ще видиме по-после. Нощта била темна и облачна; а подобна нощ бива приятна само за залюбените и за крадците. Изпълняли ли са крадците в оная нощ своите обязаности, или не, аз не зная; зная само това, че зади Георгиевата къща, в градинката, са се намирали две млади и зелени същества, които никога не са ни помислили за ситните човечески страсти и за чуждото имане.

- Ти си за мене всичко - говорило мъжкото същество. - Зарад тебе аз съм готов да се откажа от всичкият свят, от всичката вселена, от всичките свои приятели, но в това също време аз не мога да ти помогна - аз съм длъжен да те оставя и да спася главата си. Ако остана в тоя проклет град и ако се предам в ръцете на нашите народни злодейци, то себе си ще да погубя, а тебе няма да помогна! Тука ме очават мъки, синджири, тумруци и бесилници... Аз трябва да търся спасение по чуждите земи и между чуждите хора. Тежко ми е!... Кой знае? Може да се случи и така, щото там аз да намеря и добри хора, и искрени приятели, и честни мъже, но без тебе никога не мога да бъда щастлив. Аз отивам само телесно, защото душата ми отдавна вече е посветена на България, а сърцето ми принадлежи само тебе.

Марийка, която стояла до това време като окаменяла, трепнала и затворила очите си със своите хубави и дълги клепачи, защото били пълни със сълзи. Тя се бояла да изкаже ония мисли, които в оная минута й дошли в главата; но нерешителността и лъжовният срам не принадлежали на нейният характер. Тя твърде добре знаяла, че нейното бъдеще и нейното щастие зависят само от една дума, и затова хванала Смила за ръката, стиснала тая мила ръка на гърдите си и проговорила с нежен, но с твърд и решителен глас:

- Аз ще да бъда твоя и после смъртта си. Ни една сила не може да ме накара да се откажа от твоята любов. Ако ми кажеш да бягам с тебе, то съм готова тутакси да изпълня желанието ти, ако кажеш да търпя и да чакам, то съм готова да стана мъченица; а ако ми кажеш да се удавя, то Дунавът е под носът ми. Аз отдавна вече не живея за себе си. Казвай какво да правя!

Смил я стиснал на гърдите си и проговорил:

- Боже, какво чуя! Ти си готова да направиш онова, щото пожелая аз и щото е добро и за мене, и за тебе? Ти сама ми предлагаш да направя онова, за което аз не смеех и да помисля!... Нека бъде! Но истина ли ми ти казваш? Истина ли се решаваш да оставиш всичко и да вървиш след мене? Истина ли се решаваш да пожертвуваш за мене и животът, и честта си? Казвай по-скоро!

- Честта си аз не жертвувам ни за бога. Всичко е твое, само честта остава моя собствена принадлежност - казала Марийка.

- Но ако ти побегнеш с мене, то хората ще да кажат, че си безчестна.

- Това не е безчестие. Аз би направила безчестие само тогава, когато би подала ръката си на Ненча Тютюнджията и когато би послушала бащините си съвети. Ако аз имам желание да бягам с тебе, то го имам и защото те обичам, и защото искам да увардя честта си. Нима не е безчестие да взема Ненча, от когото се гнуся и когото никога не би ни погледала, и да го лъжа през всичкият си живот? Нима не е безчестие да послушам баща си и да стана за смях и за презрение на светът? Хората търсят за себе си „лика-прилика“, а аз съм длъжна - за любовта на баща си или за любовта на неговите турски страсти - да подам ръката си на една богата маймуна! Това никога няма да бъде.

- И така, ти искаш да бягаш заедно с мене?

- Искам - отговорила Марийка енергически.

- Ако е така, то аз намирам изново своето изгубено щастие. Преминаха вече цели осем деня, откакто аз търся случай да те видя и да се разговоря с тебе. В продължението на това време аз съм претърпял много повече, отколкото съм търпял в продължението на всичкият си живот. Аз и досега още не мога да се начудя на баща ти. Тоя човек е готов да те даде и на циганин, ако само тоя циганин има пари и ако не иска от него прикя; а аз съм богат, богат съм дотолкова, щото свободно мога да затъкна устата и на най-лакомите скъперници. Каква причина е накарала баща ти да се откаже от своята дума, да те сгоди за Ненча и да ме преследува толкова безчовечно - аз и до днес още не зная.

- Баща ми е чул, че ти си умешан в някакво си съзаклятие. Сам Митхад паша му казал преди няколко деня, че вие се събирате в дядовата Стойчова къща и че сте намислили да въстанете против турците. Митхад паша е заповядал на баща ми и на младоженецът ми да гледат какво правите и тутакси да го известят, щом узнаят, че вие имате събрание. Оная вечер гърбави Ненчо дойде у нас и разказа на баща ми, че вие сте се събрали в Стойчовата къща и че между вази се намират и неговите синове. Когато баща ми чу тия думи, то насмалко щеше да полудее. „Мойте синове, мойте синове да станат вагабонти! Мойте синове да бъдат противни на правителството и на баща си!“, викаше той и попържаше всичкият свят. Ненчо го утешаваше и казваше му, че братията ми са отишли у Стойчови случайно и че тия не принадлежат в числото на съзаклятниците; но баща ми го не слушаше и продължаваше да се разхожда по собата и да вика колкото си може. Най-после той се обърна към Ненча и рече му: „Слушай, Ненчо! Никому да не си казал, че си видял моите синове у Стойчови. Ако кажеш някому, то никога няма да те пусна в къщата си... Ти знаеш кой е Георги чорбаджи. Сбирай си устата и размишлявай, когато говориш с някого. Мойте синове трябва да се оправдаят и пред правителството, и пред светът. Аз ще да кажа на Митхад паша, че съм ги пратил сам. Аз ще да му кажа, че съм ги пратил да разузнаят работата и да ми явят кои са главните членове на комитетът. Слушаш ли? Хайде върви си сега и дойди надвечер“. После това баща ми повика братията ми. Какво им е говорил и какво е правил с тях, аз не зная, зная само това, че когато тия излязоха из стаята, то той извика колкото си може: „Ще ме уморят. Няма вече живот за мене. Живи ще да ги закопая. Олеле, мале, защо си ме родила?... Олеле, олеле!...“ Когато влязохме вътре, а той лежи полумъртъв на миндерлъкът. Лицето му беше зелено, очите му бяха червени, а из устата му излазяше пяна. Повече нищо не мога да ти кажа. Нищо не зная. Докторът се бои да не полудее.

- Да не дава господ такова нещо и на най-големите ми неприятели - рекъл Смил. Аз от всичкото си сърце съжалявам тоя човек, ако той и да е най-големият мой гонител.

- Когато преминала полунощ, то Смил дошъл първи в себе си и рекъл:

- Аз би желал да се видя с братията ти и да се паразговоря с тях за едно, за друго. Аз трябва да ги видя колкото се може по-скоро, защото времето не търпи. Можеш ли да ги разбудиш и да ги пратиш в градината при мене?

- Аз мисля, че и тия още не спят. Покачай малко - рекла Марийка и изгубила се; но след няколко минути тя се върнала назад, хванала Смила за ръката и повела го след себе си. Смил бил воведен в една малка стаица. Тая стаица била осветлена с едно кандилце, което горяло пред иконата и което било запалено от религиозната и чедолюбивата майка на Георгевите деца. Това кандило се палило само в събота, следователно и произшествието, за което ви разказвам, се е случило в събота. На един от постланите на земята дюшеци седели Стоян и Цено и разговаряли се разпалено между себе си. Стоян седял умислено и сърдел се за нещо си, а Цено го утешал и старал се да му докаже, че отчаянието и малодушието са най-големите причини, които убиват нещастното човечество.

- Който се бои от мечката, той не трябва да ходи в гората за дърва; а който иска да живее покойно и да се наслаждава физически, той трябва да се „отурчи“, да продаде съвестта си на правителството и да къса жилите даже и на своите собствени деца - говорил Цено.

- Но безплодните страдания не могат да принесат никому никаква полза - казал Стоян.

- Аз не мога да нарека безплодно ни едно човеческо движение. Ако от едно какво и да е дело произлазя радост или страдание, то това дело не може да бъде мъртво. Аз всякога мога да кажа, че само оная радост може да се нарече радост, която е имала предтечи и страдания и тежки мъки. Който се радва всеки ден, за него са маловажни и най-големите радости. Гладният и ситият не могат да ядат с еднакъв апетит. Освен това сладкото или доброто се добива мъчно, а горчивото или лошавото расте само по себи си. Ако ние мислиме да достигнеме до своето щастие и добро без мъки, без страдания и без кръвопролития, то не трябва вече и да говориме за своето бъдеще. „Лозе не ще молитва, ами иска мотика“, казват старците. Кажи ми, кой е онзи народ, който е добил своята свобода без мъки, без неволи и без кръвопролития? Кажи ми, кой е оня земледелец, който е напълнил амбарите си, без да сее, без да оре, без да върше, без да се пече на слънцето и без да окаля обущата си? Най-после, кажи ми, кой е онзи човек, който е прославил името си без главоболие и без душевни напрежения? Ако дядо ти и баба ти не са се постарали да обезпечат животът ти, то трябва да го обезпечиш сам; а ако умреш, ако погинеш, ако бъдеш обесен, то ще да живее синът ти и унуката ти.

- А ако погина напразно? - попитал Стоян.

- Няма да погинеш напразно, защото смъртта на всеки един патриотин пробужда цели хиляди заспали личности. Ако Христос да не би бил разпнат на кръстът, то неговото учение не би се разпространило по всичкият свят.

Влязъл Смил, позапрял се при вратата, чул последните Ценови думи и рекъл:

- Всичкото това е истина, но неосторожните хора са най-големите глупци под синьото небе. Аз уважавам милион пъти повече убийците, нежели самоубийците; а неосторожният човек е и убиец, и самоубиец.

- Истина е така - рекъл Стоян.

- Добре би било, ако щастието на хората да би падало готово от небело и ако да би се можало без жертви, без убийства и без самоубийства! Другите народности са освободили земите си с цели реки кърви, а ние искаме да достигнеме до своите цели и без най-малкото глаболие! Да бъдат и козите сити, зелките цели! Така ли е? Аз мисля, че плашливите хора са най-осторожните същества на тоя свят; но тяхната свобода се намира през девет царства в десето - казал Цено и пригласил своят приятел да седне. След няколко минути разговорът на трите приятели принял съвсем друго направление.

- Ние сме издадени - рекъл Смил.

- Ние сме продадени - повторил Стоян.

- Аз не съм в състояние да разбера кой е онзи наш другарин, който се е решил да ни предаде на правителството. Чужд човек не би можал да разузнае ни тайните ни, ни намеренията ни. Ние сме продадени от своите собствени другари. Дядо Стойчо е затворен. Разказват, че Митхад паша е знаял имената на съзаклятниците още в онзи ден, когато ни един из нас не беше ни помислил да се кълне и да работи за освобождението на отечеството си. Какви са тия предателства?

- А аз те уверявам, че Митхад паша нищо още не знае - рекъл Цено. - Ние сме предадени от Ненча Тютюнджията, но Ненчо не знае ни кои са нашите другари, ни какви са нашите планове. Слушай каква е работата. Ненчо иска да вземе сестра ми, а ти му стоиш на пътят и пречиш му да достигне целта си. Какви лайна е ровило това гърбаво животно със Спира Трантарът и какви мрежи е плело с баща ми, аз не зная, зная само това, че баща ми е принимал в това гнуснаво дело най-голямото участие. Ако Ненчо или баща ми да би знаяли, че и ние ходиме у дядови Стойчови и че и ние сме приятели с учителите, то не би прибързали да явят на пашата своите мисли или своите открития. Но както и да е, а из снощният разговор на баща ми аз виждам твърде добре, че ни той, ни Ненчо, ни Спиро не са знаяли нищо положително за нашите цели; тия са само желали да угодят на Митхад паша и да го накарат да затвори и тебе, и дяда Стойча, и по-първите учители, които се не покоряват на чорбаджиите и които се не кланят пред чорбаджилъкът. „Какво търсите в Стойчовата къща?“, попита баща ми. „Ние не сме вече малки деца и не желаеме да ти разказваме де ходиме, с кого се виждаме и с кого се разговаряме“, казах аз. „Жив ще да те закопая! - извика той. - Още веднъж кракът ти да не е стъпил в Стойчовата къща. „ „Аз ти казах вече, че ние не сме малки деца.“ „А-а-а! Вие мислите, че аз не зная какво правите в къщата на онзи вагабонтин? Аз всичко зная. Вие съставлявате съзаклятие! Живи ще да ви закопая!“ „Ако намислиме да направиме съзаклятие, то ти нищо няма да знаеш. Не би разказали своите планове ни на твоите гнуснави приятели, които са готови да продадат народът си за една лула тютюн“, казах аз. „Когато ви поведат към бесилницата, то аз ще да хвърля след вас първият камен“, каза той сърдито и тупна с кракът си. „За подобен баща и аз няма да пожалея. Аз съветувам моите приятели да изколят не турците, а чорбаджиите, които са по-лошави и от анадолските башибозуци.“ „Стоене, кажи на тоя чапкънин да замълчи! Вие ще да ме уморите. Аз се грижа за вас, а вие се стараете да ме закопаете без време. Проклети да сте!“ „Легни, тато, легни, успокой се... Ти си болен“, говореше Стоян и трепереше като листо. „Кажи ми, кой ви е завел у Стойчови и кой ви е направил съзаклятници?“, попита той. „Аз ще да ти кажа само това, че ти си излъган от Ненча“, каза Стоян. Баща ми скокна и извика сърдито: „Аз ще да кажа на пашата, че съм ви пратил сам да изпитате работата и да направите добро на царството, а вие ще да потвърдите пред него думите ми.“ „Ние никога не сме биле шпиони... Прати Ненча. Нека издаде и нази заедно с честните хора“, казах аз. Какво е произходило после това, и аз сам не помня.

- Отказвайте се - рекъл Смил. - Говорете, че нищо не знаете, и ние сме спасени. Известете и Ивана.

IX.

Който не е ходил в Русчук, той не е познат с турските кавенета; а който не е познат с турските кавенета, той не познава и турският народ. Хайде да влеземе в един от турските храмове, защото кавенето е за турчинът първостепенен храм. В един от тия храмове, който бил едно време берберница, седели няколко чалми и разговаряли се за „пулитиката“.

- Ако да не би бил московецът, то ние не би достигнали до тоя хал - казала една чалма и захапала мемето на чубукът си.

- И френците не са по-добри от московците. Ако московците и да ни бият твърде често, то тия ни барем не накарват да станеме гяури и да играеме с жените си френско хоро. Аз мисля, че ако да не би били френците, то нашият султан никога не би се съгласил да нарече гяурите свои деца и свои поданици. „Ти трябва да бъдеш баща и на най-малките свои поданици“, казват френците; а султанът иска да им направи кефът и отговаря им: „Готов съм да изпълня желанието ви“. Карагьозчелъци! Едно само е лошаво, че откогато Франца е захванала да се меша в нашите работи и да ни прави европейци, то гяурите са подигнали носът си твърде високо. Научили се там техният „бонжур“ и играят си с дин-ислямите! Ако повърви работата така, както се е тя захванала, то ние ще да оголееме като багдатски кучета. „Работи“, ни казват. „Ще да работя! Работата е дадена само за гяурите, а аз още не съм плюйнал на бащината си брада“, говорил друг един турчин, който приличал на чиновник, защото носил кирлива и покъсана униформа.

- Да вземе дяволът и френците, и московците, и всичките гяури, които живеят под светлите лучи на божието слънце - казал ходжата, който носил бяла чалба и жълт пояс. - Завчера си купих от един евреин за пет гроша кофарче; а баща ми разказваше, че едно време той е купувал за сто пари три чифта букаи. От една страна ни обират немците, а от друга ни не дават да спечелиме френците. Знаете ли вие, че ако да не би била биволицата, то „нашите“ би изпопукали от глад? На ти Европа! Цели три недели сме яли само варени тикви. Нашите цариградски големци трябва да са полудели! Я погледай какво се върши по царството ни! Турчинът е заприличал на гяурин и работи като хамалин, а българинът е станал господарин и заповяда ни да го слушаме и да му се кланяме! Френци сме станали! Идете по дяволите със своите френци! Дорде бяхме мюсюлмани, то покорихме всичкият свят, а когато станахме френци, то захванаха да ни тъпчат и бабичките. Плюь аз на брадите на всичките френци! Гяурите се бунтуват и търсят някакви си бащинии и дедовини; а нашето цариградско правителство се целува с френският цар и обещава му се да бъде кротко и справедливо. Ех, де са нашите еничари? Де са нашите делибашии? Де са нашите стари султани? Ако би живели тия наши юнаци със своите страшни бунчуци, то би накарали да прехапят устните си и московците, и френците, и ингелизите, и нашите гяури.

- Разказват, че на нашето царство се приближава вече краят. Истина ли е това, или не е? Истина ли щат да ни изпъдят в Анадол, ходжа ефенди? - попитал каведжият, който бил мършав и безобразно черноок човек.

- Това е истина - казал ходжата и навел главата си надоле. - А знаеш ли ти защо бог иска да ни накаже? Той иска да ни накаже за нашите грехове. Ние сме много грешни. „Всичко трябва да преклони главата си пред саблята на пророкът“, говори един от великите халифи; а ние сме захванали и сами да преклоняваме главите си пред свинският кебап и пред запрещеното вино. Няма от нас да бъде добро! В свещените книги е казано, че гяурите ще да плюйнат на брадите ни, че децата щат да си играят със саблите ни, че свинете ще да се разхождат из джамиите ни и че над коранът ще да стъпи невернически крак. Това време е настанало. Нашият валия е един от ония развратни хора, които са се огяурили до ушите. Преди една неделя той събра своите ефендиета и обяви им, че царят желае да ни направи френци и да облече френски дрехи даже и на моллите. Това е страшно! „Правете вие каквото знаете и каквото ви научи аллахът, а нас оставете на мира“, казал мюфтият. „Който не послуша султанските заповеди, той ще да бъде наказан така, такто бяха наказани преди триесет и пет години еничарите“, казал валията. „Това не може да бъде“, рекъл мюфтията сърдито. „Султанът се е разговарял за това дело и с шех-юл-ислямът“, казал Митхад паша. „Не ща аз да зная ни за шех-юл-ислямът, ни за везиринът, ни за вашите министри. Аллахът е казал да бъдеме мюсюлмани и ние ще да бъдеме такива!“, рекъл мюфтият. Нашият валия се разсърдил и изгонил из конакът си тоя свети човек. Ето каква е нашата работа!

- В старите времена мохамеданецът не само че ядеше и пиеше по гяурските къщя, но вземаше и дишпарасъ; а под дебелата сянка на Абдул Азиса го гонят с кобилиците даже и жените. Разказват, че българите са намислили да ни изколят и да завладеят и царството ни - казало ефендието.

- То е истина. Във влашката земя се е появила една комета, която е по-голяма и от Абдул Рахмана, и от Муса, и от Самсона, и от пъкълският змей. Тая комета имала такава една пушка, която можела да убие даже и ония мюсюлмани, които са се родили с риза, които имат хамаллии из Мека и Медина и които са благословени с ръкавът на хаджи Бекташа. Разказват още, че тая комета ще да роди такова едно дете, което ще да ни изгони из Урумелията и което ще да потъпче под краката си санджак-шерифът. Това ще да се случи на 77-та година, етмиш битмиш1. Гяурите ще да владеят по тая земя около 500 години; а после аллахът ще да ни даде нова сила и ще да ни изпроводи да ги покориме изново и да ги изсечеме до един.

- А кой ще тогава да работи и да ни храни? - попитало ефендието.

- Тогава ще да се измени всичко. Разказват, че след 500 години всичките хора трябва да умрат и ще да идат или в ад, или в рай. Земята ще да стане златна, камъните - сребърни, а дърветата - елмазени; гаргите ще да станат славеи; реките ще да потекат с мляко и масло, а планините ще да станат от пилаф. Аллахът ще да слезе на земята и ще да се възцари в Мека, Мохамед пейгамбер ще да се възцари в Стамбул, Исса пейгамбер - в Ерусалим, а Абдул-абу-Бекир - в Пеща. Тогава ще да бъде една вяра, един език и еднаква младост: мъжете ще да бъдат не по-стари от 30 години, а жените щат да бъдат като майско цвете -ни една няма да бъде стара, ни една няма да бъде грозна, ни една няма да бъде руса. Всеки мохамеданин ще да си вземе по 77 женици и по 333 алаици. Телата на тия полуангели ще бъдат покрити с такова едно тънко платно, чрез което и най-слепите очи ще могат да се наслаждават от тяхната белота.

- А момчета ще ли да има? - попитал каведжият и захванал да засуква мустаките си.

- На всяка праведна душа ще да се дадат по седем момчета, които тая душа ще да употребява за кьочеци, за чубукчии, за сеизи, за олани и за други неща... - отговорил ходжата и лицето му се лъснало като мокра шумка. - Един дервишин ми разказваше, че тия момчета ще бъдат не по-стари от 16 години и че хубостта им ще бъде по-голяма и от женската. Да ви кажа право, аз обичам сто пъти повече момчетата, нежели жените. Искаш ли да се промениме, Юсуф-аа?

- Как да се промениме? - попитал каведжият.

- Да ти дам 77 млади жени и 333 алаици, а ти да ми дадеш твоите седем момчета.

- Едно хубаво момченце струва повече и от 333 райски жени - отговорил каведжият и засукал мустаките си като миши опашки.

- А аз би променил и жените си, и момчетата си за петте немцойки, които свиреха с кеменчетата си преди една неделя в Исляхането - рекло ефендието и ухилило се така, както се ухилват пияните дервиши и лудите хора.

- Да ме опази аллахът от такъв един грях! - рекъл ходжата. - Немцойките са наистина добри, но тия са добри само за тоя свят; а нашите жени и нашите момченца ще да идат с нас и в раят. Немцойката не може да престъпи през прагът на райската градина. Но да оставиме това и да се попитаме, какво щеме ние да правиме, ако се побунят гяурите и ако захванат да ни колят?

- Не бой се. Гяурите са страшливи като зайци - рекъл каведжият и отишел да вари каве на новите гости, които влезли в кавенето мълчешката и които се курдисали на постланият с хасър миндерлък и захванали да правят цигари.

Кадият поклатил няколко пъти главата си и проговорил:

- Лошави времена са настанали! Ако „кометата“ захване да коли дин-ислямите, то трябва да се бяга в Анадол.

- Днеска са затворени десетина души „кометаджии“, които са намислили да секат дин-ислямите - рекъл един от новите гости.

Всичките очи били обърнати към онова лице, което донесло такова важно известие. Каведжият кръстосал ръцете си на поясът и слушал с особено внимание; ефендието станало само уши, а ходжата не можал да търпи и скокнал накраки.

- Казвайте по-скоро! Казвайте какво е станало! - извикала турската публика с един глас и приготвила се да слуша.

- Из влашката земя са преминали множество „комети“ и успели са вече да изколят множество мохамеданци. Войската отива да ги гони. Разказват, че нашият валия е открил голямо съзаклятие. Ненчо Тютюнджията, Спиро Трантарът и Георги чорбаджи, които са верни на царството и които желаят доброто на валията, донесли имената на завераджиите и открили гнездата им. Свищов, Търново, Русчук и много други градове са пълни със завераджии. Митхад паша мисли да иде в Търново, защото тамошните места са по-опасни за царството. Търновските забити хванали едно лице, което им е открило всичко... Нашите гяури очакват из влашката земя няколко „големи комети“, които им е изпроводила Русия и които са големи юнаци. Разказват, че една от тия „комети“ е преминала вече през Дунавът.

- А защо пашата не заповяда и на дин-ислямите да секат гяурите и да палят къщята им? - попитал каведжият.

- С гяурите е лесно, но какво щеме ние да правиме с „московските комети“ - попитал ходжата.

- Ако гяурите да не би имали помощници, то не би се решили да въстанат и да ни колят. Това е московска работа - рекло ефендието.

- Ако е това московска работа, то трябва да мълчиме и да се потаяме, защото работата ни е спукана. Кажете ми, кому е духала московска катана в шията? Аз съм се бил с московците и познавам твърде добре и техните катани, и техните ножове, и техните сиви очи. Ако си мирен и послушен, то московците те наричат „брат“ и дават ти ракийка; а ако си твърдоглав и „серт“ човек, то тия те закалят като куче. Московецът е чуден човек! Щом му се поклониш и щом му кажеш „амин“, то той те вече не бие и не коли. И така, ако е това московска работа, то ние трябва да бъдеме мирни и послушни. Помните ли севастополският бой? Ако дойде московецът, то ще да дойде и френецът. Нека се колят между себе си, а ние да си гледаме рахатлъкът. Така е то! Френецът и ингелизинът никога няма да позволят на московците да ни вземат царството и да ни направят гяури - говорил ходжата.

В това време в кавенето влязъл един от турските офицери - който приличал на каче с масло и който имал воловска глава, - поклонил се на турската публика, вземал сам един дълъг чубук, продухал го, напълнил го, поискал от каведжията огън и проговорил:

- До какви сме времена достигнали! Нашите цариградски големци правят рахатлъкът си по Кехатханата, по Тавла и в харемлъците си, а ние сме длъжни да се биеме и да проливаме кръвтаси за бог да прости. „Гяурите са се възбунтували, „комета“ се е появила, хайдуци са преминали през Дунавът“, казва валията и изпроважда ни да ги гониме, а войската не е получила заплатата си цели осем месеца. „Гладна мечка не играе“. Възбунтували са се гяурите! Нека се бунтуват! И ние твърде скоро ще да се възбунтуваме. В Цариград хвъргат парте в морето, а ние умираме от глад... Нека се бунтуват! Когато един човек види, че ще да умре от глад, то той не мисли ни за царства, ни за господарства. Ако на раята да би било добре, то тя не би се бунтувала и не би търсила по-добро щастие. И тя е оголяла като риба. А ако християните не могат да се прехранят, то и ние трябва да изпукаме от глад, защото ние се храниме от техният гръб. Ние барем не работиме, а тия работят с кървав пот и пак не могат да прехранят децата си. Дай на правителството, дай на пашите, дай на агите, дай на войската, дай на заптиите, дай на попът, дай на чорбаджиите, дай на владиката, дай на училището, дай за черковата, дай за калдъръми и за пътища, дай за стражарите, работи ангария, плати за опело и за кръщение, плати и за много други неща. Да плати! А отде ще да ги намери? Ако повървят работите така, както са тия вървели досега, то и раята, и мюсюлманите, и циганите трябва да бягат из тая земя и да оставят огнищата на бащите си и гробовете на майките си. Цариград е станал такава една пиявица, която е в състояние да изпие кръвта даже из жилите на неродените деца. Нека възстават! Когато не могат да намерят правда и правосъдие в конаците, то нека я намерят на балканът. Царските войници няма да проливат кръвта си за кефът на султаните и на везирите. Кажете ми, защо и за какво да се биеме и защо да колиме ония хора, от които сме видели добро и които ни хранят като слепи?

- Това е истина - рекло ефендието.

- Лошави времена са настанали! - казал ходжата.

- А московците въстанали ли са? - попитал каведжият.

- Какви московци? Московците си живеят в къщята си и твърде малко се грижат за нашите работи - отговорил офицеринът. - Бунтува се раята, която е останала, както и ние, гладна и която няма с какво да покрие тялото си.

- А кой е „комета“? - попитал ходжата.

- „Комета“ се наричат ония християни, които се бунтуват против царството - отговорил офицеринът така, както отговарят умните и добре известените хора.

1 И всичко е свършено! горе

 

 

X.

В това също време, когато в кавенето произходил гореказаният дипломатически разговор, в къщата на Георги Пиперков произходила следующата сцена: Кир Георги лежал на миндерлъкът с везана глава и тежко пъшкал; стрина Георгевица седяла при него и час по час му подавала мокри кърпи; а Спира Трантарът стоял и утешал приятелят си.

- Не грижете се, кир Георги! - говорил той. - Бъди по юнак! Ако аз да би бил на твоето място, то би махнал с ръката си и рекъл би: „Кой каквото е търсил, това е и намерил.“ Ти си длъжен само да ги отгледаш и да ги направиш хора; а ако тия не са послушали твоите съвети, то ти не си им крив. Тъй е то! Не грижи се, кир Георги.

- Как да се не грижа! - казал болният. - Аз съм ги хранил и облачал, аз съм ги учил и възпитавал, аз съм ги направил хора, а тия заборавиха длъжностите си и направиха ме „резил-маскара“! Не грижи се, казваш! Който няма деца, той не може да разбере какво е за един баща, когато види, че синовете му са излезли „харсъзи“. Олеле, боже, защо си ме направил? Кажи ти мене, какво ще аз да кажа сега на пашата? А? Аз ще да се убия от срам.

- Успокой се, Георги, успокой се! - говорила стрина Георгевица и треперала. От яд или от жалост? Кой я знае. Човеческите натури биват до такава степен чудни, щото ни един психолог не е в състояние да каже два и два четири. Тая жена била занята със своите цванчета дотолкова, щото заборавяла и сама за себе си; но сегашното произшествие, за което говорил Спиро, било до такава степен необикновено, щото разтресло даже и нейната още по-необикновена душа. Ето какаво се е случило. Когато Тотю Филип преминал през Дунавът, то синовете на Георги Пиперков, Иванчо и още няколко души младежи побягнали из Русчук и отишли с неговата чета. Трябва да забележа тука и това, че Георги не е знаял подробно за всичко, щото се е случило с неговите синове. Спиро и Ненчо му казали, че момчетата му са побягнали в Румъния, защото ги е потърсила полицията; но от стрина Георгевица нищо не могло да се укрие - тя знаяла и много повече.

- Ако тия да не би побягнали - то аз би ги избавил - говорил Георги.

- И сега още не е късно - рекъл Спиро.

- Да ми помогне само господ да стана и да ида при пашата, то всичко ще да тръгне другояче. Митхад паша ми е приятел... Олеле, боже! Ще умра без време! Жлъчката ми се е повдигнала нагоре. Нека ходят по влашката земя без парче хляб! Нека просят милостиня! Нека гладуват, когато не са били хора! Мене не ми е за тях, ами ми е за срамът, който ме очаква, когато изляза из градът и когато погледам на пашата! Какво ще ми раче сега валията? „Ти казваш, че си верноподаник на султанът, а твоите синове са станали завераджии“, ще да ми каже той; а аз ще да стоя като пукал и ще да го моля да ми прости. Лошава е работата!

В това време в стаята влязъл Ненчо и извикал колкото си може:

- Знаете ли какво е станало? Знаете ли до какъв срам сме доживели и аз, и вие? Вашата дъщеря, ваша Марийка, побягнала във Влашко с онзи вагабонтин... Пашата го търси и под земята, а той откраднал момичето ви и побягнал през Дунавът. Каикчиите ми казаха сами... Прегърнали се като гълъби и побягнали. Аз ходих при пашата и помолих го да затвори каикчиите и да ги изпита, а той ми рече, че е готов да изпълни желанието ми...

Ненчо бъбрал още дълго време, но никой вече не слушал неговото красноречие. Георги изпъшкал още веднъж и обърнал лицето си към стената; стрина Георгевица изкокнала из стаята и отишла да търси дъщеря си в градината; Спира Трантарът отишъл при своята вярна женица; а Ненчо тръгнал да си търси друга невяста.

В това също време, когато в Георгевата къща произходил гореказаният случай, то по всичка България се разпространил слух, че някаква си „комета“, която желае да освободи българският народ от турските изедници, е преминала вече през Дунавът и отива към Балканът. Изведнъж турците станали по-меки ш захванали да ставата приятели с българите. Старите турци обвинявали правителството; младите „гаджали“ се старали да оправдаят себе си и своите безчовечни действия; туркините носили своите драгоценности по българските къщя; младите турчета обвиняли бащите си и майките си, които са ги научили да ненавиждат българчетата и да ги бият с камъни; а Митхад паша строго запретил на „динслямите“ да наричат българите „гяури“. С една дума, в Османската империя произлезли такива реформи, каквито не са в състояние да произведе ни най-умният велики везирин, ни най-добрият и най-човеколюбивият султан. А какво е мислил и какво е работил в онова време самият български народ. Той се е надеял да му пусне господ от небето печени кокошки. Когато Тотю Филип и Панайот Хитов преминали през Дунавът, том множество сърца захванали да тупкат сърчено, множество очи се повдигнали нагоре, множество уста шепнали тайно молитви; но ни едни из тия „доброжелатели“ не поискал да бъде действующе лице и да поддържа българските чети. Когато Тотювите и Панайотовите юнаци извадили свещените ножове за спасението на своите угнетени братия, то тия братия излезли спокойно на нивята си и по ливадите си и старали се да изкарат някоя пара и да я дадат на своите повелители. С една дума, народът бил благоразумен: той мислил, че ако Тотю и Панайот направят работа, то и неми ще да бъде добре и той ще да им каже „да сте живи“; а ако тия бъдат разбрани от турците: „Тия пезевенци са се решили да изгорят къщята ни и да осиромашат фамилиите ни“, говорил един дебел търговец. „Подобен срам не може вече да се търпи! Тия вагабонти искат да ни компрометират пред нашият благодетел и да ни убият окончателно“, говорил един от мусекословестнейшите учители. „аз ще да ги потурча“, говорил един от безгрешните чорбаджии. „Нека господ и св. Богородица да ни избавят от всякакво „зло“, говорили храбрите християни. А защо всичкото това да бъде така, а не другояче? На тоя въпрос е твърде тежко да отговаря човек. Освен това в нашето отечество са се появили множество ненчовци, георгевци, спировци, и при., които са били по-лошави и от турците и които са се старали само за своята собствена гуша. Нека говори кой що ще, а аз ще да кажа, че преди да захнванеме да лечиме тялото, ние сме длъжни да изрежеме гнилото месо.

Но да оставиме това и да продължиме своят разказ. Близо при Върбовка Тотю и неговата чета седели и мълчали. Времето било добро, слънцето греело весело, а пиленцата пели сладкозвучно. Гората била облиена със светлите лучи на слънцето; а едно от българските села се беляло и жълтяло между зелените дървета и между разнообразните овошки.

- Аз се надеях, че множество наши селяни и граждани ще да ни дойдат на помощ; а сега видя, че ние сме били излъгани, че ние сме оставени сами. Силите ни са малки... Ако не прибързаме да се скриеме по Балканът, то всички ще да измреме напразно - говорел Тотю Филип печално.

- Ако вие да би известили народът по-рано, то би било съвсем друго. Тия неща не стават така. Едни се решават да правят бунт, а други и хабер нямат! Нашите селяни мислят, че ние сме прости хайдуци и че сме дошли да ги обираме и да палиме къщята им. Мнозина мислят, че ние сме турци. Ако сте се решили да направите революция, то е трябвало да се споразумеете с народът и да му явите своите желания - говорил Цено, който се съединил с Тотювата чета преди един ден.

- Имаш пълно право - казал Тотю. - А де е Смил? Аз се надеях, че той ще да тръгне първи след мене!

- Смил ще да събере още една чета и ще да ни дойде на помощ. Ако се удържиме няколко деня, то ще да имаме и съюзници, и помощници, и доброжелатели. Смил отиде в Румъния за някаква си работа и обща ми се да събере малка четица и да дойде тутакси след нази. Тоя човек не лъже - говорил Цено замислено.

- А какво стана с дяда Стойча? - попитал Тотю.

- Дядо Стойчо се помина в темницата от тежки мъки. Бог да го прости! Тоя човек беше в състояние да възкреси и мъртвите... Неговият живот е достоен за подражание. Ако ние да би имали подобни бащи, то отдавна би станали хора - говорил Стоян.

- А де се е дянало момичето му? - попитал Иванчо. - Аз отърсих всичкият свят и ниде не можах да я намеря! Да не е побягнала и тя в Румъния?

- Радка е отишла при баба Нена. Помниш ли ти оная бабичка, която ни се оплакваше от чорбаджиите? Аз мисля, че тя е роднина на дяда Стойча - рекъл Цено.

Ако в това време да би се качил някой на някое високо дърво, то би видял такав картина: по равницата кипяло ужасно сражение. Шестотин турчина нападнали на българските юнаци с голяма ярост и със страшни псувни; а тия юнаци ги посрещнали храбро и весело и доказали им, че петдесет умни и енергически хора почти всякога са по-силни от петстотин яки животни. Пушки гърмели, ножове блестели, коне цвилели, а турците викали из всичкото си гърло и псували и християнският бог, и неговите последователи. Българите се крили зади дърветата и пушкали мълчешката: тия нямали ни военни тръби, ни тъпани, ни музиканти, за да въодушевляват войноците; тия нямали ни топове, за да плашат страшливите неприятели, следователно над техните глави се не повдигал бял дим; най-после, тия не имали конянници и червени шалвари, с които се ползува всяка редовна войска. Неопитното око би помислило, че тия хора си играят; а практическият човек би бил в състояние да разбере, че тоя бой е един от ония адски бойове, после които не остава ни една жива душа. Множество окървавени коси, ножове, колове и топори се търкаляли вече по земята; множество пушки, сабли и байонети били изпотрошени; зелената трева приняла вече съвсем червен цвят; а заходящето слънце се надсмивало на грубата сила, която е намислила да се бори с енергията и ненавистта...

И така, турските гласове, тържеството на българските юнаци, отмъщението и ненавистта се размесели с пърхането на конете, които захванали вече да припкат по полето съвсем свободно. След малко време черната нощ покрила бойното поле, по което се търкаляли няколко стотини човечески тела.

XI.

- В конакът на русчушкият валия било голямо тържество. Османлиите разказвали, че „кометата“ е вече разбиена, че множество „кометаджии“ са осъдени на смърт, че свищовските бунтовници ще бъдат изпроводени в Диарбекир на покаяние и че турската империя е обезпечена от всяка една страна.

- А аз се научих от едно достоверно място, че грланата „комета“ е побягнала и че едно отделение войници на отишли да я гонят - казало ефендие.

- Това не е истина - казал един заптия. Аз видях с очите си, че „кометата“ падна мъртва пред караката на юзбашията и че нашите низами й отсякоха главата.

- А дека се е дянала тая глава? - попитало ефендието.

- А отде ще аз да зная? Разказват, че Митхад паша я е скрил в калето.

В това също време в конакът дошли Спиро Трантарът и Ненчо Тютюнджията и влезли при Митхад паша.

- Какво има? - попитал Митхад паша и подмигнал.

- Георги чорбаджи е полудял - отговорил Спиро.

- Истина ли неговите синове са отишли с хайдуците? - попитал Митхад паша.

- Истина.

- А дека е учителят?

- Побягнал е във Влашко заедно с Георгевото момиче.

- А защо вие да ми не кажете по-рано, че Георгевите синове се братимят с хайдуците и със завераджиите? Защо вие да ми не кажете по-рано, че в Русчук се приготовлява въстание? А? Искате ли сега да ви туря по едни букаи на краката и по един синджир на вратът? Ако Георги и неговите синове са завераджии, то сте завераджии и вие. Изповядайте се по-скоро, ако не искате да пътувате към Диарбекир.

- Ние не сме криви - отговорил ненчо Тютюнджията. - Аз ходех у Георгеви само зарад дъщеря му. Ако аз да би знаял, че синовете на тоя бунтовник са завераджии, то през всичкият си живот не би прекрачил прагът на къщата им. Аз не съм от ония хора, които гонят ветровете. Георги ми се молеше да ви не казвам нищо за синовете му, но аз съм верноподаник на султанът и нищо не искам да крия от вас. Аз не съм крив.

- Ще видиме - казал Митхад паша и плеснал ръцете си.

Влезли две заптиета.

- Вземете Ненча чорбаджи и хвърлете го в тумрукханата - рекъл Митхад, а после се обърнал към Спира със следующите думи: - Георги е добър човек. Кажи на моят доктор да иде и да го види. Сиромах Георги!

*

Такова е нашето положение, такова е турското правосъдие, такъв е нашият живот. Ако съдържанието на моята повест е глупаво, то са глупави и самите обстоятелства, които ни окуражават и които се наричат нова българска история. Народният живот е богат само с горчиви страдания; а всеки повествовател е длъжен да фотографира всяко едно явление вярно и правдоподобно.

- А де е Смил? Де е Марийка? - ще да ме попитат мнозина.

- И аз ги търся.

 

Българи от старо време

I. Хаджи Генчо

Хаджи Генчо е такъв един българин, какъвто се рядко ражда и на Еньовден: такъв човек ти не можеш намери ни в Ингелизко. Хаджи Генчо е твърде почтен човек, твърде добър, много учен и разумен; той всичко знае и на всичко е готов да ти отговори, защото е жива душа и пъргаво сърце. По всичко се види, че тоя човек не е напразно имал уши и очи и не е напразно гълтал просеника! Между българите такъв един човек е чисто злато: у другите българи небосклонът е не твърде обширен и това, щото тия знаят, знаят го в еднакъв смисъл, който е останал у тях от дядо и от баба, а хаджи Генчо не е такъв, той обработва своето знание и ако е майка му знаяла три, то той знае цели триесет. Когато ти попиташ някой други българин за нещо, то той ще да ти каже това, щото е чул от майка си, а хаджи Генчо ще да ти разкаже за всичко подробно, като по книга. Е, например попитай го:

- Дядо хаджи, а дека живее дяволът?

- В Тартара! - ще да отговори важно дядо ти хаджия и като владишкия ерокирик ще да ти разкаже за всичко на тънко, чегато книга чете: как там дяволите живеят, как ядат, как спят, как се умиват и все нататък...

В черкова хаджи Генчо ходи всеки ден; в неделя и по големите празници той седи в големия трон при пангала и продава свещи, а през делниците пее на певницата, защото копривщенският псалт Никита Вапцилката се занимава в делник с бояджийско изкуство. Трябва да забележа, че в българските черкови, които са създадени по образа и по подобието на гръцките архиправославни храмове, не стоят, а седят и това седалище се нарича трон. Тия тронове са продадени, препродадени и изпродадени на богатите граждани, а ония люде, които нямат пари или които не желаят да сядат - стоят. Такава е вънкашната наредба на българската черкова; а колкото до вътрешната, то всичката българска черковна йерархия се състои само от един свещеник: няма ни дякони, ни архидякони; но затова всяка копривщенска черкова има по десетина попа. Само попът има право да рече, че той е български пастир...

И така, хаджи Генчо пее на певницата. А как пее тоя хаджи Генчо - за чудо и за приказ! "Господи, возвах тебе" - извика така сладко и така умилно, щото всеки верующи опули очи, раззине уста и слуша с благоговение и със страх божи.

- Ако тоя хаджи Генчо да не пееше малко с носа си като грък, то и глухите би се събрали да го слушат- казваше дядо Филчо, който беше ходил в Русията.

- В Русията такива псалтове няма - отговаряше хаджи Славчо и хаджи Генчовата слава растеше все повече и повече.

Наустницата, псалтира и апостола, даже и светчето хаджи Генчо знаеше наизуст и ако някой поп се сбърка в нещо, както то бива твърде често, то хаджи Генчо всякога го поправя, "Блядоволиши" - каже поп Ерчо. "Бла-го-воли-ши" - извика хаджи Генчо от пангала. "Сраха Рада юдейска"- каже хаджи поп. "Стра-ха ра-ди ю-дей-ска!" - извика хаджи Генчо от пангала. Хаджи поп беше клисурец...

Всичките хаджи Генчови книги бяха из Киево, защото той не обичаше московския печат и всякога казваше: "Московските книги са за нищо и за никакво, а червенословките им и в ръка не вземай... Ако би ти напечатал в Киево псалтира на такава хартия, каквато е московската, то би можал и на владиката да го подадеш и да се не засрамиш от негова милост."

Освен черковнославянските писания хаджи Генчо знае още влашки, малко руски, малко турски, малко гръцки, с една дума, той се счита за най-учен човек не само в Коприщица, а и в Стрелча, и в Краставо село, и в Татар Пазарджик, и по Мараша в Пловдив. Когато кадият дойде в Коприщица и когато рече на коприщенци да му изпроводят някой по-умен от самите коприщенци човек, за да си поговори с него да мъртвото тяло или за някоя друга работа, то коприщените, като умни и опитни хора, всякога му пращат хаджи Генча. И ето, иде хаджи Генчо при кадията, разговаря се с него, много говори, сладко говори така, щото кадият почти всякога прехапе устната си и рече: "Окумуш адам (учен човек) е тоя хаджи Генчо!" - Повече не знае и що да каже, не намира думи.

Хаджи Генчо е учител в Коприщица: него всеки познава като червеното яйце, всеки го почита и всеки се бои от негова милост - и първите, и последните. Попитай за него даже и Пейча слепия - който живее при черковата и който в събота и в неделя събира милостиня, а в другите дни я пропива в кръчмата, с една дума, онзи Пейчо, който твърде хубаво свири с гусли и пее песни за Крали Марко и за деветте змея, - то и той ще да ти каже:

- Иди ти там през Герджиковия мост, в бялата къщица с дългите стрехи и със стъклените прозорци, там ще и да го намериш. А защо ти е хаджията? - пита най-после Пейчо като всеки любознателен човек.

- Да ми напише писъмце до мой Станя - казваш ти.

- Той ще да ти напише... Той хубаво пише - ще да каже Пейчо и ще влезе пак в механата.

Щом хаджи Генчо стане утринта от постелята си, то тоя си час отива в черкова, а из черкова, щом се свърши службата, си отива право у дома и нийде се не запира: само в събота и в неделя закъснява по малко: в събота той събира пшеничка за душата на блаженопочиващите, а в неделя отива у някого на гости, за да поопита греяната и да пиине кавенце.

У коприщенските старци, както е вече назначено от най-старите времена, съществува такъв християнски обичай, щото в събота, когато излязат из черкова, после службата, да седнат пред черковата под стряхата на дървения миндерлък и да гълтат за "бог да прости". Седнат старците под стряхата, изваждат из пазухите си или из поясите си своите сини с бели звездици кърпи, двата края воврат в пояса, а другите два държат в ръка, а бабичките и момчетата изнасят из черковата освещената пшеница, която е смешена с мед, с тълчени орехи, със смокини, с печено кукурузено или пшенично брашно и със захар, и със своята попова лъжичка раздават тая пшеница на старците и на свещениците, за да поменат умрелите им родители. От другата страна, като царските войници, стоят наред и поповските, и непоповските момченца и чакат и за своето гърло пшеничка и щом я вземат в ръка, внасят я по-скоро в устата, щото даже и време нямат да проговорят обичното според обредите желание: "Бог да прости мъртви души!" На старците и на децата бабичките дават по една лъжичка, а хаджи Генчу по две, и то за това, че той им пише помениците. Ех, да би вие знаяли как тоя хаджи Генчо пише тия поменици! - С окиси, с варии и с титли, като да са напечатани, и даже поп Георги, който често обича да бърка словото божие, чете хаджи Генчовите писания като вода и никога не казва"Габа" наместо "Гана".

Когато се върне из черкова дома, то хаджи Генчо опече на жаравата едно парченце месо, налее си малко червено винце, вземе соленицата и седне, както говори той сам, да пооправи червата си; но преди да захване да яде, той отреже едно малко парченце месо и нахрани своя приятел дебели котурак, който прилича повече на прасе, нежели на котка. Опашката на котурака е отрязана на свети Харалампия, а за удостоверение на това свидетелствува самата опашка, която е обвита в една хартийка, а на тая хартийка е написано: "На свети Харалампия, през деня, в 1841 година аз отрязах опашката на моя котурак и нарекох ему име Бундук. Аз хаджи Генчо, милостию божию учител в Коприщица." Котурака си хаджи Генчо много обича, защото тоя котурак, както се види из много исторически факти, е бил единственото същество, което се е ползувало от хаджи Генчовата любов и което е можало да се нарече негов другарин. Но тука се появява един философически вопрос: когато хаджи Генчо е обичал своя котурак, то защо му е отрязал опашката? Нима той не знае, че всяко едно рязане причинява болест и мъки? - Всичкото това хаджи Генчо не е искал и да знае, защото той обича всичко, щото е извънредно и старовременско, и затова боляло ли е котуракът му, или не, а той му отрязал опашката твърде хладнокръвно! Но да ви кажа право, хаджи Генчо не всякога разделява своя залък със своя котурак - той понякогаж го храни с бял, а в празник с чер дроб. Тоя дроб той взема от един касапин за дар, защото учи сина му Нонча да чете велико повечерие и да пише рокам. Хаджи Генчо никога не дозволява на жената си и на децата си да участвуват на неговата трапеза; тия ядат отделно и ядат ръжен хляб и сухо бито сирене, из което маслото или хранителните частици са били извадени още тогава, преди то да захване да се нарича сирене.

Като пояде, хаджи Генчо взема напръстека си, иглата си, въдицата си и своите стари шалвари и отива в училището. Хаджи Генчовите стари шалвари се отличават от всичките други коприщенски шалвари, защото другите коприщенци носят синьо или черно, а хаджи Генчо се облича някак си по-гиздаво; неговите шалвари, които е изтакала баба хаджийка в млади години със своите собствени ръце, са изткани из червена, бяла, синя и черна вълна. Трябва да ви кажа, че хаджи Генчовите шалвари са били ушити първи път преди московците, а сега ги той прекроява и прешива дванайсети. "Не трябва да стои човек със скръстени ръце и да чака наготово, защото всякоя лоза, яже не приносит плод, се изгаря в огъня" - казва хаджи Генчо и прешива своите шалвари в това също време, когато изображава и возпитава българското юношество. Но преди да ви разкажа етнографията на старите хаджи Генчови шалвари, то трябва да ви явя, че той има още два чифта, едните са нови и наричат се чекшири, а другите са чохени. Чохените шалвари хаджи Генчо облича само на Великден, на Коледа, на Богоявление и на Голяма задушница. Тия шалвари имат кафеен цвят и харизани му са от чорбаджи Вълка. Да ви разкажа сега и историята на старите шалвари. Тия шалвари са на едни места по-вехти, а на други по-нови и на тия места, кои са по-нови, някогаж си са били различни джебове: един за кърпата, други за ножа, трети за топката и така нататък.

Вие, както ми се чини, ще да се зачудите и ще да ме попитате: а защо е на тоя благочестив и любомъдър мъж топка? Да си не играе тоя Синтип философ с топката? - Играе си зер, и играе си твърде чудновато. С топката той умирява немирните деца и учи ги ум и разум. Когато някое детенце се пошегува, то и хаджа Генчо се пошегува: хвърли топката, удари с нея детенцето и извика му гръмогласно: "Донеси топката!" Момченцето заносва на дяда хаджия тая знаменита топка, па се връща назад плачешката и духа на длановете си.

Хаджи Генчо е добрейше същество. Той не пропуща ни една сватба, ни един помен, а понякогаж и сам чете псалтир за починалите; не пропуща той така също ни едно кръщене, ни една понуда, ни един Бабинден. Ако никой из коприщенските чорбаджии дава зефет или ако повика гости в къщата си, то без хаджи Генчо се не може - хаджи Генчо трябва да е на челото.

Във времето на московските бойове с турците той ходил с московците във Влашко, купил там две брашовски големи бъклици и донесъл ги в Коприщица. И ето, когато някому дотрябва голяма бъклица, то той праща сина си у хаджи Генчови да я поиска от дяда хаджия.

- Дядо хаджия - казва момченцето, - тато ме проводи при тебе да ми дадеш твоята жълта бъклица.

- А нима вие нямате бъклица? - пита хаджи Генчо.

- Имаме... Нима бива къща без бъклица? Нашата е малка.

- А защо ви е голяма бъклица?

- Трябва ни... Тато гощава своите ортаци и своите приятели и трябва да се занесе вино малко повечко.

- А де той, твой баща, събира приятелите си на зефет?

- При Салчовата воденица, в градината, на кьошка.

- Там е мястото добро... Добро е, прохладно е и по-настрана е... А кажи ти мене: твой тато нищо повече ли ти не каза да ми речеш?

- Нищо.

- Не каза ли ти така: "Кажи на дяда си хаджия да дойде и той при нас, да пояде малко и да си попийне винце."

- Не, той ми не каза нищо.

- Е, ако е така, то иди и поразпитай го малко по-добре, ти, както ми се чини, си забравил нещо... Ха, върви по-скоро! Кажи още на баща си да не забравя да вземе със себе си малко медец. Кажи му: "Вземи медец, защото дядо хаджия преди обед обича медена ракия." Тъй да му кажеш... Ха върви!

Момченцето се връща при хаджи Генча втори път и сега вече добива бъклицата. Хаджи Генчо я изнесе сам, подаде я на момченцето и поопне го малко за ухото или за перчемчето, за да не забравя още веднъж бащините си думи, а особено когато баща му го праща по такива важни работи, като например да иска дядовата Хаджиева бъклица и да калеса заедно с нея и дяда хаджия за зефета. Опиня го за ухото още и за това, че туй забравихаджия момче е играло преминалата неделя в черкова и че е било с шапката си Пениното щрепелаче по главата.

Хаджи Генчо е голям оракул. Идете при него и разкажете му своя сън или му обадете, че дланта ви сърби, че лявото или дясното око ви играе, че клепката ви трепери или че сте кихнали на Сурова година - и той тоя си час ще да ви обясни значението на тия важни сръхестествени явления, които смущават неразумния живот на човека. Веднъж Найда Гиздина дошла при дяда хаджия и рекла му:

- Чичо хаджия, аз видях насъне, че ме захапа едно куче.

- Черно или бяло? - попитал хаджи Генчо.

- Черно като катран.

- Това не е на добро - рекъл хаджи Генчо и погледал към небето. - Ти ще да ожениш сина си и ще доведеш в къщата си зла и непослушна снаха.

И наистина след месец Найда оженила сина си и нейната снаха била такава, каквато предсказал сънят...

Освен това хаджи Генчо знае кои са черни и кои са бели дни и веднъж рекъл на Лулча Крадлин да не купува овце през горещниците. Лулчо не послушал хаджи Генча и овцете му измрели от шапа.

Хаджи Генчо обича студена водица, и то от Арнаутския чучур, но обича я не за това, защото я пие - той пие краставоселско вино, - а за това, че му се харесва, когато се тя намира в къщата му; а освен това нему се иска да даде никоя работа на учениците си. И ето: праща той едного от ученици на Арнаутец да налее водица с двете жълтозелени гледжосани стовни; но най-напред го побие малко, за да не строши стовните.

- Трябва да го побиеш, дорде не е разбил стовните - говори често хаджи Генчо, - а когато ги разбие, то ти го бий, колкото искаш, а стовните няма вече да бъдат цели.

Но да ви кажа право, хаджи Генчо в това отношение само философствува, както е философствувал някога си и Настрадин Ходжа, а на практика бива съвсем друго, т. е. когато момченцето разбие стовните, то хаджи Генчо му изправя кръста твърде немилостиво. Но както и да е, а хаджи Генча обичат всичките коприщенци и наричат го справедлив човек. Един от коприщенските любители на правосъдието оценил хаджи Генча твърде добре, завел го в Ерусалим на поклонение, окъпал го "во Йордане реке" и Генчо Кукумявката станал почтени хаджи Генчо. Трябва да забележа тука, че хаджи Генчо никога не казва: "Аз съм хаджия", а всякога говори: "Аз съм поклонник." Хаджи Генчо се много сърди и често се кара на поп Ерча, който почти всякога, когато свети вода в къщата на хаджи Генча, казва само:

- О здравии Генча.

- Генчо поклонник! - вика хаджи Генчо.

- Генчо поклонник - повтаря и поп Ерчо - и Генчовица поклонница!...

- Цона не е поклонница - казва хаджи Генчо и кръсти се. - Тебе би трябвало отдавна вече да разпопиме... Нека само да дойде владиката и аз ще да ти покажа кой е хаджи Генчо!

- Прости ме, хаджи; пиян съм малко - казва поп Ерчо и главата му трепере като на копач.

- А кажи ми ти, кога не си пиян? - пита хаджи Генчо и гледа на поп Ерча като някой керкенез. - Ти си всякога пиян! Ти мислиш, че аз не зная какво си направил завчера у дядови Крайови! Кажи ми ти: де се в чуло и разбрало да се пее "Во Йордане крешающуся" когато се износва мъртвец?

- Прости ме, хаджи! - казва поп Ерчо жалостно.

- Прости ме, хаджи! Няма да те простя... Аз хилядо пъти съм ти рекъл да оставиш онова "аннадънма", а ти пак си гледаш своя кеф. Захванал си завчера да четеш евангелието, па го четеш като някой дервишин..."Во время оно, аннадънма, рече господ, аннадънма1, ко пришедшим к нему июдеом, аннадънма..." Е, кажи ми, ти, кой поп чете слового божие като тебе? А?

- А пък владиката, когато чете нещо, то всякога казва "филан". " - А пък владиката, когато чете нещо, то всякога казва "филан". "То керо екино филан."2...

- Владиката е владика, а ти си поп Енчо - казва хаджи Генчо и подкривя се на нещастния йерей.

Хаджи Генчо твърде много обича сладките неща, а още повече ги обича той тогава, когато тия му се дават от някого харизма. В хаджи Генчовата къща се намира цял пазар, защото хаджи Генчо внимателно събира всичко, щото и да му се попадне подръка - и нужно, и ненужно. Господи боже мой, колко различии - и дървени, и хартиени, и даже глинени - кутийки ще да намериш ти в хаджи Генчовата къща! И всичките тия кутийки са пълни с такива неща, каквито ти не би намерил и у Яка купеца! Хаджи Генчо не пропуща нито един пазар и да не купи някоя кутийка, ако само се не намери такъв добър човек, който да му я хариже, но когато на тоя свят се намират твърде много добри люде, то такива добри люде се намират и на пазара и кутийките на хаджи Генча са почти до една подарени. В тия кутийки има и сушени крушки, и сушени сливи, и смилки (кайсии), и дренки, и ябълки, и вишни, и череши, и орехи, и лешници, и големи смокини, и малки смокини; освен тях всякакви миризливи треви и плодове: чубрица, сминдух, канела, кимион, бахар, чер пипер, даже бяла и черна гвачка. Сливите и кайсиите хаджи Генчо употреблява за ядене, а гвачката, която се употреблява само от туркините и момичетата, той не гваче, но и не хвърга я. Гвачката хаджи Генчо е получил дар от един чифутин, който веднъж се укрил от дъжда под хаджи Генчовата стряха и не измокрил купето си. Трябва да ви кажа, че ако между чифутина и хаджи Генчо и да произлезли някои си неспоразумения, най-после и двамината останали твърде доволни един от други и гвачката станала собственост на хаджи Генча.

Из всичкото това вие ще да разберете, че хаджи Генчо е голям економ... Той не знае що ще да се каже - да презира човек, щото и да е; той никога нищо не хвърга, не излива, не разваля. Но да не помислите, че той прави всичко това от скъперничество - съвсем не от скъперничество. Хаджи Генчо знае твърде добре, че ако нему и да не дотрябват някои неща, то щат да дотрябват другиму. Често се случва да дотърчи при него никое момиченце и да му рече:

- Дядо хаджия, мама е болна и иска и се да пояде сухи кайсийки... Дай ни малко за пощянка, молиме ти се.

- А защо си вие не купихте през лятото? - пита хаджи Генчо.

- Заборавихме - казва момиченцето.

- И аз заборавих да си купя... И аз нямам - казва хаджи Генчо.

- Нам казаха, че ти имаш и имаш много... Ти си дал на Нонча Орлето и Нончовица ни каза, че у вас има цели кола и кайсийки, и дренчици.

- Нямам, нямам, ни една литра нямам - казва хаджи Генчо сърдито. - Тогава имах, а сега нямам...

Момиченцето се оскърбява, обръща си към хаджи Генча гърба и мисли да се върне назад и без кайсийки, но хаджи Генчо го запира и захваща да говори малко по-весело и по-сладко:

- Я чуй ма, Танке! Я кажи ти дяду си хаджию: когато вие заколите сурата свиня, то щете ли да повикате и дяда си хаджия да я поопита, или не? Аз чух, че вие сте я хранили само с кукуруз, а месото от кукурузените свине е сладко! А? Аз обичам свинския кебап...

- Добре, дядо хаджия, ние ще да те повикаме да поядеш кебапец - казва момиченцето и обръща се пак към дяда си хаджия с надежда на очите.

- Ха, ха, ха, ще да те повикаме! Всичките хора така казват, когато им трябват кайсийки, а като ги вземат, то и заборавят дяда си хаджия.

После това хаджи Генчо рови из главата си и най-напокон си припомнюва, че веднъж у Стаменови заклали един жълт мисир.

- А защо ме не повикахте, когато заклахте жълтия мисир, когото бяхте отхранили с орехи? А? Вие го бяхте заклали в онова време, когато ви докараха червеното вино. Помня аз... Заборавихте да ме повикате... Така ли е?

- Ние, дядо хаджия, заклахме мисира на коледно заговяване, а на заговяване никого не викат на гости... Ако ние и да би те повикали, то ти и сам не би дошъл.

- Така е то... Аз знаех, че е така! Аз знаех, че вие нарочно го не заклахте по-напред, а чакахте да настъпи заговяване, за да не повикате дяда си хаджия! Е, а виното когато докарахте, то защо ме не викахте? А? Кажи ми де, защо?

Момиченцето мълчи.

- Що ти, дяволско дете, мълчиш! Види се, че не сте щели да повикате дяда си хаджия! Така ли е? Помни да кажеш на майка си, че дядо ти хаджия ви дава кайсийки само за това, за да не го заборавяте и вие. Разбра ли ме сега?

После това хаджи Генчо влазя в музея, дека се съхраняват в долапите, в сандъците и в раклите всичките негови рядкости. Ето, погледайте: по стените са направени полички, а на тия полички се намират всевъзможни и разновидни неща. Всичко е непременно в нещо обвиено, всичко е в нещо облечено, всичко е в нещо обвезано, всичко е турено на своето място, и то под номер, а понякогаж и с някои обяснения и примечания, като например опашката на котурака. И така, под първия номер стои топор, който е обвит в мушама, под втория номер - мотика, под третия - тривон, а по-нататък стоят: свредли - различна величина, канелки за бъчви и за каци; още по-нататък - различни чинии, паници, бъклици, шишенца, чашици, гърнета, сахани, делви и много оше други дреболии - всичко не може човек нито да разкаже, нито да опише. Трябва да ви кажа, че в тая стая хаджи Генчо никого не пуща, даже и своята жена.

- Как да я пуснеш, когато тя не е от сой! - казва хаджи Генчо. - Не трябва да я пущам, защото тя обича да лапа като хърватин. Ако би аз пущал всякого в моето скривалище, то досега там нищо не би останало...

Хаджи Генчо обвил в една хартийка малко кайсии, а на хартийката написал: "Сiи каисiи одатися кирiу Стоимену Таралешът во имя Отца и Сына и Святаго Духа, амин. От Хаджи Генча." Това послание той дал на момиченцето, което чакало зади вратата:

Хаджи Генчо има яка воля и твърд характер. Но кога тоя Кралевити Марко не пада с духа си, от никого се той не бои, никого не пише на рабуша си.Ако ти му направиш някое зло, ако го с нещо оскърбиш или ако му се присмееш, то той трябва да ти отмъсти - бога ми ти казвам, че ще да ти отмъсти! Веднъж той купил една магарица и пратил сина си по някоя си работа. Синът му възседнал магарицата и минал покрай дядови Вълкови; а дядо Вълко беше голям шегаджия и като седял пред вратника си на стола и видял, че иде хаджи Генчовият син, то го попитал:

-Найдене бре! Де закарваш майка си?

Найден се върнал дома си и плаче, че са го оскърбили, а хаджи Генчо се разсърдил като глиган. На другия ден той продал магарицата на циганите и купил магаре, ако и да изгубил цели триесет гроша. Когато всичко било готово, то хаджи Генчо казал Найдену:

- Хайде сега, синко, възседни магарето и премини покрай къщата на дяда си Вълка, а ако дядо ти Вълко те види и ако те попита - де закарваш баща си, то му речи: "Закарвам го при жената ти."

Хаджи Генчовият син послушал бащините си наставления, изпълнил своите обязаности, както трябва, и дядо Вълко никога вече се на шегувал с хаджи Генча.

Ето защо коприщенци яко-яко не обичат да имат вземане-даване с хаджи Генчо, а децата се боят от него като от чумата. Ако хаджи Генчо види, че нечии деца играят на орехи, то и тая невинна детинска игра му не дава да мирува, и тя го оскърбява, и тя мъчи неговото пъргаво сърце. Приближи се той полекичка до тях като котка, повдигне тоягата си и извика:

- Отде сте вие, пъси синове, вземали орехи? А?

- Мене ми ги даде мама и каза ми да си поиграя с Неделча - казва едно от момченцата, на което носенцето се е зачервило като панджар от студа.

- Мене тато даде пет пари и аз си купих орешки от Петра Митрова - казва другият, който е турил на главата си рошавата бащина си шапка.

Хаджи Генчо хване за ухото първото момченце, потегли го малко нагоре и захване с насмешка да му говори:

- Ти, пъси сине, орехите си откраднал от майка си. Казвай истината! Откраднал ли си ги, или не? А?

- Не съм ги откраднал, дядо хаджия, не съм ги откраднал!… Оле-ле-ле-ле, дядо хаджия! Аз не сам никога крал. Мама ми ги даде... Оле-ле-ле-ле, дядо хаджия! Боли, дядо хаджия! Оле-ле, ушенце, оле-ле! Дядо хаджия, боли ме!

- А защо те аз бия, ако не за да те боли? Аз те бия да те боли, а не бия те да ти е сладко. Разбираш ли?

Такава също операция хаджи Генчо произвожда и над другото момченце и после продължава своето пътешествие с радостно сърце и с утешена душа, защото, по неговото мнение, децата са се вече научили що е право и що е неправо и че хаджи Генчовото благонравно семе е посеяно вече в сърцата им. Но да ви кажа право, той не всякога бие момченцата и понякогаж, например на Великден и на Коледа, не само че не повдига над хорските уши ръката си, а сам учи и другите да не бият никого, защото е возкреснал Христос.

- Христос возкресе! - казва хаджи Генчо. - "Правда, мир и любов возкресоша днес и бити людiе господне не подобает."

Но тука всичката хитрост се заключава в това, че децата по тия празници донасят на хаджи Генча, като на свой учител и возпитател, кравай, червени яйца, черек с ракия и други неща. Хаджи Генчо сам посреща даровете и взема кравая, а после помилва ученика си по образа и рече му:

-Да порастеш, мой синко, до тавана!

Но твърде често навикът е много по-силен и от волята, и от разума и хаджи Генчо понякогаж заборавя за празника и със зло сърце опиня ушите на ония момчета, които му не са донесли кравай; ако е така, то тия не смеят нито да играят, нито да припкат по улицата, не смеят ни да се чукат с яйцата си; но най-повече той ги бие за това, защото не знаят науст "Христос возкресе" и "Ангел вопияше".

Хаджи Генчо обича да доказва фактически. Веднъж той тръгнал с чича Петра да иде в Карлово и тия преминали през Клисура. Когато вървели през това село, то хаджи Генчо рекъл на чича Петра да го почака малко на пътя, па бутнал коня си и скрил се в кривите и тесните клисурски улици. След малко време той се върнал назад и донесъл един цедилник.

- Отде взема цедилника? - попитал чичо Петър.

Хаджи Генчо захванал да разказва историята на тоя цедилник и разказвал я чак до Карлово, т.е. той разказал отде е била купена вълната, де е била тя острижена, де е била вапцана и така нататък; а чичо Петър мислил за своите търговски работи и бил твърде невнимателен към хаджи Генчовите открития. Когато двата приятеля влезли в Карлово, то чичо Петър пак попитал хаджията:

- Байо хаджия, ти пак ми не каза: отде взе цедилника?

Тоя вопрос твърде оскърбил хаджи Генча и той извикал:

-А кое куче ти лае от Клисура до Карлово?

Хаджи Генчо обича да гради къщи и всякакви кочеци и сенници. Рядко се минува година, през която тои да не направи някое помещение; а още по-рядко се случва, щото някой от съседите му да го не повика на съд пред кадият за това, че тоя "нечестив човек" е надвисил своите стрехи над чуждите дворове. Но всичките кадийски или, по-вярно да кажа, съседски съдопроизводства обикновено са се свършвали така, щото всичките хаджи Генчови къщици стоят и до днес на своето място и техните стрехи са надвисени, като крилата на квачката, над чуждите дворове и съседските кокошки благославят хаджи Генча, че тоя "добър човек" им е направил убежище, дето тия могат спокойно да се скриват със своите пиленца от дъжда, от южното парливо слънце и от всичките лошави явления на природата.

Щом влезеш през вратника на хаджи Генчовата къща, то пред очите ти се представляват всевъзможни картини: надясно се намира градинка, в която хаджи Генчо лежи по празниците под кичестата круша, прохлаждава се и си пие ракийка, а в делник прекопава градинката, сади цветя и зеле, плодовити дървета и лук. Хаджи Генчо се гордее със своята градинка и с пълно съзнание на нейното и на своето достойнство той вика гостенина да влезе при него в градинката и да се почуди... Трябва да ви кажа и това, че когато хаджи Генчо се намира в своята градинка, то той заборавя за хорските слабости и за нравоучителните дела и без церемония вика и мъжете, и жените да влязат в градинката му, ако лятната горещина и да му не дозволява да облече гореописаните шарени шалвари.

- Хората се раждат на света да се радват - казва хаджи Генчо, - а не да се мъчат.

- Ти, хаджи, барем пред Петковица не трябва да излазяш на бели гащи... Петковица ще каже на Петка, а Петко ще да се разсърди и няма вече да ти харизва вино - казва баба хаджийка.

Хаджи Генчо помисли малко и рече:

- Гащите ми са чисти...

- Не са чисти - каже само баба хаджийка и оставя непокорния си мъж.

Зъди градинката е издълбан кладенец, а тоя кладенец най-вярно може да ни изобрази характера на хаджи Генча. Кладенецът е направен под самите прозорци на къщата и хаджи Генчо може чрез неговите отворени "устия" без никакво затруднение да спуща своето ястие и питие да се поразхладят. Той везва с едно въже своята червена бъклица, която е пълна с бяло вино, а за друго въже е везана една торба, в която се намира голяма стрелешка диня. Това е, както видите, неговото студено лятно мезенце! И ето, около кладенеца стърчи една голяма къща, в която се намират само две одаи и един пруст, а зади нея, по дългия двор, са наредени като коловете на ливадата всякакви кочеци, кочини, обори, амбари, даже и фурна, а на лявата страна стоят пък други малки къщици, сенници и зимници.

Хаджи Генчо не обича циганите и ако му излезе насреща някой Мено или някоя Хайша, то той ги праща при Нейча касапина, за да им одере кожите. По тая, а още и по други различни причини нашите коприщенци са запретили на циганите да минуват покрай черковата, не дозволява им се така също да излазят на горния път и да се греят на слънце.

- Горният път е близо до черковата, а Христовата вяра не търпи цигански дух - казва хаджи Генчо.

Когато Мено цигуларинът поискал да се кръсти, то нашите коприщенци повикали хаджи Генча и рекли му да потърси в черковните книги - дозволяват ли съборите да се кръщава циганин. Хаджи Генчо вземал най-старата книга, ровил я, ровил я и най-после рекъл:

- По-напред трябва да му одереме кожата, а после вече да го кръстиме.

И Мено си останал пак циганин.

В своя чифлик, който се нарича училище, хаджи Генчо храни всевъзможни животни, а най-повече мисирки, гъски, кокошки, патки и осем сури свине с къдра четина и за удивление на всичкото човечество той ги храни, без да харчи никакъв капитал. Както у поповете играят най-голямата роля порязаниците и посварите, то у хаджи Генча играе още по-завидна роля училището. Хаджи Генчовото училище е Калифорния! В хаджи Генчовото училище има голямо множество ученици, които, когато дойдат утринта в училището, донасят със себе си хляб и различни ястиета и обядват в училището. И ето, когато някоя кокошка, гъска или мисирка измъти пилета, мисирчета или патета, то хаджи Генчо се качи на трибуната и захване да говори на учениците си:

- Ето, мои деца и ученици, че с божията помощ нашата кокошка излюпи "единадесет" пилета, ази на всинца ви ще да харижа по едно пиленце, ала и вие трябва да ми бъдете благодарни и да храните своите храненичета колкото се може повече.

В хаджи Генчовото училище се учат около двесте деца и в къщата на тоя многоучен учител почти нищо се не е работило без това, щото децата да не приложат към общите дела и своите отделни сили и да не станат верноподаници на хаджи Генчовата монархия. И ето с помощта на тая деятелна сила и с могъщественото братско участие хаджи Генчовите пиленца твърде скоро стават петли и кокошки. С една дума, всекиму и на всичко било добре, мило и утешително, т. е. и на учениците било весело, и хаджи Генчу - полезно, и на пиленцата - сито. Хаджи Генчо се радвал, че пиленцата растат, и мислил си, че тия пилета не произвождат на учениците му никаква тежест, а децата, които на драго сърце платили данока си, в най-малкото дело се приготовляли за големи и славни подвиги: тия от малки се приучвали да обичат пилетата и мисирчетата, а после тая любов преминувала и в по-големите неща - тия се научавали да обичат ближните си, да обичат и сами себе си. Аз мисля, че само самолюбивите хора биват полезни и за другиго! Благодариме ти, стари хаджи Генчо, за твоите пилета и мисирчета!...

Децата с радост хранят пилетата и с голямо удоволствие забележват, че храненичетата растат и гоят се; но една заран най-хубавото, най-тлъстото и най-голямото пиле се изгубва - чегато е в земята потънало. Момченцето търси своето пиленце, своето скъпоценно хранениче, за да го нахрани, да го помилва, да го погледа, но всичките му мъки и старания остават напразни, защото това хранениче в това също време, както се види, се вари в черното котле с червеното превезло, а хаджи Генчо, като някой ахчия по турските конаци, с лъжицата в ръка ходи около котлето и кряска на баба Хаджийка:

- Притури малко лучец, притури малко масълце... И червен пиперец би трябвало още малко - мъ-ъ-ничко! Отваряй си зъркелите, защото огънят е голям и лукът може да прегори... Не туряй много дърва, Хаджийке, по-добре е, когато гозбата се вари полекичка... Оризът за чорбата трябва да се очисти добре! Помниш ли, че лани щях да си изкъртя един зъб от тоя проклет ориз? А кой е мислил, че и в сармата има камъни?

Момченцето отивало с плач при хаджи Генча и говорило му:

- Дядо Хаджия, знаеш ли каква премежда ми е минала през главата? Знаеш ли ти, че няма моето пиленце?... Никола казва, че един орел се въртял вчера над къщата ви... Той трябва да го е погълнал, проклетникът! Камъни да яде, да го отрови!

Хаджи Генчо оставя лъжицата, хваща ученика си за ръка, влече го в училището и като се прокашля по-напред два-три пъти, захваща да говори:

- Слушайте, деца! Вие отдавна вече знаете, че черната наша кокошчица беше излупила твърде хубави пиленца - едни из тях бяха герести, а други гащати - и аз, като човек с добро сърце и с милостива душа, ви харизах на всинца ви по едно пиленце; но харизах ви ги, за да имате и вие добри сърца и милостиви души; дето ще да се каже, харизах ви ги да ги храните добре, да ги обичате като свои братия и сестри и да ги вардите от орлите и от керкенезите, но аз се излъгах - вие ме излъгахте и подиграхте се със старостта ми. Тия дни гледам, че бялото пиле с черното крило, което имаше в опашката си две черни пера, захваща да мършавее и да се замислюва нещо си. "От какво ще да бъде това? - помислих. - Да не го е хванала пипката? Да не го е хванала гърлицата и то более, без да може да каже де го боли? Хванах го и гледам - няма нищо. Побарах му гушицата - празна!... "А, а, а! Така твоите ученици хранят пилетата ти! - си помислих. - А ти, глупави старчо, хаджи Генчо, още ги харизваш на такива нехранимайковци!... " И така аз вземах и заклах пиленцето. А и що можех аз да направя? Не искате ли вие да го оставя да пукне отглади! От бога би било грехота, а от хората би било срамота. Ала дядо ви хаджия е добър и правдолюбив човек и затова аз трябва да ви кажа, че и той е малко кривичек в тая работа. Кой знае, може Пейо да не е имал вчера много хляб, може майка му вчера да не е месила, а може и да е заборавил да нахрани храненичето си! Ето защо аз съм намислил да изправя погрешката си и да утеша Пея, колкото ми позволяват силите. Нека Пейо да не плаче и да не жали, че съм му заклал пиленцето, защото аз ще да му харижа нещо по-добро, аз ще да му харижа жълтата мисирка; дето я купих от циганката за триесет пари и за две кожи; оная мисирка, ако помните, за която се карахме със Стефлека, че ужка циганката я била откраднала от него. И така, за днеска харизвам тая мисирка на Пея, но харизвам му я, ако я той храни като поп.

Когато хаджи Генчо свършва своята проповед, то поплясква момченцето по образите, потупва го по главата и казва му:

- Целувай ръка и поблагодари ме, че наместо пиле ти добиваш цяла мисирка.

Момченцето целува щедрата десница на хаджи Генча, а хаджи Генчо се обръща към учениците и, вика им: "Четете бре!" - а после излазя из училището, припка към огнището и залавя се пак за лъжицата. В това време хаджи Генчо е твърде радостен и утешава се, че момченцето е останало доволно, а мисирката ще да му дотрябва за месно заговяване.

Ако да оставиме настрана всичките достоинства на правдолюбивия и достойния наш хаджи Генчо, то трябва да ви кажа, че коприщенците разказват за него и много непохвални неща: тия разказват, че в неговия характер има и твърде лошави страни. Изпърво, у него съществува свойнствена страст да бъде от всичко недоволен, постоянно да бъбри и да се меша в чуждите работи; второ, той никога не влазя в кръчмата, за да почерпи приятеля си, а ако влезе, то влазя да го почерпят, и най-после той твърде обича да дава съвети, ако и да го не питат - и всякога не во време.

Българите са научени от малки да бият кучетата с камъни, а тая страст остава в тях през всичкия им живот. Веднъж един от бившите хаджи Генчови ученици, Петко Ослеков, намислил да си опече гювеч: накитил го със зелени чушки и с патлиджени и занесъл го на фурната. Когато гювечът се изпекъл, то бай Петко го вземал на главата си и понесъл го по улицата, но пред един вратник той видял куче. Петко оставил гювеча на земята, вземал един камък и хвърлил да удари кучето, но кучето се не уплашило, а мъжествено нападнало на Петка. Захванала се една из пуническите войни между Петка и Гуджа - Гуджо напада, а Петко се защищава! Във времето на тая страшна борба Петко стъпил в гювеча и разсипал го в калта, а хаджи Генчо стоял пред вратника си като Галиогабъл, гледал как се вдига към небето парата от гювеча и справедливото му сърце не можало вече да гледа на големите пагуби, които произходили на несправедливата война. Той се приближил до Петка, хванал го за ухото и извикал му:

- Не подобает человеку съ псами борится, зане песъ есть безсловесенъ.

Петко Ослеков заборавил навреме Гуджа и обърнал се към хаджи Генча.

-А кажи ми ти защо ме биеш - рекъл той.

- Бия те, да те боли - отговорил хаджи Генчо. -Я погледай си гювеча...

На Петка притемняло пред очите: той разсипал гювеча си, изгорил краката си, бил победен от Гуджа, а хаджи Генчо дошъл още да го опиня за ушите! Търпението му пукнало и той грабнал гювеча и нахлупил го хаджи Генчу на главата.


1 Разбра ли? (тур.)горе

2 Чакат онова време? (гр.)горе

 

II. Дружбата на Хаджи Генча с дяда Либена

В Копривщица няма плодовита земя - само камъни, пясък и глина; но както се види, по причина на тая неблагодатна и сиромашка почва Коприщица е едно от най-живите и от най-деятелните села. Нейната безплодна земя, която изисква големи трудове и изобилен пот, не е допуснала човеците да потънат в сънливата азиатска бездеятелност, но, напротив, водила ги е постоянно към силната воля, към енергията и към постоянния труд и създала е из тях деятелни промишленици и многополезни мислители. Гигантските планини със своите голи върхове със своите гористи поли са прегърнали от всичките страни това българско село като майка, която се грижи за своята челяд, а нависналите над него скали, които чегато час по час искат да паднат, приучават човека от най-ранната му младост да се не бои от никакви опасности. Като зъмя се спуща от планината река Тополка, прави всякакви криволици и своеволни полукръгове и с шумотевица и гърмеж принимава в своите води малките речици, които със сърдито жуборене бързат към нея и отляво, и отдясно. Върбите, които са се надвисили над реката, мият своите зелени клонове във водата, а под сянката на тия клонове, които блестят със своята богата зеленина, се крият цели стада патки и гъски. Гъските хладнокръвно стоят на един крак, пощят се и вовират си главите под крилата, а недалече от тях се разхожда гиздавият пролетни хубавец щъркел със своите алени и дълги крака и със своя ален клюн и търси си някой добив - жаба, гущер или зъмя усойница. По улиците се разхождат кокошки под предводителството на своите горделиви султани-петли; мирно и глупаво стоят по бреговете на Тополка кравите, греят се на слънце, облизват своите измършавели ребра и очакват говедаря, който в това също време ходи из къща в къща, дека го черпят с ракия и дават му хляб, сирене, пържена сланина и други подобни ястиета, и той, за да угоди на стопаните, които му дават "наястися и напитися", говори: "Вашата крава е чалашкън добиченце - все си пасе! Другите крави се гонят, бодат се, щръклеят, а вашето добиченце си пасе, пасе си!" Разбира се, че дяде Петър повтаря тия думи във всяка една къща, а ракийката се излива в гърлото му.

Цели пилешки свят и милиони жаби безпокоят със своето цвърчене, пеене и квакане тихата балканска нощ, а вятърът си играе над селото. Няма никакво съмнение, че тая разкошна природа не е могла да не подействува и на човека. Но най-хубавият маргатар в тая природа, най-хубавото нейно украшение, което, както ми се чини, е най-много способствало за високото нравствено величие в местния обществен живот - е коприщенската жена.

Българската песен пее за българската девица така:

Мощно ми са мили българските моми

цял ден тия жънат под яркото слънце

от утро до вечер все на крака стоят

веслата си махат и снопове везват,

ставици си правят, като славеи пеят

А настане вечер, дома си се връщат

Като еребици ситно, мило припкат,

па са заловяват за моминско хоро.

Моми ми са бели, като бяла книга,

образи червени - охридска ябълка.

Но колкото хубавица и гиздосия и да е българката въобще, то балканската жена е като трендафил посреди голямата градина. Кунино, Радьовене, Горня и Долна Скравена, Ихтиман и Коприщица се славят с красотата на жените; а последното из тия села и градове е наречено даже от турците аврат-аалън, т. е. женска красота. Черни и тънки като гайтан вежди, бяло и умно лице, високо чело, гиздава снага, живост в движенията, която е свойствена само на южните народи, черна или руса къдра главица, дълга като коприна коса, която живописно и привлекателно виси на здравите плешки, мерджанени устници, големи очи и високи и яки гърди - ето каква е коприщенската жена. А ако вие погледате малко по-внимателно и по-отблизо на тия очи и на това лице, то ще да намерите проста и любяща душа, у която думите никога не противоречат на сърцето и на мислите, а всякога служат като виражение и на едното, и на другото. В природата съществува някакъв си сляп инстинкт, някакво си безсъзнателно стремление да бъде разположено всичко така, щото да се харесва на човеците, а балканските планини са създадени само за блаженство...

И ето, пред очите ни стърчи Коприщица. Южното слънце е съживило вече и балканската природа и донесло е закъснялата пролет. Било утро и слънцето осветлявало вече всичкото село. Бил празник. Росата още лежала по тревата и блестяла като едър маргатар; от всяка една страна се чували бръмчания от пчели и бръмбали, чуруликане и пеене от пиленца, а тия пиленца били цели стада; гората, която е пълна с благоухание, се представлявала като истинно жилище на самодивите, по воздуха се преносвала миризма от младите треви и бурени, а возточният вятър разносвал тия миризми по всичка България. А знаете ли какъв е тоя вятър? Тоя вятър нежи човеческото чувство и приводи човека в някакво си непонятно блаженство. Ралата вече браздят полетата, от всяка една страна изскачат цели стада овце, крави, кози и цели ергелета коне. Слънцето се търкаля весело над човеческите глави, а човекът, като погледа как е около него хубаво и мило, моли се и остава с пълна надежда, че и неговият беден и тежък живот след време ще да бъде еднакъв с естествените природни явления...

Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа, добро и свято - всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияния и величие, следователно ти си ме научило да обичам и да плача над всяко едно човеческо нещастие - а това е вече много за един човек... И досега още чувствувам възрождението на твоя миризлив зеленчук, който изпълва всичкото пространство, на която страна и да хвърли човек окото си; аз и досега чуя песента на славеите и чуруликанието на ластавиците; най-после, аз и досега слушам крехкия глас на българското момиченце, което мете двора си с бръскалката и пее си своята народна песенчица:

Черней, горо, черней, душе,

двама да чернеем;

ти за листе, горо,

аз за пързо либе...

Друго едно момиченце върви с копанчето на глава да изхвърли на купището падналата от дърветата шума; а едно младо ергенче седи под кичестата върба, суче мустака си, ухилва се и гледа на това, щото е под копанчето. Бабичките се връщат из черкова с празни сахани, с празни цедилници и още с по-празни бъклици, в които е била варена пшеничка, хляб, сирене, мед, ракия, вино, тутманик и джуркан боб и които тия са раздала по гробищата на просяците, на поповете, на старците и на децата, за да добият благословението им и да им се каже: "Бог да прости мъртви души." Поповете вървят и люшкат се, а старците се клатят след тях и разказват си за чумавата година. Младите жени вървят, две по две и разговарят се весело, а бабичките се запират час по час и предумват света. Така например бабичките разказват, че Пенчо Туртата е човек без чест и без жалост - пие като копач, а жената му носи покъсан контош. А Пенчовица, т. е. жената на бая Пенча, продала в понеделник на пазара петдесет аршина сукно, не е можала да си ушие контош! А Иван Будакът купува по една литра месо и за да го не измъкне из ръцете му някое куче, всякога носи в ръката си една дебела тояга; а Цоковица, жената на Цока Мангърчето, изткала такива тесни и редки месали, с които не е възможно и котка да се отрие. И много още разказват кумите между себе си, но говорят си вече тайно, говорят си на ухо...

Времето вървяло и преминвало, слънцето захванало вече силно да нагрява земята и росата се повдигнала нагоре - а всичкото това било предвестие, че денят ще да бъде светъл и весел.

В Коприщица, която занимава място около един и половина часова ходба, са разпръснати по доловете и бърдата около хилядо и петстотин къщя. Къщите са на два ката: стълба, която се намира на лицевата страна на къщата, води на втория кат право под стряхата; тежкият керемиден покрив е твърде много наклонен към преднята страна и служи като щит против вятъра и лошавото зимно балканско време; къщите почти всичките са обърнати с лицето към возток, дето се намира по един голям кьошк, на който сядат и спят лете. Всяка къща е заградена с каменна стена като кале или с висок дървен стобор - такъв е обичният вънкашен вид на всичките български села и градове. По кьошковете вече успели да се появят гиздавите невести със своите трандафилови бузици и с чашата в ръка, за да почерпят свекърите си и гостите си.

На един из тия кьошкове, който бил постлан с килимчета и ямболчета и по когото били наредени шарени възглавници, седял с кръстосани крака като турски кадия дядо Либен. Дядо Либен пъшкал и брисал челото си, защото в това време той тамам си бил дошел из черкова и едвам успял да свали от главата си своята голяма овча шапка; от главата му се повдигала пара като от котела, в когото бабите парят дрехите. Когато дядо Либен поседи малко, то обикновено туря на главата си бяло платнено фесленце, което е поръбено с ибришим, и съблича синия си контош. Освен контоша и шапката дядо Либен носи кафеен цвят шалвари, зелено елече и широк бял пояс. Но това облекло той носи само тогава, когато му дойде на ума да се покае; а в другите времена той е като делия: зелени шалвари, червен пояс, зелена ачмалия аба, голям червен фес и пр., и пр. Дядовите Либенови пищови са арнаутски, а ножът му е сомкамзалия.

Дядовата Либенова къща е изградена на една джоглина, следователно - дядо Либен може да види всичкото село. Около тая знаменита къща растат в голямо изобилие люляци, трендафили и други миризливи цветя и дървета. От лявата страна на дядовата Либенова, къща се намира една твърде голяма градина, която е пълна до най-крайната степен с всякакви плодовити и неплодовити дървета: ябълки, круши, дренки, череши, вишни, праскови, сливи, драгуни, а така също и едно орехово дърво и круша, дотолкова висока и кичеста, щото вие не можете и да си я въобразите, с една дума - рай и нищо повече.

Дядовата Либенова брада е обръсната, а дългите му и изкуствено засуканите му мустаци стърчат на горнята му устна така, както стърчат и мустаките на най-големия рак. В България всеки човек бръсне брадата си освен поповете, калугерите и старците, който не живеят вече с жените си мнозина благочестиви мъже говорят, че дядо Либен би трябвало отдавна вече да си отпусне брадата, но той не ще нито да чуе хорските съвети, щото никак му се не иска да изгуби своя юнашки вид, а освен това и по други още много причини...

При дяда Либен седи хаджи Генчо, а около тях подскачат дечицата на най-стария дядов Либенов син и хаджи Генчо им раздава катърки, симид и мекички които е той купил пред черковните врата - а това произшествие е довело дяда Либена до едно много голямо недоумение. Но за нази това дело се обяснява твърде просто и ние, които познаваме твърде добре хаджи Генча, нямаме право да се чудиме, ние твърде добре знаеме, че хаджи Генчо е умен човек и че ако той гощава децата, то ги не гощава, защото ги обича, а за да гостят и него малко повечко. Хаджи Генчо се ръководи по мъдрото изречение, което казва: "Обичай децата, за да те обичат родителите им." И така, още в онова време, когато хаджи Генчо гощава децата, той се вече облизва с твърдо убеждение, че за обед родителите на тия деца щат да изнесат от старото винце, а не от новата "мътеница" - така хаджи Генчо нарича новите вина, - и той отрано вече чувствува онова сладко блаженство, което ще да му принесе очакваното угощение, и захваща да говори:

- А що, байо Либене, кое вино е по-добро: пастушеското ли, едренското ли, или салъвкиевското? - пита хаджи Генчо и приготовлява устата си.

Трябва да забележа тука, че хаджи Генчо всякога нарича дяда Либена "байо", ако той и да е по-стар от него - това той прави из уважение към тоя знаменит човек, който има стари вина.

- Салъвкиевското е по-добро, хаджи - отговаря дядо Либен.

- Да ме простиш, байо Либене, аз всякога можа да ти кажа, че пастушеското винце е много по-добро.

- А аз ти казвам, че салъвкиевското е по-добро от всичките вина в Уруменлията. Салъвкиевското вино ти гъделичка гърлото и пощипва те по езика, а пастушеското ти окиселява само малкото езиче.

- Е-е-е! Аз това не мога да кажа; мене сто пъти повече ми се харесва онова вино, което окиселява само малкото езиче и което ти преминува по всичките жили, когато го ти поопиташ на гладно сърце. Ала за да се не препираме напразно, аз би те помолил да донесеш по една чашка и от едното, и от другото и да ги попитаме. Аз мисля, че вие имате и от едното, и от другото... Наляхте ли си, байо Либене, тая година и пастушенско вино, или не? - пита хаджи Генчо и гледа на дяда Либена така, както гледа юнакът на своята млада невеста.

- Налял съм зер, налях и от едното, и от другого и от третото. Шестнайсет бъчви съм налял тая година, хаджи! И краставоселско винце налях една бъчвица - знаеш, за измекярите.

- Аз, байо Либене, мисля, че старите вина не са дотолкова добри, доколкото са добри новите, а най-паче за това, че тая година се е уродило такова вино, такова вино, което не прилича на вино, а на червени сълзи, на искри, на огън...

- Да ме простиш, хаджи. Старите вина са сто пъти по-добри от новите. Старо вино, стар тютюн и стар приятел са всякога по-добри от новите. Пий си старо винце и не бой се! - казва дядо Либен и смее се.

- А аз мисля съвсем другояче. Аз в много къщи съм опитвал старите вина, но все ми се чини, че всичките тия стари вина миришат на ургут. Ала аз никак не ща да се препирам с тебе и да ти доказвам, че и твоето старо вино е такова, защото аз твърде добре зная, че вие отбирате от вино и претакате го, когато трябва; а освен това вашето лозе е старо лозе. Аз мога всякога, байо Либене, да ти кажа, че като вашето лозе няма в цяла Уруменлия; твоето лозе е по-добро и от лозята в Кана Галилейска,

Когато дядо Либен чуе как неговият гостенин хвали скъпоценното му лозе, то от радост търка длановете си и отива сам в зимника да наточи от старото винце; а хаджи Генчо се смее, радва се и от удоволствие щипе гушата си с два пръста.

Дядо Либен налива с вино пет-шест пукала, а после се връща назад, сяда на своето място, гледа на хаджи Генча някак си лукаво и с усмивка говори:

- Почакай, хаджи, да видиме с какъв език щеш да ми заговориш, когато си посръбнеш от моето винце! Аз отсега вече мога да ти кажа, че ти изведнъж ще да измениш своя ум за моите стари вина. Аз зная, че ти ще да ми кажеш правичко - пил ли си, или не си пил такова винце, каквото е моето... А що, хаджи, аз мисля, че не би било лошаво, ако ние с тебе, знаеш, пинеме сега по малко ракийка и да похапнем по нещо до обед? Аз мисля, че е добро нещо, когато човек умори червека малко по-рано. От коя ракия искаш да пинеш, хаджи? Садефлиена ли, гръцка ли, или българска? Обичаш ли ракия, която е киснала в дренки?...Кажи ми, от коя искаш? Ти си ми един от ония гости, които са мили на всеки стопанин.

- Аз обичам ракия с медец - казва почти всякога хаджи Генчо и замислюва се.

- А аз обичам греяна ракия само зиме - казва дядо Либен.

- А аз я обичам всякога - казва хаджи Генчо.

Дядо Либен повиква своята най-млада снаха и шепне и на ухото:

- Иди, булка, и налейте едно шишенце от най-хубавата ракия. Налейте в едно джезвенце ракия, размесете я с медец, ала медецът да е, знаеш, повечко, па я сварете на огъня така, знаеш, мъничко я поогрейте... Кажи там на майка си да извади и една зелка, да я посипе с червен пиперец, ала, знаеш, да не е много пиперът... Я донесете и малко смокини, и сухо гроздице! Опечете там и малко ягнешки джигерец и нарежете малко луканчица, ала, знаеш, да я нарежете тъничко... Вижте там, има ли още нещо за мезенце - донесете щото има. Ние, знаеш, трябва да гостиме хаджи Генча като викан гостенин, защото чичо ти хаджи е за мене скъпоценен човек. Знаеш ли, булка, че хаджията е учен човек! Знаеш ли ти, че той има хубавичко момиченце? Сещаш ли се?

Когато дядо Либен даде още десетина подобни приказания, то той се връща назад и сяда пак на мястото си, а в това също време той си пее от радост с носа полекичка:

Синьото цвете цъфтеше,

малка го мома береше,

та го на китки виеше,

всекиму китка даваше,

мене си китка не даде!

А хаджи Генчо захваща пак да хвали дяда Либена, защото той твърде добре знае, че всяка похвала ще да донесе на кьошка ново ядене или нов пукал със старо вино.

- Добър кон имаш ти, байо Либене! - казва хаджи Генчо. - Снощи те аз видях, когато ти отиваше в черкова, и загледах се на твоето конченце. Ако искаш да ти кажа право, то аз ще да ти кажа, че твоят кон не е кон, а змей шестокрили... Аз зная, че ти не си скъпо заплатил за него. А как пърха тоя змей, как се перчи тая хала-халетина, като мисир се перчи; а подскача като Шарка - като коня на Кралевича Марка! Добър кон! Хат ли е, байо Либене?

- Хат е, хаджи! Ех, хаджи, хаджи, мурафетът не е да купиш добър кон, а да го купиш евтино - отговаря дядо Либен с голямо възхищение. - Аз се радвам не когато купя добър кон, но когато заплатя малко, а купя добро нещо. Аз, хаджи, съм голям бинеджия и разбирам на конските работи. Когато дохождаха московците, то аз си купих от тях една катана за триста гроша заедно със седлото, а продадох я за хилядо, и то без седло... Седлото се намира и досега в пруста.

- Тъй, тъй, дядо Либене, ти си голям бинеджия и разбираш що купуваш и що продаваш. А помниш ли? Ти имаше един зелен хат и момчетата бяха полудели за него... Аз, да ти кажа право, не разбирам защо го ти продаде!

- А знаеш ли що, хаджи? Ти не знаеш що е кон и кой кон е по-добър! За конете ти питай мене. Истина, че зеленият кон беше златен кон, ала и той си имаше своите кусури: когато бил в ергелето, то му разделили едното ухо; освен това тоя кон имаше много вихрове, а кон, който има много вихрове, донася нещастие на сайбия си. Ти, хаджи, си учен човек и трябва тия неща да знаеш. Има ли да се пише в книгите за тия неща, хаджи?

- Има... Добре, добре, байо Либене! Аз се съглашявам с тебе, а кажи ми ти: защо ти продаде врания вихрогон? Добър кон беше онзи черни дявол!..

- Аз го не продадох, хаджи, а трампих го. Ето, видиш ли, хаджи, у Петра Будина беше тая пушка с червения ремик, дето виси на стената, и един чифт арнаутски пищови - казва дядо Либен и сочи с пръст към стената, на която висят много пушки, пищови и ножове.

- Хубава пушчица - казва хаджията.

- Не пушката се мене хареса, а пищовите - казва дядо Либен. - Аз поисках да ги купя, а Петър ми казва: "Дай ми, дядо Либене, "Черната стрела" и носи ги със здраве". Аз му дадох "Черната стрела" и вземах пищовите, оная пушка и сто гроша напангон. Видиш ли, хаджи, каква е работата!

Дядо Либен, който отбира кои пушки са по-хубави, кои коне са по-добри, не е напразно проживял своите млади години. Дядо Либен през своя живот е видял и голямо щастие и голямо нещастие, и зло и добро, и сиромашия и богатство, и кървави сълзи и извънредна радост... Той е бил и хайдутин и чорбаджия, и капасъзин и мирен и справедлив гражданин; в младостта си той ходил по шумата и изтреблял турците, а после се съединял с турците, ходел с кърджалиите, делибашиите и арнаутите и клал християните; бунтувал се против правителството и помагал на Карафезията. Но при всичкото това дядо Либен имал и една малка слабост: той обичал своето отечество, но не всичкото, а само Коприщица. Когато кърджалиите или делибашиите мислили да направят някоя пакост на Коприщица, то дядо Либен отивал напред в своето рождено селце, извещал жителите, че им грози опасност, и накарвал ги да бягат и да оставят къщите си. И така ту с обири, ту с хайдутлук, ту с беглихчилък - с последний занаят той се занимавал малко по-късно - той печелил големи богатства, но тия богатства се унищожали лесно защото лесно се и добивали. Когато дядо Либен напълвал кесията си, то той оставял и кърджалиите, и хайдутлука, дохождал си в Коприщица и захващал да харчи своите махмудии. Дядо Либен живял богато, а понякогаж харчил даже и съвсем на вятъра: той събирал в къщата си цяло стадо хрътки и копои, цели ергелета коне и цяла тайфа измекяри, оруженосци (ясакчии), чубукчии и така нататък.

Ето, гледайте, отива той на лов, за да се поразходи малко, а след него вървят до петдесет души слуги и пазаргидени.

Ако би някой из съвременното ситно човечество или някой европеец погледал в онова време на дяда Либена, то той би помислил, че това не е днешният дядо Либен, а някой рицар, граф или крал, който отива да се бие със своя съсед и да превземе Люксембург. Тогавашната младеж наричала дяда Либена "Муса Кеседжия", а днешнята го нарича само "Дядо Бобатин". Но аз казах вече, че дядо Либен е бил в ония щастливи времена голям човек и хората твърде лесно са могли да си помислят за него, че той е крал или рицар, но такова едно заключение тия са могли да направят само тогава, ако би и баба Либеница приличала колко-годе на кралица или на рицарица и ако би тя седяла със скръстени ръце и нищо би не работила: а то, напротив, баба Либеница плела чорапи, продавала ги на пазара и старала се да отгледа децата си. Дядо Либен не обичал да се меша в къщните работи, следователно - не обичал и пари да дава за тия работи; той си живял, както знае, а тя - както намери.

Когато дядо Либен се връщал от лов, то той събирал на една поляна всичките млади циганки-чергарки и накарвал ги да му играят и да му пеят, а циганите му свирили със зурлите си и блъскали му с тъпаните си, щото от тая свирня ехтяло всичкото село. "На поляната при Кесяковци - това разказва баба Либеница, т. е. там, дето се намира богатата къща на Кесяковци - момчетата кладяха огън и печеха рогачи, сърни и диви свине, а дядо ви Либен седеше като цигански царибашия, ядеше, пиеше и веселеше се; а децата ми ядяха кукурузник."

Когато дядо Либен насищал своето "алчуще чрево", то се качвал на коня, отивал от къща в къща и искал да го почерпят, а циганите и циганките вървели преди него, свирили му и пели:

Я посрещни, момне ле Цвето,

юнаците;

я изнеси, момне ле Цвето,

руйно вино!

Момичетата и невестите износвали по един пукал с вино и подавали го дяду Либену, а дядо Либен накарвал момчетата да пушкат за здравето на домакина и на домакинята, а циганките и циганите пели и играли.

Най-любимата дядова Либенова песен била тая:

Доста сме ходиле, доста сме шетале,

доста сме шетале по равна Шумадия,

доста сме гинале клети сиромаси,

я развивай байрак ти, Мануш войводо!

Ох, нашите майки черни кърпи носат,

а нашите жени - черни кукувици,

а нашите бащи небричени ходат,

а нашите сестри неплетени ходат,

нашите дечица у турце робе ходат.

Доста сме ходиле, доста сме шетале,

доста сме гинале черни сиромаси,

доста сме крачиле по равна Шумадия,

доста сме си яле печени ягнета,

доста сме си пили това руйно вино,

доста сме си яли печени погачи!

Хайде да ударим на турския табур -

и да избавиме наши дребни деца!

И така дядо Либен ходил из къща в къща дотогава, дорде, както се говори, се не разцъфтявал като кукуряк, т. е. дорде се не напивал като селски терзия..

Когато дядо Либен свършвал своите махмудии, то той отивал пак по печалба и никой в онова време не знаял дека се той намира, какво работи и с какво се занимава освен неколцина из неговите юнаци, които той водил със себе си; но тия юнаци по-напред би се съгласили да бъдат обесени, нежели да явят де са били и що са правилу с дяда Либена.

Дядо Либен не обича да разказва за своите млади години, не дава и другиму да разказва за тях. Даже и сега, когато няма от що да се бои и от кого да се бои, то страшно се сърди на поп Генча, когато поп Генчо захване да разказва как дядо Либен щял насмалко да го убие посред черковата... Това се случило така. Дядо Либен се изповядал пред поп Генча и разказал му за някои и други свои грехове; а поп Генчо, като истинен и непогрешим пастир божи, рекъл на големия грешник, че законът му запрещава да причести такъв един капасъзин, какъвто бил дядо Либен. Дядо Либен не разсъждал много, а измъкнал из пояса си един от своите арнаутски пищови и извикал:

- Дай ми комка или ще да те пратя при дяволите!

Поп Генчо изпълнил желанието на дяда Либена и останал твърде доволен, защото получил от грешния човек цели две масърки.

Дядо Либен се оженил тогава, когато му чукнала четиресетата Коледа на вратата, а такава сватба почти никога не става в България, а най-малко в Коприщица. Когато дядо Либен станал домакин и направил си харемлък, то всичките коприщенци помислили, че той ще да се откаже вече от скитническия живот и ще да заживее като истинен домочадец, но излъгали се в своите надежди: дядо Либен продължал да живее по ергенски калъп и само старостта и дебелината били в състояние да го накарат да седне при домашното огнище.

Но ако дядо Либен и да бил вече стар с тялото, то неговата душа си останала и при старостта му млада, даже старостта не можела да унищожи неговите юнашки навици. Често се случва и сега, щото дядо Либен да седи пред оджака, да пуши своя дълъг чибук, да си вари кавенце, да си грее винце, да си пече кестенци, да си грее ръцете и да си пее с носа:

Момиче момиче,

де гиди, мряна рибо!

Не стой срещу мене,

изгорях за тебе -

като лен за вода,

босиле за роса!

Па после изведнъж да подскокне, да грабне пушката си и да пушне из коминя. Освен това дядо Либен и на стари години държи няколко слуги и има в обора си няколко коня. Когато един из дядовите Либенови синове посъветувал баща си да продаде конете си и да отпусне слугите си, то дядо Либен му рекъл:

- Когато умра, то закопайте и конете ми в моя гроб... Аз се съглашавам да изгоня и жената си, и децата си, а Ивана - никога.

Дядо Либен обичал Ивана, както обикновено големите хора обичат своите кученца или своите котураци, защото и Иван е едно от ония същества, които са сляпо привязани към своите господари. Иван е живял у дяда Либена цели двайсет и четири години, но само веднъж е имал причина да бъде недоволен от своя господарин. Това се случило така. Веднъж дяда Либена втресло и той попитал Ивана:

- Иване бре, не знаеш ли как се лекува треска?

- Не сърди се много, и треската ще да ти премине... Ти си сърдит човек и затова те тресе - рекъл Иван.

Преминали цели пет години и Иван заборавил вече за това произшествие, но дядо Либен го помнил. Веднаж втресло Ивана и той не дошел да подава на господаря си вино. Когато дядо Либен яде, то Иван трябва да стои пред него диван чопраз и да му подава вино на едно малко сребърно тасенце.

- Где е Иван? - попитал дядо Либен.

- Втресло го е - казала баба Либеница.

- Викай го да дойде!

- Плюскай и без него. Остави човека да полежи. Човек ли си ти, или си дявол?

- Викай го да дойде тука! - извикал дядо Либен и баба Либеница отишла да изпълни волята на своя деспот.

Когато Иван дошел пред светлите очи на своя господарин, то тоя господарин го попитал:

- Що ти е, Иване?

- Тресе ме, дядо Либене!

- Попей ми малко!

- Не мога, дядо Либене!

- Пей, магаре! - извикал дядо Либен и грабнал пищова.

Иван запял:

Ку- ку- не, мо- ми -че,

е- е- рген де- де- во -й -че,

ка- а -ме ме- но -пол- че!...

И Иван пял в продължението на всичкото време, в което дядо Либен обядвал или вечерял, и това се продължило чак дотогава, дорде Иван не оздравял. Когато Иван оздравял, то дядо Либен му рекъл:

- Никога отсега да се не подсмиваш на болните хора!

Днес за днес дядо Либен живее само със своите упоминания и твърде много обича своето старо юнашко облекло. В одаята, в която той нощува зиме - през лятото той спи на кьошка или на двора под синьото небе, - са окачени по кукериците всякакви дрехи: червени шалвари, нашарени със златни цветя, сини и зелени чепкени, бели либадета, джамадани (елеци) с големи сребърни петелки, дълги копринени ентерии и други такива: но всичките тия украшения дядо Либен никога не облича, защото и Коприщица си има свои модни времена. Заедно с тия дрехи на стената висят още: арнаутски ризи, турски шалове и тарабулузи, македонски кебета и обшити със злато и с коприна шеврета. Но главното дядово Либеново богатство се намира в пруста. В пруста са окачени по стените различен вид пушки, пищови, сабли, ножове, кабурлуци, латинки, паласки, юзди, торби и гердани: а долу на земята се намират седла, конски покривала, дисаги и други принадлежности, които са нужни на един човек за неговото пътуване или за неговото ходене на лов.

Когато дядо Либен се метне на коня и отива в черкова или при някой свой приятел на гости, то двама слуги вървят с него пеши и държат го и от двете страни, защото: първо, старостта е вече победила юнашкото сърце и изменила е неговите навици, а, второ, дядо Либен обича турските обичаи и иска му се и на стари години да продава краставици на коприщенските селски терзии и механджии, които от самото си рождение не са се качвали на кон. Кой не знае историята на дяда Хвърга и на дяда Костадина? А тия две знаменити личности са били селски терзии. Дядо Хвърго и дядо Костадин отишли в Стрелча да си купят зеле с една стара кобила. Когато се приближили до селото, то дядо Хвърго се качил на кобилата, а дядо Костадин припкал преди него и викал на жените: "Хей-й-й, бягайте настрана мари, да не уплашите кончето!"

Когато дядо Либен дойде в черкова, то един от слугите му го води под мишницата до самия трон - всичкото това се прави от кабадайлък, - а другият слуга остава да развожда коня. Когато се свърши черковната служба, то дядо Либен се връща дома си, пояде малко, пине си ракийка и кавенце и после подаде на унуките си по десет парици да си купят мекички. После това дядо Либен се качва пак на коня и отива на воденицата, за да види има ли много вода, има ли работа и още да почерпи воденичаря си с ракийка; но дорде дойде до воденицата, то в калаеното черече не остава ни капка. Всичката тая трагикомедия става така: когато дядо Либен отива към воденицата, то той си мисли така: "Ех, как ли ще да се зарадва Ненчо, когато му донеса от стрелешката ракийка? Ала мене ми се чини, че моята бабичка му е наляла много; а ако е тъй, то той може да пине малко повечко, да се понапие и после да заборави да клепе камъка. Хайде аз да пина мъничко и това ще да бъде малко по-добре..." И дядо Либен домъкне до устните си череченцето, поцърне си малко и пак върви нататък; но от немай-къде той припоминава наново своето по-напрежно заключение и пак си поцръква по малко - а защото от къщата му и до воденицата е далеч, то той почти всякога дохожда при Ненча чак тогава, когато в черечето му не остава нито една глътка. От воденицата дядо Либен се връща дома и като пообядва малко, ляга да си поспи; а когато стане, то пак сяда на коня си и отива да прегледа нивята, ливадите, овцете и говедата и, разбира се, че и там не ходи без ракия.

- Трябва да почерпя овчарите и говедарите - казва дядо Либен на своята бабичка, когато овчарите и говедарите пият не повече от воденичаря.

Но както и да лъже дядо Либен своята бабичка, то тя твърде добре знае в чие гърло се излива ракийката и често не ще да му налее. В такъв случай дядо Либен се принимава за най-крайните средства: той се навъсва, събира си веждите заедно и вика с висок и гръмовит глас:

- Мълчи, жено, защото... Ти можеш да разсърдиш и най-кроткия човек със своя инат. Аз не мога вече да те търпя и ще да те пратя у Корлини, при майка ти и при баща ти. Щом дойде владиката в Коприщица да си събира владичината, то аз ще да го помоля да ни разкъсне.... Ти си жена за напущане.

Когато баба Либеница чуе тия страшни думи, то изведнъж налива будненцето, ако и да знае, че дядо Либен се шегува. Баба Либеница отдавна вече се е убедила, че дядо Либен не може да я напусне, защото, ако той направил тоя подвиг, то не би имало кой да му шие ризи, не би имало кой да го завива и да му втика зади гърба кебето, а най-после не би имало ни кой да го пощи на слънце, освен това баба Либеница знае, че нейните родители, Корлини, отдавна вече не съществуват на света; знае и това, че нейните синове никога би я оставили да умре от глад... Когато дядо Либен добие черечето из собствените ръце на баба Либеница, той се позасмее малко и рече:

- Уплаши ли се, Дело? Тъи, тъй, Дело, ти си у мене добра и хрисима женица... Аз тебе не променявам ни за хаджи Бозовите жълтици.

Дядо Либен не може нито да види ситните търговци, които разносват едно-друго по селото, а ако тия купчии са из друго село или из друг град, то ги гони, както са гонили фарисеите Христа. "Тия хора са дошли да обират селото ни - вика дядо Либен. - От тях сиромашките хора щат да осиромашеят още повече, гонете ги из селото!"А ако някоя селянка из Краставо село или из Душанци донесе на гърба си сушени круши, сливи, дренки или орехи и да ги продава според обичая за вълна, то дядо Либен - за да не крадат децата вълна от майките си и да я не променяват за нищо и за никакво - вземе от бедната селянка торбата с всичкото нейно купе, изтърси това купе на улицата и извика на децата.

- Берете, момчета! Яжте, момчета, орешки за здравето на дяда си Либена! Целувайте ми ръка!

Освен това дядо Либен не обича врачките, магьосниците, билерите и хекимите "Всичките тия пезевенци са лъжливи хора, калпави души и дяволско семе" - казва дядо Либен и стиска песницата си. По тая причина, когато той чуе, че в Коприщица е дошъл някой билерин или някоя врачка, то вдига всичкото село на главата си. Когато той чул, че неговата невеста ходила при Янаки - който беше дошъл из Янина да лекува българските немощи, - за да се посъветва с него как да стане плодородна и да умножи дядовото Либеново коляно откъм мъжката линия, то дядо Либен повикал билерина на конака и повелил на турската власт да му удари триесет тояги по щапалите. Когато естествоизпитателят добил своето награждение, то дядо Ли бен му рекъл да иде тутакси из селото и да върне на снаха му жълтицата, която неговата безплодна снаха свалила от ухото си и подарила я на гърка за бъдещия успех. "Жената не е нива, не е ливада, не е бостан, нея не може човек да натори - викал дядо Либен. - Ако господ не и е дал деца, то и Янина не може да и помогне..."

Дядо Либен има три сина: двоицата са женени, а единът е унак (ергенин) и баба Либеница огледва вече за него момиче. А всичкото това е оная побудителна причина, която е накарала дяда Либена да се побратими с хаджи Генча. Хаджи Генчо има в къщата си едно хубаво, прехубаво, гиздаво, прегиздаво момиченце: червеничко и беличко, като мак, като кръв с мляко, чернооко и черновеждо - вежди като пиявици, очи като вишни-череши, зъби като маргатар, а снага като фидан вов градина. Но при всичките тия телесни красоти това пиленце е още и работно, умно, пъргаво, весело и добра въртокъщниче. Така описва това момиченце и сам дядо Либен, а ако е така, то кажете ми може ли той да не подмамя хаджи Генча? Дядо Либен обича само онова, щото е здраво и хубаво, той за тоя предмет почти всякога говори така: "В моята къща не трябва да живее онова, щото е грозно, за да ми не плаши кокошките" И така, у дяда Либена и конете, и петлите, и патките и снахите, и децата им трябва да са хубавички. "Закалям ги, ако не са хубавички", говори дядо Либен и маха с ръцете си. Дядо Либен се много гордее със своите две снахи, но и последното негово предположение за хаджи Генчовото момиченце не ще да бъде не на своето място. "Мене дай хубавичка и разумничка снашица, а всичкото друго е празна работа. Аз не почитам хорските думи, които казват: вземи куче от копаня, а момиче от добър корен. За кой дявол ми е нейният корен, когато месечината и е като решето? Нейният добър корен не е написан на челото и, а красотата, гиздавината и умът и изведнъж се видят ". Такова е мнението на дяда Либена, а това негово убеждение и дяволът не би можал да му извади из главата.

Дошла по-младата дядова Либенова снаха, донесла едно четириуголно столче, накрила го с червена липисканска кърпа и гудила отгоре му греяната ракийка и мезенцето. Хаджи Генчо изпил една чашка и рекъл:

- Аз в своя живот не съм пил такава хубава ракия! Да ти кажа ли право, байо Либене? Аз мисля, че тая ракия варят у вази магьосниците - и сладка, и приятна!

И хаджи Генчо се ухилил така, щото едната му вежда се вдигнала нагоре, а другата се отпуснала надоле.

- Тъй е, хаджи, тъй е! Аз самичек варя ракията и затова мога да ти кажа в очите, че тя е варена, както трябва. Когато дохождаха московците, то аз ги почерпих с такава ракия, щото тия, когато се върнали назад в своята Московия, разказвали за нея даже и на самия московски цар, и на Суворина, и на Тьомкина и Тьомкин рекъл: "Ех, ракийка! Трябва голям юнак да е тоя дядо ви Либен, когато той пие такава ракия!" Всичкото това ми разказа един московски калугерин, странник, който премина през Коприщица и отиваше за Света гора. Той живя у мене цели два месеца...

Хаджи Генчо твърде добре знаял, че или дядо Либен лъже, или калугеринът е имал обичай да разказва за пътуванието на св. Агапия по райските места, но не противоречил на своя приятел, защото обедът още не бил готов; той само фъфлал под носа си:

- Ай, ай, ай! Добро, добро, хубаво, байо Либене! Аз видя сега, че тебе и в Московията знаят! Ех. добро нещо е, когато познават човек и в Московията! Тъй те искам, байо Либене!

- Как да ме не знаят! Знаят ме, хаджи, знаят ме! - повторил дядо Либен и горделиво погледал към тавана.

После обед разговорът на двата приятеля принял съвсем друго направление.

- А я кажи ми, байо Либене, Българията ли е по-добра, или Влашката земя? - попитал хаджи Генчо.

- Аз, хаджи, не съм ходил във Влашката земя, ала мога да ти кажа, че България е по-хубава от Сърбия.

- Да ме простиш, байо Либене, аз съм ходил и по Сърбия, и по Влашко и затова мога всякога да ти кажа, че Влашката земя е по-добра от България и че власите са много по-добри от българите: техните яденета и тяхното вино са по-добри и от твоите.

- А аз ще да ти кажа, хаджи, че ти лъжеш като брадат циганин! - извикал дядо Либен сърдито - Кажи си истината, хаджи, кажи си истината!... Тури си ръката на сърцето и кажи ми: лъжеш ли, или не? Кажи ми, хаджи, че си ме излъгал! Когато дохождаха московците - продължил дядо Либен, - то аз пих и московско вино, и влашко вино, и сръбско вино и мога като поп да ти кажа, че московските и влашките вина не са ни за божеците, а ракията им мирише на сливи

- Аз никак, байо Либене, не мога да се съглася с тебе и повтарям ти още веднъж, че влашкото вино е като кръв: гъсто като катран, а приятно, така приятно - един бог знае колко е то приятно.

- Ти, хаджи, си бръщолевиш каквото ти дойде на ума! Знаеш ли ти, че аз не съм от ония хора, които не знаят що е хубаво и що е лошаво? Моя милост всичко знае и от всичко отбира, защото аз съм обиколил всичката турска земя: аз съм ходил и в Сърбия, и в Босна, и в Арнаутлука, и в Измир, и в Енишеир, и дяволът не знае де съм още ходил и по кои страни не ме е носил вятърът - и затова мога да ти кажа, че ти нищо не знаеш. От едренското вино по-добро никъде няма - нито ще и да бъде. Ти по-добре би направил, ако би гледал своята работа и не размишлял би за такива неща, за които нямаш никакво понятие. Аз мисля, че ти хилядо пъти по-добре би направил, ако би гледал своите слова, "буке а ба, веде а ва, глаголе а га", и да нагледваш децата си и школото си, а конете и виното да оставиш мене.

- Аз тия неща зная по-добре, защото съм учен човек, а твоя милост, байо Либене, и до днес пишеш на рабуш... Мене за каквото и да ме попиташ, то на всичко мога да ти отговоря, а ти не можеш, понеже и обаче ти си неучен и прост човек...

В това време хаджи Генчо се радвал като дете,защото щастието му е помогнало да наддума дяда Либена и ухилвал се твърде приятно, а дядо Либен се сърдил, както обикновено се сърдят всичките побеждени войнствени духове. Дълго време дядо Либен мислил и държал палеца си в устата, но изведнъж повдигнал главата си и с весело лице и с маслена ухилка рекъл:

- Повярвай ми, хаджи, че аз ти говоря истина и че ти си бъбриш на вятъра. Хайде де, кажи ми ти: у кого са пушките по-добри - у московците ли, или у турците?

- Аз мисля, че московските пушки и московски те сабли са по-добри, обаче московците са българи (християни), а турците са турци (мохамедани) - рекъл дядовият Либенов противник и мигнал с лявото око.

Дядо Либен се изкикотил и захванал да се плези на хаджи Генча, т. е. да му показва езика си.

- Не е то така, хаджи, не е то така! Хиляди пъти ти казвам, че това не е тъй - рекъл дядо Либен. - Аз видя, че ти от тия неща нищо не отбираш... Когато дохождаха московците, то аз с очите си видях как тия купуват турски сабли, купуваха и пушки. Вземат тия турската пушка в ръката си, повъртят я, повъртят я и рекат: "Харашо". А тая дума ще да рече на техния московски език хубаво.

- А аз ще да ти кажа, че това не е така. Истина е, че московците купуват турските пушки и турските сабли, но тия ги купуват не за това, защото са добри, а за да се похвалят пред роднините си и пред приятелите си: "Аз убих един турчин и вземах му пушката." Ето каква е работата!

И така дума след дума, а между приятелите се захваща кавга и всякакви псувни; а най-повече от това, че тия приятели са успели вече да се нарежат от старото винце и да развежат езиците си.

- Ти си джанабетин, хаджи Генчо!

- А твойта пушка за нищо нехела и твоите московци нехелат, не са добри хора... Крадат много.

- Ти си дявол, хаджи Генчо!

- Московските пушки са по-добри от турските, а твоят кон не е кон, а клепоуха свиня!

- Ахмак! - извикал дядо Либен и потреперал ог яд, като листо.

- Как! Аз съм ахмак? Аз, хаджи Генчо, ахмак? - извикал от своя страна и хаджи Генчо и като грабнал тоягата си, побягнал вън.

Но у дядо Либена сърцето е добро и мегко и затова, когато той видял, че хаджи Генчо се е разсърдил не на шега, то потърчал след него и извикал, колкото се може:

- Хаджи, а хаджи, знаеш ли ти, че господ се сърди, когато се карат божиите люде! Ти сами хилядо пъти си ми говорил за божиите работи, а сега се сърдиш като нерез! Върни се, хаджи, върни се!

Но хаджи Генчо е твърдоглав и ушите му не чуят ни молби, ни заплашвания.

- Защо ти, шеметни сине, се скара с хаджи Генча? - пита баба Либеница дяда Либена и клати си главата на кавга. - Ти със своите коне и със своето салъвкиевско лозе ще да накараш хаджи Генча да даде момиченцето си другиму, а нашият син да остане неженен! Видиш ли сега, стари каракончо, какво си направил! Припкай по-скоро и помири се с човека, припкай!

И баба Либеница скоро подала дяду Либену шапката и тоягата.

Дядо Либен излязъл на улицата и помислил си: "А как ще аз сега да се помиря с хаджи Генча? А трябва да се помиря... Момиченцето му е, хе-хе-хе-хе! Сега ти мой Либене, трябва да се помириш, пукни, тресни, а помири се; ако се не помириш, то твоята женица жив ще да те зарови в гроба. Иди и моли за прошка."

Дорде дядо Либен размишлявал за тия важни дела, то той, без да се усети и сам, се изтърсил пред хаджи Генчовата къща.

"Ами как да вляза? Срам ме е да вляза. Не, трябва малко да походя по пътя, а после да вляза" - помислил дядо Либен и захванал да ходи нагоре-надолу. Дълго време той ходил назад-напред, дълго време гледал ту на врабците, които се ровили из праха, ту на гъските, които се поскали край реката; много пъти той изваждал из пояса си своя туплест часовник, който десет пъти повече приличал на рапон, нежели на ръкосътворение от Жоржа Париола, ако тоя часовник и да бил купен във времето на московското наводнение - но пак се не решал да влезе.

В това също време хаджи Генчо гледал из прозореца и наблюдал, като някой астроном: не играят ли по улиците някои нехранимайковци, за да ги поопне за ушите за безчинето, а освен това да види не е ли дошел и дядо Либен да се мири, както то бивало обикновено всякога. И ето, когато той видял дяда Либена, то захванал да говори сам със себе си: "Ха-а-а! Дошъл е старият прангишин и бои се да влезе! Аз сега трябва да му отмъстя за неговото твърдоглавство: не ща да го каня да влезе - нека постои на улицата." И хаджи Генчо се скрил, за да го не види сърдитият старец, а дядо Либен се приближил до вратника, хванал чучето, за да почука, но не почукал, а измъкнал се назад и тръгнал пак из улицата. В това време той мислил така: "Не, не ща аз да влазям, срамотно ми е да вляза! Изпсувах човека за нищо и за никакво, а сега отивам да се миря и да искам прошка!"

Но ако дядо Либен и да разсъждал така, то твърде скоро припомнил сърдитата си жена и хаджи Генчовото момиченце, а тия две сили били достаточни да го върнат пак назад и да му подадат наново чучето в ръката. Той дошъл пак да потропа, но наново отстъпил назад и най-после се върнал дома си и сърдил се на всичкия свят.

Но тука се захващат вече хаджи Генчовите мъки: хаджи Генчо се разкаял защо не е повикал своя приятел да влезе и от яд гонил кокошките. "Може тоя капасъзин и съвсем да се разсърди и тогава "прощавай, старо винченце" - мислил хаджи Генчо и хапал си долнята устна. - А неговото старо вино е добро вино, чудесно вино..."

Марко пие вино тригодишно,

кон му пие вино двегодишно,

подава му софишка девойка...

Когато хаджи Генчо запял тая песен, то излязъл на улицата и отишел у дядови Либенови, чегато между него и между дяда Либена в тоя ден нищо не произходило.

И ето, сядат пак тия два старца и захващат да се черпят и от "старото", и от "новото" и техния приятелски разговор нарушава само баба Либеница, която час по час вика дяда Либена настрана и казва му на ухо:

- Послушай ме, Либене, послушай ме, стари капасъзино, поговори с хаджията за момиченцето му... Чуеш ли, или си оглушал?

- Слушам, Дело, слушам, ще да му поговоря после вечерята... Не мога аз да говоря на гладно сърце... Под лъжичката ме боли от глад.

III. Сватовство

Ето, гледайте, дядо Либен седнал, кръстосал краката си и приготовил се да говори; а хаджи Генчо стоял, разгледвал една дамаска сабя, която откачил от стената, и цъкал с езика си, т. е. чудел се. Хаджи Генчо в своите широки шалвари и със своята дълга и тясна обръсната глава приличал на кошер или на захарна глава и дядо Либен имал пълно право да го погледа отсам-оттатък и да си помисли: "Я гледай ти - какъв е тоя мях: няма ни бой, ни гиздост, ни снага; носът му е като краставоселска краставица, очите му са подпухнали и почервенели от лой и от ракия като у някой вепирин, устните му са като у някой арапин, а дъщеря му? - Ех, дъщеря му е толкова хубавичко и гиздавичко момиченце, което прилича като две капки вода на ластавичка-гнидавичка! Аз и в Мората не съм виждал такива гиздосии и такива гълъбици. Какви чудесии не биват по тоя свят!"

Когато дядо Либен свършил своите размишления, то захванал да говори с глас:

- Послушай, хаджи, мене ми се чини, че би било твърде добре, ако ние седнеме малко и да си поговориме като братия и приятели.

- Пак за пушките и за конете... За пушките ли байо Либене? Не ща, не ща аз вече да те слушам, не ща вече да говоря за тая проклета пушка. Тая пушка насмалко щеше да ми донесе беля на главата! Аз, байо Либене, онзи ден се уплаших от тебе и мислех, че ти щеш да ми отрежеш главата като на вол... Ти, да ти кажа право, си човек несправедлив, сърдит и инатин и аз не ща вече отсега да говоря с твоя милост за големи работи...

- Не, хаджи, не пушката и не саблята ми се върти в главата, а съвсем друго нещо... Аз искам да си поговоря с тебе за една приятелска работа.

Хаджи Генчо закачил саблята на стената, дошъл при дяда Либена и курдисал се при него като цигански пищов.

- Казвай де! - казал той, па кръстосал ръцете си и приготовил се да слуша своя другарин.

Дядо Либен захванал да говори, но някаква си невидима сила му свезала езика и повеляла му да онемее. Той дълго време разгледвал хаджи Генча от главата до петите, дълго време си мърдал устните нагоре-надолу, дълго време си опинал мустаките и чоплил зъбите си, дълго време пъшкал като тежка жена; а из всичкото това се видело, че нему е тежко да говори и че той би се решил хилядо пъти по-скоро да иде с кърджалиите и да пали селата, нежели да се поразговори с хаджията приятелски. Най-после дядо Либен потеглил десния си мустак и изгърмял:

- Чуй ме, хаджи! Аз съм човек неучен и не мога да пея в черковата; а ако е така, то не мога и да говоря учено и сладкогласно... Да ти кажа просто: ти имаш момиченце, а аз имам ергенче... Не би било лошаво, хаджи, добро би било... Я хайде да станеме роднина, хаджи! Аз тебе, хаджи, обичам и почитам, защото ти си учен и умен човек... И тъй, дай ми, хаджи, ръката си и да ударим пазарлъка... Дай ръката си и нека го вземе дявола...

Хаджи Генчо се ухилил така, както се ухилва длъжникът, когато неговият кредиторин се съгласи да почака още няколко месеца. Нему било приятно да стане роднина с дяда Либена; а хилядо пъти му било още по-приятно и още по-мило да чуе от дяда Либена похвала, защото дядо Либен никога и никого не хвалил освен себе си. Какво щеш да му правиш, когато той са бил родил такъв!...

- Ето, байо Либене, какво мисля аз: ти си, да ти кажа право, златен и сребърен човек - казал хаджи Генчо, защото на похваления всякога се иска да похвали и той своя хвалител - това е природно нещо. - Да ти кажа право, байо Либене, аз никога не съм мислил, че ти си такъв алмаз; истина ти казвам, не съм мислил! Ах, зачуди ме ти, утеши ме!... Грешни хаджи Генчо може да ти каже, че "днес ест празник его".

Сега дошъл ред да се радва и дядо Либен. Когато дядо Либен чул хаджи Генчовите похвалби, то той с радост се постарал да покаже на свата зъбите си; а устата му припнали и достигнали чак до ушите: той захванал да оценява още по-високо своето достойнство и да мисли, че приятелят му изведнъж ще да одобри неговото предложение.

- И така, хаджи, ти приемаш моята дума? Ех, дявол да го вземе, ще да направиме такава една сватба, която ще да разиграе и самодивите! Ние с твоя милост хаджи, ще да зачудиме всичкия поднебесен свят; всичкото село ще да разборе кой е дядо Либен и кой е "Генчо поклонник"... Всичкото село ще да отвори уста и ще да рече: "Уха-а-а! Дявол да ги вземе!"

Хаджи Генчо погледал на дяда Либена лукаво и рекъл с голямо достойнство:

- Всичкото това е истина... Бог ми е дал умна, работна и хубавичка дъщеря, а вас е обдарил с работен и с умен син...Моя Лила е гълъбица "поднебесная", а ваш Павлин е "сив ясен сокол". Аз пристаям, байо Либене, ала, знаеш, трябва по-напред да поговоря за тая работа с хаджийката и с невестата, па тогава вече да се удариме по длановете.

- Твоята хаджийка пристая, хаджи! Моята бабичка се видяла с нея в черкова и свахите скроили работа - рекъл дядо Либен и почесал си врата.

- А аз нищо не мога да ти кажа, дорде не поговоря сам с жената си и с момиченцето си. Ти, дядо Либене, твърде добре знаеш, че аз обичам да се съветувам с всичкото си домочадие... Трябва да попитам и Найдена, защото Найден е умен и образован човек - седем годинки се е учил.

Но Хаджи Генчо лъгал: в своята къща той бил исти персидски шах или димотишки кадия и никога с никого не се съветувал. Да ви кажа право, хаджи Генчо имал съвсем други намерения: той мислил да продължи малко повечко решението на тоя маловажен вопрос и да поизпие малко повечко от старото винченце. Дълго време двата приятеля говорили за гореказания предмет, но техният разговор не принесъл никакво заключение и тия свършили разсъжденията си пак със старото вино.

- Това вино е петнайсетгодишно, хаджи, и аз не съм го купувал, а набрал съм го от моето пастушеско лозе.

- А много ли имате от старото вино, дядо Либене?

- Около триесет ведра, хаджи!

- И така, аз утре ще да ти кажа - съгласно ли е моето домочадие да приеме твоето предложение, или не... Утре ще аз да дойда тука, знаеш, така, преди обед. Прощавай, свате!

- Иди сбогом, свате! Много здраве си носи! - отговорил дядо Либен и поухилил се.

Когато хаджи Генчо отивал дома си, то броил на пръстите си: "Триесет ведра... Ако да пие човек на деня по две оки, то той за един месец ще да изпие шест-десет оки, за два месеца - сто и двайсет, а за половин година - шестстотин окици! И така, след половин година... Но дядо Либен ми каза, че има около триста оки или около триесет ведра... А може той да има и повече от триесет ведра! Нека бъде тъй, нека бъде за половин година; след половин година аз ще да кажа на дяда Либена съгласно ли е моето домочадие, или не... а дотогава ни гък-гък... Аз ще да му дохождам всеки ден на гости и ще да протакам онова - другояче се не може; аз зная, че той е твърдоглав и сърдит старец; зная и това, че той яко-яко ме не обича и щом свършиме сватбата, то той ще да затвори вратата си... Лъжеш се ти, байо Либенчо, лъжеш се ти, стари приятелю! Хаджи Генчо е старо врабче и не влазя в капана!....

И хаджи Генчо се обърнал към дядовата Либенова къща и показал и палеца си изпомежду указателния и средния пръст. "Това ще да бъде добро нещо - продължал той да размишлява. - Да дам Лила на такова богато и на такова хрисимо ергенче - не е шега!... Дръж се, хаджи Генчо! Твоето момиченце ще да вземе такъв един юнак, когото би желали да вземат най-първите коприщенски момиченца... Тия мислят, че хаджи Генчовото семе е по-дольно от тяхното и че неговото момиченце не може да стане снаха на дяда Либена... На ви вам, мои мили момиченца!"-- извикал хаджи Генчо, а после извадил езика си и посочил го към Ламбовската махала. С това той искал да подразни момиченцата, които мислили да отнемат богатия му и умния му зет.

Хаджи Генчо вляззъл в къщата си, а баба хаджийка го посрещнала и погледала на своя султан боязливо; но когато видяла, че нейният деспот има кеф, то го попитала:

- Де беше днеска, хаджи?

- Аз, хаджийке, бях на гости и нося ти добри гласове, приготви се да ги послушаш.

- Казвай, хаджи, аз слушам.

- А тебе се иска да знаеш?

- Е, казвай де, казвай, моля ти се!... Да не си добил от момчето ми, от Костадинча, писъмце? Какво прави той? Какво прави моето детенце, моят гълъб? Здрав ли е?

И баба хаджийка се мъчила да прочете що-годе в очите на мъжа си:

- Не, хаджийке, не е това.

Веселостта, която виражала майчината любов и женската нежност, изчезнала изведнъж по лицето на баба Хаджийка и тя попитала своя мъж, но не с онова вече голямо любопитство, с което го питала по-преди:

- Е, както щеш, хаджи, тъй и прави, ако искаш да кажеш, то добре, а ако не щеш - то прави каквото щеш.

- А ако е така, то аз искам да те помъча... Няма да ти го разкажа до утре.

- Да ти кажа, хаджи, ти не си добър човек; аз знаех това още тогава, когато те вземах за мъж... Ти никога не си приличал на другите хора - казала баба хаджийка печално.

- А де е Лила? - попитал хаджи Генчо.

- Тя отиде на чучура за вода - отговорила баба хаджийка.

- А защо е тя отишла толкова късно за вода? Да ти кажа, хаджийке, това не е добро... Ти, хаджийке, я мъчи твърде много, защото тя е останала у нас сама-саменичка. Ти би по-харно направила, ако би пратила на чучура някого от учениците: тия урсузи нищо повече не правят, а само хляба хабят.

- А нима си ти заборавил, че днеска е празник и че учениците ти не са дохождали да се учат в школото? А аз съм вече стара, а Лила е у нас само една работница - малко ли работа има в цяла една къща!...

На читателя ни може да се покаже чудно, че дъщерята на хаджи Генчо е отишла за вода на чучура нощеска, когато дядо Либен и хаджи Генчо вече успели и да повечерят. В България, дето няма гърци и турци, момичетата и младите невести почти всякога ходят за вода после захожданието на слънцето: стоят там дълго време, весело разговарят с другарките си и с посестримите си и разгледват юнаците, които дохаждат да си огледват невести. На българския ергенин всеки честен баща е готов да довери дъщеря си и никога няма да му дойде в главата, че тоя ергенин ще да злоупотреби даденото му доверие. С една дума, българският народ няма донжуани и затова момичетата и жените до късна вечер могат да ходят по улиците така също безопасно, както би тия ходили и в своята собствена къща. Тежко и горко томува, който би посмеял да ги оскьрби с каквато и да е недобра или нечестна дума! Ако се случи това нещо, то момичето или жената трябва само да повикат проходящите на помощ и тия страшно щат да накажат безобразника; понякогаж честните българи и съвсем го махват от света.

- А вие още не сте вечеряли? - повитал хаджи Генчо своята бабичка.

- Не сме още.

- А аз, хаджийке, вече повечерях.

- Това ли искаше да ми кажеш, хаджи?

- Не, не това, хаджийке!... Почакай малко, хаджийке, и като дойде чедото ми, то аз ще да ви кажа всичко, щото зная... Аз ще да ви кажа едно голямо и радостно нещо...

Но хаджи Генчо не дочакал прихода на своята дъщеря и захванал да открива на жената си своите тайни.

- Ех, хаджийке - захванал той, - ти твърде добре знаеш, че аз съм умен и учен човек; а още по-добре знаеш, че аз съм направен от бога за големи работи; всичкият свят знае тия неща. Знае ли, хаджийке?

- Знае, хаджи, знае... А какво ще да бъде по-нататък, хаджи?

- А по-нататък ще да бъде това, че наша Лила ще да се нарече домакиня на богато ергенче.

- Кажи ми, хаджи: кой ще да вземе нашето момиче? Кой я иска?

- Кой? Не ща да ти кажа кой; аз обичам да помъча малко жените, за да се научат да търпят и да не разузнават за всичко. Всяка една жена трябва да знае малко, а да разбира много.

- Аз съм майка, хаджи, и искам да зная какви дни очакват децата ми и кой ще да им бъде стопанин.

Дорде старците се разговаряли така, то в стаята влязло едно момиченце, което било около шестнайсет години: черните му очи блестели някак си живо и весело; тия били пълни с нежност, с енергия и с душевна топлота и били покрити с дълги и къдри клепачи; черните му вежди представляли правилен полукръг; мъничките му устца били украсени с алени устни; откритото му и високото му чело било ясно и хубаво; няколко аленовата червенина светила на бялото му като хартия лице; образи - като прасквици с наежинки и с ямки; и най-после главица, покрита с темноруса като коприна коса, която се вила по плещите му и принимала по краищата къдрав вид. Притурете при всичкото това висок и прав бой, тънка и гиздава снага, която била стегната с копринено коланче и със сребърни чопразчета. Главата на това ангелче била забрадена с червена стамболска, тънка като було кърпица; освен това Лила била облечена във вълнен домашен сукман, който бил нашарен с копринени кенета; контохчето й било от червена чоха и било нашарено така също с бели копринени кенета. Сукманът и закривал само шеята и плещите; но в това също време той откривал високите и гърди, които били покрити само с едни тънки копринени нагръдки; а над тия нагръдки висели роскошно и сладострастно мъниста и мерджаново герданче. Тя носила и в двете ръце по една стовна с вода; едната стовна била жълта със зелени дамги, а другата - зелена.

Когато хаджи Генчо видял своята дъщеря, то той станал и срещнал я; но когато това негово нежнолюбимо чедо видяло баща си, че върви къде него, то дотолкова се уплашило, щото насмалко щяло да изпусне стовните. Лила твърде добре знаяла, че ако нейният нежни родител се приближава към нея то се приближава само за това, за да я потегли за ушите или да й удари една родителска плесница - тия две неща служили у хаджи Генча и като наказание, и като галене. Но да ви кажа право, у хаджи Генча се намирали и по-силни наказания, ако само ставала за тях нужда; и когато хаджи Генчо се решавал да накаже някого с тия силни средства, то без никакво съмнение наказаният не трябвало вече да живее на тоя свят: това наказание изпитали неговите непослушливи синове. Хаджи Генчо имал пет сина; а двамата той твърде рано успял да отправи на онзи свят: едного за това, защото той припкал по улицата и играл с децата, а другия за това, защото той убил с камък Панчовия петел. Третия си и най-непослушния си син хаджи Генчо пратил на конака и повелел на агата да му удари петдесет тояги по краката за непокорност. Биеният се срамувал да живее вече в Коприщица, побягнал във Влашко и даже и до тая минута не е написал на баща си де се намира, какво работи и здрав ли е; а хаджи Генчо не ще и да чуе за него. "И прошка не иска от баща си, пъсият син! Аз съм се отказал вече от него, аз съм го проклел, аз неща да и да чуя за него" - говори твърде често хаджи Генчо.

И така, Лила се уплашила от баща си, но твърде скоро познала своята погрешка: хаджи Генчо сега и не мислил да опиня уши и да удря плесници. Той хванал дъщеря си с два пръста за гушката и рекъл й със засмеяно лице и със сладък глас:

- Е-е-е, Лилко! Честитявам ти радост! Баща ти ти е намерил такова едно ергенче, каквото ти и насъне не си виждала. Целувай по-скоро ръка и поклони ми се седемдесет и седем пъти!

Лила целунала ръката на баща си и без да проговори нито една дума, отдалечила се, а хаджи Генчо говорил след нея: "Идете, растете, плодете се и умножете земята", и когато прочел своята молитва, върнал се и седнал на своето място.

- Кажи ми, хаджи, кажи ми: за кого искаш да задомиш детето ми? Кому искаш да дадеш чедото ми? Моля ти се, хаджи, кажи ми, ако само вярваш в бога и ако обичаш къщата си - молила баба хаджийка своя почтен мъж и плакала.

- Ако ти аз разкажа всичко, щото зная, то ти или щеш да полудееш, или щеш да остарееш без време - рекъл хаджи Генчо и търколил се в кьошето под иконостаса.

Нежният домочадец скоро захъркал. Баба хаджийка завила мъжа си с едно синьо и рошаво кебе, па воздъхнала и отишла в "къщи" при чедото си. Лила седяла около огнището и готвила вечеря. Когато тя видяла майка си, то се позасмеяла малко и рекла и:

- А що, мамо, тато е днеска много весел. Аз отдавна не съм го видяла дотолкова весел.

- Весел е - отговорила баба хаджийка, - много е весел. Той иска да те даде в чужда къща...

Лила погледнала надоле и зачервила се.

- Не зная само за кого ще да те даде - продължала майката, - дебелоглавият старец и мене не щя да каже, ала аз се сещам и сама... Знаеш ли, Лило за кого?

Момичето мълчало.

- Е, ако не знаеш, то аз ще да ти кажа: за Павлина, за Либеновия син. Павлин е добро ергенче, умно момче и от добър корен.

Лила почервеняла още повече обърнала назад главата си, за да й не види майка й лицето; но изведнъж очите и се напълнили със сълзи и тя прегърнала остарялата си майка и заплакала.

- Защо плачеш, мое мило детенце, или Павлин ти се не харесва? Знаеш ли ти Павлина, Лило? Аз мисля, че ти го знаеш. Знаеш ли го? - питала майката чедото си и гледала му нежно в очите.

- Зная го, мамо, зная го - проговорила Лила тихо и със сълзи на очите, - той много пъти ми е вземал цветето и много пъти е напивал водата ми.

- Е, ако е така, то да ми кажеш като на майка: харесва ли ти се той, или не?

- Харесва ми се, мамо, много ми се харесва...

Дълго време се продължал разговорът между тия две нежни и любящи сърца и тия весело и щастливо седнали да вечерят.

Хаджи Генчовица имала добра, мека и любяща душа, каквито на тоя свят се срещат твърде рядко; но всичките тия прекрасни и драгоценни нейни качества се появляли на видело само тогава, когато тя била заедно с децата си и без мъжа си; пред очите на мъжа си тя била сурова, мрачна и навъсена като Стара планина или като Черно море. Около полунощ майката се разстанала с дъщеря си, поцелувала я по челото и отишла да спи.

Сега вече видите как хаджи Гепчо обича да се съветува със своето домочадие; а дядо Либен мислил, че тоя хаджи Генчо го лъже! Да ви кажа право, Лила би се съгласила да вземе и най-последния човек, да вземе вдовец, да вземе недомакин и безкъщник само и само да се избави от своето бащино огнище и от бащините си нежности или от бащиния си деспотизъм; но когато тя узнала, че баща и я дава на Павлина, то от радост не могла да затвори очите си цяла нощ.

"Стига съм се мъчила, стига съм вече патила! - мислила тя и плакала. - За нищо не ми е жално, нищо ме не тегли към бащината ми къща нищо ми не е мило в тая къща! Един камък само тегне на сърцето ми: мене ми е тежко само да оставя бедната си майка; тежко ще да й бъде да остане сама с баща ми! А аз ще да бъда щастлива: моят мъж е добър човек; а свекъра ми и свекървата ми всичкият свят хвали. Аз ще да помоля Павлина да купи на мама карловска кърпа, кафеен цвят, и ще да я накарам да хвърли старата си зехтинлийка, която, както ми се чини, тя носи още от моето рождение. А как ще тя да се зарадва, когато аз и донеса новата кърпица! Аз ще да я скрия в пазухата си, па ще да дойда при нея и ще да й река. "Мамо, знаеш ли що съм ти донесла?" А тя ще да ми каже: "Не зная, синко, не зная, чедо!" А аз тогава ше да извадя кърпата, ще й я подам и ще да й река: "На ти, мамо, тая кърпица... Мой Павлин ти купи тая кърпа за това, защото си ме обичала, защото си била добра... Той ще да ти купи и посталци... Носи ги, мамо, на здраве!" А какво да харижа на тата? - Не зная. Или нему нищо не трябва да се харизва?... Ала да кажа право, мене ми е жално и за баща ми, ако той и да е зъл човек и ако да ни не обича. Аз ще да помоля Павлина да му купи шапка от добро къръмско ягне; а на брата ми да купи ботуши: той обича дълги ботуши... Но ето ти бела: когато тато види, че брат ми е обул ботуши, то и господ не знае какво би той направил! Аз мисля, че е по-добре да му се купят хубави еменийки с гиздави уши, защото баща ми казва: "Емении носят добрите въртокъщници, а чизми носят само чапкъните."

Въображението на младото и невинното момиченце се разигравало все повече и повече; то през тая нощ всичко премислило, всичко пречувствувало.

Разгърнала Лила в мислите си и всичката картина на нейната сватба: как ще тя да се облече, как ще да иде в черкова, как щат да я гледат хората; а ней ще да бъде срамотно, необикновено, стеснително, страшно, а после весело и мило... "После сватбата - продължала тя да мисли - свекърва ми ще иде в черкова, а аз и Павлин ще да вървиме след нея. В това време хората щат да ни видят и щат да рекат: "Хубава лика-прилика, чегато са със свещ търсили един другиго!" А как ще аз да обичам свекъра си и свекървата си! Как ще аз да обичам етървите си, деверите си и калинките си! Все ще да ги наричам гълъби, гълъбици, мили и драги!"

Когато Лила се понаситила от тия сладки мечти, то си скрила лицето във възглавницата и пренесла се в онзи блажен сън, в който заспиват само невинните ангелчета.

IV. Копривщенските свахи

- А що, Павлине, време е вече да те ожениме, синко! Аз изжених твоите братия, за да ме гледат жените им на стари години, а тия ми нараждаха един билюк деца... Тия си гледат дечицата, а старците нека умират на купището. Майка ти е вече стара и не може да ми шета. Трябва да и се вземе помощница - говорил дядо Либен на своя син и гледал му весело в очите...

- Добре, тато! Ако е време, то нека е време... Когато ми ти казваш, че трябва да се оженя, то аз съм готов за твоята воля и десет пъти да се оженя...

- Е-е-е, синко, ти не си турчин, та да се жениш десет пъти! Я гледай ти него! Нима си петел бре? - казал дядо Либен и изкикотил се.

Павлин бил хубаво и гиздаво ергенче: той имал умно лице, високо чело и руси големи очи, а всичкото това виражало душевна доброта и откровенен характер. Образите му били пълни и гладки, а тялото му - право и гиздаво.

Дълго време дядо Либен се кикотил и плакал от смях и най-после принял сериозен вид и рекъл:

- Аз видя, мой синко, че ти си готов вече за женене; иска ти се жененето... Ако да би те пратил да покосиш ливадата или ако да би те турил да ми прекроиш кантоша, то ти би побягнал чак в Загорето; а когато е работата за женене, то ти тичаш към нея като муха на мед. Ех, ама си юнак! "Хайде, Манго, да пасеме овцете!" "Студено е, овчарко!" "Хайде, Манго, да ядеме." "Да ядеме зер, нали сме дружина, да се слушаме!" А знаеш ли, мой синко, чие момиче искам да ти взема?

- Не, татко, не зная!

- Ако не знаеш, то аз ще да ти кажа; ала ти по-напред трябва да ми се поклониш и да ми целунеш ръката.

Павлин изкавалил три поклона и приближил се към баща си да му целуне ръката; но дядо Либен му повелил да почака и рекъл му:

- Почакай, синко, тъй се хората не кланят - тъй се кланят само турците през байрама; аз искам да ми се поклониш така, както се кланя сиромахът пред селския чорбаджия. Удари си челото по одъра.

Павлин се поклонил наново три пъти, треснал челото си о одъра, целунал ръката на баща си, па скръстил ръцете си и гледал му право в очите.

- Що си опулил очи като заклан овен? - казал дядо Либен и позасмял се. - Иди по-скоро, та целуни ръката на майка си, и после дойди при мене да ти кажа коя ще бъде твоята невеста.

И дядо Либен запял с носа си една предипотопна турска песен. Павлин отишъл при майка си, целунал и ней ръката и върнал се назад.

- Изправи се, синко, пред мене и слушай... Изправи се право и скръсти си ръцете на пояса! Не, ръцете не така, не така; ти трябва да скръстиш ръцете си над самия пояс. Дясната отгоре! Е-е-е, малко по-долу. Ха, ето тъй, тъй... Иска да се жени, а не знае как да стои пред баща си! Ти, както ми се чини, и пред кума си щеш да стоиш така! Ако си ти, мой синко, такъв, то е срамота и пред хора да те изведа - мечка, като две пари мечка!...

И още дълго време дядо Либен чел на своя син "параклис", и още дълго време синът му стоял пред него с почитание, чоплил си носа, сукал си мустака, премествал се от крак на крак и пак не можал да разузнае онова, щото му се искало да чуе от баща си. Най-после дядо Либен го попитал:

- А що, Павлине, знаеш ли ти чича си хаджи Генча?

- Кой хаджи Генчо? - попитал Павлин, чегато в Коприщица били двамина хаджи Генчовци.

- Ех, хаджи Генчо, на когото прякорът е "Кукумявка".

- Зная.

- А знаеш ли, че той има дъщеря?

- Зная - отговорил синът и погледал си на посталите.

- Е добре - отговорил дядо Либен и намигнал на сина си с дясното око. - А защо ти, мой синко, гледаш надолу като мисир на слънце през марта? Ти трябва да държиш главата си право: нашето коляно, ти знаеш, е почтено, то държи главата си високо и очите му не мигат ни пред една жена. Такъв беше и баща ти в млади годипи, такъв да бъдеш и ти... Ех, млади години, млади години! Хайде, върви си сега - стига ти толкова; иди сега, мой синко, и поработи нещо. Дъщерята на хаджи Генча - Лила, тъй, мисля, й е името - ще бъде твоя жена.

Ето, гледайте как и дядо Либен се е съветувал със семейството си и как се е обяснил със сина си; той даже и не помислил да го попита: харесва ли му се невестата, или не; но неговата любяща майка отдавна вече успяла да му обади защо хаджи Генчо дохожда в къщата им да пие от старото вино. И така, Павлин отдавна вече знаял какво ще да му каже баща му; но в това също време той бил длъжен да изпълни обичните приличия, да остави всичко настрана и рабски да слуша каквото щат да му заповядат, ако всичкото това и да му било твърде неприятно.

Павлин се виждал с Лила почти всеки ден; тоя я знаял чак от онова време, когато бил ученик в хаджи Генчовото училище и когато тя била още две педи човеченце. Иде Лила вечерта за вода на Арнаутец, а Павлин излезе на улицата и чака я при бояджийницата на Никита Вапцалката. Смръкне се и месечината засвети, Лила се връща от чучура и погледва насам-нататък, а Павлин чака и не може да я дочака. Но ето я... Щом Лила се приближи до Павлина, то Павлин иде при нея и помоли я да му даде стовната си да пине водица. Лила му подава стовната си и като обърне към него страната си, поправя си кърпата на главата; а Павлин я изгледва от всяка една страна така, както изгледват бабите пукнатото корито. Разбира се, че тия млади и зелени люде нищо не говорят между себе си; а като постоят малко, всеки отива в своята къща замислен. По някой път (в неделя) Лила отива за вода, но по-напред накитва главата си с цвете; а Павлин се приближава до нея, моли и се да му даде едно цветице и като го получи, с жадност и с удоволствие го крие в пазухата си. Такива са всичките залюбени хора! Лили така също отдавна вече си харесва Павлин: тя много пъти е мислила за него: и когато ляга да спи, и когато стане утринта, и когато седи в къщи и работи. Хвърли тя понякогаж контоша си, засуче ръкавите си, наклада огъня, окачи менците на веригите, насече лук, очисти ориз и сготви обед; а сърченцето й тупка и тупка - не може да заборави Павлина. Иде дене на реката да пере дрехите: бухалката така й трещи в ръцете й; а Павлин никак не излазя из ума й. А и как то да излезе, когато е сам непрестанно пред очите й? Тя пере, а той стои под върбите, гледа на нейните хубавички, боси и почервенели от водата крачка и сърцето му е готово да изскокне. С една дума, любов между двете млади и невинни сърца се захванала и вървяла все напред и напред, без никаква задна мисъл с всичката своя искреност - каквато съществува само в младите и неразвалените души.

Но ако тая любов и да била невинна и ако отношенията на двете млади и невинни същества и да били ангелски, то коприщенските свахи захванали вече да разпространяват за нея твърде лошави слухове. Няма на тоя свят нещо по-лошаво от езика на коприщенската богата бабичка. Сиромасите си имат работа и стараят се с кървав пот и с тежки мъки да изработят една пита хляб; майките са заняти със своите дечица; момиченцата шетат по къщите си, садят цветице в градинките си и пеят своите песенчици:

Садила мома ран-бял босилек,

хем го садила, хем го пазила...

А мъжете имат големи работа и всичкото си свободно време жертвуват на кръчмата. Не са такива бабичките! Коприщенските стари чорбаджийки нищо не работят и от утринта до вечерта само хората предумват. Да ви опази господ да се попаднете на техния езичец! Коприщенските свахи вие можете да срещнете при всеки мъртвец, дето тия плачат за умрелия и плачат действително, плачат от всичкото си сърце: от тях живите място не могат да намерят - и в гроба ги намира езикът им; а за мъртвия тия свахи всякога намират и сълзи, и кръстове, и молитви.

Трябва да забележа, че женското население в Коприщица е по-многочислено от мъжкото; последньото ходи по света да прави търговия и да печели за зимъска. Коприщенските мъже се занимават повече с абаджилък, със скотоводство и с беглихчилък - коприщенското масло и сирене се славят и в Цариград. Ето защо в Коприщица твърде често остават само селските терзии, купците, берберинът, поповете, клисаринът и копачите. Всичките земеделчески домашни работи изпълняват жените и работниците.

И ето, на бабичките се открива свободно поле да дъвчат от немай-къде всичко, щото е живо и младо, всичко, щото не е бабичка. Една из тия свахи, Беньовица Вишнева - тлъста и бъчвообразна маса лой, с бяла коса и с мъничка главица, която била забрадена с черна кърпа с червени колелчета - тая кърпа служила за знак, че Беньовица се е отказала вече от света и посветила е себе си на черковата, - когато излазяла из черкова, то разказвала, че Павлин и Велика (Лила) правят не твърде похвални неща, че Павлин прилича на баща си и закача момите и вдовиците и че той би намерил за себе си и по-добра, и по-хубавичка невеста, отколкото била дъщерята на кривокълки хаджи Генча.

- Е, това не е тъй! - казала друга една чорбаджийка, която имала обикновение да носи голяма чифутска чалма. - Ти това не казвай, стрино Беньовице, тя е момиче хубавичко, гиздавичко и въртокъщниче, а освен това тя е и от добър корен.

- Що ти, Кальовице? Що ми ти разказваш? - казала Дона Цъклина, или лалата на Беньовица, която събирала селските произшествия за своята господарка. - У хаджи Генчови нищо не става като у честитите хора: тия си турят зеле после коледно заговяване и купуват си ситен рапон. Когато всичките хора си купуват едра и твърда зимовина от стрелчените, то хаджи Генчови си купуват всичко от душанчени - и рапон, и чукундур, и зеле им докарва един турчин. Да ти кажа право, това е ерес, чиста ерес; това е такава ерес, за която оная неделя ни разказва поп Михальо - помните ли? За фарисеите. Кажете ми: де сте видели вие такава къща, в която бащата да си купува чоха за контош и за шалвари, а дъщерята и майката да седят по цял ден със скръстосани ръце? Нима тия не могат да му изтъчат сукно за шалвари? Ако върви работата им така то на сиромах Павлина ще да бъде твърде лошаво - той е добър ергенин и кротка душа, - когато жената му рече: "Аз не мога да работя и ти трябва да си купиш и сукно за шалвари, и пояс, и купешко платно за ризи." А може тя да му каже да купи и за нея ризи и месали. Срам!

- Срам, голям срам за нашето село - рекла Беньовица и подпряла се на тоягата си, а главата и треперала като габърска шумка. - Ако Велика стане Павлиница, то клисурците щат да помислят, че Коприщица е полуляда! Срам, голям срам! А какво ли щат да помислят за нас сопотненци? Срам!

- Щото е истина, то е истина - казала голямата чалма, - но момичето не е криво, а бащата, който му не дава да работи като хората. "Аз - казва той - ще да си купя сукно, а вие работете друго нещо - плетете чорапи за продан." А когато хаджи Ганчовица му рече, че хората й се смеят, то старият се така развиква, щото бягай вън. "Глупави сте вие жените - казва той, - сукното чини по петдесет гроша аршина и е много по-хубаво, а вашите шаяци чинят седемдесет и не са за нищо." Видите ли сега, че Лила и хаджийката в нище не са криви?

- Ти най-напред узнай какъв е тоя хаджи Генчо, а после вече говори, че той не е лошав човек. Хаджи Генчо е чифутин и греховен човек!... - извикала Беньовица, па ударила тоягата си о земята и затреперала от яд. - Да ме прости господ! Тоя хаджи Генчо има работа с чифутите, които са разпели Христа, ако и да пее на певницата. Един калугерин ми каза, че хаджи Генчо продал на чифутите едно момченце, за да си направят от кръвта му комка, а тия му дали за това всякакво купе. Видите ли сега каква е работата!

- А защо е на чифутите момченцето? Каква комка тия правят от него? - попитала една стара, дрипава и мършава жена, която стояла недалече от свахите, която слушала с голямо внимание, що тия разказват, и която чоплила носа си с указателния пръст.

- Как защо? - отговорила Беньовица така, както отговаря всеки учен и разумен човек. - Чифутите купуват български деца, хранят ги със захар, с масло и с мляко; а когато тия се угоят, то ги турят в една бъчва, в която са набити игли и ножове, после търкалят бъчвата от някой връх и момченцето се посветява. Тялото му тия хвъргат на кучетата, а кръвта му събират в Соломоновата чаша и комкват се. У чифутите светото причастение е кръв, у турците маслина, а у ерменците - лайно. Мене всичкото това разказа Тончо Славея.

- Не е то тъй, мамо! - рекла хубавичката и младичката Беньовичина снаха. - Ако Лилин баща и да е грешен човек, ако той да е чифутски приятел, то Лила в нищо не е крива.

- Ти, булка, си още млада и нищо не разбираш - казала Беньовица с достойнство. - Аз съм стара и твърде добре разбирам как вървят тия работи. Знаете ли ти какво говорят старите хора? Крушата пада недалече от корена си. Това е истина.

- Ти, стрино Беньовице, говориш истина, но аз ще да ти кажа, че това бива не всякога. Я погледай ти на Пейча и на Пейчовите синове: бащата е голям пиенец и върли хайдутин, а дечицата му са добри, хрисими и работни - казала голямата чалма.

- Ти се лъжеш, моя гълъбице - рекла Беньовица. - Ако Пейчо и да е голям пиенец и върли хайдутин, то той не е барем греховен, а хаджи Генчо е продал душата си на дявола. Знаеш ли ти това? В неговата къща и таласъм вече се е появил! Ако ми не вярваш, то питай Тонча Славея.

- Истина ли е? Ах, ти, господи Света Богородице троеручице, и ти, света Петко и Недельо, спасите нас! - се чуло от всичките страни.

- Аз ви не лъжа, а казвам ви истината - продължала Беньовица; - мене ми разказа всичкото това Найденица, която е негова комшийка: вие знаете, че от нейния кьошк се види дворът на хаджи Генча. Това се е случило до първи петли. Събудила се Найденица - тя спала на кьошка - и чуе шумотевица. "Не дъжд ли вали?" -- си помислила тя и слязла на двора да събере дрехите, които били оставени да се сушат на стобора в градинката. Гледа, не дъжд вали, а нещо шумти и кряска по хаджи Генчовия двор. Качила се тя пак на кьошка и гледа: сред двора седи циганин и прави клинци, а други мънички циганчета-ковачета духат огъня със 77 духала. Малките циганчета били не по-големи от една педя, а брадите им - бели. Когато тия работили, то пели страшни песни. Найденица е научила тяхната песен науст.

- Коя е тая песен? Кажи я и нам, ако я знаеш!...

- Молиме ти се, бабо Беньовице! - извикали всичките слушателки с един глас.

- Почакайте, аз отдавна вече зная тая песен. Той пял, как беше... Не мога да припомня... Стара съм вече, мои гълъбици, стара съм; поживях вече аз на тоя свят, дълго време вече поживях. Когато бях аз още млада и когато ходех по седенките, то знаех около сто песни: тогава бяха много песни и много песнопойци, тогава бяха много приказници и много разказвачи, а сега...

- Ние тия неща и сами знаеме. Ти ни кажи по-добре какво пееше таласъмът. Попей ни неговата песен, а после вече ни разказвай за старите времена - казала голямата чалма.

- На, на, помня, помня.

И старата сваха навела главата си, захванала да чука с тоягата по земята и заняла полекичка:

Клан, клан, недоклан,

дран, дран, недодран,

уши ми са лопатури,

зъби ми са иглитури,

очи ми са тарулци:

кого стигна, кого бодна,

кого бодна - кръв пуща.

Когато коприщенските свахи получили толкова положителни известия, то употребили всичките си средства да дойдат до истината и отишли да разпитат за тия дела по-подробно и Найденица; но тя нищо повече не можала да им обясни. Тя им казала само, че никога нищо не е видяла и никакви песни не е слушала, чула само, че нещо шумяло в хаджи Генчовия двор, което приличало на гъша борба. И така, Найденичните сведения били нищожни, но свахите уверяли света, че Найденица видяла със своите собствени очи как на Св. Иван Коприван, около полунощ, из коминя на хаджи Генчовата къща изхвръкнал един огнен змей, който имал около седемдесет и седем глави. Но както и да е, а на другия ден в училището дошла само едната половина от учениците, на третия - четвъртината, а след една неделя - само триесет души!

- Никой не знае какво може да се случи. Всякакви злини биват на тоя свят! - говорили бабите, лелите, наните, стрините и майките на домакинците. - Ние не пущаме детето си. Койчо не трябва да ходи в това проклето школьо; нека по-добре иде да шие пантофи или да вари сапун... Стига му толкова учение - поп няма да стане; а на баща му е потребен работник в сапунджийницата.

И сътворил се такъв един грях, който убивал щастието на една къща. Хаджи Генчо и неговата къща били окаляни, а щастието на неговото семейство било дамгосано с дамгата на дявола. Колкото за Павлина, то жените продължали да го разхваляват; мъжете им се съглашали с тях и разказвали, че той е добър и хрисим, но твърде кротък и женкаст ергенин; а момичетата - изключваме из това правило само ония, които били вече годени - мълчали и въздишали.

* * *

Хаджи Генчо, според своето обещание, се явил на другия ден пред светлите очи на дяда Либена и, разбира се, до обед, и когато дядо Либен го попита: "А що, Хаджи, какво щеш да ми кажеш за момиченцето?" - той отговорил:

- Аз ще да ти кажа, байо Либене, че пристаям; ела и искай я... и жената ми е съгласна, и синът ми е съгласен, и сама "дщерь моя бога всевышняго хвалить, зане онъ сподобилъ ея есть обрести такого свекра, якоже еси ти, байо Либене"!

А каква е била тая причина, която е накарала хаджи Генча да се съгласи да даде своето девойченце на Павлина, когато вчера, по неговата сметка, той трябвало да се съгласи чак след шест месеца? Може неговото родителско сърце за една нощ да е станало дотолкова нежно, щото той е пожелал колкото се може по-скоро да направи щастливо своето чедо? А може неговите домашни да са го накарали да постъпи другояче и да заборави старото вино и печения кебап? - Не е ни едното, ни другого. Хаджи Генчо просто на просто мислил така: "Ако аз да повлека работата надалеч, то твърде лесно може да се случи тоя стари Либен може да измени своето намерение и да ожени сина си за друго момиче, а аз тогава ще да остана с дълъг нос и ще да заприличам на кекаво мисирче. Десет пъти е по-добре да годиме децата сега, а сватбата да се продължи дотогава, дорде се не изпият пет-шест бурилченца. А ако байо Либен каже, че трябва да се направи сватбата по-скоро, то аз ще да му кажа, че премяната още не е готова, че ризите за кума и за кумата не са още поръбени, че контошчето още не е подплатено, и още много неща могат да се измислят - сватбата не е малко нещо, тя има много кривулички."

- А кога да дойда да я искам, хаджи? - попитал дядо Либен.

- Ако искаш, то ела и днеска, свате! - огговорил хаджи Генчо.

- Е, ако е така, то аз ще да дойда така надвечер; а сега да поядеме и да поспиме мъничко.

Когато двата приятеля пообядвали, то хаджи Генчо отишъл дома си, а дядо Либен легнал, поспал мъничко и като се пробудил, повикал баба Либеница да дойде и да седне при неговото дясно коляно.

- Дело - казал той, - хаджи Генчо пристая да ни даде дъщеря си. Я иди ти и кажи на булката Ральовица да набере в градината малко цветице и да увие една голяма китка: тя е у мене умна и разумна снаха и всичко й иде отръки. На ти и жълтица да я вежете на китката! - И дядо Либен извадил из кесията си една махмудия и хвърлил я пред баба Либеница.

- А емиш да донеса ли? - попитала баба Либеница.

- Донеси. Може ли се без емиш? Донеси малко ябълчици, малко големи смокинки, малко рожковци, малко сушено грозде, малко леблебийка: донеси още захарни петленца, бадемец и колелченца.

Когато всичкото това било донесено, то дядо Либен го турил в една липисканска кърпа, втъкнал в пояса си китката заедно с жълтицата и тръгнал да пътешествува. Когато дядо Либен излязъл на улицата, то повдигнал главата си нагоре като селски камзамалин и ухилвал се под мустак; той вървял горделиво, перчил се като паун, гледал насам-нататък с достойнство и мислил си, че всичките хора гледат само на него и говорят: "Ха-ха-ха, дядо Либен! Я гледай ти него! Видиш ли ти сега какъв е той баща? Иска да жени сина си за такова хубаво момиченце!"

Но няма нищо.

Хаджи Генчо очаквал дяда Либена и затова облякъл новия си контош и препасал се с червения пояс. Дядо Либен влязъл или, да кажа по вярно, преприпнал през прага, а хаджи Генчо му излязъл насреща.

- Добър ти ден, свате! - казал дядо Либен.

- Дал ти бог добро, свате! - отговорил хаджи Генчо. - Живо ли сте? Здраво ли сте? Нехаете ли?

- Нищо, свате, добре сме.

- Да даде господ! Какво прави баба Либеница? Нехае ли?

- Нищо, свате, нищо.

- А какво правят децата?

- Нищо, свате, нищо.

- А унуките ви? Подскачат ли?

- Нищо, свате, нищо. А твоята Хаджийка какво прави? Здрава ли е?

- Нищо, свате, бога хвалим.

Дълго време приятелите поздравляли един другиго и вървели напред и най-после се изтърсили в една из постланите одаи в хаджи Генчовия дворец. Когато дядо Либен влязъл в стаята, то си свалил шапката и турил я на пещта. Българите нямат обичай да си свалят шапките, когато влязат в някоя къща, но дядо Либен не прилича на другите хора; той и дома си, и по чуждите къщя сваля шапката си, защото такова едно нещо правят и всичките големи хора. "Московците - казва дядо Либен - свалят шапките си, когато влазят в някоя къща; свалят ги даже и в механата и почти всякога се кръстят... Кръстят се, кръстят, а най-после се и напият като копачи; а за виното не плащат..."

Така дядо Либен говори за руските войници, ако той и да ги обича безкрайно; освен това и той "во время оно" е платил за виното не по-честно от войниците.

Стаята, в която влязъл дядо Либен, приличала на всичките други стаи, в които живеят българи и българки; четириьгълна, с два прозореца и с такава пещ, която прилича на дебела бабичка и която е излепена с вар или с червена глина. На самия връх на тая пещ е залепена паница нагоре с дъното за украшение. На десния ъгол в тая одая се намирал иконостас, а в него били залепени няколко хартиени икони и една дървена, която изображала св. Архангел с огнения меч. От едната страна на иконостаса била втъкната върбата от Връбница, а от другата - няколко свещи от Богоявление и от Великден. Пред иконостаса висяло едно червено яйце от Великий четвъртък в едно шарено торбенце, което било направено от хартия. Кандилото висяло в иконостаса на средата, а кандилницата била окачена за опашката на един гвозд. По всичките четири стени в стаята били направени дървени полици с шарени крайове, а на тях се намирали наредени, като царските войници, всякакви паници, сахани, тарулчета и синии, между които се отличавал онзи сахан, в който баба Хаджийка носила в черкова варена пшеничка. Стените на тая стая били залепени с бял вар; на одъра била постлана една шарена плъст, а край дясната страна - една черга, която била изтъкана от Лилините ръчици из червена, жълта, зелена, синя и бяла вълна; под самия иконостас било постлано едно шилте, което било покрито със синьо ямболче, а това ямболче било купено още в млади години, когато хаджи Генчо бил само Генчо Кукумявката. На това шилтенце хаджи Генчо успокоява своите стари кости после обед. Столове и столици няма, няма ни миндерлъци, с които се отличават по-първите коприщенски сараи. В цяла Коприщица съществува само една къща, в която се намират столове и столици; а тая къща е на едного из беглихчиите, който хиляди пъти е разплаквал сиромасите. В хаджи Генчовата стаица нямало така също ни картини, ни други каквито и да е украшения освен литографическия портрет на Юрия Венелина и едно огледало, на което черчевенцето било нашарено с всякакви бои и на което мухите достатъчно вече успели да притурят и своите живописни способности. В тая стая се събирали обикновено най-почтените хаджи Генчови гости.

На шилтето под иконостаса седнали дядо Либен и Тодар Радин. Тодар Радин е онзи Тодар Радин, който едно време беше селски чорбаджия и който поиска от селото за хартия и за мастило две хиляди гроша, които трябвали за неговата селска канцелария. В противоположния ъгол седнал Тончо Славея и Янаки екимина. Тончо Славея седнал турски и облегнал се с десния лакът на една от шарените жълточерни возглавници.

Тоя Тончо е твърде знаменита личност и аз трябва да опиша, доколкото е възможно, неговото животописание. Тончо, за когото коприщенските свахи говорили така благосклонно и за когото разказвали, че той знае всичко на света, бил селски терзия, вестникарин, сайтарджия и пр. и пр. Той бил на вид по-голям от Индже войвода; боят му бил твърде висок: мустаките му били дълги, руси и рунтави, а лицето му било нашарено от сипаницата и децата се бояли от него и казвали, че са го кълвали мисирките. Неговите очи били подпухнати от вино и от лой и така подло и лукаво се въртели насам-нататък, щото старците и благоразумните хора имали пълно право да кажат: "Тончовите очи подскачат насам-нататък, като у дявола, когато той прави зефет във воденицата."

Гостите седнали и възцарило се мълчание. Дядо Либен пъшкал и сукал мустаките си, хаджи Генчо държал корема си и с двете ръце и говорил или, по-правилно да кажа, мукал своего любимо "хъ-хъ-хъ", Тончо чистил ухото си с една чемширена ушечистка, Тодар Радин приводил в движение своята устна с помощта на указателния пръст и гледал към тавана, а Янаки си чесал врата. Влязла баба хаджийка и като се поклонила към дяда Либена, рекла:

- Добър ден, байо Либене, за многая лета!

Последньото поздравление тя заимствувала от мъжа си, който така също го заимствувал от московците; той го получил из Киево заедно със славянския псалтир и с палустера.

- Здраве и добро! - отговорил дядо Либен.

- Как живее баба Либеница? Що прави? Дечицата здрави ли са?

- Нищо.

- Дай, боже, и ти, света Богородице!

И хаджи Генчовица така също седнала и замълчала. Дядо Либен и хаджи Генчо били занята с важни размишления и мълчанието дълго време би се продължило, ако бръщолеви Тончо да не би захванал да философствува:

- А що, дядо Либене, чухте ли вие, че чумата е пак захванала да мори хората? Тя се появила в Анадоллука и молепсала и ингелизите в Лондра.

- Това не е чудно! Види се, че тя, жива и здрава, медена и маслена, е пак побягнала... Тя, да ви кажа право, е хитра жена - казал дядо Либен.

- Това е тъй... Побягнала е - рекъл Тончо.

- Ако и да говорят, че тия ингелизи са умни хора и хитри дяволи, но аз ще да ви кажа, че не са, истина ви казвам, не са; истина, че тия хванаха чумата и затвориха я в шише, това е добро; а какво излезе от това, когато не са можали да я удържат! Кажете ми де! Не е мурафет да хванеш някого, а да го удържиш. Ето каква е работата. Московците, да ви кажа аз вам, не са такива: тия, както ми се чини, са по-умни в тия работи и ако хванат нещо, то во веки веков го не пущат... Пукни, тресни, разнижи се, а тия пак те не пущат. "Подиграваш се, стара беззъбетино - казват тия, - ние те добре познаваме - седи си там в шишенцето и мълчи си!"

- Да ме простиш, байо Либене - казал хаджи Генчо и отпуснал с едната ръка корема си и махнал с нея по воздуха, - ингелизите са по-умни от московците - питай когото щеш.

- А аз ще ти кажа - рекъл Тончо, - че ингелизите и московците са ни риба, ни месо; а френците са най-умният народ на света. Хе-хе-хе, тия са всичките големи майстори и дяволски унуки!

- А защо? - попитал дядо Либен.

- А за това, че един френец - не мога сега да му припомня името - искал с една плесница веднъж да махне, веднъж да удари със саблята си и всичкия свят да очисти от света... Като рапон да изреже всичките човеци... Юнак!

- Хайде, чичо Либене, да видиме, какво ще да отговориш на това? - казал Тодар Радин.

Дядо Либен се засмеял така гръмогласно, щото гълъбите, които седели покойно на керемидите, се уплатили и улетели, чегато човеческите смехове не били мили и драги на това невинно животно! - Не мога да ви кажа истината.

- Ех, Тончо, ти, да ти кажа право, щеш да ми покъсаш червата от смях - истина ти казвам! Името на твоя френец беше Панапарт и ако той и да имаше три сърца, но московският цар, Кутузин и Саваров се не уплашили от него, а хванали го, заковали го в седемдесет и седем вериги и пратили го в пъкъла да прави плочи на дяволите. Видиш ли сега каква е работата! - рекъл дядо Либен и скачал от радост.

- А ако да не са ингелизите, то кой ще да ни прави игли? - попитал хаджи Генчо. - А всеки вече знае, че иглата е умно и разумно нещо.

- Ех, чудна работа! Аз мисля, че иглата е малка работа: и нашите цигани могат да направят игла - рекъл Янаки.

- А знаете ли какво ще аз да ви кажа? Ингелизите пратили на московеца една игла и рекли му: "Я гледай ти какви работи правиме ние!" А московецът я вземал, направил си от нея чибуче и върнал я на ингилизите. "А ние с такива игли пушиме тютюн; пушете и вие и чудете се" - казал московецът.

Когато дядо Либен разказвал тия чудеса, то насмалко щял да заплаче от радост; нему било твърде мило да докаже, че неговите московци са най-умни и най-изкусни на света, и продължал:

- Аз видях ингелизите в Цариград и мога да ви кажа, че тия са такива глупци, каквито и светът не е създавал. Дойде ингелизинът в някой дюкян да си купи хляб или сирене и ти не можеш да го разбереш... Той ти говори едно, а ти му даваш друго! А знаете ли и това, че повечето ингелизи са неми като немците?

Когато дядо Либен изговорил и това, то лицето му разцъфтяло като мак; неговата старешка душа се подмладила; неговата охладняла кръв се запалила и той насмалко щял да полудее от радост и да съдере ямболчето. Дядовите Либенови противници били победени и мълчали.

Когато се свършили и тия обяснения, то разговорът потънал в Тополка: дядо Либен мислил как да захване работата, а другите очаквали да чуят неговото красноречие, т. е. да чуят как ще той да иска Лила. Дълго време дядо Либен пъшкал и мислил и никак не се решал да продума първата дума.

- С какво да те гостиме, байо Либене? - попитал Хаджи Генчо за това, за да захване наново разговор.

- С ракийка, хаджи!

Хаджи Генчовица станала, излязла и донесла из другата стая такова едно калаено будненце, което приличало на риба нагоре с опашката. Тая риба баба хаджийка оставила на пещта. Влязла Лила, облечена в новите дрехи, донесла едно малко столченце, покрила го с алена кърпа, турила на него "рибата", която била пълна с ракия, турила още една чиния със сушено грозде и една чашка, която приличала на гъба, и пак излязла, без да се поклони някому и без да проговори нито една дума. В Коприщица момичетата се не кланят никога и никому, защото майките изпълняват и техните обязаности, т. е. тия се кланят и поздравляват четворно.

Когато дядо Либен пинал и хапнал, то отворил устата си. Ако искате да знаете истината, дядо Либен би промълчал още дълго време, но неговото "чувство" се отказало да му се покорява и захванало да курка: нему се искало да вечеря, а хаджи Генчо, както било известно всекиму, нямал обичай да гощава своите гости с вечеря.

- Знаете ли, хаджи, и ти, хаджийко, защо съм дошъл? - попитал той.

- За каквото си дошъл - ти щеш да ни кажеш, а ние ще да послушаме - рекли щастливите домочадци с един глас.

- Вие знаете ли, че аз имам неженен син?

- Знаеме, знаеме, байо Либене! Време е вече да го ожените и да го задомите - това е християнска длъжност.

- А знаете ли още, че вие имате момиченце?

- Знаеме, как да не знаеме!

- И така, на моя син се харесва вашата дъщеря - и мене се тя харесва... Ех, да го носи дявола, не би било лошаво да ожениме нашите прасета и да поиграеме на сватбата им.

- Добро е, байо Либене! Ако е писано на небето да станеме сватове, то наздраве; ние няма да бъдеме противни; трябва само да попитаме и Лила - иска ли Павлина, или не.

- Питайте я, питайте! - отговорил дядо Либен и бил твърде доволен, че свалил от шията си тежкия ярем, който му тегнал като воденичен камък. Той станал по-весел.

- Велико! - извикал хаджи Генчо на момичето си. - Ела тука!

Лила влязла и запряла се посред стаята; тя държала ръцете си кръстосани на пояса и гледала надоле.

- Що, мое чедо, харесва ли ти се дядо ти Либен? - попитал хаджи Генчо. - Той е добър баща.

- Харесва ми се - рекла Лила и почервеняла.

- А баба Либеница харесва ли ти се?

- Харесва ми се.

-А техен Павлин харесва ли ти се?

Лила мълчала.

- Е, кажи, кажи и не срамувай се! Той е умно и хрисимо момченце и аз ще да те дам нему, ако само искаш ти сама - рекъл бащата.

- Както ти искаш, тато, и както иска мама; аз ще да слушам вази.

- Е, ако е така, то целуни ръката на свекъра си като невеста - ти си вече невеста.

Лила изкавалила три поклона и целунала гигантската ръка на дяда Либена; а дядо Либен я целунал по челото и дал й китката и кърпата с емиша. Лила ги вземала, оставила ги на пещта, поклонила се още три пъти пред дяда Либена и отишла пред баща си; а когато направила и пред него още три поклона, то целунала и нему ръката, и така нататък. Хаджи Генчо дал на своето чедо една масърка, а Тодар Радин, Тончо и Янаки - по едно сребърно грошле. Когато Лила изпълнила и тоя обряд, то отишла в градинката; там тя набрала няколко китки, везала ги с червен вълнен конец, привезала на тях по една малка монета и раздала ги на гостите.

- Ех, хаджийке - казал хаджи Генчо, като се решил да наруши веднъж в живота си реда и като проклел по-напред ония обряди, които назначали каквито и да е угощения, - идете с Лила и донесете да повечеряме; трябва да гостиме свата колкото се може по-добре.

След един час на стола се появили: кисела кокоша чорба, пържен пресол със сланина, печена кокошка, пържени яйца, които били наръсени с овчо сирене, кисело мляко, тутманик и вино - ако и да било ново, а все било добро вино. Лила не седнала да яде - такава свобода ней не била дозволена: всяка една годеница трябва да се мъчи и да работи, за да се покаже пред свекъра си колкото се може по-достойна. Лила подавала и износила яденето, наливала из пукала вино и подавала всекиму в ръка. Старците пили най-напред за здравето на младоженците; после за здравето на дяда Либена и на баба Либеница, пили и за хаджи Генча и за неговото семейство и най-после за гостите, за конете, за воловете и за кокошките и пили дотогава, дорде дядо Либен се не нализал добре и дорде не заприличал и сам на мокра кокошка.

V. Годеж

На другия ден после сватането Павлин увил една китка цвете и отишъл в къщата на своята годеница. Това станало утринта рано. Веселото и невинното пеене на пиленцата посрещнало пробуждението на великата природа; дългите сенки на крушите, на върбите, на сливите и на дъбовете се разпространяли още далече по полетата, а полетата били покрити със сребърна бисерна роса; гъстият и миризливият орех, под когото можели да се скрият от слънцето около хилядо овце заедно с кучетата, с конете и овчарите, разпространял около себе си със своята млада шумица живот и здраве; зелената и дългата шума на прасквите и на кайсиите, които приличат на най-роскошната коса на най-хубавичката девическа главица, пущали така също от себе си миризмица и утринна пара. Реката шумяла весела между зелените брегове и отражала и зелените върби, които висели над водата, и кичестия лещак, и всичко, щото се намирало над брега. С една дума, наоколо било добро и весело, навсякъде мило и велико - и на небето, и на земята; весело било и на Павлиновото сърце. Той влязъл в къщата на хаджи Генча, поцелувал му ръката, а така също и ръката на хаджи Генчовица; в Лила, като видяла, че иде Павлин, излязла в другата стая.

- Що, мой синко? Какво ми носиш? - попитал хаджи Генчо.

- Мене ме прати тато да ви донеса някои дарове - отговорил Павлин.

- А за кого са тия дарове?

- За вашата къща.

- Аз зная вече, че тия дарове не са за мене, ами са за моето момиче. Почакай малко да повикам Лила, за да се поразговориш с нея - и хаджи Генчо излязъл, но скоро се върнал назад и довел дъщеря си за ръка.

- На ти един безценеи камък - казал той, - когото съм аз вардил като гледача на окото си, варди го и ти мой синко!

После това той хванал ръката на Павлина, подал му малката и гиздава Лилина ръчица и захванал да плаче. Не трябва да ви разказвам, че хаджи Генчо плакал с чужди сълзи - обичая ради!

Старците излезли из стаята и оставили младоженците сами, тия им дали воля да си поговорят между себе си, да се позапознаят и да открият един другиму душите си. Когато старците изчезли, то Павлин и Лила дълго време седели, гледали надолу и мълчали: Павлин час по час погледвал на своята бъдеща другарка с упоение, а Лила воздишала и кършела пръстите си. Най-после Павлин с голямо волнение и с разтреперано сърце рекъл:

- Какво искаш да ти купя за годежа, Лило? Копринена ли кутния за фустан, или чоха за кожух?

- Каквото ти искаш, това и да купиш - казала тя

- А що, Лило, драго ли ти е, че ще да бъдеш моя невеста? Обичаш ли ме, или не?... Драг ли съм ти?

- Много, Павлине, много, аз съм дотолкова радостна, щото, чини ми се, от радост ще да полудея.. Аз, да ти кажа право, съм по-щастлива от всичкия свят.

- Е, ако е тъй, то е добро, Лило! Аз тебе, Лило, ще да те обичам твърде много, като очите си; аз ще да те вардя; аз ще да те милвам; аз ще да те къткам като злато... Ех, дано настанеше и сватбата ни по-скоро!...

Влязъл хаджи Генчо и разговорът се прекратил. Като поседял около половин час, Павлин се върнал дома си и скачал от радост.

***

В неделя, после всичкото това, щото казах по-горе, из къщата на дяда Либена излезли троица цигани цигулари с бели чалми, с алени пояси и със сини контоши; а всичкото това се отличало твърде красиво от мургите и виразителните цигански лица. Тия свирели с цигулките си и пели такава една турска песен, която била връстница на султан Амурат I и която била пеяна още тогава, когато бил вземен Цариград; а нашите коприщенци я слушали и тълкували премъдро между себе си, че тая песен уж била изпроводена от Бонапарта из Париж като дар на турския султан преди два месеца.

Но както и да е, т. е. колкото глупава и да била тая песен, а нашите коприщенци били от нея твърде доволни, защото тия български синове обичат османлъка и никога няма да се унизят до това, щото да пеят старите български песни, които ни разказват за самодивите, за "Груя мало дете", за "мечка стръвница" и за св. Панталеймона. Трябва да ви кажа и това, че коприщенците не приличат на другите българи; тия са просвещени и образовани люде; тия и турски знаят и затова ти трябва да им дадеш само онова, щото е ново: нека да е турско, нека да е гръцко, нека да е циганско, само да е ново.

След цигуларите вървели децата, подкривяли се, закачали един другиго и подскачали; след децата се клатили мъжете и старците с бъклиците в ръка и ту с шапки, ту с фесове на главата; а след тях се мъдрили жените, на които главите били накитени от самите исторически съдби.

Женската първоначална накитка е произлязла от венеца. Жената никак не може да се отрече от своя стари обичай, който я принуждава да кити главата си с венци и с всякакви цветя, ако тая накитка и да е изгубила вече своя религиозни и поетически смисъл и ако да се е обърнала в обикновена форма. Българката употреблява всичките си усилия да събере на своята славянска главица останките от старовременната накитка; но в това също време тя се старае да я съедини с турската чалма. Коприщенската жена е заимствувала чалмата от гъркините, които са отдавна вече окончателно развращени от историческите съдби. Всичките пловдивски кокони носят чалми; а Коприщица подражава на Пловдив. Коприщенските жени носят чалми, а над дрехите си облачат чохени кожухи, които им дохождат до коленете и които са подплатени със скъпоценни кожи. Тия кожухи, както и чалмите, се носят от пловдивските кокони и от погърчените кирии само зиме; но нашите коприщенски българки, които твърде обичат модните работи и които се стараят да подражават на пловдивските гъркини, буквално като робини, ги носят и зиме, и лете. Ако и да е горещина, ако и да се потеет като ковач, ако и да ти е тежко да ходиш, а кожух трябва да носиш!

След жените вървял Павлин, когото окружали неговите другари ергени. Това шествие произходило с голяма шумотевица. По прозорците се показвали главици, които изведнъж се скривали пак, щом нечие младо око се повдигало нагоре; но били и такива главици, които излазяли без никакво стеснение боси даже на улицата и гледали покойно. Старците и бабичките стърчали пред вратниците си, гледали безстрастно и псували кучетата, които, като чули цигуларите, повдигнали страшно лаене; а децата ги гонили и били ги с камъни.

Хаджи Генчо посрещнал своите сватове весело и рекъл им със засмеяно лице:

- Добре дошли, добре дошли! Заповядайте!

Сватовете влезли в стаята, гдето бил турен един дълъг и нисък стол, който бил покрит с шарен месал; на стола се намирали няколко тарулчета и панички с овощи и няколко кравайчета; гиздаво и правилно били наредени набодки и ножове и две оловяни будненца с ракия, които били украсени с всякакви цветя. По края на стола били прострени бялосини презръчници, които били дотолкова дълги, щото из тях можели да се направят дванайсет даалийски чалми. Сватовете донесли със себе си хляб, вино и печено ягне, което било свиено в една голяма и дълбока тава. Всичкото това било турено на трапезата и гостите се наредили на возглавниците. Всеки сват гледал да седне срещу своята бъклица, а всяка сваха - срещу мъжа си. Захванали да пият ракия и да ядат овощи. Дядо Либен седнал на най-главното място; от дясната му страна се поместил хаджи Генчо, а от лявата - Кунчо Минин; по-нататък седнали стари-сватовете, сватовете, побащимите и кумовете. Така също хаджи Генчовица седнала срещу хаджи Генча; баба Либеница - срещу дяда Либена; Кунчовица - срещу Кунча и така нататък. Възцарило се дълбоко мълчание, защото у всекиго устата били набити най-напред с овощи и ракия, после с чорба от кокошка и ориз, а по-нататък с месо и лук, с месо и кисело зеле, с месо и нахут, с пилаф, със сирене и най-после с ягне.

Както бива всякога и както ще да бъде всякога, т. е. щом сватовете изядат ягнето и щом тавите останат празни, то всичките езици се развезват и захващат да говорят - така се случило и сега. Мъжките езици захванали да говорят за конете, за виното, за беглика, за йошура или просто за това - чия крава гази чуждите ливади, кой ага е по-добър, чии волове са по-яки и по-напършени и така нататък; а женските езици разказвали такива неща, които били чудно интересни, т.е, как Петковица Лапердина катурила в черкова свещеника, а поп Недялко я изпсувал; как Кальовица Стойкина се скарала със свекърва си и не щяла да дои кравата, а теленцето цяла неделя скачало по двора с повдигната опашка и т. н. Колкото за хаджи Генча, то той прибързал да изкаже всичкото свое учение и захванал да говори за светото писание и да разказва такива неща, които зачудили всичките сватове. Някой си го попитал - хубав ли е град Ерусалим?

- Хубав е, много е хубав - отговорил той. - В Ерусалим има твърде добри вина! Да ви разкажа едно нещо. Когато Мойсей вовел евреите в обетованата земя, то там намерили цели лозя, цели гори и цели градини с лози и тия лози расли само по себе си: никой ги не садил, никой ги не прекопавал, никой ги не подрязвал; а всяка лоза давала по седемдесет и седем ведра вино... Из всичко се види, че онова вино е било много по-добро от сегашните. А Моисей, знаете ли, бил свет човек, той и из водата правил вино... Всичкото това е написано в голямата книга.

- Не, дядо хаджия, не! Хилядо пъти ти казвам - не! - казал Никита Вапцилката. - Не Мойсей, а Христос е направил от водата вино.

- А ако Христос с можал да направи от водата вино, то защо и Мойсей да не може да направи? - попитал хаджи Генчо и погледал на Никита кръвнишката - Както Исус Христос, така и Мойсей са свети хора и можели са да правят чудеса; аз тия работи зная по-добре от тебе... Ти не си ходил в Ерусалим и хабер нямаш за божиите работи.

И хаджи Генчо се обърнал към сватовете и продължал: "И така, когато Мойсей намерил лозята, то главил св. Трифона да подрязва лозите. На първи Сечко св. Трифон вземал сърпа в ръка, дошъл на лозето и вземал се за работа. И ето, иде той и подрязва, а заборавил, клетникът, че в тоя ден св. Богородица е отишла на миро и че е грехота да се работи през тоя ден. Дошла жената на св. Трифона и донесла му обяд - и гледа, а св. Трифон няма нос. Тогава Трифоница попитала мъжа си: "Ами де ти е носът, Трифоне?" "Тука е - казал той, - носът ми е на мястото си." И когато той вдигнал сърпа, за да покаже на жената си, че носът му е цял, то и наистина го отсякъл. Когато света Богородица чула за тая работа, то се върнала назад и не отишла на миро в черкова, тя отишла чак на другия ден или на втори Сечка. На другия ден св. Богородица дошла при Трифона и излечила му носа: тя вземала в ръката си земица, разбъркала я с плюнка и залепила я на болното място и носът си дошъл пак на мястото. Мойсей не пращал вече св. Трифона да работи в празник. Ето защо ние не празнуваме Сретение на първи Сечка или на "обсечене", а на втори."

Когато хаджи Генчо видял, че го слушат, то останал твърде доволен и добил желание да помеша в тая история и св. Георги, и змейоветс, и ламите, и "болен Дойчин", и Сульо билюкбаши, но в това време влязла една от помайчимите и носила синя и туплеста чаша с вино; а Лила вървяла след нея, окружена от своите другарки. Лила била пременена в най-новите и най-скъпоценните си дрехи, а около нея се въртели две тестета млади, крехки, миловидни и накитени момиченца и радвали й се. Лила дошла да целува у сватовете ръка; а хаджи Генчо, като видял своето хубавичко момиченце така пременено и така накитено, заборавил своя разказ и замълчал.

Дядо Либен станал, вземал от помайчимата чашата, обърнал се към невестата и захванал да говори:

- Здраве и добро. Да ви дава дядо господ и баба Богородичка дълголетие и мъжко коляно. Да ви дава св. Иван мир и любов. Нека вашето семе да се влече хиляди години! Нека вашите ръце с нищо повече да се не намацват, а само с мед и масло! Да ви даде господ дванайсет сина, юнак над юнак!... Нека ви помага Свети Никола! Здравица!

И дядо Либен пинал малко винце и подал чашата иа помайчимата; а Лила се приближила до него, целунала му ръка и получила за това мека махмудия. Тогава помайчимата подала чашата на баба Либеница и тя прочела това, което прочел и дядо Либен, и подарила на новата си снаха една ялдъзка. Дорде сватовете пили, благославяли и кланяли се и дорде Лила целувала наред ръка, то всичките гости казвали: "Амин! Да даде господ и св. Богородица!" Най-после Лила целунала ръката на баща си, на майка си и на роднините си и всеки из тях й дал по една монета. Трябва да ви кажа, че младоженецът обядвал с другарите си в другата стая и не влазял при гостите.

Когато се свършило целуването на ръцете, то хаджи Генчо станал и според обичая захванал да говори:

- С божията милост ние годяваме децата си, но питаме вас, сватове: какво мислите да дадете на моето чедо?

Дядо Либен направил знак на баба Либеница, а баба Либеница подала на кумата една голяма китка и една червена кърпа с всякакви неща. На китката бил везан златен пръстен с червена антика и около двайсет златни монети... Кумата подала всичкото това на невестата, която и целунала ръката и с устата, и с челото, и с брадата. Кумата и кръстницата трябва да е същото лице - другояче се не може. Кумовството е наследствено. После това баба Либеница извадила из кърпата още една китка, която била по-голяма от първата и на която така също били привезани различни златни монети. Първата китка била от младоженеца, а втората от неговите родители. Втората китка баба Либеница подала на невестата, а невестата я подала на баща си и на майка си. Тая китка захванала да ходи от ръка на ръка и всичките гости се чудели, охали, ахали и говорили, че такива цветя нийде не са видели. Трябва да ви явя, че и коприщенските беглихчии имат своя политика: ако тия и да хвалили цветето, то очите им били на жълтиците. Дядо Либен имал обичай да показва всекиму своята градина, следователно - цветята му били известни на всичкото село.

Когато било свършено всичкото това, то хаджи Генчо седнал, а дядо Либен станал.

- На сватбата - захванал той - ние ще да дадеме: на свата (хаджи Генчу) - ботуши; на свахата (баби Хаджийки) - морави кадифени чехли; на невестата - сърмени чехли от червено кадифе; на сестрите и снахите - жълти едренски чехли, а на другите роднини - кому ботуши, кому постали, кому чехли, кому липискански пош. А вие, свате, какво мислите да дадете?

Хаджи Генчо станал, а дядо Либен седнал.

- Ние ще да дадеме - захванал той - големи дарове: на свекъра ще да дадеме копринена риза; на свекървата - копринена риза с червен кенар; на по-старите братия, на кумата и на кума - ленени ризи; на зълвите и на етървите - ленени ръкави; на деверите - копринени кърпи или ленени ризи; на стари-сватовете и на стари-свахите - памучни ризи или ленени ръкави; на циганите-цигуларите - червени или сини сопотски пошове, а на пряпореца - алена кърпа. И на проводажиите ще да дадеме по един пош. Колкото за премяната на невестата, то ние ще да дадеме това: единайсет ризи, като извадиме из тях оная, в която ще тя да иде под венец, и оная, в която ще да легне с младоженеца; пет сукмана, три фустана копринени и един от чит; осем чифта ръкави и четири нагръдки; три контоша, подплатени с лисици, и един подплатен с агнешки кожи; един контош неподплатен и едно либаде; девет кърпи за забрадка и дванайсет за триене; един кюрк зимен, подплатен със самур, други летен, подплатен с нурки, и една мода; два пояса сърмени и едни чопрази, и най-после две черги - една за постилане, друга за завиване, един юрган и една плъст - освен всичкото това и други ситни неща. Ала да не заборавяте, сватове, че нашата къща е родовита и всеки наш роднина и приятел ще да хариже на момичето ми по нещо.

Когато хаджи Генчо изговорил всичкото това, то погледал на своите гости с голяма гордост, позасмял се и лицето му говорило: "Ето, видите ли, мои селяни, как аз задомявам своите деца? Царска премяна им давам!"

- Добре, добре, свате, сватбата ще да бъде царска! - казал дядо Либен и прозинал се; той отдавна вече не слушал мироточивите уста на хаджи Генча.

- Ти, свате, по-добре остави тия неща и кажи там на вашите да донесат и винце малко да пинеме за здравето на младоженците.

Кумът станал, отишъл в другата стая и върнал се заедно с Павлина. Павлин се поклонил на хаджи Генча и целунал му ръката, а хаджи Генчо извадил из пояса си един прьстен, подал го на кумата, а кумата го турила Павлину на малкия пръст.

Туплестата чаша пак захванала да обикаля насам-нататък; всичките пили и благославяли младоженците; а когато редът дошъл до хаджи Генчовица, то тя вземала чашата, станала, заплакала три пъти и проговорила:

- Моля ви се, свате, и тебе, свахо, да не кълнете моето детенце; да му не давате да работи това, щото не може; да го не пращате вечер на двора до първи петли; да го учите ум и разум; а ако тя понякогаж ви не изпълни волята, то я побийте, а не кълнете я. Клетви не трябват!

- Гледайте да я не омагьосате! - плеснала и леля Мина, която била съседка на хаджи Генча.

- Тъй, тъй, да я не омагьосате - повторила и баба хаджийка и заплакала още три пъти.

Когато вдигнали трапезата, то дядо Хаджия помолил дяда Либена да накара проводачите да поиграят. Дядо Либен махнал с ръката и дал знак на две момчета да станат и да поиграят. Циганите засвирили на посадник, а момченцата се хванали с едната ръка за кълката, а в другата вземали по една кърпа и захванали да подскачат. Най-напред тия играли по-полека, после скоро, и най-после се разскачали дотолкова, щото главите им се удряли о тавана. Когато тия юнаци се наиграли, то станали други двоица, после трети двоица и ний-после скокнали дядо Либен и хаджи Генчо.

- Сега ще да видиме, свате, останала ли е в тебе барем капка от старата младост - рекъл хаджи Генчо дяду Либену.

- Ех, хаджи, ти се не грижи за мене, аз не ще да се засрамя пред никого.

И дядо Либен засукал мустаките си и пуснал се като препелешка по стаята. Разгоряла се старешката кръв, налели се жилите, лицето почервеняло като рак; пот захванал да чучурка като град и дядо Либен подмладял, той свалил от шията си най-малко около триесет години. Ето, погледайте го! Върти се на една пета, кляка и вика "Ха-ха-ха! Хай-де-де! Ицуцу-ц!" И дядо Либен изпълнял стародревния посадник с всичките негови археологически подробности.

- Ти си се уморил вече, почини си малко - рекъл хаджи Генчо.

- Не съм се уморил, хаджи: аз тамам сега захващам.

- Ех, юнак ти е дядо Либен, юнак над юнаците - рекъл Петко Гъбата, който е басмаджия в Коприщица - Тоя дядо Либен играе по-харно и от самодивите.

- Аз вече не мога... - казал хаджи Генчо и изплезил езика си.

- Ако е тъй, то ти седни, хаджи, и почини си, а аз да поиграя с тоя юнак, който умее да се надсмива на старците и да им казва, че щат да паднат. Стани де, бозайнико, да поиграеш с дяда си Либена! - казал той на едно малко момченце, което имало малки черни мустачета.

И дядо Либен играл дотогава, дорде баба Либеница не дошла при него и дорде му не казала.

- Стига вече, Либене, стига вече; момичетата искат да поиграят; време е и тях да погледаме!

- Е, ако стига, то стига! Играйте, момичета, играйте за здраве! - казал дядо Либен на момичетата и погрозил им, не зная по каква причина, с пръста.

Момичетата, момчетата, жените и даже старците излезли на двора, хванали се на полукръг и захванали да скачат. Помайчимата извела невестата на двора, а невестата се поклонила на сватовете и хванала се на хорото. Когато сватовете се развеселили, то в това хоро приняли участие още баба Либеница и хаджи Генчовица.

Почти всичката махала, ако не всичкото село, дошло около хаджи Генчовата къща да погледа на хорото: едни се катерили по стобора, а други по сливите и по керемидите, много бабички, момичета и момчета гледали през някоя дупчица по стобора. Бабичките гледали така, както гледа всяка една котка на врабчетата, които чуруликат по плета, и преди време се облизвали вече за бъдещата плячка, която рано или късно трябвало да напълни устата им.

От Лилиното и от Павлиновото лице се отражало щастие; били весели и техните родители и роднини. А ако искате да говоря истина, то били щастливи и всичките сватове: миловидните лица на момиченцата, разцъфналите вече лица на жените и мъжете и сбръчканите лица на чичовете, на бабите, на стрините, на наните и на уйчовете блестели от радост.

Когато се наиграли всички до насищане, то изпили още по една и тогава цялото веселие, т. е. всичката компания отишла в къщата на дяда Либена да довърши останалото. Когато вървели из улицата, то циганите свирили и пели:

"Бре, Иванчо белогражданино,

обърни се - Белиград изгоря "

"Нека гори, века пуст остане!

В Белиград съм три години живял:

на първата - за бързата коня,

на втората - за дългата пушка,

на третята - за хубава мома.

Па изпратих либе да ми искат,

тие казват - нека чака, чака,

нека чака, дордеесен дойде.

Азе чаках, дорде есеи дойде.

па изпратих либе да ми искат,

тие казват - нека чака, чака,

нека чака, дорде пролет дойде.

Азе чаках, дорде пролет дойде,

па изпратих либе да ми искат,

тие казват - нека да не чака,

че сме вие Станка погодиле,

а него сме за кум окумиле.

Запеле са гиздави невести,

след тях пеят моми чернооки:

- Венчай, куме, ама не въздишай!

- Не въздишам, сърце ми въздиша.

- Венчай, куме, ама не проклинай!

- Не проклинам, сърце ми проклина "

В дядовата Либенова къща произходило това, щото и в хаджи Генчовата, и гостите си отишли около полунощ.

VI. Разкъснало се

Дядо Либен седял на кьошка и гледал безсъзнателно към планината, а котуракът го драскал със своите остри нохти за ръкава, защото му се искало да го помилват и да му кажат: "Бре, котане, издяволил си се и изгалил си се!" Но като видял, че неговият господарин не желае даже да погледа на него, то се разсърдил, отстъпил на няколко крачки назад, направил с гърба си дъга, подраскал килима, погладил си зурлицата, полизал си длановете и пак се приближил до дяда Либена, но дядо Либен, който излязъл вече из своето търпение, хласнал своя котан бей с лахтека и котан бей бил принуден да се разсърди дотолкова, щото отишъл на покрива, за да си търси друга компания. С една дума, дядо Либен бил не на своето място и сърдил се на нещо си: "Тъй, тъй, трябва да се поговори с хаджи Генча и да се разпита добре за всичко. Работата излазя не съвсем добра. Хората не би говорили на вятъра.. Но хаджи Генчо, както ми се чини, е добър, умен и учен човек, той пее на певницата... Не, тая работа не е тъй, както е! А, ето и него.. "

В това време влязъл хаджи Генчо и извикал още отдалеч.

- Добро утро, свате! За многая лета!

И захванал да се изкачва по стълбата.

- Дал ти бог добро, свате! - рекъл дядо Либен сухо.

- Как живееш, как се поминуваш? Ох, уморих се, да го вземе дяволът! А де е моето зетче?

- Сега ще да дойде.

Хаджи Генчо седнал и захванал да разгледва дяда Либена с голямо внимание.

- Ти, свате - рекъл той, - днеска нямаш кеф: види се, че си сънувал лошави сънища. Послушай, байо Либене, какво ще да ти кажа... Ох, уморих се като старо куче. Не можете ли да ми дадете малко от старото винце, да си поглътна? Ох, уморих се.

И хаджи Генчо приготвил устните си и захванал да се облизва.

- Не, хаджи, аз няма вече да точа старото вино, аз казах да му залепят и канелките, и отдихалото.

- Е, за мене ти щеш да развалиш закона; аз те моля да ми дадеш само един бардачец.

- Нито половина; не мога да ти дам ни драм.

- Ти, свате, знай, че аз не ща да пия ново вино, аз не обичам новите вина; напиши си ти това на челото...

- Аз те не моля да го пиеш... - казал дядо Либен с такава усмивка, която приличала на молния и която предвещала светкавици, гръмотевици и силна буря.

- А аз не ща да пия ново вино и свършена работа; вашето ново вино е такъв ургут, такава мътеница, която пият само копачите и добичетата.

Последнята дума била твърде любима за хаджи Генча: с нея той наричал селските терзии. И хаджи Генчо се хванал и с двете ръце за корема.

- Ти би и цвик пинал, ала няма кой да ти го даде. Не ще баба печено прасе, защото го няма! - рекъл дядо Либен и навъсил се още повече.

- Ти, свате, ми се не хвали със своето вино - аз имам в къщата си и по-хубаво.

- Ако имаш, то си го и пий на здраве.

- Грехота е, свате, да ми се подкривяш, срамота е; я си помисли, че на второ пришествие ти трябва да отговаряш за своите грехове пред Христа, който е хранил и старо, и младо.

- А кажи ми ти: кой ще тебе да мъчи на онзи свят за твоите големи грехове? Мене ми се чини, че тебе щат да мъчат малко повечко, отколкото мене.

- Е, не сърди се, байо Либене, аз не ща да пия твоето вино: дръж го за помена си!

- Мисли, що говориш, хаджи, или аз ще да кажа на момчетата да те изгонят вън! - извикал дядо Либен сърдито.

Той не обичал да му напоминават за смъртта и веднъж, както разказват, убил един човек, който му пожелал приживе "царствие небесное".

- Мене да изгоните? Мене, хаджи Генчо, който е ходил в Ерусалим на поклонение! Не, байо Либене, аз и сам ще да си ида и никога вече няма да стъпя в къщата ви, никога... - извикал хаджи Генчо с пяна на устата.

- Много по-добре ще бъде, ако ти повече не пристъпяш през прага ми.

- И своето момиче няма да ви дам; не давам аз детето си на такива люти зверове.

- Прохандакосай се ти, богопродавецо; потъни в земята заедно със своята дъщеря; аз и сами не ща да женя сина си за твоята дъщеря - това ще да бъде добро и за душата, и за тялото, защото, ако го оженя за нея, то ще да бъде от бога грешно и от хората срамотно.

- Аз съм богопродавец, аз? Ех, лъжеш ти, Либене, лъжеш като брадат циганин.

- Не, не лъжа, ти си продал душата си на дяволите и на таласъмите: за това нещо всичката околица знае.

- Да задуши дяволът всинца ви: всичките клеветници и всичките богохулители!

И захванали се цели купове проклятия и псувни.

- Вън, чифутино проклети, вън! Да не ми си се показал още веднъж пред очите... Кълна ти се в името на св. Харалампия, че ще те задуша като куче! - вика сърдито дядо Либен.

Хаджи Генчо станал, вземал тоягата си слязъл долу; а из устата му излазяли всякакви псувни и всякакви проклятия: куче, добиче, вампирин, върколак и пр.

- Гущер, змей, богопродавец! - викал след него дядо Либен и кръстил се.

Хаджи Генчо вървял и мислил: "Пък какво ли сьм направил Либену, та се сърди като делибашин? Аз и сам вече забележвам, че тука има нещо. Децата не дохождат в училището да се учат; поповете завчера в черквата гледаха на мене чудно и страшно; - всичкият свят бяга от мене - тука се крие нещо."

Като размишлял тасе крие нещо."

Като размишлял така, хаджи Генчо се върнал назад и сторил намерение да иде пак у дядови Либенови да се обясни със сърдития старец, но не можал да се реши да изпълни своите намерения, защото и неговата глава, както всяка човеческа глава имала някаква си неопределена гордост; той се върнал дома си и намислил да пише Либену писъмце. Той извадил из раклето едно парче хартия, която останала от ланската есен, когато баба Хаджийка залепила прозорците си, извадил из пояса си дивита, който приличал на арнаутски пищов, изтърсил из него едно орльово перо, седнал на земята турски, турил хартията на коляното си, изплезил езика си и захванал да пише:

"Любезные дядо Либене, вси домочадки и чадца, здравствуйте о Господе многолетно!

Не ми е писмото за друго, а само да се разбереме как сме живо и здраво и молим бога за ваше здраве. Не подобает нам на старост разпри заводити, яко и господ наш не веле их заводити, и света Богородица троеручица не веле и свети Синай, и свети Спас, и свети Георгiи и свети Ован, и свети Врач, и все свитiи, богоноснiе и мученики не велеша. Прозрите, како глаголет господ: идите в огон вечнiи, разпри начинающiе и богохулители. Ты же, байко Либене, призивал еси дявола и ангела его, и бога прогневил еси: но аз понеже и обаче не злой и не безчинник есмь, то прощаю тебе и изпонляю слово писанiя: любите враги ваша. Ех, байо Либене, аз грешный человек хочу вопросити тебя: достойно ли за старое вино разпри заводити, хулитися и ругатися? Недостойно есть много пити вина, днес азъ и въ уста его не прiях, тьi же много его еси пил и прегрешил еси - проси у бога прощенiя, зане благословено вино, а проклято пиянство. Аз на месте твоем рек бы на момчетата все старое вино из зевникът, изнести и казал бы хаджи Генчу пiй хаджи, колико ти чрево соберетъ. Сделай же тако, байо Либене, сице и Господ вседержитель простит тебя, а дьявол изчезнетъ.

Лета от Христа 1855, а от сътворенiи мира 7392, Майя 5.

Аз, хаджи Генчо Продановичъ Кукумявка о Христе Бозе. "

Когато писмото било написано, то Хаджи Генчо го запечатал с жълт восък, защото нямал червен, и надписал го: "Сие това писмо одатися Кирiю Кирiю Либену Лудомладову, в руце, Во имя Отца и Сына и Святого Духа - многолетно " После това той повикал едного от своите ученици и дал му да занесе писмото със следующето наставление:

- Иди и занеси това писмо - рекъл той - на дяда си Либена и ако те той попита от кого е то, то ти да му кажеш, че го е донесъл един човек, който е дошъл из Цариград: ала да не чакаш отговор, а да бягаш по-скоро назад.

Но хаджи Генчо горчиво се излъгал в своите сметки. Дядо Либен не само че не запрял момчето, не само че го не попитал за нищо, но вземал писмото и хвърлил го. И така всичката реторика на хаджи Генча пропаднала напразно.

Дядо Либен в това също време бил занят с друга работа.

- Не, не, синко - казвал той, - аз ще да те оженя за Минка Ослекова ако тя и да не е дотолкова хубавица и гиздосия, то барем баща й и майка й са почтени и добри люде - тия не приличат на твоя богопродавец хаджи Генча!

- Вярвай ми, татко, че хората говорят от завист и клеветят и хаджи Генча, и неговото домочадие, ако хаджи Генчо и да е зъл и лаком човек, но той е барем умен и почтен - казал Павлин.

- Еее, синко, аз видя, че тоя нечестивец е омагьосал вече и тебе. Я помисли си - какво ми ти говориш! Прекръсти се!

- Не аз трябва да помисля, а ти да помислиш какво говориш и какво правиш: всичките люде щат да захванат да показват на нас пръста си, ни едно момиче няма да пристане да бъде моя невеста, другарите ми ще захванат да бягат от мен - говорил Павлин със сълзи на очите.

- Слушай, синко, за хаджи Генча да не ми си каза отсега нито половин дума! Я попитай ти Тонча и да чуеш какво ще той да ти разкаже за твоя хаджи Генча - питай го и помисли си какъв е тоя човек.

- А какво казва Тончо?

- Какво казва? Ти знаеш, че Тончо беше едно време и голям приятел на хаджи Генча. Веднъж тия двамата ходили заедно на Фелибе и Тончо видял със собствените си очи как хаджи Генчо чел евангелието в чифутската черкова, той видял и това как хаджи Генчо откраднал едно българченце и продал го на чифутите, за да го заколят и да се комкат с кръвта му, а най-после той видял как хаджи Генчо една нощ говорил с таласъма. Е, кажи ми ти сега: и това ли не е истина?

- Да кажеме, че всичкото това е истина и че хаджи Генчо е крив, ала и ти сега да ми кажеш: крива ли е Лила във всичкото това? Защо и за какво да безчестиме това хрисимо и добро момиче? Тя трябва да се мъчи и да пати, тя трябва да бъде оскърбена и обезчестена за това, че на света има дяволи, харсъзи, таласъми, чифути и всякакви зли езици!

- Как защо? За това, че тя е дъщеря на един чифутин, на един богопродавец и на един магьосник. Мнозина са видели, че над хаджи Генчовата къща всяка нощ се вие един огнен змей, а тоя змей, твърде лесно може да се случи, може да е залюбен за тоя Лила, както то бива всякога с най-хубавите момичета.

- А аз ще да ти кажа, че и Тончо, и неговите другари льжат и клеветят! Тия сами са змейове, жаби и гущери. Ала защо да говориме много и да мислиме кой лъже и кой не лъже! Аз ще да кажа както тебе, така и на всичкия свят, че ако всичките дяволи да би въстанали против хаджи Генча, то аз и тогава няма да се откажа от своята годеница. А кажи ми ти: какво можеш да ми направиш? Чуй, тато, каквото ти и да направиш то аз за друго момиче няма да се оженя, знай и това, че аз непременно ще да се оженя за Лила! - казал Павлин решително. - Аз ще да взема Лила, па нека да въстанат против мене всичките дяволи заедно с кир Тонча! Вярвай ми, тато, че Тончо и неговите другари са способни да измислят бог знае какво: ако това блато намисли да прави пакости, то на света не съществуват никакви гнусотии и никакви фъшкии, които би били мръсни за техните уста - техните гърла са способни да избълват и най-гнуснавите помии. Питай когото искаш, и той ще да ти каже, че евангелие се не чете в чифутските черкови - чифутите му не вярват. А за какво хаджи Генчо ще да им чете евангеиие? Но най-лошаво е това, че в нашето село лъже не само Тончо: тука лъжат и мнозина други, които мислят, че само тогава е празник, когато им се удаде да очернят нечие добро име.

- А за какво щат да лъжат хората? За какво щат тия да безчестят света? Каква полза тия добиват от това?

- А за това, тато, че тия сами са лошави и безчени хора - истината не обичат. А знаеш ли ти, че честният човек не само че не трябва да вярва на развалените злодейци, но обязан е още да ги гони, да защищава правдата, да брани угнетените и оскърбените и да тъпче под краката си враговете на истина! Аз, тато, ще да изпълня това, щото съм намислил, и ще да ти докажа на всичките нечистотии, че аз стоя по-високо от тях

- Ти, синко, говориш като философ и това ми се твърде харесва, но Лила никога няма да бъде твоя жена - казал дядо Либен и тупнал крака си о одъра.

- Ще видиме! - казал Павлин равнодушно.

- Как ти смееш, пъси сине, да противоречиш на баща си! Знаеш ли ти, че аз мога да те изпроводя на конака и да кажа на агата да ти удари петдесет тояжки? Гледай го ти как се е разхарахорил! Не знаеш ли ти, че аз ще да те убия като паяк, и пак няма да ти дозволя да вземеш дъщерята на хаджи Генча? Тъй ето!

Дядо Либен по своята природа бил човек вятърничав, сърдит и страшен; но в това също време той имал кротка душа и меко и добро сърце, той понякогаж бил способен да излезе из себе си и да убие оногова, който му противоречи, но в това също време той бил готов да пожертва и себе си за доброто на ближния си. Павлин знаял характера на баща си и оставил го да се сърди сам.

VII. И у ония хора, които са порасли в робство, понякога се появлява енергия

Свършвал се вече маят. Тъмната вечер се приближала към земята, а най-благодатна, най-отрадна и най-приспиваюша тишина царствувала на небето и на земята. Последните лучи на заходящето слънце догаряли на запад и още ярко освещали возточната страна; върховете на планините, върховете на горите, керемидените покриви на ония къщя, които са изградени по полите на планината, и керемиденият покрив на черковата били покрити с огнени пелени, а облаците, които се показали на небето, горели като ад. Там в доловете, над ливадите и над блатистите места, захванала да се спуща прозрачна мъгла; цели стада крави, биволи, овце и кози се връщали вече от полето, мукали, блеяли по дворовете и очаквали кърмило. Пилетата свършили своите песни и предоставили това занятие на славея и на момичето: славеят в някоя си градинка на сливата захванал да чурулика своята песен със затворени очи: а момиченцето пяло на хоро и викало весело с кърпата си своите другарки да заповядат да скачат. Из градините, из шумака и от реката захванала да вее прохлада, закъснялата пчелица брънчала и все още работила над полското цветице; сърченият гущер бързал и кършил се към своята дупчица като крехко момиченце, което бяга от майка си, за да го не попоще, и приготовлял се да си почине на своето легловище. Стадо щъркели оставило вече блатото и речните брегове и полетяло към небесната висота; гласът на белоглавия орел дохождал до човеческите уши и причинявал тъга; а керкенезите се вили над дворовете и със своя жедни и грабливи поглед следили след кокошките, които с крякане и кудкудякане повели своите пиленца и скрили се в кочека. На синьото небе, там, дето още не успели да го покрият облаци, захванали да се показват звезди...

Пред къщата на дяда Либена, на стола, седели два юнака - Павлин и неговият другарин Благоя - и разговаряли се за нещо си твърде горещо; тях не възхищала и не занимала чудната природа, която ги окружавала, тия нямали с нея нищо общо. Любов към природата, към пролетта, към цветята и пр. чувствува всеки; но тия биват хубави и миризливи само тогава, когато и човекът е спокоен, когато той обича, когато има приятели и когато се надее да добие щастие; а когато животът е отровен с щото и да е и когато е тежко на сърцето, то човек гледа равнодушно около себе си, а понякогаж той гледа и с ненавист на всичко, щото е добро и приятно.

- Ти пита ли сестра си в кое време ще да излезе Лила в градината! - попитал Павлин.

- Питах я - отговорил Благоя, - тя се видяла с Лила тая заран. "Щеш ли да излезеш, Лило, нощеска в градината, за да се повидиш с Павлина?" - попитала сестра ми. "Аз се боя от баща си" - казала тя. "Ако е така, то да се откажеш и от Павлина за всякога." "Ще да изляза, ще да изляза - извикала тя - и щото бъде, нека бъде! Аз за него съм готова да се удавя, без него аз не желая да живея, не ща..."

- А в кое време ще да излезе? - попитал Павлин

- Сто пъти ти казах, че до първи петли, около полунощ,

- Късно е. А взема ли си ти пищова?

- Вземах го. А от какво ти се безпокоиш така, Павлине? Да ти кажа право, аз никак не мога да те позная.

- И аз не зная какво става с мене, главата ми се върти.

Характерът на Павлина бил един из ония характери, които в тревожните минути се не стараят за успокоят себе си, а раздражават се все повече и повече, мъчат себе си и създават небивали призраци.

Дълго време двата приятеля мислили и съставляли планове, дълго време говорили тихо, дълго време се препирали и най-после станали и упътили се към хаджи Генчовата къща.

- Гледай, Павлине, да не направиме някоя пакост - казал Благоя, когато двата приятеля дошли до училището на хаджи Генча. - Ти със своя характер ще да направиш някоя беда. Всичкото село е сърдито на хаджи Генча; всеки един е готов да го задуши и да го махне от света. Не чуеш ли какви приказници са се разпръснали за него? Аз чух вчера, че тоя човек се бил родил от вепирка.

- Нека да говорят, щото искат - казал Павлин. - Аз се боя от злите езици толкова, колкото и от вепирите... Почакай, почакай, мене се чини, че петлите пеят.

В това време месечината като нарочно се показала иззади облаците и със своята сребърна светлина обляла и гори, и планини, и полета и повлякла дълги сенки от кичестите дървета. Била повсеместна тишина, която се нарушила само от лаянето на Катинка, която излязла на улицата да помирише своята съседка или да полае от немай-къде. Всичко спало и мълчало. Даже и Тончо, това коприщенско кречетало или, по-добре да кажа, тоя селски вестник, хъркал от дългия и сънувал за таласъмите. Нощта била възхитителна със своята действителна прелест: поетите и насъне не са виждали подобна прелест. Хората, у които не било безпокойствие и скръб на сърцето, спали покойно.

От стобора на хаджи Генча паднали изведнъж две сенки: едната от човек, който стоял така, щото главата му и ръцете му се облягали на стобора, а една от другиго, който му бил стъпил на гърба и чрез стобора прескокнал в хаджи Генчовата градина.

- Лило, мое пиленце, мое гургувице!

- Павлине, мой соколе, мое сърце!

И Лила в нощното облекло, с рунтава и нересана главица, се обивила и с двете ръце около шията на Павлина и в тишината се чули сладки целувки.

Не зная как ти, мили мой читателю, а аз всичко би променил, всичко би пожертвувал на тоя свят, ако само би можал само един час да премина в такова блажено упоение, в каквото се намирал Павлин в оная минута. Не всеки може да каже, че е изпитал такава една минута - не мога да кажа и аз!

- Обичаш ли ме, мое пиленце? - питал Павлин.

- И ти още питаш, мой драги, когато аз съм се решила за тебе да изляза посред нощ на това място!... Аз вече се не моля богу за себе си: аз се моля само за тебе, все за тебе. Ти си за мене най-добрият и най-милият човек, защото ти още не знаеш колко зло има и тоя свят! Аз се боя от баща си, защото съм много видяла, всичко съм изпитала.

- Моя птичко, щеме ли ние да бъдеме някога щастливи?

- Аз не вярвам, мой Павлине!

- Не, Лило, аз съм готов да направя всичко, но ти щеш да живееш заедно с мене - господ ще да ни помогне! Когато един човек очаква щастие, то нему се чини, че ще да умре, но никак няма да го дочака; така и ти, мое пиленце, не вярваш, че ние ще да бъдеме щастливи.

- А що си ти напислил да правиш, Павлине?

- Аз ще да те открадна и ще да побягна с тебе далече, далече...

- А нашите родители? Не, това не може да бъде!

В това време запял славеят.

- Послушай, Лило, как пее тоя славей - казал Павлин. - Тоя славей е природен певец, той пее само за себе си и за своята другарка, той не иска да го слушат другите, такива трябва да сме и ние с тебе. Защо ни са родители, когато тия са по-лошави и от най-лютитите врагове? Хайде да бягаме с тебе далече и да живеем тамо, както бог дал. А може ти се боиш от сиромашия. Не бой се, аз ще да работя, ще да се мъча и не ще да се нуждавам от бащините си помощи! - И Павлин се засмял от радост.

Колко сълзи са се скривали под тоя смях!

- Как ти не си се побоял да дойдеш нощеска в градината ни? Как си смеял да прескокнеш стобора ни? - казала Лила.

- Ех, моя Лило, можал ли съм аз да се удържа, когато сърцето ми е препълнено с отрова, когато то плаче и вика като дете? Тежко ми е да живея без тебе и да не смея да ти проговоря ни дума. Мило мое пиленце, аз умирам от яд. Завчера те срещнах, когато ти отиваше на реката да переш дрехите, и моето сърце щеше да изскокне из гърдите ми. Колко си се изменила, моя ластовичке, колко си измършавяла, колко си побледняла!... Като те видях така нещастна, то кажи ми: можех ли аз да се утърпя и да се не повидя с тебе?...

В тая минута гласът на хаджи Генча прекъснал Павлиновите думи.

- Хей-й-й, селяни, обирачи ме ограбиха, колят ме, режат ме, защитете ме, помогнете ми!... - викал той, колкото си може.

И хаджи Генчо в една риза дотърчал в градината и хванал Павлина, който и не мислил да бяга.

- Върви вътре, срамотнице! - извикал той на дъщеря си. - Аз ще ти покажа кой е баща ти!

Лила заплакала и отишла си.

За една минута всичкото село изскокнало на улицата и всеки припкал към хаджи Генчовата къща: кой с фенер, кой със свещ, кой с пушка, кой с кол, кой с ръжен, кой с кобилицата, чегато всичките тия юнаци се събирали да се бият със султанските низами или да избият побеснелите кучета.

- Ето обирача, селяни, вземете го, водете го, бийте го, затворете го в конака; той насмалко щеше да ме заколи, той щеше душицата ми да вземе! - викал към селяните хаджи Генчо и влякъл Павлина.

Но селяните стояли на местата си, мигали като телета и гледали равнодушно: тая челяд, която се приготовляла да вземе Силистра на юруш, разбрала каква е работата и решила се да бъде неутрална. Дошли сеймените, билюкбашият и агата, вързали Павлину и ръцете, краката и завели го в конака с викове и с шумотевица.

На другия ден в конака произходило важно събитие. В една из стаите, която била облепена с вар още тогава, когато била направена, т. е. в делибашийските времена, седели долу на килима агата, коприщенските чорбаджии, кадията, хаджи Генчо и дядо Либен. Хаджи Генчо гледал на дяда Либена кръвнишки, а дядо Либен се въртял насам-нататък и весело се ухилвал, чегато той с тая усмивка искал да каже: "Видите ли какво е нашето коляно! Нашите юнаци пред никого не преклоняват коляното си."

Пред съдиите стоял Павлин. Ръцете му били везани, но той гледал на своите мъчители горделиво; от неговто умно чело текъл изобилен пот, но тоя пот не текъл от срам, а от яд. Кадията махнал с ръка и съдилището захвакало своите занятия.

- Откраднал ли си пари от хаджи Генча? - попитал кадият.

- Не съм.

- А защо си ти прескачал в двора на хаджи Генча? Какво си ти правил в неговата къща посред нощ?

- Той и сам твърде добре знае защо съм аз ходил в неговата градина... Мене не трябват пари, защото аз, и баща ми сме богати хора.

- А хаджи Генчо казва, че ти си му откраднал пет хиляди гроша.

- Ако дядо Хаджия иска да му дадеме пет хиляди гроша, то аз и моя баща сме готови да му дадеме десет; но аз ще да повторя пак, че ако и да съм влязъл нощеска в къщата на дяда Хаджия, то съм влязъл съвсем за друго. Аз мога да ви се закълна... Ако хаджи Генчо каже пред мене, че аз съм му откраднал пари, то му се моля да си вземе думата назад, защото другояче аз никога няма да му простя и насила ще да го накарам да каже истината.

- А защо си ходил в къщата на хаджи Генча? Разкажи ни и ние ще да те пуснеме - казал кадият.

- Защо е ходил? Разбира се, че да си поиграе с неговата дъщеря - казал дядо Либен и изкикотил се. - Когато бях аз млад и зелен, то правех и по-чудни неща Павлин се е изметнал на мене.

- Истина ли казва баща ти? - попитал кадият.

- Тя е моя годеница - отговорил Павлин.

-Да ме простиш, да ме простиш - извикал хаджи Генчо. - Ако тя и да е твоя годеница, но аз по-скоро ще да я закопая жива, в манастира ще да я изпроводя, а никога няма да я дам тебе, ти няма да я видиш като ушите си!... Аз на хайдутин не давам дъщеря си! - казал горещо хаджи Генчо и закашлял се.

В това време хаджи Генчовица вовела Лила.

- Тато, моля ти се, дай на тоя безсовестен човек, дай на тоя калпазанин пет хиляди гроша, а аз, аз ще да го накарам да замълчи, аз ще да затъкна неговата глътка! - викал Павлин със сълзи на очите, ако тия сълзи и да блестели като сълзите на тигъра; но когато той видял своята невеста, то лицето му се изменило и той извикал със страшен, но покорен глас:

- Ако сте вие хора, а не зверове, то ви моля да бъдете по-милостиви. Аз съм уверен, че вие няма да ми направите зло! Никаква сила, никакви мъки, никакви тумруци не са в състояние да ме отделят от нея... Аз ще да захапя със зъби оногова, който се досегне до нея...

- Юнак си, мой синко, юнак си! Тъй те искам! Аз никога не съм мислил, че ти приличаш на баща си! Отсега аз съм готов да направя за тебе всичко, щото и да поискаш от мене; аз ще да дам на хаджи Генча пет хиляди гроша, а ние ще да поживееме и без неговата дъщеря.

- Ти по-добре кажи, че си имал "работа" с хаджи Генчовото момиче и тогава хаджи Генчо нищо не може да ти направи - така казва законът - пошепнал Павлину агата на ухо; - другояче хаджи Генчо има власт над своето чедо и има право да прави с него, щото и да поиска. Гледай да не останеш без невеста.

- Никога аз няма да очерня името на едно честно момиче и каквото бъде - да бъде! - казал Павлин високо.

Агата пошепнал и Лили нещо си, но тя трепнала, почервеняла и проговорила твърде тихо:

- Аз не мога. Нека ни отбрани господ!

И сълзи като град потекли из очите и.

- Аз ви съжалявам - казал агата и отдалечил се.

- Не, не, тая работа не може да се свърши така - извикал дядо Либен, когато той чул що говори агата.- Кълна ви се в името на всичките светии, че Лила ще бъде жена на моя син и моя снаха или аз да не бъда Либен, а голомех.

Лицата на двата младоженека се засветили от радост, но изведнъж пак добили по-напрежното си виражение, когато кадият проговорил:

- По закона Павлин е длъжен да заплати хаджи Генчу пет хиляди гроша, а хаджи Генчо трябва да вземе момичето си и да прави с него, щото иска. Момичето с само годено. Развежете Павлина ръцете! - казал той на сеймените, които стояли при вратата.

И съдопроизводството се свършило.

Лила и Павлин стояли като убити, на лицето им се огражало голямо страдание, тия гледали на дяда Либена, но той мълчал и хапал устната си. А хаджи Генчо? Хаджи Генчо бил твърде доволен, че е можал да покаже пред света доколко е голяма неговата отеческа власт, и ухилвал се като сатана.

Когато събранието станало накраки, то хаджи Генчо с жена си и с дъщерята си тръгнал към къщата си; а дядо Либен вървял заедно със сина и говорел му.

- Не грижи се, синко, аз ще да ти помогна в твоето нещастие. Аз съм длъжен да ти помогна като всеки баща, да го вземе дяволът! Ние, както в старо време, ще да събереме отмичари, ще да нападнеме на хаджи Генчовата къща и ще да откраднеме годенчката ти. Ха-ха-ха! Как ли ще да побеснее хаджи Генчо! Ще да му покажеме ние кои са Лудомладовците! Добра работа ще да бъде, мой синко! Аз през своя живот не една сватба съм направил с отмичари.

- Но хаджи Генчо е сърдит на нас и ще да изпълни своите заплашвания: той ще да прати Лила в манастира.

- Ех, голяма работа! Ако той прати дъщеря си в манастира, то и аз не съм нито бездушен камък, нито мокра кокошка! Нека тия да не мислят за мене, че аз се боя от нещо на тоя свят. Аз и манастирските стени мога да обърна нагоре с темелите; а моят син пак ще да добие това, що е намислил да му даде баща му. Бъди само мъж, а не бабичка, защото, ако захванеш да пъшкаш и да ревеш, то ще да те оставя, бога ми ти казнам, ще да те оставя!

VIII. Заключение

Срещу летни Свети Атанас момичетата и момчетата излезли около полунощ на улицата и очаквали да чуят как свети Атанас ще да се качи на планината и как ще да запее:

Ела, зимо -

мина лято -

и донеси

дълги нощи

със седенки,

със преденки!

Захванало да се разсъмва. Превестниците на слънцето, леките облаци, които били гонени от северния вятър, захванали да слазят по повърхностите на Витоша, която високо повдигала своята глава над Самоков; гората се събудила и захванал да шуми. Весело ревал Искър и с пяна бързал на доле от Рила планина, захванали да чуруликат белогъските, захванали да крещят щурците, захванали да гракат гаргите и всичкото хвъркато царство зачуруликало и запяло. Ето, там се послушало гръмовитото и дебелото мукане на кравата ней отговорил бикът, нему - биволът, в съседните огради заблеяли овце и запърхали кобили, а айгърите захванали да цвилят като пияни чорбаджии, които се връщат от сватба. Но ето че и всичкото градско петелско население захванало да кукурига, а най много се драл един герест петел, който имал и по голям харем и от Омерпашовия; из няколко комина захванал да излазя дим...

Край Самоков се намира едно старо здание, което е окружено с различни овошки. Тая градина, която е насадена от христолюбивите манастирски затворннци, без преувеличение може да се нарече земни рай. В тая градина били кьошкове, уплетени от лози чудни, роскошни трендафили, разноцветни георгини, лалета, божури и возхитителен бял крем там падали по земята кадифени сочни праскви и кехлибарени кайсии тука са расли още гигански орехи, кестени, круши, ябълки и мушмули. А най-повече тоя рай бил рай за това, че в него се намирал Павлиновият ангел.

Зади манастира за дърветата били везани пет коня; три въоружени момчета седели на тревата и мълчали, а при тях лежал дядо Либен.

- Колко е часът? - попитал дядо Либен Благоя, който се разговарял полека с Павлина. - Проклетата бабичка каза, че калугерките всяка година излазят да чуят песента на свети Атанас и че ние можеме свободно влеземе в манастира и да откраднеме Лила; а нощта се вече преминува... Да ни не излъже старата чума; аз й обещах сто гроша. Я погледайте, момци, не иде ли някой?

- Тъмно е още и не види се. Скоро ще да захване да се разсънва и както ми се чини, калугерките ще да се упътят вече към черкова - казал Благоя.

На тоя чуден свят се намират такива личности, на които човек никак не може да погледа равнодушно; вие се радвате, когато тия се отдалечават от вас; а техните керкенезки очи се намира нещо злобно, нещо тежко, нещо убийствено. И ето, една из тия личности излязла сега пред дяда Либена; но тя се показала и нему, и Павлину ангел утешител.

- Нека момчетата да идат в градината, а ти ми дай стотях гроша - казала бабичката.

- Вървете, юнаци! - казал дядо Либен на момчетата; но тия го не чули, защото отдавна вече били там, дето трябва.

- А ти, стара брантийо, почакай тука, доде се върнат момчетата с момичето, защото очите ти гледат не на добро, ти си кадърна да ни излъжеш.

Лила чакала в градината и треперала от страх, но когато видяла Павлина, то се спуснала, прегърнала го и заборавила всичко.

- Хайде да вървим, мое сърце! - рекъл Павлин и сладко целунал своята годеница.

- Аз се боя, мой мили! Какво щат да кажат хората?

- А за какво ти са хората? Баща ми е съгласен да се вземеме, а с другите хора ние, мое пиленце, нямаме никаква работа. Хайде, не бой се, аз съм с тебе!

И той грабнал своята годеница и прескокнал през дувара, а Лила, която отдавна вече зарязала всичко, прегърнала своя годеник и заборавила се в неговите обятия. Но когато първите впачетления преминали и когато тя се поокопитила, то рекла:

- А де щеме ние да идеме, Павлине?

- Ние ще да идеме в Пловдив при леля Стойка и там ще да се венчееме... Когато ние се венчееме, то баща ти няма над тебе никаква власт. Знаеш ли ти това? Ние ще да бъдеме вече мъж и жена!

- А кой е още с нази?

- Баща ми и кумът ми.

- Господи, нима дядо Либен се е завзел да ни помага? Да ти кажа право, мене ми е твърде чудно! Е, хайде да вървиме.

Дядо Либен посрещнал сина си и снахата си, прегърнал ги и рекъл:

- Е, хайдете сега да вървиме, а то скоро ще да бъде погоня. Ех, младост, ех, сърце, и ти някога си тупкало сърчено в гърдите ми!

С тия думи дядо Либен седнал на коня, а Павлин и Лила му целунали коляното и плакали, и смеяли се от радост. Дядо Либен обърнал лицето си към другата страна: той и сам плакал като детенце.

- Няма, няма на света по-сладко нещо, отколкото да направи човек добро - казал той. - Ако да не беше агата, то аз щях да погубя сина си. Бъди благословен хилядо пъти, добри човече, ако и да си турчин.

Лила с помощта на Павлина се качила на коня и вземала в ръцете дизгините - и скоро конската тупурдия изчезнала и оставила и града, и манастира.

***

В къщата на хаджи Генча дванайсет попа осветили вода и поръсили всичкия двор заедно с хамбарите и кочеците и както говорят, изгонили таласъма. Хаджи Генчо всяка неделя и по големите празници обядва у дядови Либенови; но не иска вече от старото винце, а пие онова, което му дава Павлиница; даже петте хиляди гроша, които вземал от дяда Либена, той харизал на унучето си.

Такава е човеческата натура! Хората заборавят всичко, даже и угризението на своята собствена совест.

 

  Мамино детенце

I.

Който не е видял новосадската лития, който не е прочел Максима Изповедника, който не е ходил в Бачковския манастир, който не е ял "шкембе-чорбасъ" в Цариград, който не е живял у мадам Клайн в Болград и който не е пил казанлъшка гюлова ракия, - той нищо не знае, от нищо не отбира. Ах ти, моя люляно, ти казанлъшка гюлова ракийко! В твоите алкохолни искрици се скриват стотина тома из най-знаменитите епохи на българската история, които са пълни с хиляди велики с славни подвизи, с Димостеновски красноречия, Aтиловски походи, с Ватерловски сражения и пр. и пр. Който те е пил веднаж, той никога не може да те заборави, а който те попива честичко, той оставя в българската история по няколко извънредно важни психологически революции. И аз съм те пил някога си, и аз съм се наслаждавал от твоя аромат, и аз съм имал удоволствие да изпитам твоята приятност... Ох, вярваш ли, и до тая минута помня твоите животворящи сили и твоето нравствено и физическо значение. Когато те пият смъртните богове, то усещат такава забележителна приятност, каквато не усеща даже и онзи, когото гладят вечер преди да заспи по петите, нито пък онзи, комуто Господ Бог е помогнал да получи наследство от непредвидена страна. А каква е твоята бистрота, каква е твоята белота! Сребро, брилянт, сълза, капка от роса, хрустал, който виси в черкова на полиелеите... Вземете билюрова чаша, измиите я добре, налейте я до половина с тая божествена влажност, закрийте с два пръста лявото си око и погледнете в нея с дясното... Охо-хо-хо, сълза, да я вземе дявол! Разбира се, че ако всичкото това да не би било доложителна математическа истина, то казанлъчени не би били казанлъчени, а били би... например сопотненци или калоферци, а галоган-бейовците не би могли да наторят с имената си всемирната история. Тъй е то! А Захара е седнала, та ни се гордее със своите милинки, Ени Захара - със своите саралии, Пловдив - със своите кокони и с киселото мляко на арапина при шадраванът, Търново - със своите ханове и с "Малтичкината песен", Габрово - със своите похлупци и с каменния мост, Едрине - със своята халва и със своето народолюбие, Цариград - със своя рахат-локум, Станимака - със своето калугерско произхождение, Ахело-Бургас, - със своята солена риба, Русчук - със своите калдаръми и Краставо село - със своите тикви! Смешни градове, смешни граждани! Ако не е възможно да сравняваме Париж с Женева и Лондон с Оряхово, то не е възможно да сравняваме и Казанлък с... с какво и с кого би вие желали? - да речем с Дъбене.

Но Казанлък има и друго още по-важно преимущество... Въобразете си, че вие сте пътник и че влазяте пръв път в тоя трендафилен град. Гледайте добре. Аз ви уверявам, че първите ваши впечатления ще бъдат обворожителни. Захваща се майската пролет, дърветата се накитват с нежни и крехки листенца, полето се покрива с цветя, славеи сладко пеят, пиленца чуруликат на дясно и на ляво, всичко става весело, мило и прекрасно, даже и воздухът се напълва с някаква си успокояввща безметежност; а между всичко това, като Венера между своите нимфи, се червенеят трендафиловите градини и употребяват всичките си усилия да погъделичкат носовете ни, да изнесат на вид своите свърхестествени прелести и да ни покажат своето превъзходство в природата...

Но и това още не е всичко. Ако обичате прелестите на природата, то обърнете своето внимание и на млекопитающето се царство, а именно на Евините синове и дъщери, на които доволно често завижда трендафилът и които имат пълно право да се нарекат царьове и царици на природата. Черни очи, вити вежди, бели лица, хримизни бузици, алени устници, дълги клепачи, тънки снаги, високи гърди... Ох, не говорете ми повече, защото аз имам обичай да спя по много и да сънувам различни сънища... Ако ви се случи да идете в Казанлък, то вежете сърцето си с козиньова ортама, защото твърде лесно можете да останете без кръвочистител... Вас ще да окружат няколко миловидни ангелчета, ще ви погледнат няколко очарователни очи, ще да ви се поусмихнат няколко нежни устеца, и, всичкото това се отличава с такова ангелско виражение, и всичките тия неща блестят с такава кротост, щото само по знак вие свободно можете да им дадете сърцето си. С една дума, който от вас и да би погледал на тия гиздави създания, които растат, младеят и стареят в този земни рай, той непременно трябва да си зададе въпрос: защо аз не съм се родил, защо не съм израсъл и защо да не умра в тоя град?

Бил мая месец. Ако природата през тоя месец и да е богата почти навсякъде, но ние, както казах вече по-горе, не смееме да сравняваме с Казанлък ни най-прелесгнииге страни под ясното небе, защото е страшно да не оскърбиме трендафила и алените устници на казанлъченките Слънцето се показало на восток и простряло своите златни лучи над райската градина, из която се разхождали няколко стотини млади и крехки създания. Казанлъшките момиченца събирали трендафил. И всичките тия ластавички пеят, подскачат, смеят се, радват се и напълват воздуха с различни възклицания! Не зная вие как, а моя милост никога не би са отказала да поживее между тия весели чучулиги барем един ден, барем един час... Разказват, че казанлъчени, а особено казанлъченки, мислят и работят под влиянието на своите минутни впечатления и че тяхното непостоянство, което прилична росата в техните трендафилени градинки, не са в състояние да унищожат ни старостта, ни тежкият живот, ни страшната действителност. А от какво произхожда всичкото това? От растителността, която ги окружава. Трендафилът живее малко, но неговият майски живот има повече сладки минути, нежели многолетното съществование на върбата. Ако е живот, да бъде живот, а ако е дрямка, - да бъде дрямка-средата никога не може да се нарече блаженство. Казанлъчени имат пълно право.

Под една кичеста круша в една от трендафиловите градини било постлано черно-жълто китено чбрдже, на което седели две лебеници или, както ги наричат казанлъчени, две дини, които представляват едносъщност и неразделност, или, да кажа по-понаятно, едната лебеница, която била твърде голяма и малко продълговата, седяла на черджето, а другата, която била малка и туплеста, седяла на първата лебеница, така щото от тия две разновидни лебеници произходило едно неразделно мазно тяло, което се наричало Нено чорбаджи. Но аз заборавих да ви кажа, че голямата лебеница е била облечена в копринена риза, в ленени гащи и в бяло копринено, с червени пръчици елеченце, и че малката лебеница е била покрита с бял фес. Голямата лебеница се повдигала нагоре и отпускала се надоле твърде затруднително, а когато произходило това, то на малката лебеница се отваряла някаква си дупка, над която стърчели две дълги бяло-черни урезалки козина, поимала и изпускала воздух и клокала така поетично, чегато в голямата лебеница се намира цял вулкан. Но малката лебеница имала още две приемущества: на нея стърчели три червени подлоги, които носили название уши и нос, и две черни точки, които в общежитието се наричат очи, а по манастирите - светила. Изведнаж черните точки, които до това време били сънливи, шавнали насам-нататък, и издупката изскокнали няколко потока лава, между които се зачули следующите думи:

- Иване бре, ела сам!

Пред лебеницата се изправил един млад и гиздав момък, който принадлежал в числото на ония нередки същества, които се наричат сеизи и които умеят да мълчат, да се въртят на пета, да се занимават с нищо и да ядат останките от чорбаджийския обяд. Аз не ще ви разказвам какво виражение е имало лицето на тоя млад човек и с какво е бил той облечен, защото, както ви казах вече по-горе, подобни личности вие можете да срещнете всеки ден и всеки час и защото тия не съдържат в себе си нищо особено, следователно ние можеме да ги наречем н и щ о.

- Де е Никола? - заклокал вулканът и долнята лебеница се повдигнала цяла педя нагоре.

- Отидоха със Станчовото момче да търсят врабчета - отговорило нищото.

- Аз хилядо пъти съм ти казвал да го не оставяш да ходи сам... Вие слушате само тогава, когато ви кръстосват със суровицата. Иди при детето!... А де е чорбаджийката?

- Тя си почива под крушата.

- Нека си почине... Иди и доведи Никола. Не оставяй го сами! Гледай с четири очи... Не оставяй момичетата да седят и да лапат мухите. Парици им се плащат. Удряй! Тия хора нямат ни срам, ни очи. Париците ти вземат, а работата ти оставят за Петровден! Иди при детето.

Иван тръгнал към стария кестен, но голямата лебеница, с помощта на малката, му заповядала да се върне и да приеме още няколко мъдри съвети и наставления.

- Ти го не гони: гледай да не падне и да се не убие... Кажи му, че го викам аз. "Баща ти те вика да ти даде ново гроше" - му кажи. Кажи му, че съм хванал пиле. Иди при чорбаджийката и кажи й да не лежи под крушата. Под крушата сянката не е гъста. Кажи й да се пренесе под големия кестен. Пренеси и моята постелка!... Или чакай, не ще ми се да се местя. А ракията изстуди ли се?

- Аз мисля, че се е изстудила, - отговорило нищото.

- Ти мислиш!... Хиляди пъти съм ти казвал да не ми отговаряш така. И в Филибе те водих, и в Захара те пращах - не можа да станеш човек! "Трябва да се е изстудила, чорбаджи!" -тъй трябва да кажеш. Кажи де!...

- Трябва да се е изстудила, чорбаджи, - отговорило нищото.

- Иди и донеси я!...Кажи на чорбаджииката да дойде при мене. Набери малко череши за мезе... Хайде иди и намери детето...

Нищото тръгвало още веднаж, и дваж, и триж, но лебеницата го връщала назад и клокала с различни звукове, и когато вече била дадена и шестата заповед да върви, то откъм северната страна се показало такова едно нещо, което накарало нищото да се запре още веднаж, а лебеницата да замълчи и да се приготви да слуша чуждите заповеди така също, както нищото слуша неговите. Това нещо, което имало голямо сходство с ония двоеноги животни, които от своята страна имат сходство с други едни животни, които се огояват за Коледа, е била чорбаджийката. Но преди да ви опиша добрите и лошавите качества на тая още доволно апетитна госпожа, аз тряба да се върна (така правят всичките романисти) назад и да ви разкажа за нея някои и други исторически подробности.

На тоя свят съществуват голямо множество чудни и непостижими личности. Гледаш ги - няма нищо, разгръщаш ги - не виждаш нищо, говориш с тях - не излазя нищо, анализираш ги - не намираш нищо, но сляпото щастие се търкаля над тях, пияната съдбина пръска между тях своите дарове и награждава ги с изобилие, а шантавите случаи им кукурикат на прага всяка заран и всяка вечер. Чудно! Един от тия щастливи или случайни херои е бил и Нено чорбаджи. За да си обясниме как тоя ограничен и слабохарактерен човек е успял да надои толкова голямо количество злато и сребро, ние сме длъжни да потърсим из природата някое сравнение, защото ни един важен психологически вопрос не може да бъде решен вярно и правилно без съдействието на естествените закони. Помислете си, че вие сте камъче и че природата или вашата орисница е изнесла на бял свят и хвърлила ви е в Тунджа, но хвърлила ви е така, щото вие сте имали случай да избегнете и от ситния пясък, който доволно често затрупва щастието на множеството малки камъчета, и от големите камъни, които доволно често притискат малките самолюбци и не дават им да се повдигнат во веки веков. С една дума, въобразете си, че вие сте паднали на добро място, че Тунджа в това време е имала доста вода и доста сила и че вие сте се търкаляли от Калофер до Казанлък без никакви препятствия и без особени трудове. Същото бива и с човека. Най-напред случаят му дава малко, това малко довежда при себе си друго малко, двете малки се съединяват с третьото множко, третьото множко се жени за четвъртото много, четвъртото много ражда множество малки много, и така нататък, и вие един ден виждате, че онзи човек, който по ваше мнение не е бил способен да напои нито циганско магаре става богат, важен, горделив, "знатен", "славен" и прославен чорбаджия. Така се случило и с Нена, когато аристокрацията наричала кир Нено, демокрацията - Нено чорбаджи, а средните - челебият. На двайсет и пет годишната си възраст той имал повече от сто хрляди гроша чисти пари, а в онова време, за което ви разказвам, на тая сума са завиждали даже и пловдивските бегликчии.

Кой е бил баща и коя е била майка на кир Нена, имал ли е той някога баща и баба, на тия вопроси и до днес още не е отговорила казанлъшката генеология, ако казанлъчени и да имат множество бивши и съвременни писатели-критици. Из преданията, които са се съхранили в любознателната глава на поп Стояна, аз можах да извлека само това, че, когато Нено попипал, погледал и изброил своите сто хиляди грошовци, то намислил да се ожени. - "Но моята жена тряба да бъде една у майка, защото аз нямам родители", помислил той и захванал да търси. Стотях хиляди гроша, които са най-убедителната сваха под ясното небе, изпълнили неговото желание твърде скоро. На втората неделя после Петровден Нено бил вече оженен за дъщерята на Димитра Хлапарът, който след време оставил на своя зет три дюкяна, една къща, гюлова градина и две алени устни. Сладостта му била голяма! После женитбата Нено чувствувал неизказано и искрено блаженство: каква е у него чистота, каква е у него топлота, какво е у него спокойствие! Всичко гледало на него весело и щастливо: и таванът, и одърът, и свещникът, и ръкавите му, и саханите, и лучникът, и белите нагръдки на жена му, които час по час дохождали при него и сядали на миндерлъчето... Истина е, че неговате гургувица повече мълчи и не гургулика, - но това именно е и потребно на Нена, който не желае нищо друго, освен тишина и спокойствие.

- А бе - казва тя, - аз ходих у кръстничини и помолих я да ни хариже това гърненце. Я погледай; какво е то хубаво!...

- Истина е хубаво - отговаря Нено и целува жена си.

И пак тишина и спокойствие. Но гърнето се занася на мястото му, нежната съпруга дохожда изново, усеква свещта, запалва кандилото пред иконата, предлага на мъжа си някой вопрос получава отговор, целуват се, - и пак тишина и спокойствие. Мълчанието на жена си Нено обяснявал с това, че и ней, както и нему, са скъпи тишината и спокойствието, и че всичките нейни способности са обърнати на това, щото всяка една минута да бъде посвещена за ползата на тая тишина и спокойствие. А с какъв нежен гласец говори тая гургувица за изпросеното от кръстница гърненце! В тоя глас се чуе и любов към Нена, и ежеминутно старание за неговата тишина и спокойствие...

Жената на Нена е една от най-честните изпълнителници на онова значение,което й е било внушено още от малолетството в родителската къща с ежеминутни примери из действителния живот и която се основава на това, че "трябва да се внася, а не да се изнася". Тая теория, която гледа на живота като на възможност да бъде събрано и спечелено колкото се може повече, накарва множество жени, които в младостта им е възможно да бъдат задомени насила за някой петдесетьогодишен вдовец, но които не е вече възможно да изтеглите из обятията на тия старци с никакви клещи, защото тия изведнаж стават черни робини надумата "да спечелиме", която е най-главната религия на техните мъже, - стават мравки или безизключителни "дай ми". Такава е била и жената на Нена. Нейното хубавичко и мазничко лице е било почти всякога сериозно, мълчаливо, навъсено и замислено само за това, защото в главата й са се въртели важни въпроси, като например, колко сол да се тури на зелето, как тряба да се съхранят пресни яйцата, с какви способи да се изпроси още едно гърненце, как да се умалят домашните разноски и пр., които не й давали нито две минути време за нарушението на домашнята тишина и спокойствие... С една дума, главата на Неновата жена и ден и нощ прела и тъкала само за три жизнени начала: да не излазя из къщата им онова, щото би могло да остане в нея; да се не дават двайсет и осем пари, когато могат да се дадат двайсет и седем; да се не доплаща или съвсем да се не плаща на ония, които не могат да ни накарат насила да им платиме... Ако Нено плащал някому дълга си, то неговата съпруга искрено съжалявала, че това се е случвало действително... В нейната глава доволно често се въртели такива мисли: "Добро би било да не плащаме на работниците. Всяка година би ни оставали по десет хиляди гроша... А нам всеки тряба да плаща... Aко аз да би намерила на пътя сто хиляди гроша, то би ги скрила и никому не би ги показвала. Нека седят закопани в градината. А ако намеря само сто гроша? - И тях ще да заровя в градината - в гърненце ще да ги туря и ще да ги закопая... Или не в гърненце, а в някой дрипел, защото гърнето чини шестдесет парици. А ако намеря пръстен? - Него ще да продам..." И множество още зрели и практически мисли се провирали през мозъка на тая знаменита жена, ако тоя процес и да произходил без волнение, без страстни увлечения и без напразни разговори, защото спокойствието и тишината са седели вече доволно яко на своите престоли.

- А бе, ти пиеш скъп тютюн - говорила нежната съпруга на мъжа си и целовала го опоително.

- Истина е скъп - отговарял Нено.

- Купувай по-евтин - казвала разумната и економната жена и целовала го още веднаж.

Нено нямал сила да се откаже нито една минута от домашната тишина, и купувал по-евтин тютюн.

- Виното е скъпо тая година - говорила Неновица.

- Истина е скъпо - отговарял Нено.

- А механджиите ви го продават още по-скъпо - продължавала Неновица.

- Истина ни го продават още по скъпо - продължавал и Нено.

- А ти не ходи да пиеш в механата и да черпиш казанлъшките чапкъни - съветовала Неновица. - Пий си дома. Нашето вино е десетьогодишно... Цели двайсет бъчви се намират в зимника. Продай половината!

Последният съвет се не харесал на Нена и той се решил да защити своята крепост, но тишината, спокойствието и задебелялото вече лице на съпругата му одържали такава блестяща победа, каквато не е одържавал ни Наполеон I, ни Атила, ни Тамерлан. Не преминала нито една неделя, а Нено захванал вече да осъжда своите по-напредни приятели, че тяхна милост се скита по кръчмите и по кафенетата, че харчат парите си напразно, че се карат между себе си като цигани й че не знаят де да се дянат... И в това време той чувствувал, че има право да им се смее, защото в неговата къща владее тишина и спокойствие. Когато имал нейде работа и когато се връщал назад, то отварял вратника, разгледвал двора си и произносил:

- В моята къща е рай - райска тишина.

Влазял в стаята.

- Свърши ли? - го пита Неновица, па сяда до него на миндерлъчето и захваща да шие мъничко ризленце.

- Свърших - отговаря Нено и отрива своята горна лебеница.

- Аз уших вече ризлето - казва нежната съпруга.

- А за кого шиеш това ризле? - пита Нено и подмигва значително.

Неновица мълчи и продължава да шие, като всяка жена, която е предусмотрителна.

"Ах, какво свето виражение се е появило на лицето й!" - си мисли Нено и пита готов ли е обядът.

Ето каква е била младостта на двете лебеници и на тяхната съпруга, които аз мисля да разложа и да изследовам химически, анатомически и исторически в следующата глава.

II.

Когато Неновата половин душа седнала до дясното коляно на своя съпруг, то изпуснала две доволно силни издъхания, които имали извънредно сходство с издъханията на ония животни, за които аз говорих вече в първата глава, или с издъханията на ония присноблажени калугери, които са имали щастие да изядат една ока фасул, един сахан със джуркан боб (полеян отгоре с една добра пропорция дървено масло) и три литри шаранова риба, и да изпият две оки бяло и една ока червено вино. Из всичко се видяло, че гениалиата економка не обича големите горещини, от които нейното мазно тяло изпущало голямо количество пот, а тоя пот доволно често е накарвал даже и Нена чорбаджи да си затъка носа.

- Горещо ли ти е? - попитал Нено.

- Горещо ми е - отговорила Неновица.

- А поспа ли? - попитал Нено.

- Проклетата горещина ми не даде да заспя - отговорила Неновица.

- Полегни малко при мене.

- И при тебе е горещина.

- А ти иди под големия кестен.

- И там е горещина. А защо ти не кажеш да пресечат големия кестен? Десет коли дърва ще да натовариме... Той вече не ражда... Ох, горещина! Поп Илия прочете в евангелието, че всяко дърво, което не принася кестени, трябва да се отсече и да се изгори... Проклетите мухи се вовират в носа ми!

После тия важни разговори, които имали тъждествено сходство с текста на катехизиса, т. е. които се състояли само от въпроси и от отговори с доволно малки изключения и с доволно практически заключения от страната на економическата жена, двата съпруга захъркали така щастливо, щото вулканът се разярил до последните граници, захванал да работи деятелно и лавените му потоци били до толкова изобилни, щото, ако нещастните градове Херкулан и Помпея да би се преместили даже и на върх Неновата брада, то и в такъв случай тяхната съдбина би била печална; а между двете алени устници на Неновица, които лежели по средата на две бели полушария, произходило нещо неопределено, което имало малко сходство с ония духала, с които се служат само калайджиите...

В това също време Иван, който бил доволно бърз човек, изпълнил три доволно тежки обязаности: първо, той отишел при работничките, казал им да работят по-сръчно, изгледал по-старите кръвнишки, рекъл няколко наплюнчени думи на младите, подмигнал няколко пъти на по-хубавите и засукал мустаците си; второ, той намерил господарския син, който гонил в една ливада чуждите гьски, помогнал му да им изскуба перата, казал му да иде при баща си, че той (Иван) е намерил гнездо от косери и пр. и пр.; третьо, извадил из кладенеца кофата, в която се намирало едно доволно голямо стъкло с гюловица, и дошел при своя повелител.

- А де е гнездото? Де е врабчето? Ти ми каза, че татко е хванал врабченце... Де са косерите? Иван кован, цигански топан!... Иване бре, магаре бре, качи се на черешата и набери ми малко черешки! Дай да ти се кача! Чакай!... Ти си моя кон... В твоята глава, казва татко, мътят еребици...

После тия благонравни изречения, с които се отличават почти всичките галени, огоени и отхранени чорбаджийски деца, Никола воврял десния си крак в джоба на Ивана, хванал се за рамото му и пожелал да го възседне; но млекопитающето се нищо не очаквало подобна бомбардировка, шавнало и чорбаджийското дете паднало на земята. Произлязла доволно живописна сцена. Измаменият херой изревал като заклан, хванал "нищото" за ръката и захапал го за палеца до толкова изкусно, щото доволно голямо количество кръв влязло в устата му и почугуркала по брадата му. Чорбаджийката се пробудила.

- Какво е? Що е? Кой ти разкървави устата? - питал вулканът и по лицето му текли едри капки пот.

- Ела, мами, ела сине! Кажи ми кой ти разкървави устата? Не плачи сине! - говорила нежната майка и протягала се така сладострастно, щото, ако Нено да не би почесал бедрото си, даже и сам Юпитер би се преобразил на лебед или барем на бяло биче.

- И-и-и-ван, Иван ме х-ла-сна. О-ле-леле, мам-мам-ко, убих се- говорил чорбаджийският син и лицето му било червено като божур.

Вулканът и неговата благочестива съпруга се разярили до такава степен, щото Иван, който употреблял всичките си сили да им докаже своята невинност или да им разясни, че кръвта, която се намира в устата и по брадата на сина им, в негова собственост, бил длъжен да претърпи корабокрушение и да иде на "реках Вавилонских да плаче алилуия".

В това време Никола имал повече от единайсет годин, ако майка му, като всяка майка, която желае да бъде млада, и да говорила, че на Спасовден му се е изпълнило деветьото лято.

- А аз мисля - говорила някоя нейна роднина или някоя нейна приятелка, - че той е малко по-големичък.

- Ако не вярваш, то питай поп Илия - отговаряла майката.

- А поп Илия ли го кръсти? - питала приятелката.

- Кръсти го поп Иван Славеят - отговаряла родителницата.

- А нема ти не знаеш, че поп Иван не служи и не кръщава повече от десет години? - говорила немилосърдната критичарка, която имала слабост да не разбира, че хубавите жени не обичат противоречия и в други отношения.

- Какво поп Иван? За какво и защо ми е твой поп Иван? Аз не ща нито да зная за поп Ивана. За поп Ивана и за поп Желязка е срамота и да говори човек - говорила чорбаджийката като всеки човек, който иска да замаже захванатия разговор и да му даде друго направление. - Знаеш ли ти, какво са направили поп Иван и поп Желязко на Великден в новата черкова? Напили се и двамата и дошли да служат на втора пасха... "Мрън, мрън, мрън"-казва единът. "Мрън, мрън, мрън"- чете другият. Смях!.. А поп Илия гледа изолтара и казва: "Назюзюкали сте се и двамина като копачи, мои драгоценни пастири черковни!"

Но както и да е, а Николчо се родил в 1849 година, на Спасовден, по 12 часа през нощта. Бабата, която му е отрязвла пъпа, е и до днес още жива, следователно, който желае да се увери в справедливостта на моите думи, той трябва да иде в Казанлък, да заповяда в новата черкова и да попита жива ли е баба Ерина, която меси просварите. Ако му кажат, че е жива, той трябва да купи една литра гюлова ракия, да влезе в мъничкото одайчеице, което се намира при вратата на метоха, да почерпи старата жена и да й предложи няколко въпроса из казанлъшката хроника. Тряба да ви известя и това, че вие не тряба да ходите при баба Ерина в петък, звщото в продължението на тоя ден тя пече своите просварки и не пие. Ако влезете в нейното кюшенце в неделя после черкова, то тя ще да ви покани да седнете, ще да ви се оплаче от неблагодарностите на света, ще да ви каже няколко соленички изражения за епитропете и за младия поп и ще да ви разкаже няколко твърде съблазнителни истории из казанлъшката история.

- За кой Николчо ме питаш ти? Не за Ненов Николчо ли? И той е харсъзин, какъвто е и баща му. Когато им бабувах, то ми дадоха две ирмиличета, две бъклици с вино, една половница с ракия и една тясна и дебела кърпица. Богати хора! Да им се не види и богатството, и главата! Николчо се роди лесно. В онова време аз бях още млада и знаех добре своя занаят. Сега не чина за нищо. Ако да не би ми помагала Мариамна, калугерката, то и просвари не би могла вече да пека... Но добрите хора ме не оставят. Преди една неделя аз ожених едно ергенче и добих една жълтица. Преди да се покалугеря, аз живеех по-лесно. Сега се не може. "Калугерките не тряба да се занимават със светски работи", казваше лани младият учител, който направи грях с Кузмановото момиче... Николчо беше здраво детенце, - не плачеше и спеше по цял ден и по цяла нощ. Леля ви Пелагия, игуменицата, казва, че ако едно дете спи много, то след време става лениво и "развали - пъртина", а ако спи по-малко и ако плаче и дене и ноще, то бива пъргаво и разумно момче. Аз ви казвам, че това не е така. Николчо беше мирно и сънливо дете, а сега събаря и звездите от небето!... Какво не прави галенето! Аз мисля, че от него няма да се роди ни сухо, ни сурово. Ако се не удави нейде, то ще да бъде обесен... Умните хора казват, че "попските синове са дяволски унуки", а аз ще да ви кажа, че чорбаджийските синове могат да турят под петата си и унуката на дяда ви сатана. Кой ходи из града да чапкънува? - Чорбаджийските синове. Кой закача младите калугерки и кой прескачи през манастирските дувари? - Чорбаджийските синове. Кои се килка пиян по кръчмите и кой спи в кавенетата? - Чорбаджийските синове.

Но да оставиме баба Ерина, защото нейна милост има обичай да напада не само на онова, щото е младо и зелено, а и на нашите манастирски светини, ако тя сама през своята младост и да е имала не по-малка пропорция всевъзможни грехове даже и от калоферските светийки, и да потърсиме по-безпристрастен материал, за нашата психология.

В 1849 год. Нено чорбаджи, който се старал с всичкото си сърце да добие и последната пропорция от домашната тишина и да заплати за нея каквато и да би му поискали цена, добил еднороден син. О-о-о, появлението на тоя син е имало важно влияние на всичкия негов живот! Щом Николчо се появил на бял свят, то Нено се свил на две дъги пред своята властолюбива жена и станал неин безответен роб и всепокорнейши слуга. С една дума, неговата тишина и спокойствие се продължали даже и в онова време, когато нагръдките на жена му приняли жълтеникъв вид; той захванал да намира приятности, тишина и спокойствие даже и в своеволието на жена си...

Николчо бил въведен в християнското стадо, както видяхме вече из разказа на самата родителница, от поп Ивана Славеят, а негов възприемник станал Никола Искрата, който е известен повече под името "дал Кольо, взел Кольо". Последната титла байо ви Кольо е получил от цялото казанлъшко гражданство и получил я е заслужено. Тряба да ви кажа и това, че ни една титла под ясното небе, която се е давала когато и да е, даже и на руските генерали, не се е прилепяла до своя господарин дотолкова тясно, доколкото прякорът "дал Кольо, взел Кольо" е отговарял на своето назначение. И, наистина, ние знаеме твърде добре, че множество генерали са добили своите титли не затова, защото са били способни, а заюва, защото техните солдати са умирали без страх; а наш Кольо Искрата се е борил против грубото човечество и с мъжество, и с постоянство, и без ничия помощ, и неговото изречение "дал Кольо, взел Кольо" е имало важни последствия не само за Казанлък и за казанлъшките вдовици, но и за оная търговска наука, която се нарича бухгалтерия. Казанлъчени говорят, че ако Кольо Искрата да би се главил барем за един месец във всемогъщата контора на барона Родшилда за бухгалтер, то негово сиятелство непременно би било избрано за министър на финансията във Франция, защото в сегашния деветнайсети век произведенията на Калифорния се много по-важни, нежели великите съображения на Роберта Тюрго и политико-економическите теории на Адама Смита.

Да ви разкажа сега какви са били заслугите на Никола Искрата, които са му пожертвували гореказаната титла. Една година почтените казанлъчени избрали Искрата за секретарин на общината и поверили му градските суми. Искрата пожелал да се отличи, т.е. добил воля да докаже на своите съграждани, че тия не са погрешили, ако са избрали именно него за деловодител на обществените дела. Той купил дебели тефтери, дал на всеки от тях особено название и захванал да пише "дал Кольо, взел Кольо", а когато се свършила годината и когато "дал Кольо, взел Кольо" си подал сметките, то казанлъчени раззинали устата си и опулили очите си.

До петьогодишния си възраст Николчо, малкият Николчо, кръщелникът на големия Николчо, не изнесъл пред света нищо особено. Единственото негово отличие, което било забележено в продължението на тия пет години, и то не от казанлъчени, а от собственото семейство на бъдещия гражданин, се заключало в това, че госпожа Неновица захванала да посреща своя нижайши повелител неопрана, несресана и неомита. Но и това явление подействувало на Нена успокоително. Когато той срещал жената си с разрошавена глава или с различни белези по дрехите, то се радвал и обяснял сам на себе си:

"Който има наследник, той трябва да пести и да ходи непран и неомит... Майка е!... А какво евангелско виражение се е появило у нея на лицето!.. Тя е по-умна от мене. Аз тряба да я слушамм и да изпълнявам волйта й. Ако да не би била тя, то аз не би имал толкова пари".

После тия разумни разсъждения Нено се решил с всичкото си сърце и душа да дебелее и да не обръща внимание на нищо и на никого. Разбира се, че и това решение се случило не без малка борба. Когато един ден Неновица му казала просто и ясно да мълчи, да слуша и да не й противоречи, то у него се появило едно малко и невинно самолюбийце, но то било не твърде дълготрайно. След малко време жената му, без никакви церемонии, захванала да го води за юларчето към неговите домашни обязаности, а той вървял спокойно, не ритал и не хапал, защото неговата душа не желала нищо друго, освен тишина и спокойствие.

Из всичкото това, щото ви казах по-горе,вие сте успели вече да се убедите, че Николко се е возпитал изключително под ръководството на майка си, която се е стараела да му внуши само една, изключително една идея, че всеки разумен човек е обязан да разбогатее и да има много, защото сиромашията не чини нито калпав грош. Тая идея се насаждала в младата глава и чрез различни приказници, и чрез различни съвети, и чрез различни примери из действителния живот.

Когато Николчу чукнала седмата Коледа, то родителите му го завели в училището и предали го в ръцете на знаменития в онова време казанлъшки педагог, който е знаел не само да учи по панакидата, а и да пее в черкова. Името на тая знаменита личност е било даскал Славе - и нищо повече. Всичкият град го е знаел под това име. Когато веднаж било изпроводено из Пловдив такова едно писмо, което било надписано "Мусекословеснейшему господину кирию кирию Слави", и когато това писмо било занесено на поп Иван Славеят, то неговото христолюбие се разсърдило и казало: "Аз не съм мусекословеснейше и името ми е Иван. Това писмо е за даскала". Мнозина разказват, че това произшествие е станало не по погрешка, а с зло намерение. Разносвачът на писмата, който бил дявол човек", искал да се поприсмее на дяда попа и на неговата музика, която във времето на "Со страхомъ божи" приличала на хрюкане. И в Казанлък има дяволи хора! Но като и да е, а мусекословеснейши Славе принял чорбаджийското дете с отворени обятия, дал му нова панакида, на която било написано - (кръсти, Боже, помагай) а б в г д и пр., и накарал го да целуне дебелата ръка на баща си и бялата ръчица на майка си, която приличала на захарски симид.

- Не бийте го, даскале! - казала нежната родителница и повдигнала веждите си. - Той е един у майка.

- Не карайте му се яко яко - притурила лебеницата и въздихнала тежичко.

- Аз бия само царвулановците - отговорил даскал Славе с достоинство. - Ако за едно дете е нужна тояга, то за друго стигат и няколко думи. Не грижете се. От Стояновите момчета е проплакал всичкият град, а аз до тая минута и с пръст не съм ги побутнал. Чорбаджииското дете се не бие... Ако да не би били чорбаджиите, и сиромашките деца би останали пукали. Кой се грижи за душата на учителите? Чорбаджиите. Кой поддържа божиите храмове? Чорбаджиите. А с какви очи ние ще да погледаме биените чорбаджийски деца, когато тия порастат и когато станат и сами чорбаджии? Кукувицата не е още изпила ума и на даскалите.

После тия убедителни доказателства добрите родители се върнали назад, а Николчо останал в разсадника на образованието да срича и да събира ум и разум. Той се учил дотолкова добре, щото след четири години или в онова време, в което ние го намираме, че скуба чуждите гъски и че лови врабчета, той знаял вече и "Помилуй мя Боже", и "Верую". Неговото поведение било така също достойно за уважение. Ако Николчо и да бил още твърде малък, но той бил вече в състояние да разбере мненията на майка си и понятията на учителя си за много предмети, и пожелал да играе между съучениците си такива също роли, каквито играл баща му между казанлъшките граждани, а майка му - между кумите и свахите. Но съществовало ли е между бащата и сина съществено психологическо сходство? - Ни най-малко. Ако Нено и Неновица били лениви и неподвижни, то тяхното дете било живо и пъргаво; ако Нено и Неновица били благоразумни и любители на тишината и на спокойствието, то синът им бил пернат и любител на различни приключения; най-после, ако родителите обичали да трупат богатства, то синът им обичал да ги яде. С една дума, единственото сходство, което съществувало между родителите и детето, се заключало в това, че всени от тях обичал да държи главата си високо, да говори повелително и да изисква от ближните си любов и почитание, чегато тия две душевни движения са прясно сирене! Такова е било детинството на нашия херой, за юношеството на когото аз ще да ви разкажа в следующите глави.

III.

- Ела, мами, ела, сине! Седни при мене... Аз ще му покажа как се бият чорбаджийските деца. Не плачи, мое детенце! Аз ще кажа на баща ти да ти купи жълто поясче - говорила нежната майка, гладила по главата своето теле и клатила главата си.

- Тия харсъзи всякога ще да ти развалят съня - говорил вулканът и търкал брадата си. - Тамам бях заспал... Сънувах. Чакай, чакай! Какво сънувах? Ха, сънувах, че ти беше станала мечка и играеше пред конака... Водеше те един циганин... А аз седях с забитина и пиехме ракия. А донесе ли Иван ракията?

- Ето я - отговори чорбаджийката.

- Налей ми.

- Бобако, дай и мене ракийка - казал Неновият наследник.

- Ти си още малък... Не пий ракия. Който пие ракия, той не става човек. Само чапкъните пият ракия - проповядал Нено.

- Аз искам да пия ракия и да стана като тебе - отговорил синът.

- А нема аз съм чапкънин? - попитал бащата и поущипал сина си за гушата.

- А защо ти пиеш ракия? - попитал синът.

- Аз съм голям, а ти си малък, - отговорил бащата.

- А нима малките чапкъни са по-лошави от големите?

- Ах, какъв си ти левусти Пенко! - казал бащата и заповядал на майката да налее и на остроумния оратор малко ракийка.

- Пийни си, сине, пийни си, мами!.. Ако ти тегли сърцето, то си попивай по малко. Нашата ракия не е като другите. И цариците могат да я пият. После тия думи майката наляла с ракия една от ония чаши, които преди цивилизацията се наричаха виньови, и подала я на своето единиче.

- Налей й малко водица - казала тя.

- Без вода е по-сладка - отговорил Николчо и после изпил ракията, чмокнал два пъти с устните си и подал чашата на майка си, която в това време гледала на своето дете n такова умилно виражение, с каквото обикновено гледат ония майки, които са чули за децата си нещо похвално.

Ето как са живели тия две щастливи души, които са се приготовляли да оставят наследници и да умножат човеческия род; ето как са живели тия две лоеви сърца, които са се надявали да отхранят достоен и родолюбив син, под крилото на когото да преминат своята старост; най-после, ето как са живели тия два гражданина които са се уважали от простите смъртни, които са играли важни роли в казанлъшката история и които са се приготвляли да оставят славно име... А Николчо все расъл и расъл. Гюловата ракийка, която била изпиена от него в градината, имала такова чудно влияние на неговата натура, щото после тоя знаменит ден той добил воля да продължи захванатото дело с особена енергия и да докаже насвоите родители, че техните спестени капитали няма да му преседнат... Най-напред Николчо се постарал да си намери другари, защото даже и казанлъшката гюлова ракия изисква весели компании и сладки беседи. Но аз ви казах вече, че Николчо е имал голямо сходство с родителите си, които са държели главите си високо, които са говорили с по сиромасите от тях високомерно и които са презирали голаците и босаците. Това твърде важно дело доволно често туряло нашия херой в затруднително положение.

"Стояновият син обича да заповяда, а Христовото хлапе не ми е по годините - мислил Николчо. - Аз трябва да си намеря такъв другаарин, който би изпълнял моите желания и който би бил така също чорбаджийски син".

Но Николчовите желания останали напразни. Чорбаджийските синове, които имали доволно важни причини да живеят самостоятелно и да управляват своите поданици по своята воля, не могли да се сближат с Николча, защото имената на неговите родители се въртели и ден и нощ на всичките езици, които имали способност да издават звукове. Но човеческата съдбина е доволно чудна и вятърничева жена. Един ден Неновият син затворил очите си и отишел да се поразходи край града с няколко свои полудругари, от които единът бил попски син, а другият - дяволска унука. Това се случило именно в онова време, когато Николчо захванал вече да зяпа по прозорците и да се занимава с Евините дъщери. Захванало да се смръква. Слънцето гряло слабо, пилетата полетели към гнездата си да успокоят своите уморени членове, комарите бръмчели наляво и надясно, няколко пеперуди се премятали една през друга, жабите квакали в блатото, няколко крави мукали пред портите си и вятърът добил успокоевающи свойства. В това време Николчо и неговите другари дошли при една върба, извадили из джобовете си две доволно големи стъклета с ракия и една хартийка с бадем и седнали на тревата.

- А купи ли локмаруху? - попитал един от Николчовите другари, който имал бледно лице, крив нос й дебели устни и на когото името било Христьо Новият.

- Купих - отговорил другият, който имал червени и дебели бузи и чисто бяло лице и на когото името било Михал, попският син.

- А за какво ви е локмаруху? - попитал Николчо.

- Aх ти, лапнимухчо! - казал Христо и изкикотил се от всичкото си сърце. - Ти, както се види, няма да изпедепцаш занаята, а хората казват, че скоро ще да заминеш и гологан-бейовците! Ако в нашата гюлова ракия се налее малко локмаруху, то тя може да възкреси и мъртвите. Тъй е то! Само сопотненците и калоферците я пият без локмаруху. Л знаеш ли какво казваше докторът? - Който пие гюловицата без локмаруху, той изгубва калеврите си, както ги беше изгубил и сопотнецът.

- А който я пие с локмаруху, той се жени на вересия - казал Николчо и хванал другарина си за носа.

А знаете ли каква игра е изиграл един от новите доктори в Казанлък? Напил се (с локмаруху) гюловица и отишел в една къща да види една болна жена, а в тая къща се намирало едно чернооко сърненце, което му се харесало. На пиячите хора се харесват и самодивите, а момиченцето на болната жена, - ако и да не било за доктора, - не било за изхвъргане. Докторът хванал болната майка за ръката, попипал й жилата, погледал й езика, рекъл й да си тури на петите топли кирпичи и казал на момиченцето да му донесе малко водица. Момиченцето излязло.

- А знаеш ли защо съм дошел? - попитал той майката.

-Дошел си да ме видиш - отговорила тя зачудено. - Аз пращах да те викат.

- Не е то така - казал докторът. - Аз дойдох да се годя.

- А за кого мислиш да се годиш? -попитала болната.

- За вашето момиче - отговорил той. Жената се зачудила и казала на лечителя да й даде да се поразмиели, да поговори с мъжа си и с дъщеря си и да му отговори на другия ден. Но гюловата ракия бива луда даже и тогава, когато се пие с локмаруху, и докторът обявил на болната, че той не може да чака и че годежът тряба дастане тутакси. Майката, която била умна жена, пожелала да се възползува от гюловата ракия, защото момйчето й, което принадлежало на сиромашки родители и което нямало особени прелести, никога не би намерило по-добър младоженец, и затова повикала по-големия си син и изпроводила го да повика баща си, който в това време се намирал в кръчмата и пропивал своята седмична печалба. Бащата дошел и довел със себе си няколко души свои роднини и приятели. Когато добрите хора изпили още по няколко чаши гюловица и когато си поприказвали за едно, за друго, то майката се изправила на постелята си и обявила на събранието, че докторът иска дъщеря им. Произлязло още едно пиене и докторът бил сгоден. Той дал на момичето пръстена си и десетинв едри жълтици, между които се намирали и няколко калпави ирмиличета... После годежа честното събрание се нализало дотолкова, щото гюловицата захванала да не намира вече свободно място, връщала се назад и текла по брадите на своите любители. Отишли си посред нощ, и един от тях писали м и с л е т е, други н а ш о в е, а трети о н о в е. Докторът, който не бил в състояние да напише самостоятелно нито просто л ю д е, тръгнал към къщата си под менторството на четири силни ръце, които го държали под мишниците, и под ръководството на едно разумно същество, което му местило краката. На другия ден той спал почти до пладне... Когато се пробудил и когато повикал слугата си да му подаде да се омие, то няколко ранобудници от вчерашните негови приятели, над които даже и най-чистата гюловица нямала "алилуйско" влияние, влезли в стаята му, климнали с главите си, поухилили се и казали:

- Честита ви радост.

Докторът се хванал за носа, защипал се, потьркал очите си и тупнал си крака о одъра, - той мислил, че спи, - но неговото упражнение останало съвсем напразно.

- Честита ви радост - повторили гостите.

- Каква радост? Какво се е случило? Да не се е отелила стринината крава? - питал докторът и мигал като куче във воденица.

- Ние ти казваме за годежа - отговорили гостите.

- Боже мои, той не помни! - казал поп Кън.

- Нема не помниш, че ние те годихме снощи вечер? - попитал поп Желязко.

Когато докторът чул тия не твърде утешителни думи и когато си припомнил своята пловдивска годеница, то по тялото му преминали студени тръпки.

- А за чие момиче ме сгодихте? - попитал той.

Събранието опулило очите си и раззинало "възприемниците" си. Повдигнал се смях, попържни и различни разсъждения.

- Аз бях пиян, аз нищо не помня, аз се връщах от Таш-бунар, аз се бях наклянкал като копач - говорил докторът.

- Пиян, не пиян, а момичето е вече твое - отговорил един.

- Хайде да идем у невястата, защото отдавна вече те чакат, - говорил други.

- Хайде, облечете се - заповядал трети.

- И такава сватба до сега не е бивала в Казанлък - говорил четвърти.

Когато събранието изказало всичките свои мнения, разсъждения и обвинения, то докторът се удврил по челото и извикал:

- Ето какво ми направи проклетата гюлова ракия.

- Благословенное вино и проклятое пиянство - проговорил поп Желязко и помирисал джубето си, което му давало духовна храна, защото то е имало обичай да се облива с гюловица всеки пет минути.

- А как вие пиете гюловицата - с локмаруху или без локмаруху - попитал даскал Славе и погледнал доктора в очите.

- С локмаруху - отговорил докторът печално.

- Чудно! - проговорил даскал Славе и погледнал из прозореца към кръчмата, в която седели няколко посетители и наслаждали се чувствително.

Докторът навел главата си и мислил така философически, както обикновено мислят ония нещастни хора, които са прехапали езика си. Най-после той се обърнал към сватовете, помолил ги да го оставят да се облече и заръчал им да го почакат или в кръчмата, или у невястата, на която името и къщата му станали вече известни. Събравшите са излезли.

- Приготви коня ми - казал докторът на слугата си и погледнал из прозореца.

- А де ще да идете? - попитал слугата.

- Не е твоя работа -отговорил докторът сърдито. - Ти си найди кираджийски кон и намери ме в Пловдив. Събери всичкия ми калабалък и донеси го със себе си.

След няколко минути после тоя разговор докторът припущал вече коня из полето и достигнал благополучно първото село...

- Ето ти и гюлова ракия! - бъбрал той и боял се да погледа назад. - На хубаво мирише проклетата проклетница. Да не им се е видял ни гюлът, ни коренът му... Да изсъхне до корена... Насмалко щях да почерня главата си. "Пий я с локмаруху", казва Славе. Ето ти и локмаруху... Главата ми е заприличала на пазарджийско кило. Дали не щат да изпратят след мене потеря...? Господи, свети Никола, избавете ме от това премеждие, и аз ви давам дума, че никога вече няма да туря в устата си казанлъшка ракия.

Aх, да го вземе дяволът! Тая казанлъшка гюлова ракия е измислена, вярвайте ми, от някой дявол или от някой магьосник. Ако я пиеш, то не можеш да се откачиш от нея; ако захванеш да мислиш за нейната миризма, за бистрината й и за достойството й, то и на съне гледаш чаши, бурета, стъклета и хунийчета; а ако захванеш да говориш за нейния род и произхождение, то заборавяш работата си, изгубваш мислите си между гюловете и между казаните и главата ти се преобразява на решетка, през която пловдивските кокони прецеждат сладкото си...

Хайдете най-после да оствиме и ние тая пущина, да идеме под върбата и да видиме какво прави Николчо и неговите другари, защото захваща вече да мръква. Когато трите надежди на казанлъшкото бъдеще изцедили едното стъкло, то пред тях се изправил синът на Хюсеина Налбатинът, който е известен на всичките по-опитни казанлъшки младежи и който се ползува, не с твърде похвална слава между, своите братя. Ако вие да би попитали някого от нашите учени младежи за качествата и за нравственостга на тоя още млад човек, то тия би ви разказали множество похвални историйки и различни хероически подвиги, които е той направил из града и които отговарят на техните прогресивни достойнства; а ако би попитали за него и за неговото поведение "неговите роднини и старите турци и българи, то би получили такъв отговор, който би ви накарал да затъкнете ушите си и да побегнете през девет земи в десетя и през девет води студени. И наистина, Хюсеиновият син се дружил само с ония казанлъшки "мамини чедица", които спали да пият, яли да пият и живели да пият. Той и Николчо се помирисали, харесали се един другиму, залюбили се един в другиго и тръгнали да мерят улиците и полетата. "Инстинктът е второ правило" - казват умните хора.

- От тия две момченца ни една майка няма да види никакво добро - говорили старите и климали главата си. - Ако се не удавят в някоя вода или в някое блато, то непременно ще да бъдат обесени. От рано са захванали да пият и да ходят по кавенетата и по кръчмите! А какво гледа Нено? Ако Хюсеиновият син е сираче и няма кой да му държи юздата, то Неновият нехранимайковец не би трябало да се остави без дървен господ.

- Подобни хора тряба да се затворят при лудите и да им се налива на главата студена вода, защото от пиения бяга и лудият, - говорил Али ага и гладил брадата си. - Ако аз да би имал власт, то би им ударил по петдесет дегенека и извадил би из главите им всичките гюлови миризми, а после би ги изгонил из града да не мърсят чистото и доброто. Краставата коза тряба да се изгони из стадото, защото нейната краста твърде лесно може да премине и на другите кози. И Нено заслужва двайсет тоеги по петите. Охранил е коджамити ластагарин, а не може да му държи дизгинете! За убиване са такива бащи.

Такова е било общественото мнение за Неновия наследник, ако неговата чедолюбива родителница и да мислила, че като Николча нийде няма и че на чорбаджийските синове тряба да се прощават множество прегрешения.

Да видиме сега какво е произходило под върбата. Веселата компания, при която дошли още няколко градски чапкъни, продължила да пие гюловица и да яде бадем до първи петли, и когато няколко души, които още не били достигнали до последния градус, поискали да се върнат в града, то двамина хъркали вече на тревата и не разбирали нито от дума, нито от силните юмруци на Христа, който бил опитен във веяко едно отношение и който, по неговите собствени думи, имал в корема си достатъчно трагия. После дълги борби, после отчаяни усилия и после неподвижни съпротивления, двамина от компанията били оставени под божия покрив, а останалите тръгнали към града.

- Утре вечер тряба да направиме съвсем друго - говорил Христо и махал с ръцете си - На гладно сърце се не може. "Гладна Корнелия не може да надвие на бяла Рада...''

- Ра-ра-ки-и-я се не пи-пи-е след ед-е-енето... Ние не сме ру-у-сси - говорил Николчо и килкал се насам-нататък.

- Нема е грехота да пиеме вино? - попитал Христо.

- Виното тряба да пият копачите и поповете. Ние не сме жаби - казали няколко гласове.

- Утре вечер ние тряба да опечем две-три агнета и да повикаме цигани - казал Христо и подскокнал.

Компанията се съгласила. В това време юнаците се приближили до града и разделили се: едни тръгнали на ляво, други - на дясно, а трети - право напред. Николчо, налбантският син и Христо останали сами.

- А кой дявол ни носи по това време в града без фенер? Ако ни хване колът, то всичкото веслие ще да излезе из носа ни - казал налбантският син.

- Хайде да идем там и да поискаме Нониния фенер - казал Христо и изкикотил се.

- Де там? - попитал налбантският син.

- Вървете след мене и ще да видите. След няколко минути трите приятеля се запрели пред една малка къщица и потропали тихо на вратата... Около къщицата царувала мъртва тищина, месечината освещала стената на противоположната къща и блестяла с всичкото свое величие, милиони звезди се лъщели по небето, нощен ветрец духал откъм полето - и нищо повече...

- Вземи едно камъче и хвърли го вътре през прозореца - казал Николчо, който в това време захванал вече да дохожда в себе си.

Христо вземал камъче, хвърлил го и ударил стъклото на прозореца. След няколко минути из процепа на уличната врата се зачул тих женски глас, който питал с голяма осторожност кой е и що иска.

- Отвори - казал Христо и почукал по вратата с указателния си пръст.

Вратата се отворила и триумвиратът влязъл във Венериния храм.

IV.

Баба хаджи Христина, калугерката, проповяда, че Казанлък е исторически и божествен град, защото старовременният рай, в който е живял наш дядо Адам с наша баба Ева, се е намирал не между Тигър и Ефрат, а между Стара река, между Баятът и между Кайнарджа. Това е вярно като ясен ден, ако госпожа Евдокия и да говори, че неверието е голям грях и че думите на библията, която е написана от премъдри Соломона, тряба да се почитат.

- Кажи ми ти, защо Старата река се нарича Стара река? А? - пита хаджи Христина и млаще с устните си така сладко, щото езикът й час по час изскача из своето гнездо.

- Старата река се нарича Стара река затова, защото е по-стара от Кайнарджа и от Баятът, - отговаря госпожа Евдокия и усмихва се с такава мазна усмивка, с каквато обикновено се усмихват всичките умни и знающи хора.

- А защо Кюл-боклук се нарича Кюл-боклук? - пита хаджи Христина.

- Защото казанлъчени хвъргат на това място пепелта си - отговаря госпожа Евдокия. - Ако прекръстиме това място на български език, то ще да добиеме пепелено поле... Разбра ли сега?

- Махни се ти със своето пепелено поле - говори хаджи Христина и сърди се.-Казанлъчени никога не са хвъргали на това място пепелта си... Казанлъчени, вярвай ми ти, не са сопотненци и не са още изгубили своята голяма дъска... Сапунджиите им дават по една ока сапун за десет шиника пепел... Ако сопотненчени да би имали сапунджийници, то не би хвъргали пепелта си.

- Лъжеш, хаджи Христино, лъжеш! - говори госпожа Евдокия. - Ако в Сопот и да няма много сапунджийници, то има бояджийници, които купуват пепелта много по-скъпо от сапунджиите.

- А аз ти казвам, че Кюл-боклук се нарича Кюл-боклук затова, че на това място Каин е утрепал брата си Авела, - говори хаджи Христина самоуверено. - Когато аз ходих на хаджилък и когато разказах на един божи старец, че мястото, на което Каин е утрепал Авела, се намира в нашия град, то светият човек ме погледа зачудено, помисли малко и рече ми, че това може да бъде и че ние тряба да направиме на това място още един манастир. "Мъжки ли манастир или женски?" -го попитах аз. "Направетего мъжки... Женски си вече имате"-каза той. Тоя старец беше много мъдър и добър човек. "Христино, ти си света жена, ти си избрана от Бога, ти си втора Мария Магдалина - ми казваше. - Царството небесно е направено само за такива жени". "Отче, благослови ме"-му казах. "Да си благословена, дъще моя",-ми казваше. "Отче, опрости греховете ми"- му казвах. "Опрощавам ти ги" - ми казваше. Такъв праведен старец аз никога не съм виждала... Когато тръгнах из Ерусалим, то той, сиромахът, и заплака! "Пак останах клето сираче"- казваше, а брадата му са друса като пловдивска талига! Ти, Евдокио, още не си виждала свети хора.

- Той ли ти изеде паричките? - пита Евдокия и смее се.

- Какво се смееш като гевендия? -пита хаджи Христина и бледнее от яд. -Ако ми е изял парите, то тия пари не бяха твои... Видиш ли сега?... На заем ти не искам. Всеки може да харчи своите пари и да ги дава комуто ще.

- А кара ли ти се дядо духовник? - пита злобно Евдокия.

- Какво се подиграваш с дяда си духовника! - вика хаджи Христина. - Знаеш ли ти, че той и пие, и яде с владиката? Езикът ти отрязва...

- А Неновият син? Какво ще да ми кажеш за Неновия син? - пита госпожа Евдокия.

- А налбантският син? - пита хаджи Христина.

- Какво налбантският син! И Неновият, и налбантският син ходят не при мене, а при тебе, - вика госпожа Евдокия и скуби от яд косата на ушите си.

- При мене ходят, а при тебе спят - казва сърдито хаджи Христина и излазя из келията.

Из гореприведения разговор любезният читател може да види твърде ясно, че возпитанието и образованието на нашия херой се е продължавало енергически и че Казанлък се е приготовлявал да приеме в "лоната" си зрял и опитен гражданин. В това време името на тоя гражданин се носило вече от уста в уста и всеки се старал да каже нещо ново за неговото бъдеще. Из града ходили даже и такива слухове, които накарали Нена да се поразмисли и да прочете на сина си дълга лекция.

- Знаеш ли ти как се печелят парите? - питал Нено и въсил челото си.

- Селяните ги печелят с кървав пот и с мотиката в ръка, а чорбаджиите ги добиват събрани, - отговорил Николчо и погледал на баща си така, както гледа знающият ученик на учителя си.

- Това е така, но старите хора говорят, че имането се печели лесно, а спестява се мъчно, - казал Нено и лицето му приняло по-благосклонно виражение. Из всичко се видяло, че той е останал задоволен от първия отговор на сина си.

- Щото се печели лесно, то се и харчи лесно - отговорил Николчо.

- А печелил ли си, да видиш как се печелят?

- Попитал бащата и лицето му изново приняло строго виражение.

- Ако всичките хора да би захванали да печелят, то всеки от тях би останал гладен - отговорил политико-економистът.

- Мълчи, магарешки сине, и слушай какво ще да ти кажа - казал Нено и тупнал с крака си. - Аз би желал да зная, отде си ти вземал пари да купуваш чопрази и копринени подрясници на калугерките? Ти мислиш, че аз не зная какво си правил оная събота в метоха! Жив ще да те одера! Aко бъдеш такъв, то хич да те няма. Оная вечер се срещнах с Али ага и той ми каза, че ти ходиш с Налбантооглу по кавенетата и по кръчмите и напивате се като копачи. Той мислил да ти удари един добър бой, но не поискал да ми развали кефа. А трябало е да те побие. Ти нямаш ни срам, ни очи. А какво си правил оная вечер в Долнята махала? А? Де си ти нощувал? Боже мой, моят син, Неновият син, синът на Нена чорбаджи, ходи по кръчмите, напива се пиян, ходи по жени, свирят му цигани, прави зефети! Това не може вече да се търпи. Аз ще да те...

В времето на всичката тая лекция Николчо гледал из прозореца и изучал природните наклонности на врабчетата, които се борили на крушата, а когато баща му изрекъл последните думи и когато естествоизпитателят видял майка си, която вървяла по двора и влязла в зимника, той изскокнал от стаята дотолкова бързо, чегато гори къщата им. Ако някой психолог да би обърнал своето внимание на Николчовото лице в онова време, в което той видял майка си пред вратата на зимника, то би трябало да заключи, че нейното невинно действие е произвело на сина й дълбоко впечатление или че от нейното влазяне в зимника зависи щастието и съдбата му. Нено бил твърде зачуден, когато видял, че синът му не желае да слуша неговите съвети, но когато Николчо изскокнал из стаята и когато се спуснал към зимника като пощръклял, то лицето му станало бяло като кърпа. Той имал ясно основание де мисли, че наследникът му е полудял... Нено станал и приближил се до прозореца. Но в оная минута, в която Николчо мислил вече да прескокне прага на зимника и да влезе вътре, из него излязла неговата родителница, която накарала и синът, и бащата да отстъпят няколко крачки назад... Дебелото утешение на Нена чорбаджи било в тия минута ужасно: лицето му било бледно, очите му блестели, на устата му се появила пяна, косата му била рошава и посипана с пръст, а в ръката му се намирал доволно голям камък.

- Обраха ни, обрали ни са! - викала добрата жена и махала с камъка. - Само старите пари са останали... Аз бях ги скрила в дувара, между камъните... Олеле, Боже, какво ще да правиме сега?...

Осиромашехме, пропаднахме, изгубихме се... елате да търсиме. Що стоиш на прозореца като пукал? - извикала тя на мъжа си. - Ела да търсиме. Олеле, майчице, отидоха паричките ми!

После тия думи Неновица седнала на прага, вовряла пръстите си между косата и изревала така диво, щото и врабчетата на крушата оставили своите игри и захванали да слушат с внимание.

Нено излязъл из стаята, дошел при жената си и попитал я с особено нетърпение:

- Какви пари са се изгубили? Аз те не разбирам. Разкажи ми какви пари си изгубила.

- Какви пари! - повторила Неновица. - Моите пари, които съм събирала цели петнайсет години... Осиромашах, Боже, осиромашах!.. Гладна ще да ходя на стари години...

- А много ли бяха? - попитал Нено и въздъхнал.

- Много бяха - отговорила Неновица. - И гердана ми, и ривцето ми, и рубийкте, и татовите жълтици, и мамините парици и...

- Аз мисля, че тая работа е извършил наш Никола, - казал Нено яростно. - Да не си ги крила в зимника, а да си ги дала мене... Кажи ми, защо си ги крила и от мене? Плачи сега... Яла сам ти тука - казал той на сина си. - Да ми кажеш де си дянал майчините си пари и много ли са били тия пари... А аз седя и се чудя, отде той взема пари да харчи със своите приятели-чапкъни! Онази вечер той е дал на циганите, които са му свирили, стара махмудия... Казвай кой е откраднал парите на майка ти?...

В това време Неновица повдигнала главата си, погледала на сина си, който стоял пред нея ни жив, ни мъртъв, и казала:

- Откраднал ги е не той, а твоят измекерин с моите измекерки. Николчо никога не е влазял в зимника.

Тия няколко думи охрабрили нашия херой до такава степен, щото той повдигнал главата си и повторил твърдо и без запинане думите на майка си:

- Аз никога не съм влазял в зимника, и не съм можал да зная, че майка ми си крие парите в дувара.

- А кой ти е давал да харчиш из града и по зефетите? - попитал бащата.

- Аз му давах - отговорила майката. После тия кратки обяснения, бащата, майката и наследникът влезли в стаята и съставили домашен съвет.

- Парите тряба да се намерят - решил Нено.

- Измекеринът и измекерките тряба да се закарат на конака и да се помъчат - решила Неновица.

- Да се пита Иван отде е вземал пари да си купи арнаутски пищови и чохяна аба, - решил наследникът.

Разбира се, че тия три решения тутакси били турени и в действие. Измекеринът и измекерките били мъчени, биени, изпитвани, подмамяни, разтърсвани и други такива, но работата се не повдигала напред и парите се не намирали. Слугите говорили, че Николчо, който говори, че никога не е влизал в зимника, лъже, и привождали множество доказателства, но Неновите думи били закон, и тия били принудени да мълчат и да търпят различни мъчения. Това дело се продължило цели два месеца.

Един ден, когато слугите трябало да бъдат изведени пред съдилището последен път, в Неновата къща се случило едно доволно важно събитие. Един от градските търговци, който продавал ракия, локмаруху, бадем и други раздражающи и услаждающи стомаха предмети, излязъл пред горделивите, но сънливи очи на кир Нена и обявил му, че негова милост тряба да му заплати - като на сиромах човек, който печели своите пари с мъка и с изобилен пот, - две хиляди гроша за ракия, за бадем, за смокини и за локмаруху.

- Две хиляди гроша! Какви две хиляди гроша? Ти си полудял! А за кой дявол ни е бил твоят локмаруху. Хвала Богу, коремите ни са още здрави!... Ракия имаме да удавиме цял Казанлък, а смокини и леблебия не ядеме...

Търговецът извадил из пазухата си един дълъг тефтер, които бил подвързан с червена кожа и които бил везен с черна кожна връвчица, с топченце на края, отворил го и захванал да чете:

- Една ока гюлова ракия - четри гроша и половина; половин ока рахат локум - 12 гроша; едно бурилче с черно вино - 134 гроша...

- Стой, стой... Не ща да слушам - извикал Нено и хванал мустака си. - Я кажи ми ти, от кого си купил черното вино?

- От вас го купих - отговорил търговецът.

- Махни се сега от тука...С лудите хора аз нямам никакво вземане-даване. Комуто си дал виното и бадема, от него тряба да си търсиш и парите.

- Ще видиме, - казал търговецът и излязъл из стаята.

Това произшествие накарало вулканът да се замисли и да се разговори с жена си малко по-сериозно.

- Наш Никола ще да ни направи някоя пакост - казал той.

- Какво ти прави детето? Аз мисля, че Николчо не е крив. Нашите бакали и механджии са лошави хора... Ако си е купил за два гоша леблебийка, то тия са написали две хиляди гроша. Не плащай му.

- А ти вземала ли си нещо из бакалницата му?

- Вземала съм една ока ориз и един камък сол.

- Иди и плати му.

- Как! Да му заплатим две хиляди гроша? - Плати му за ориза и за солта. Какво са мислили да говорят по-после между себе си двата съпруга, това остава и за нас и за всичкия свят неизвестно, защото в това време в съвещателната стая влязъл един от богатите казанлъшки граждани и донесъл със себе си пълна кесия с пари. Нено и новопришедшият вземали дъската и захванали да ги броят. След четвъртин час Нено събрал парите в две кесии: в едната били бели пари, а в другата - жълти, оставил ги на миндерлъка и рекъл на длъжника си:

- Хайде да се качиме горе, да ти дам тимисюка и да пинеме по една гюловица.

Длъжникът, като всеки разумен човек, се не отказал да пропусне някоя и друга и да осиромаши своя заимодавец барем с един грош за неговите Хаджи-Калчовски проценти, и тръгнал след Нена с такова смирение и благоговение, чегато го водят на изповед или пред кума. Скоро двата приятеля седнали в оная стая, която се намирала на горния кат на къщата и в която Нено и Неновица приемали гостите си, и пред тях била турена квадратна скемля, накрита с червен месал, на която се намирала ракия и мезенце.

Но ние, които не обичаме да гледаме как пият и как гълтат чуждите гърла, тряба да оставиме Нена чорбаджи и неговия приятел да слеземе доле, да отвориме вратата на оная стая, в която са оставени кесиите, и да видиме какво произхожда из нея. Най-напред ние ще да видиме, че един от прозорците, който се намира пред градината, е отворен и че из него гледа Николчо... Лицето му е алено, по челото му чучурка едър пот, очите му мигат уплашено,а гърдите му се повдигат сърчено... Но гледайте, гледайте. Той търси нещо из градината; той намира някакво си китюче и донася го при прозореца; той стъпя на него и хваща се за черчевето на прозореца; той се повдига нагоре, стъпя на прозореца и влазя в стаята; той се приближава до миндерлъка, взема една кесия и скрива я в пазухата си; най-после той скача изново в градината, занася китючето на мястото му, затваря прозореца и изгубва се от пред нас.

Хайдете, ако искате, да идеме и да кажеме на Нена. Или почакайте... Тряба ли ни да се мешаме в чуждите работи, а особено в такива случаи, когато в тая или в оная история са замешани не чужди, а свои хора? Човечеството е направено така, щото то не обича да му вовираме пръста си във окото и да откриваме ония истини, които са за него тежки и неприятни. Изречението "Не вовирай носът си, дето те не питат", се е появило от това, че твърде често човекът иска да скрие онова, щото търси и щото желае да намери.

Когато двата приятеля излели в "преизподнята" си по три прогресивни чаши, то уличните врата се отворили и Нено бил повикан да заповяда на конака. Той слязъл на двора и тръгнал към вратника, но когато се усетил, че е оставил парите си незаключени, то казал на жената си да ги прибере и излязъл на улицата. Неновица, която не знаяла колко пари е приел мъжът й, влязла в стаята, намерила останалата кесия, отвезала я и захванала да рови из нея.

"Аз тряба да си взема лихвата - помислила тя и погледнала към вратата, чегато се бояла от някого. - От сега нататък аз няма вече да крия парите си в зимника - продължала тя да размишлява. - Хорските очи са лакоми... Аз тряба да ги закопая под одъра или в градината."

После тия практически рамишления Неновица извадила пет бели меджедиета везала изново кесията и затворила я в раклето, което се намирало под иконостаса. С петте бели меджедиета, които останали в ръката й, тя тръгнала към градината и отишла под голямата ябълка. Какво е правила под ябълката тая разумна жена, ние не тряба да знаеме, защото парите са скрити на най-тайните места и защото нашата обязаност е да идеме в конака и да видиме защо е викан Нено чорбаджи.

Когато Нено влязъл в конака, то пред него се изправил Лли-ага със своето важно лице и със своя строг поглед.

- Я кажи ми ти - казал той, - защо си затворил слугите си и защо искаш от тях онова, щото не е у тях? Аз твърде добре зная, че ти и сам не вярваш, че парите на жената ти са откраднати от тия сиромаси. Покай се, Нено, дорде не е станало късно. Онзи, който ти е дал душа, гледа от небето и приготовлява се да ти отмъсти за сиромашките сълзи. Боиш ли се ти от Бога или не? Кажи ми ти защо ходиш в черква, защо слушаш думите на божите избраници и защо правиш метания до земята, когато сърцето ти е обърнато наопаки? Знаеш ли какво е казал Исус на учениците си? Ако не знаеш, то аз тряба да ти кажа, че той ви заповяда да бъдете кротки като агънца и праведни като младенци. Ех, Нено чорбаджи, не си ти христиенин, не си ти правдолюбив човек! Не онзи е христиенин, които прави златни кръстове и който се моли пред тях, а онзи, който изпълнява думите на божиите пророци и който живее честно и праведно. Вие ненавиждате евреите и казвате им, че техните прадеди са разпнали Христа. А какво правите вие? Не разпинате ли го и вие сами всеки ден и всеки час? Не подигравате ли се вие с неговото свещено име? Я погледай се на кого си заприличал; я разгледай своите работи; я претегли своите грехове... Не, не на евреите, а на, такива хора, какъвто си ти, се е запекла светата кръв на Христа и на неговите апостоли. Иди и пусни своите невинни служители, които оплакват дните си и които проклинат оная минута, в която са влезли в твоята къща. Парите е откраднал синът ти... Вярвай ми - аз никога не съм лъгал, - че Никола е тръгнал из лошавия път. Потегли му дизгините... В продължението на една неделя той е изхарчил из града повече от пет хиляди гроша. Събери си ума в главата и постарай се да поправиш работата, дорде не е станало късно... Не мисли, че хората са волове и че не разбират кой е крив и кой е прав... Знай и това, че ако не послушаш моите съвети, то нашите граждани ще да те накарат насила да бъдеш по човек. Хайде, върви си сега!

Думите на Али-ага направили силно впечатление на мазното Неново сърце, което отдавна вече престанало да се мърда, защото лойта и душевните качества на човека са тясно свезани между себе си. Той влязъл мълчешката в стаите на забитина, явил му, че парите са намерени, и помолил го да пусне слугите му; а после се върнал дома си, повикал жената си и седнал на миндерлъка. Лицето му било бледно и безпокойно.

- Аз ти казах, че парите е смъкнал нашият локмазанин, а ти не ми повярва, - казал той. - Ние тряба да помислиме, какво ще да правиме с него. Дървото трябва да се изправя дорде е младо.

- А какво ще да правиме с него? - попитала родителницата. - Не искаш ли да го утрепеме?

- Не да го утрепеме, а да го ожениме, - казал Нено и лицето му се разяснило като мокро кадифе. - Ако го ожениме, той няма вече да ходи по чуждите жени, а ако не ходи по чуждите жени, то няма вече да харчи на вятъра.

Това логично заключение на мъдрия човек, което най-напред било посрещнато от майката не съвсем приятелски, после дълги разсъждения и препирни било приемено.

V.

Познавате ли вие Петра Бамнята? Аз зная, че го познавате, защото неговата къща е изградена на два ката и защото дворът му е заграден с висок оросанлия дувар. Когато байо ви Петър върви по улицата, то фигурата му представлява бозаджийска кобилица, защото "чувството" му е уголемено доволно значително от хранителните частици иа папаз-яхниите и от търтиците на перушинното царство. Но най-главното достойнство на бая ви Петра се заключава в това, че тоя достоен за уважение и почитание човек почти всякога, когато отива в кръчмата, държи ръцете си отзади и брои една твърде дълга,кехлибарена, без кръст, броеница, Ако умните хора и да говорят, че сърцето на човека има обичай да изплува, като дървено масло над водата, на неговото богоподобно лице, но аз никак не мога да се съглася с тяхното мнение, защото "представителят" на бая Петра няма нищо общо нито с неговия кръвочистителен орган, нито с неговата мозъчна нравохранителница, нито с неговата нервна система. Познато е вече, че между душата и тялото съществува такова голямо сходство, каквото ние намираме само между калугерите и котараците; но природата доволно често обича да прави революции даже и против своите собствени закони, и ето, наш байо Петър, ако и да е дебел и мазен човек, се отличава с добро сьрце и с известна пропорция чист разум. Така например, ако вие добиете воля да го попитате, кое месо е по-добро, мършавото или дебелото, то негова милост ще да ви отговори, че "чревоугождение, якоже глаголеть премудри Соломонъ, есть грехь велики". С една дума, байо Петър е такъв един човек, който ако не би се преселил в Калофер, би можел в доволно непродължително време да втъкне в пояса си даже и едноокия калоферски цар. За Калофер аз няма какво да ви разказвам, защото калоферчани представляват сами себе си не само в своята собствена къща, но и на цариградските кръстопътища. Даже и калоферският векилин се съзнава, че в сляпото царство царува и оная глава, което има вдно око. Разбира сс, че гореизразеното от нас мнение е само голо предположение защото байо Петър никога не би се съгласил да остави Казанлък и неговата гюловица, ако ние да би му предложили даже и болградско примарство...

- А какво би аз намерил във вашия прехвален Болград? - ще да ви попита байо Петьр.

- И сляпо, и глухо, и нямо и килаво царство - ще да му отговорите вие с твърдо уверение, че вашите думи никога няма да достигнат до примарски уши.

- А имат ли болградчени гюловица?

- Нямат.

- А имат ли хубаво вино?

- Имат.

- А имат ли хубав пелин?

- Имат.

- Червен или бял?

- Пелинът на Паничерски е червен, а на бача ви Ивана е бял.

- А мезенце имат ли?

- Ама си ти неверни Тома! А бива ли кажи ми ти, вино без мезе? Болградчени не принадлежат нито на "латинската джинта", нито на свищовската академия, нито на пловдивската философическа школа, в които даже и пастърмата се прави от латински древности, от български ножички и от елински ръкописи. Болград, мой брайно. прави такава пастърма, която се топи в устата ти като овчо масло. А евтиния, евтиния! Такава евтиния вие не можете да намерите ни във вашия женски манастир, който продава, а не купува. Знаеш ли ти, че ако да не би била тая евтиния, то честните болградски бащи и майки отдавна вече би изпроводили своите многоуважаеми примари в дрънкалника?

- Не говорете ми вече за тоя богоизбрани град, защото ми потекоха лигите,-ще да ви каже байо Петър. - Ох, ако болградчени да би имали и гюлова ракия, то аз тутакси би оставил нашия рай и станал; би или професор в тамошната централна школа, или свещеник на новата черкова, или би се главил у примарина да паса конете и воловете, които се прекарват през руската граница.

Аз мисля, че из тия няколко реда вие сте си съставили вече някое понятие за характера и за душевните красоти на бая Петра, за когото имам намерение да ви разказвам доволно дълги истории.

Но при всичката своя важност и при всичките свои сериозни преимущества, байо ви Петьр понякогаш обича и да се шегува, но неговите шеги не приличат нито на славословията на калоферския сатирик Генка Мурина, нито на пловдивския мъдрец хаджи Калча. Байо ви Петър е навсякъде и във всичко е оригинален, защото принадлежи сам на себе си. Така например, ако той види във времето на своите странствувания из града някоя натруфена жена, на която времето е прекарало вече по челото рало, то пее под носа си:

Мари, Радо, мари гиздосио,

Дососа ми твойта хубосия:

Криво перо на кьораво око,

Кован ,гердан на шугава шия,

Сърмен колан на гола мешлина,

Два мингюша на келяви уши,

Жълти чехли на спукани пете.

Ако види, че някое момченце повдига носа си високо и че в корема му свирят тетевенски цигани, то пее:

И аз си имам тежко имане,

Вземи ме, Радо, вземи ме лудо:

От мишка меше пълно с сирене,

От жаба кълка гьовде пастърма,

От свърдел дупка пълна със брашно,

И аз се храня и госте викам.

А ако види, че някой ергенин се е заседял и не мисли да се ожени, то си подсвирва и пее знаменитата ергенска песен:

Заборавих да се женя,

Дор ме чичо не подкани:

"Ожени се, чичовото,

Дорде си ми млад и зелен,

Та си вземи сляпа Райка -

Тамам мома на сто годин,

А ти ерген сто и двайсет.

Но понякогаш неговите шеги принимават и по-невинни размери. Така например, ако той види някоя хубавичка женица или някое гиздавичко момиченце, то се прокашлюва; а ако срещне някоя калугерка, то си опина десния мустак.

Байо Петър е женен и има два чифта деца: две момченца и две момиченца. Но преди да захвана да ви разказвам за главнодействующето лице в нашия разказ, аз съм длъжен да ви опозная и с жената на бая Петра. В нашето отечество съществува и такъв сорт жени, които ни заставят да мислиме, че умът и разумът се изпровождат в човеческите глави от някоя си свърхестествена сила, която за едни хора бива майка-защитница,а за други - мащеха. Жената на бая Петра, на която името едно време е било Пена и която в сегашното време се нарича просто Петровица Бамнята, е такава разумна жена, на която се чудят даже и казанлъшките Христови учители, а младите невести, съзрелите жени и старите баби доволно често дохождат да искат нейните съвети, които тя раздава на драго сърце. Разбира се, че и в Казанлък, както и във всичките други градове под ясното небе, съществува завист, ненавист и други лошави обичаи, които са се появили между човечеството още във времето на господина Каина и които най-често правят своите гнезда в женските сърца. Едно от тия сърца, което желало да блести из Казанлък, но на което Петровица затъмняла славата, казало веднаж, че от умните и добрите родители се раждат развалени деца.

- Ще видиме - отговорила Петровица и окото й и ден и нощ било обърнато към нейните четири гълъбчета.

Най-голямото й детенце беше момиче и наричаше се Пенка. Аз би желал да бъда изографин и да ви изпиша това невинно лице, тия ясни и живи очи, тия бяло-хримизни бузи, тия алени устници, тия вити вежди, тия високи гърди, тая бяла шия и тая тънка снага. Но Пенка имаше и друго достойнство, което не овехтява и което се слави и после смъртта му. Това момиченце имаше добро сърце, здрав разум и такава пъргавост, каквато се среща само у невинните и честните създания. Нейният крехки глас и нейните весели песни се разнасяли из всичката махала, а нейната работа се славила даже и между най-добрите казанлъшки домакини. Ако вие да би погледали на нейните платна, на нейните кенета и на нейните опечени вече пити, които тя носи на рамото си из фурната, то би трябало да се съгласите с мене, че българката тряба да се тури на венеца между всичките жени под синьото небе на първото място.

- Който вземе това момиче, той ще да премине живота си така, както не са го преминовали ни най-щастливите бащи, - говорили даже и ония бабички, които не обичат да хвалят никого.

- На майка си се е изметнела - говорили мъжете и въздишали така, чегато техните мили стопанки са им дали да помиршат коприва или трит хрян.

Колкото за ергенчетата, които гледат повече на лицето и на снагата, нежели на мозъчната машина, която управлява човека, за тях ще да ви кажа само това, че и тия не могли да не въздишат и да не мислят за Пенка, защото в нея се е заключало почти всичко, щото е достойно за похвала или за обич. Но съществовало и такова сърце, което тупкало малко по-сърчено, когато се срещало с Пенка и когато гледало в нейните мили и ясни очи. Това сърце е принадлежало на Стояна Тончов, който се е считал от всичките граждани за добър, за честен и за способен момък. Единствената причина, която не е позволяла на Тончова да стои на един ред с първите казанлъшки граждани, се е заключала в това, че той е произходил от сиромаси родители и че майка му е обичала да лита из града без никаква нужда, като всяка градска сваха; а всичкото това не е могло да се харесва на казанлъшката буржуазна аристокрация, която отдавна вече има стремление да отдели пшеницата от къклицата.

- Добро е момчето! - говорил един от казанлъшките ески-фудули. - Да не е такава майката, то за него и дума не би трябало да бъде... Работата си гледа и парички вече има.

- Всичко му иде отръки - отговорил един от ония старци, които, обичат да хвалят само ония хора, които им са направили някое добро. - Помолих го да ми направи една работа и той я свърши юнашки.

- Да го избереме за епитроп на училището - казал Ганчо Попов, който обичал да си дава мнението само в такива случаи, когато чорбаджиите са решали вече някоя работа.

- Не бива, не бива... Това не може да бъде... Аз не ща да ни се смеят захаралийци... Майката се скита по цял ден из града, а синът й да стане епитроп! - казал първият.

Из тоя нищожен разговор вие видите вече, че Стоян е бил достоен да обърне към себе си вниманието не само на казанлъшките граждани въобще, а частно на ония бащи, които са имали щастие да отгледат чернооки животинчета и да им намерят покупатели. А какво е мислил за Стояна байо ви Петър, който така също е имал дъщеря и който е мислил вече да я изпроводи в чужда къща?

"Стоян е добро момче- мислил той и броил броеницата си. - Майка му, казват, не е до там... А какво майка му? Жена като жена. "Ходи из града, като калайджийка - казват. А като ходи, то що е? Всички ходиме, Аз се не прибирам от утрента до вечерта... Но аз ще да дам дъщеря си не на майката, а на сина. "Ако майката не е за пред хората, то такъв тряба да бъде и синът" - казват. Нека си казват. Момчето гледай, момчето. Преди три деня той искаше да ми каже нещо си, но дойде Константин Мъглата и прекъсна ни мухабета. Ако дойде да я поиска, то аз ще да я дам. Който търси гъши яйца, той не еде и кокоши".

Разбира се, че и майката, която, както казах вече по-горе, е била умна и разумна жена, не е била противна да даде детето си на такова ергенче, което е имало всичко, щото се изисква от един добър гражданин.

"А нема коренът на баща ми беше по-добър? - се питала тя и размишляла хорските глупости. - Моят свекър е ходил с кърджалиите и горил е света, а хората казват, мъжът ми е от добър корен! Иди после това и разбери хорските умове. Аз зная, че ние няма да намериме по-добър зет от Стояна. Моята свекърва казваше, че ако купуваш вол, то тряба да му гледаш врата и копитата, а ако главяваш ратай, то да гледаш в какво е обут и как държи остена. "Който носи дебели царвули, казваше тя, той може да носи и емении, а който носи карловски червени катъри, той не може да носи царвули... А знаеш ли, булка, че ни едни червени катъри не са осветлили образа на баща си". Ето каква беше моята стара свекърва! Но хората казват, че Стоянова майка е развалена жена и че нейният син я слуша и почита. А нема е това лошаво нещо? Умният син тряба да почита и най-лошавите родители, защото тия са му дали живот и защото са го отгледали. Почита майка си!... А какво тряба да прави? Да я убие ли? Зла, добра - майка му е".

Да видиме сега какво е мислила за Стояна сама Пенка, за съдбата на която са се грижили няколко добри същества. А кой може да ни разкаже тайните на женското, а особено на девическото сърце, когато това сърце има толкова много улички, тъмни кьошенца, криволички и др. т.? Кой може да ни каже, какви мисли могат да се въртят в главата на едно младо и невинно същество, което захваща да живее, да обича, да ненавижда, да мисли за своето бъдеще и да критикува общественото устройство? Най-после, кой може да ни каже, какви сънища гледат ония живи, подвижни и пъргави натури, у които се е появило вече стремление за нов живот, за различни наслаждения и за удовлетворение на своите нравствени нужди? Не зная други как, а аз би желал да ме видят насъне всичките шестнайсегодишни момиченца... Искате ли да ви открия и друга тайна? Аз би желал да бъда двайсетгодишно ергенче и да видя насъне как сънуват дългокосите божи създания... Чудно нещо! Вие и сами вече видите, че моите желания са нищожни и че природата никак не би пострадала, ако би ги изпълнила; но... Но, зер! Младостта се не връща, мои дражайши читатели, и сънищата овехтяват така също, както овехтяваме и ние сами. Едно време, когато косата ми беше още черна, когато лицето ми беше бяло и червено и когато очите ми блестяха като две звезди, то биваха всякакви неща... Всичко премина... Останаха само едни голи и боси възпоменания, които не само че не радват, но убиват в нас и настоящето щастие, ако то и да е обгризено от всяка една страна...

Но да махнеме с ръката си и да влеземе в Пенкината градинка, в която съществуват всякакви цветя. Аз обичам тия момински градинки, които съществуват само у ония народи, които са увардили своята невинност, които не са "вкусили от европейските познания добра и зла" и които са още млади и чисти. В България тия градинки не са нищо друго, освен девически храмове, в които се моли невинността и в които преклонява коляното си светата натура. Пенкиният храм е бил хубав и затова, защото е била хубава и неговата жрица. Аз смело мога да кажа, че тая жрица е имала голямо сходство с онзи божур, който се разтваря утрента преди зора и на когото висят няколко бистри капки елмазена роса. Но хайдете да влеземе... Пенка ходи между лехите на, цветята, гледа на всякое от тях с искрена любов, въздиша мило и, както ми се чини, сладострастно повдига своите ясни очи нагоре, шепне нещо си и пипа гушката си... Но гледайте, гледайте! Тя намира един стрък невинен щир, изскубва го, тъпче го със своето малко краченце и пак въздиша. Из всичко се види, че на сърцето й са захванали вече да се борят ония човечески страсти, които се наричат живот и които се състоят от любов и ненавист... Гледайте, гледайте! Тя шепне нещо си, гледа към вратата на градинката, въздиша още веднаж, откъсва си малко здравец и мирише го. А какво ли тя там шепне? Слушайте, слушайте!

- А защо ли на годежите дават на сватовете здравец? Всичката градинка ще да ми потъпчат! У бабини Недялковичини и циганите влязоха в градината, чегато не могат да свирят отвънка... A у Николичини не намериха друго място, ами играха хоро в градината, - всичкото цвете изпогазиха... Стоян обича здравеца. Завчера аз видях, че той въртеше в ръката си един стрък здравец... Мама казваше на тата да ме даде Стояну. Аз чух през къщното прозорче. "Момчето е добро"-казва... "И аз зная, че е добро; по-добро нийде няма".

Какво е мислила да шепне Пенка по-нататък, аз не зная, защото ще да ида да посрещна Стоянова майка, която влаза в Петровата къща натруфена и накитена и носи в ръката си алена кърпа, в която сега за сега не мога да ви кажа какво се иамира. Прощавайте, аз отивам когато Стоянова майка влязла вътре и когато била поканена да седне, то тя захванала да мълчи ако и да принадлежала в числото на ония хора, които не обичат това занятие. Мълчели и стопаните на гостоприемната къща, ако байо Петър и да бил така също не слабословен хлапар... След десетина минути Стоянова майка, като погледала към тавана, се пресрамувала и казала:

- Горещина ли ви е? Аз съм станала вир вода.

- Горещина е - отговорил байо Петър.

- А какво ви правят дечицата? - продължала Стоянова майка.

- Здрави са - отговорила Петровица. - A ваш Стоян какво прави?

С последния въпрос Петровица желала да развеже езика на свахата и да облекчи обясненията й.

- Добре е. Тая година Господ му даде хубава печалба. Тряба, тряба вече, Петровице, да го оженя. Аз съм дошла да искам ваша Пенка.

Тия обяснения никак не зачудили Петра и Петровица, защото тяхна милост отдавна вече очаквали тая желаема сваха и защото били приготвени да кажат "да бъде".

След няколко часа после това Стоян отишел сам в Петровата къща да се разговори със своите бъдещи родители и бил посрещнат свесели лица и с няколко благословии.

VI.

В Стояновата къща се събрали няколко души младежи да му "честитят радост" и да преметнат по някоя и друга бистра люляна. Събранието било весело и одушевено, защото бил празник и защото гюловицата се отличала и сама с меризма нй локмаруху.

- Ти вземаш най-хубавото момиче - говорил Никола Глухият и гледал към пълната чаша с особено наслаждение, чегато в нея се е заключало всичкото негово щастие.

- И родителите му са добри - пробъбрал Стойко Тахтата, който имал намерение да стане или градски чорбаджия, или векилин, или барем капзамалин, следователно обстоятелствата го принуждали да хвали силните и да критикува слабите.

- А кога ще да бъде сватбата?-попитал Иван Локмата, който имал обичай да мига и когато тряба й когато не тряба. - Гледай да я направиш по-скоро, защото след един месец аз ще да тръгна по гурбет.

- Скоро ще да я направя - отговорил Стоян. - Тая неделя ще да ида в Филибе да си купя едно друго - и работата е готова. Ще ли някой от вас да ме придружи до Филибе?

- Аз ще да ида - казал Локмата. - Нямам работа и в Казанлък... А кога ще да вървиш?

- Утре - отговорил Стоян и помолил другарите си да потретят.

- Стига вече, стига вече - отговорили няколко души от по-първите смъркачи. - По две изпихме. Има да ходиме и на други места.

- Ракията е хубава - отговорил Стоян и захванал да налива. Събранието замълчало и приготвило се да облобизае още веднаж утешителницата на човеческия род, и около обяд,когато всеки от гостите бил принуден да удовлетвори своите вътрешности с по-съществена храна, чудната утешителница имала щастие да се досегне осми път до устните на всичкото събрание, което се погрижило да реши, че сватбата ще да бъде замечателна и че Стоян тряба да прибърза, защото благоразумните хора имат обичай да чукат желязото, дорде е горещо. Стоян кимнал главата и на другия ден доволно рано се приготвил да тръгне за Пловдив. Дошли байо Петър и булка Петровица.

- Ти, Стоенчо, иди при Паскала, поздрави го от мене и кажи му да заповяда на сватбата. Той ми е голям приятел... Аз обичам богатите и тежките хора - говорил байо Петър и гледал на броениците си.

- Ти, Стоенчо, не харчи много - говорила булка Петровица.- Мисли за после. В сегашното време никой не прави вече такива сватби, каквито се правеха другоч. Филибелиите дават само по едно сладко и по едно каве. Няма кого да зачудиме! Напой ги, нахрани ги, развесели ги, а после ти се смеят, че гостбата ти била прегоряла, че виното ти нехелело, че ракията ти била слаба!... Не харчи много.

В това време Стоянова майка стояла близу до разговоряющите и размишляла:

"Още петелът не се е качил на полицата, а захванал е вече да кукурика! Не харчи, не прави голяма сватба, не гощавай хората!... На добро го учат!... Нека ни се смеят хората - филибелийците ще да гледаме ние! Мъжът носи кюмюр в копринена кърпа, жената седи по цял ден на чекмата, а кормите им свирят с тамбура, - ето какви са вашите прехвалени филибелийци. Аз искам да направиме сватбата като хората, ако и да не сме чорбаджии и градски кметове. "Ти, Стоенчо, калесай там кир Праскала"-казва сватът. Много ни тряба вашият Праскал. Всичката сватба ще да я развали вашият Праскал. "Дето стъпя гъркът, там трева не никне"-казват старите хорица. "Не пущай свине на гумното си, не приемай гърци в къщата си, не звтваряй кози в градината си и не калесвай цънцарин на сватбата си"- казваше едно време дядо Трифон. По-лани двама наши тонковци из Захара се ожениха за две филибелишки гъркини... В онова време аз бях в Захара.... Да видиш сватба, да видиш приказ! Окумили се нашите гъркини като самодиви пред русаля; повдигат очите си нагоре, като кокошки, когато пият вода; свиват устните си като бабички; обръщат главите си като сопотненски козли и мърждят челата си като гьопценски волове. Кокони, да ги вземе дяволът! В къщата си не би ги пуснала. Това им се не харесва, онова им не е по волята, това е лошаво, онова е смешно... Смешни сте вие сами, одрани котки! Хубостта ви е калпава, лицата ви са вапцани, зъбите ви се люлеят от белилото, косите.ви са чужди, а честта ви е купена на вересия. Не сте вие за нази. Аз съм ходила няколко пъти в вашия град и познавам ви - от мене не можете да се укривте. Я вижте, приличате ли на нашите български гюлфиданчета. Де ви е червенинката, която се нарича здравие? Де ви са гърдите, които са длъжни да отгледат здрави деца? Де ви е светлината на очите, която е дъщеря на сърцето? И вие ни се големите със своята хубост! Погледайте на децата си и вижте се какви сте! А какви са мъжете ви? За тях не тряба и да се говори. Надул се като въшка на перо, стъпя като щъркел, повдига главата си като паток и пъчи тумбака си като мисир. А защо ни се перчиш, кир Праскале? "Защото си купих чохени шалвари". А защо ти са жълти и сухи децата, кир Праскале? "Защото го храня с франжелки". А насищат ли се тия от твоите франжелки? Защо им не дадеш да се наядат добре и защо им не купиш малко месце? "Времената са лошави, мъчно се печели". Чуден си ти човек, кир Праскале! Натруфил си жената си като царибашийка, а децата ти ходят гладни и жедни!"

И още много неща размишлява Стоянова майка, но ние тряба да я оставиме за време, защото конят на пътника тупка с краката си, пърха с ноздрите си, маха опашката си и чака с нетърпение да тръгне... Хайде върви, Стоене, и добър ти час! Не слушай ти мене и моите читатели. Аз, като учен човек или като български писател, обичам да си подърдоря и да позалиша света с неврели и с некипели. Да те упази Господ Бог от такъв съветник, у когото мозъчното чекръче се намира в разстроено състояние! Когато това чекръче се откаже да се върти правилно и когато на писателя непременно се иска да поблести, то неговата милост пуща в пълен ход езика си и дава му свобода да гради високи кули под облаците или да гони вихрите. Добре, че хартията е станала евтина, а мастило си варят вече и децата! Върви, Стоене, и купувай щото ти тряба за сватбата. Веднаж се жени човек! Гледай да изхарчиш барем половината от своето състояние, а какво ще да бъде по-нататък, това нито ти, нито аз не тряба да знаеме. Купи елмазени обици, копринени фустани, подплатени със самур кюркове, златни гривни, елмазено кръстче, десет върви маргатар, бонжур с бели лисици, бели копринени щивали и много друго, - ние не сме по-долни от филибелиите. Иди сбогом!

Да идеме сега в къщата на Нена чорбаджи и да видиме какво прави неговата милейша съпруга и неговият честен син.

- Аз тряба да те оженя - говорил Нено и гледал своя указателен пръст, когото повдигал нагоре във вид на кукерица. - Доста си се скитал по кръчмите и по кавенетата... Ако ме не послушаш, то аз ще да те изгоня из къщата си и никога вече няма да те погледам... Чуеш ли? Ти тряба да не звборавяш, че аз съм ти баща.

- Пропуснахме хубавото момиче! - говорила Неновица. - Петър е полудял. Боже мой, дава ли се едно добро момиче на такъв човек, който има такава развалена майка и който се е родил на сламата? А Петровица какво е гледала? Хората, казват, че тая жена е умна!... Да вземе дяволът и ума й, и главата й. А харесва ли ти се Петрова Пенка, Николчо?

- Мене се харесват всичките момичета - казал Никола и озъбил се така, както въобще се зъбят всичките задоволни хора, у които животът върви с механическа сила.

- Ако взема една суровица, то ще да ти покажа де зимуват жабите! - казал Нено и подхвърлил чубука си. - Всичките момичета му се харесват!... Скоро ще да ти туря аз тебе юларчето. Доста си ритал, доста си цвилил, доста си хапал.

- Отсега нататък аз ще да хапя жената си - казвл Николчо и погледал към вратата.

- Мълчи, магарешки сине, - извикал Нено и скокнал накраки.

- Не карай му се - казала нежната родителница и погледала към своето дете с овчо умиление. - По-харно да помислиме за неговата годеница... Когато се ожени, то умът му ще да дойде в главата. Всичките млади момчета са такива.

- Да поискаме Рада Беньовичина - казал Нено и покорил се на жена си.

- Рада не е за нашата къща - квзала Неновица. - Баща и до завчера е бил овчар... Къщата им се е съборила от едната страна. Преди десетина годин са купили щинди и баскии и все я правят! Изпуснахме доброто момиче.

- В Казанлък не е само Петровата дъщеря - проговорил вулканът и из гърдите му изскокнали няколко пух-пух. - Аз ще да му намеря по-добра невяста.

- А де ще ти да я намериш? Като Пенка във всичкия Казанлък няма.

- Махни се ти със своята Пенка, та Пенка! - проговорил Нено.

- Няма да се махна-отговорила Неновица и погледнала на своя повелител с някаква си ненавист.

- Аз ти казах да прибързаш, а ти си правеше оглухци... И тебе те не е срам да отстъпиш пред един просешки син? Ако аз да би била мъж и Нено чорбаджи, то би направила такова чудо, което никога не би се заборавило в Казанлък.

- А какво би ти направила? - попитал Нено внимателно.

- Аз би подляла вода Стояну и накарала би го да разбере, че свраката не може да бъде другарин на сокола... Всеки тряба да знае своето гнездо и да не вовира носа си във всяко кьоше. Искаш ли да ме послушаш? Ако искаш, то аз те съветвам да идеш у Петрови и да ги накараш да върнат. "Аз се чудя на ума ти - кажи ти Петру. - Как си ти дал дума на такъв един човек, който има такава лошава майка и комуто се смее и малко и голямо? Парите, кажи му, се спечелват, а доброто име никога". Направи това и докажи им, че ти си Нено чорбаджи. Аз би желала да видя как се пука Стоян и как псува чорбаджиите и големците! Послушай ме, Нено!

Нено мислил и не решавал се. След няколко минути той погледнал на сина си, понамръщил се малко и рекъл:

- За тeбе аз ще да стана резил-маскара пред света! Чуеш ли? Щеш ли дв бъдеш човек или не?

- Това ще да бъде решено после сватбата ми - казал синът равнодушно. - Защо, питам аз вас, искате да ме ожените без време? Или искате да ме зачерните? Не женете ме още: дайте ми да поживея и да се порадвам на младините си...

Всичкото това Николчо говорил без волнение и без душевна борба.

- Ако те оставя да поергенуваш още някоя година, то една заран ще да те намеря обесен на някое дърво - проговорил бащата. - Юздата тряба да ти се тури колкото се може по-скоро... - Aз искам само да зная харесва ли ти се Пенка Петрова и ли не? Ако ти се харрсва, то аз ще накарам Стояна да се потресне...

Последните няколко думи накарали Николча да дойде в себе си и да се замисли. Тоя човек, който заключала в себе си всичките пороци и който бил готов да унизи своето човеческо достойнство и в най-нищожните дела, имал известна гордост или, да кажем по-вярно, някакво си своелюбие, което е свойствено само на ония развалени натури, които не могат да търпят онова, щото е чисто и честно и които се стараят да пакостят всекиму, който стои от тях по-високо, Николчо, както знаеме вече, презирал сиромасите и честните работници, които живеят със своя пот и които не умеят, да едат на готово, т. е. на които бащите не са накрали достатъчно за тяхното наслаждение. Мисълта, която се появила в главата на майката, привела сина в умиление и той се решил за няколко минути да я приведе в действие.

"Това не ще да бъде лошаво, мислил той. Аз тряба да открия устните на Стояна... Нека ме помни... Но страх ме е да не изпия сами пелина. Ами ако Петър и Петровица кажат на баща ми, че е вече късно? Ами ако ни върнат? С какви очи ще да погледам аз тогава на моите приятели? Но нищо, нищо... Аз ще да им кажа, че баща ми е искал Пенка без моето съгласие. А какво ще да ми каже моя Цона? Ще да поплаче клетницата... Aз ще да й купя и гривни, и сукно за контошче. Жените се утешават лесно. Но тя ми квза оная вечер, че е тежка. Това ми се не харесва... С калугерките е лесно. Тях аз никога не съм лъгал и никога не съм им обещал съпружеска вярност. Тия продават своята чест малко по-евтиничко. Една мска да й купиш сукно за антерия, друга за джубе, трета иска парички, четвърта те моли да й купиш библия от протестантите, а пета нищо не иска - само вашата любов! Прощавайте, мои мили калугерчици! Ваш Николчо ще да бъде женен. А тогава що! Пак същото. Жененият човек може да влезе даже и при игумениците".

След няколко минути после тоя семейни конгрес Нено чорбаджи облякъл джубето си, казал на Неновица няколко думи на ухото и излязъл. Из пътя неговата глава работила доволно бързо, ако мазният му мозък и да сбърквал конците няколко пъти. Скоро той дошел до къщата на бая Петра, надникнал през прага и извикал:

- Имате ли куче?

- Вляз, вляз. Нямаме - отговорил тънък и нежен глас.

Нено влязъл. Пред него се появила доволно живописна квртинка. Пенка седяла на постлана на земята рогозка и шила нещо си, а Петровица чесала вълна. Лицата на тия две женски същества били весели и щастливи. Когато Нено погледнал на тях, то сьвестта му заговорила и лицето му почервеняло.

"Аз съм дошел да разваля щастието на тия, добри хора, които не ми са направили никакво зло! - помислил той и запрял се. - Наш Никола не е за тоя ангел... Но няма какво да се прави...Дома ме изеждат с дрипите, ако не свърша нещо. Напред, Нено! И аз не бях за моята стопанка, а Господ ми я даде".

- Дома ли е Петър? - попитал той.

- Вътре е - отговорила Петровица. Нено чорбаджи влязъл в мъничката къщица на бая Петра и заварил нейния стопанин в такова положение, а каквото се намират почти всичките лениви хора лятно време: той бил полугол и час по час отривал лицето си, по което текли изобилни вадици от пот. Приятелите се поздравили любезно.

- Аз бих желал да зная, каква работа те е изпроводила при мене в такова горещо време? - казал байо Петър.

- Ох, не питай - отговорил Нено чорбаджи и седнал до прозореца. - Тая горещина ще да ми извади душата. Едвам съм дошел. Кажи на вашите да ми дадат малко студена - водица.

Байо Петър извикал като протогер на жените, без да спрменува името им, да донесат вода и продължал да гледа на своя гостенин с маслено благоговение. След малко време в стаята влязла Пенка и подала иа Нена чорбаджи зелена стомнв, която била пълна със студена вода, послте това тя излязла изново на двора, а Нено чорбаджи се прокашлял и проговорил:

- Aз чух, че вие сте я годили.

- Годихме я - отговорил байо Петър.

- Рано сте намислили де я задомите.

- Не е рано - отговорил байо Петър. - Петнайсетата година и се изпълни вече.

- А аз ти казвам, че си прибързвл: аз мислех друго... Аз мислех да я взема за наш Никола.

Байо Петър опулил очите си и раззинал устата си. Той и насъне не би си позволил да помисли, че Нено чорбаджи, тоя тежък, човек, ще да му каже подобни неща и че такъв богат човек ще да се реши да иска дъщеря му за сина си. Ако байо Петър и да знаял, че Никола е развалено момченце, и ако и да ценил хубостта, ума и способностите на дъщеря си, но нему било известно вече, че българските чорбаджии имвт свои собствени обичаи и че техните носове приличат не сватбени пряпорци, Но след няколко минути той се опомнил, повдигнал главата си и рекъл:

- Кой е знаял! Ако сте мислили да нвправите такова нещо, то е трябало да ме подсетите барем с окото си... На тоя свят биват чудни неща! Ако да би знаял, че... Но няма какво да се прави.

- А нема ти не можеш да върнеш? - попитал Нено. - Или се боиш да не докачищ Стоянова майка! Намерил си от кого да се срaмуваш!

Неновите думи паднали на байовата Петрова глава като студен сняг и той раззинал още по-широко устата си. И наистина, предложението на Нено било такова, което би зешеметило и още по-бистра глава. Дълго време двамата приятели седели и пушели чубуците си; дълго време Нено чорбаджи пъшкал, а Петър охкал; дълго време ни един от тях не се решавал да даде край на разговора. Нено мислил, че победата е негова, и старал се да си представи положението на Стояна и попържните на майка му; а байо Петър кроил планове, размишпял за бъдещето положение на дъщеря си и за завистта на неговите неприятели.

- Да бъде или не? - проговорил Нено.

- Да бъде - отговорил байо Петьр.

- Повикай жената си и обяви й моето желание пред мене. Кажи и на дъщеря си да дойде и да целува ръка... Аз съм донесъл и даровете.

Байо Петър изпълнил волята на своя нови сват. Влезли Пенка и Петровица.

- За какво ни викаш? - попитали и двете жени с един глас.

- Аз ще да ви кажа такова нещо, коете и насъне не сте сънували, - казал Петър и лицето му приняло скотско изражение. - Ние тряба да върнеме... Стоян не е за нази. Кир Нено иска Пенка за Николча.... Слушате ли? Сам Господ ни изпроважда голямо щастие!

- Вие сте полудели, както ми се чини! - казала Петровица. - Да не сте се напили?... Но шишето е пълно.

- Сбирай си устата и слушай - казал страшният повелител, и посочил с пръст към жената си. - Когато пее петелът, кокошките тряба да мълчат.

Когато Пенка чула страшните думи на баща си, то изскочила из стаята и отишла в градинката. А какво е правила там? Това ще да видиме след време.

VII.

Една заран Нено чорбаджи седял със своята жена на столчето под асмата и разговаряли се за едно, за друго. Лицата и на двете мазни същества били весели и щастливи.

- Изпълниха ли се моите думи? - казала Неновица и погледала на мъжа си горделиво и самонадеяно. - Аз познавам твърде добре сърцата нв всичките наши граждани... А какво се чуе за Стояна? Едному наречено, а другому изпечено. Сиромах Стоян! Той си беше наточил вече зъбите за печеното прасе, а добрите хора му дадоха да смръкне малко емфие!

- Луд човек! - промънкал Нено и напълнил чубука си.- Сватът ми разказа, че едната дъска на това младо ергенче се е отковала съвсем и че лудостта му се уголемява все повече и повече. Когато се върнал из Филибе и когато чул от майка си какво е станало, то дошел у Петрови, извадил пред невястета даровете и рекъл й: "Тия дарове Не са вече мои... Вземи ги". "Ние не щеме чужди дарове - казал Петър. - Да е жив сватът... Той дава и на слугините си по-добри накити". "Вие можете да правите каквото щете и да дадете дъщеря си комуто щете, но да се подигравате с хората и да им... Това аз никога няма да ви простя. Вземете даровете и накитете дъщеря си, преди да я закопаете. С Никола тя ще да види такова добро, каквото би видяла и овцата с вълка!... Ако сте изгубили честта си, то пожалейте барем детето си. Не мислете, че аз ви казвам това от завист. Да ме упази Господ". После това той захванал да ме псува и да говори такива неща, от които косата би ми настръхнала, ако да би ги чул сам. Той казал, че аз съм бил вол, а ти свиня и че наш Никола е нехранимайковец. Ще да му покажа аз нему, кой е вол и кой е свиня! Воловете теглят колата, а аз съм чорбаджия.

- За тия думи ти тряба да го набедиш за нещо на конака и да му удариш петдесет тоеги по петите - казала мазната чорбаджийка и скръцнала зъбите си. - Свиня сьм била!... Ако съм аз свиня, то той е нерез... Мършав нерез. Свиня не свиня, а хубавото момиче му се изплъзна из ръцете! Нека се облизва.

- А знаеш ли какво е направил със своите дарове? Хвърлил ги в Тунджа... После тоя ден той не се връщал вече в Казанлък. Петър ми каза, че е побягнал във Влашко... Едно само ми се не харесва. Знаеш ли ти, че Пенка не ще да вземе наш Никола? "Жива ще да те закопая"-й казва бащата. "А ко ме закопаеш, то ще да ми направиш голямо добро" - му отговаря. "Не мъчи я-казва май-ката, - ние не сме я намерили на пътя". По цял ден се карат... Бащата вика и вдига къщата на главата си, майката му отговаря с всякакви думи, а дъщерята седи и плаче.

- Нека поплаче - казала Неновица и свила устните си. - И аз плаках, когато ме годиха за тебе... Всичките момичета плачат. Но ти тряба да прибързаш и да направиме сватбата. Кой знае какво може да направи Стоян! Не е той отишел във Влашко... Мене е страх да не стане хайдутин и да ни не направи някоя пакост... Баба ми разказваше, че мой чичо е грабнал своята годеница из черковата, когато отишли да я венчвят за другиго, и сватовете нищо не можели да му направят. Кови желязото, дорде е топло!

- До неделя ще да го изковем - казал Нено и отишел да поговори със сватовете и да им каже да прибързат със сватбата.

Скоро преминали и двете седмици. Една неделя после Петровден Николчо бил венчан за Пенка и сватбата станала за слава и за приказ. Казанлъчани говорили, че ако на тая сватба да не би се случили две, разбира се не твърде важни, произшествия, то подобна сватба не би могла да стане още веднаж не само в България, но и в подземното царство. Тия две произшествия са следующите. Когато младоженците се връщали из черкова, то ги срещнала Стоянова майка, погледала на младоженеца яростно и казала сърдито:

- Зачерни ти, мой синко, хубавото момиче! И невястата ти няма да види добро, но и ти няма да прокопцаш... Ако майка ти и да казва, че ти ще да се поправиш после женитбата, но аз мога да те уверя, че до днешния ден ни една свиня не е могла да се отучи да рови купищата. А какво ще да прави баща ти с детето на Цона Михаличина? Ти мислиш, че хората не знаят кой е баща на това дете? Да го не удавите в Кайнарджа, както удавихте и детето на Божата кравица? Хайде вървете си сега! Аз ви казах всичко, щото лежеше на сърцето ми. Нека бъдат проклети всичките бащи и майки, които нямат сърца и които кривят с душите си!

Другото произшествие било малко по-значително. В сряда после сватбата на Нена дотрябали пари и той заповядал на жената си да му даде ония кесии, които му били донесени преди месец и половина от устабашият на бакалския еснаф. Неновица отишла и донесла му една кесия.

- Аз ти казах да донесеш и двете - казал Нено.

- Ами Устабашия ти донесе само една кесия - казала Неновица.

- Как една кесия?... Две кесии... Едната е пълна със сребро, а другата със злато...

- Аз намерих на миндерлъка само една кесия - казала Неновица и плеснала ръцете си.

- Една кесия! - изревал Нено и опулил очите си като стар бухал - Една кесия... една... само една! Нека ме убие светата гърмотевица!. Ле-ле-ле! Де е Никола? Намерете Никола... Умирам... Дръжте ме... Шестдесет хиляди гроша...

- Иване! - извикала чорбаджийката и на устата й се появила пяна. Из всичко се видяло, че и тя е изгубила вече любовта си към своето "мамино детенце".

Иван, който все още слугувал на Нена чорбаджи, ако и да събрал вече доста отдавна добри парици, израсъл пред своите повелители и мълчешката очаквал техните приказания. Но, о чудо чудес! Нито чорбаджият, нито чорбаджийката били в състояние да продумат!...

- О-де-ле-ле, умираме - проговорила най-после чорбаджийката и из очите й потекли едри сълзи.- Припкай, Иване, и намери Никола... Пари пак са се изгубили...

След една неделя после това произшествие поп Кън; за когото тряба да кажем няколко думи, събирал сечивата си и приготовлял се да извърши една доволно тежка, но полезна работа.

- Тури в бохчата новия патрахил, който ми беше харизан от хаджийката, - говорил той на едно младо и руо момченце, на което името било така също Иван. Тряба да знаете, че казанлъчени обичат Ивановците твка също, както коприщени обичат Лулчовците, карловци - Тудураковците, калоферци - Тинковците и сопотненци - Цачовците. - Хайде, хайде, не чеши се, а шавай по-скоро - продължил поп Кън и захванал да се омива. - Хайде да захванеме, Иванчо. "Благословенъ Богъ нашъ"...

- "Слава Отцу и Сину и СвятумуДуху"...- захванвл да чете Иванчо и да везва бохчита.

- Бързай, бързай Иванчо! "Господи помилуй, Господи помилуи!" Чети "Помилуй мя, Боже!"

А разбирате ли каква е била рвботата и какви майстории е знаял поп Кън? Ако не разбирате, то слушайте. Поп Кън имал обичай да служи бденията утренните и всичките други дреболии дома си, а за черковата оставял само литургията, която, да кажеме право, се свършвала твърде бързо, Иванчо, който така също бил от бързите хора, бил за поп Къна не само дясна ръка и десен крак, но съставял и половината от неговия език и от неговия мозък. Даже и сам поп Кън говорил, че ако да не би бил Иванчо, то ни един православен християнин не би можел да отстои Василевата литургия. И така, дорде поп Кън и Иванчо се омивали и обличали, то бденията се свършвали; дорде дохождали до черковните врата, то утреннята дохождала до своя "амин", а дорде се отваряла черковата и дорде, клисарят палил свещите, то и на литургията се давали петте пари. Бъбрал Иванчо, бъбрал дядо поп, бъбрал Иванчо, и когато бабичките дохождали пред пангара да си купят по една свещ, то дядо поп вряскал из всичкото си гърло: "Сострахомъ божи", а Иванчо чел "Молитвами святихъ отецъ...'' и работата се свършвала.

Но тоя ден не приличал на обикновените, защото поп Кън станал малко по-рано и защото звповядал на Иванча да чете малко по-полека.

- Днеска литургнята и една час от утреннята тряба да се отслужи в черкова - казвл ученият и разумният поп.

- Ама ще да зачудиме бабичките! - казал Иванчо и изкикотил се.-Тия всякога закъсняват...

- Мълчи и чети - казал поп Кън. - Днеска ще да имаме коджамити работа... "Приидите поклонимся цареви нашему Богу..." Ти тряба да идеш и да му отчетеш два псалтиря... Бакшишът ще да бъде голям. Синът му купи снощи копринени пошове. "Слава тебе, Боже нашъ, слава тебе..."

- Дядо попе, хората казват, че той е умрял от дамла... Синът му го уморил... Откраднал му паричките.

- Езикът ти би трябало да бъде малко по-късичък - промъмрал поп Кън и отворил вратата. - Дългата молитва и дългите езици и Богу не са драги... Чети по-скоро...

- А щеш ли да ме заведеш в събота на гробищата? - попитал Иванчо.

- С тоягата по гърба - проговорил поп Кън и продължил да се моли за православните христиени и за туторите и приложниците "храма сего"...

- Какъв храм? - попитал Иванчо - Ние се намираме на пазара!

- Мълчи, ти казвам и чети- извикал поп Кън и захванал да крачи малко по-сърчено. - На гробищата никога няма вече да те заведа... Оная събота надникнах в човала и само хляб намерих! Всичките млинове и всичките медени парченца си олапал!

- Ни едно парченце не съм видял - казал Иванчо и усмихнал се.

- Ни едно парченце не е видял! А я си погледай ръкавите на антерията и потурите около джебовете! Оная неделя насмалко щяха да те изедат мухите... Чети Верую"... И ушите ми ще да изедеш.

- А поп Славе казва,че ти мислиш да изедеш ушите на цял Казанлък, - казал Иванчо. - Ти си му бил отнел и махалата, и гробовете, и литургиите.

- Мълчи, Иване, - казал само поп Кън и влязъл в черковата.

Поп Кън е добър и разумен човек. Ако той iонякогаж и да се кара Иванчу, но неговите попържни не излизат от сърцето му. Но и Иванчо заслужва да го обичат и да му дозволяват да яде млиновете и медените парченца заедно с ръкавите си и потурите си.

- Като Иванча ниде няма - говори обикновено поп Кън и разказва из неговия живот различни анегдоти. - Веднаж го пратих в село Ешеклере да прочете на бабичките едно-друго и казах му да вземе голямата книга, в която се намират всичките молитви, а той сбъркал и вземал друга една голяма книга... Какво да се прави? Умното момченце захванало да чете из тая дебела книга, из която четат само владиците, и осветило божия храм още веднаж! Тоя ден той докара две магарета с едно-друго и напълни всичкати ни къща ако едното магаре и да беше паднало заедно с него и заедно с порязаниците в Тунджа.

Но при всичкото това поп Кън е добър и умен човек. Ако го не обича поп Славе, то от това няма да пострадае нито Казанлък, нито владиката, нито градските кръчми. С поп Славе не може и да се пошегува човек! Веднаж на задушница поп Кън излязъл из черковата и дошел на гробищата малко по-раничко и българите говорят, че раното пиле рано и пее. Така се случило и с поп Кън.

Когато тоя разумен пастир прочел "Помени Господи" над всичките свои гробове, то захванал да чете и над гробовете на поп Славе... Хората не могат да чакат всичкия ден: на едни женици децата седят гладни, на други кравите стоят неиздоени, на трети хлябът ще да прокисне, на четвърти мъжете тряба да идат на работа!... Идете после това и не говорете, че поп Кън е милостив човечец! Когато поп Славе дошел на гробищата и когато видял, че поп Кън ходи по неговите гробове като кесиджия с ножа в ръка, то хвърлил кандилката, изкастрил го по майка и побягнал; а поп Кън се изсмял и извикал след него: "Сърдит поп, празна му турбуличка". После тоя ден поп Славе никога не казва на поп Къна "добро утро", а поп ,Кън и нехае. Трябва да ви кажа и това, че поп Славе е пакостен човек... Той разказва за поп Къна различни неща, които е измислила неговата попска калимявка.Така например, той разказва, че веднаж поп Кън открадцал парите от дискоса и изпил ги във Вельовата кръчма, ако тия пари и да принадлежали на троица попове. Когато чорбаджиите, туторите, Приложниците и епитропите на храма чули всичкото това, то се събрали на кавенето и накарали поп Кън да върне парите и да целуне ръката на стария поп. Но тия са малки неща.

Из всичкото това, щото казахме по-горе, читателите ни се сещат, че, някой е умрял и че тоя "някой" е бил Нено чорбаджи. После светата литургия, която била скопосана от поп Къна и от Иванча надве-натри, угасналият вулкан бил донесен в черкова,а после обяд всичкото казанлъшко христолюбиво воинство го занесло на гробищата и закопало го между неговите деди и прадеди с голямо тържество. Даже и поп Славе тоя ден не чел с носа си. А защо не е дошла дражайшата економка на Нено чорбаджи? - Защо не е дошла! Малко ли причини съществуат на тоя свят, които накарват човека да не изпълни своите свещени обязаности? Ако да би чули какво говори Стоянова майка, то вие тутакси би открили няколко важни тайни, ако против нейните убеждения и да се изказвали множество противоречия.

- Ех, Петре, Петре, даде ти Господ добър и хрисим зет! Сам си го избра... Седни сега и оплачи детето сй... Баща му умря от дамла, а майка му лежи избиена и осакатена!... Да не е крила парите си. Щото е дошло харам, харам ще и да иде. Дорде ги не изхврчи, той няма да миряса. А-а-а-а! Чак сега ми поолекна на сърцето - говорила Стоянова майка на една своя съседка. Съседката поклатила главата си и пропищяла:

- Да ни упази Господ!

- Ти мислиш, че ти разказвам приказници? Мисли каквото искаш, а аз тряба да ти кажа, че Петровата дъщеря няма да види добро. Когато Нено захванал да умира и когато потърсил сина си, то техен Иван го намерил при калугерките. Тежко и горкно на неговата млада жена! И днеска, когато отиваха да закопаят баща му, той беше пиян, - люшкаше се... Искаш ли да чуеш и друго нещо? Баба Стойка ми разказа, че Цона Михаличина е родила вече... За една се венчава, а друга му ражда!

- Тряба да се каже на Петра и на Петровица - казала съседката.

- Ако искаш кажи, а ако не искаш - не казвай. Аз те съветвам да не казваш - казала Стоянова майка и влязла в къщата си със засмяно лице. Тя твърде добре знаяла, че нейната стрела е ударила на добро място, защото познавала всичките душевни и телесни свойства на своята съседка. След няколко минути и Петър, и Петровица, даже и младата Николчова жена, били известни за всичко, и това всичко било посипано с мерудийни разсъждения, с маслени съжаления, с люти притурки й с миризливи примечания. Но да оставиме всичките казанлъшки свахи и да видиме какво е произходило в къщата на Николча Ненова, защото всяко едно нещо тряба да се разгледва и изпитва на мястото му. Ако Нено и да умрял от жалост за своите изгубени пари и ако Неновица и да пролежала някояко месеца по същата причина и от юмруците на своя родолюбив син, но Николчо наследил доста големи суми или доволно голямо имане. Казанлъчени разказвали, че всичките богатства на Нена чорбаджи, вземени заедно, са били дотолкова големи, щото Николчо успял да ги изяде само тогава, когато преминали четири годинки и когато младата му жена родила цели две деца. Но да не помислите, че в продължението на тия четири годинки казанлъшките христиени са презирали Николча или че са се старали да го отбият от лошавите пътища? Съвсем не. Вие, любезни читатели и читателници, още не познавате и сами себе и искате ли да ви сваля булото и да ви изнеса пред лицата гладко огледало? Ако между вас се намери такъв човек, който да харчи навятъра, който да не знае какво прави, който да развратничи и пр. и пр., но който да ви не иска на заем или който да не докача вашите интереси, то вие или ще да го хвалите, или ще да мълчите, или ще да го извинявате с различни остроумия; но щом тоя човек преобърне в кесията си последния грош, щом ви не почерпи няколко деня, щом захване да ви се оплаква и щом ви каже да му заимете пет гроша, то ващите уста се разтварят до толкова широко, чегато се събирате да погълнете Канерите. Същото се случило и с нашия херой. Когато тоя добродетелен човек (тая титла му се давала от калугерките) довършил паричките си, когато такуните на калеврите му се изкривли и когато той сам захванал да пие на чужд кредит, то даже и преподобните сестри из Преображенския манастир решили, че той е луд и че "честните хора не тряба да пущат в къщата си такъв един човек, който е имал дете от друга жена, преди да се ожени, и който е уморил баща си".

Един ден Николчо явил на своята млада жена и на своята родителница, че ще да продаде къщата и гюловете и че ще да се пресели в Пловдив. Произлязъл Содом и Гомор. Майката ревала и скубала косата си, младата жена вземала дечицата си и отишла у баща си и у майка си, а Никола се разхождал по двора, псувал, клел и махал с ръцете си. Но през тоя същи ден той бил повикан на конака, дето се намирали всичките кметове и чорбаджии, а кадията му обявил, че къщата и гюлът принадлежат на майка му и че никой няма право да тури на тях ръка. Какво е говорил в това време Никола, аз не зная, зная само това, че каймакаминът заповядал да го затворят и да го изпроводят в Пловдив.

- Против теб е викнал всичкият град - казал каймакаминът и махнал с ръката си.

- Отдавна би трябало да му се тури юздата - казал Али-ага.

- От сега гюловицата ще да стане малко по-евтиничка - си помислил поп Желязко.

В Пловдив нашият херой бил държан не дълго време, защото нямал даваджии и защото прегрешенията му се отнасяли повече до него самия, нежели до неговите съграждани. На връх Св. Димитър той бил пустнат... Но де се е дянал после това? Поп Кън разказва, че той отишел във Влашко и че се е заселил в Гюргево, дето го храни една циганка, която пере хорските ризи и която продава по улиците варен кукуруз.

*

Казанлък е хубав и весел град; хората му са чисти и благородни; понятията на гражданите са високи и човеколюбиви; а гюловицата е люта и миризлива. Хайдете да идеме в гюловите градини и да се надъхаме щастие и блаженство... Слънцето свети весело и любезно, пиленцата пеят и скачат от храстек на храстек момичетата се смеят и радват се, децата припкат и викат из всичкото си гърло... В една от тия райски градини седи доволно побеляла вече жена, с жълто и папунесто лице, и милва до коленете си две дечица, които й гледат в очите и които й изказват детинска чиста любов и невинно почитание... Не далече от тая щаслива група една още млада жена върти мотиката и прекопава трендафила... Лицето й е бледно и повянало, очите й гледат темно и безсмилено, ръцете й са почернели от слънцето и от тежката работа, косата й е побеляла, а по лицето й текат изобилни сълзи. Час по час тя изправя снагата си, гледа умилно към децата, въздиша тежко и горчиво и навожда се изново... Из всичко се види, че тая работа не е по нейните сили, че пръстите й тръпнат, че кръстът й я боли и че всичките й телесни сили изнемогват под тежката мотика, но нейните дечица тряба да бъдат сити и обути и нейната свекърва не тряба да проклина дните си... Тежка е желязната мотика, горещо е ясното слънце, слабо е женското тяло мъчен е трудът! А пред очите на младата жена се мяркат по-приятни картини, по-мили образи, по-чисти възпоминания, по-щастливи времена... Мярка й се нейното девичество, мярка й се нейната младост, мярка й се Стоян и неговото добро и умно лице... И тече след сълзата сълза, и трупа се над страданието страдание, и събира се с нещастието нещастие, и страдае бедното и полуубиеното сърце...

- Ох, ако да не би били децата ми! - говори младата жена и гледа с любов и с ненавист към небето - Как, какво! - отговаря сама. - Тутакси се бих удавила! Аз не тряба вече да живея... Ох, тато, тато, какво направи ти с мене? Боже мой, прибери ме, но не оставяй децата ми!

А децата й гледат умилно, смеят се, кикотят се и играят си.

- Булка, остави мотиката и почини си! - казва Неновица и клати главата си. - Ела пийни малко студена водица. Боже, защо не мога да й помогна? Като ми взема парите, то защо ми взема и здравето?

 

 

     Хаджи Ничо

I.

Посвещава се на госпожа Катерина Ценович

Чудна и необяснима комедия е нашият живот... Случвало ли ви се е, мои мили братя, да се поразмислите някога защо човек живее и що той търси на тоя свят? Погледайте на това същество, което се нарича човек, погледайте сами на себе си, погледайте на човеческите тежки мъки и страдания, на неговите огнени старания и безумни стремления, на неговата любов и ненавист, на неговите страхове и радости, користолюбие самолюбие, надежди, подлости, низкости, великодушие и пр., и пр. и помислете си, че това същество, ако не днес, то утре ще да умре и не ще да остави после себе си ни спомен, ни уважение, ни добро име. Не е ли чудно, като погледаш на тоя червек, който се нарича човек, как се той надува с богатството си, с колата си, с мустаките си, с облеклото си и как той иска да му се кланят другите смъртни в това също време, когато е и сам нищо повече освен милионно нищожество? Колко борби, колко страсти, колко мъки, колко гладуване и жадност, а защо? - Да спечели повече пари, да глоби сиромасите, да убие няколко сиромашки семейства, а после - да стане нищо и никакво, да се изгуби като пара или като паяжина, която плува в сухо време по въздухът, и да не остави никакъв спомен, а може и проклятие. А какви вселени, какви геометрически пространства, какви големи планове и предмети се отражават в мозъкът на нищожният човек, комуто твърде често нашата планета се струва като едно парче кал; а като разгледаш по-натънко работите, то и човекът е такава съща кал, от която се правят и грънците, подниците и кирпичите. Но ако захване човек да си задава повече въпроси „защо и за какво?“, то той ще да иде твърде далеч, напр. той може да попита: „А защо?... Защо са тия планети и комети, тия неподвижни грамади мъртви звезди и тия слънца и месечини със своите мъртви сили и със своето механическо движение? Не за живите същества ли са тия създани? Не за човека ли са тия скопосани? Не за папа Пия, за султанът, за Наполеона, за джелатите и за кръвопийците ли са измайсторисани? Но за какво са тия живи същества? Защо и за какво са тия папи и Наполеони? За какво са балдьовские и битолските просеци? Защо е французкият народ? Защо са турците, чокоите, чорбаджиите?“ - That is the question1, мои братя! В природата, казват философите, няма дума защо и за какво, в нея всичките неща са на мястото си и нищо не стои и не живее без цел. Добро! Но кой е в състояние да ми каже отдека произлази човеческата безцелност, низкост, нищожество, подлост и пр.? Аз ще оставя на римският събор, на цариградският синод и на атинският университет да разрешават тия тежки въпроси, защото тям е назначено от самата природа да носят очила, и ще се завзема да реша едно нефилософическо и некосмополитическо, но свое народно питане;

- Защо и за какво е на светът хаджи Ничо?

Но преди да захвана да отговарям на това питане, аз трябва да кажа кой е хаджи Ничо и из кой клас на животните той принадлежи по зоологията.

Хаджи Ничо е човек благочестиви, намусени, намръждени, величествени, с една дума, човек чорбаджийствени. Лицето му прилича на пълна месечина, каквато се тя показва на смъртните хора на тринайсетият ден после своето рождение: лице светликаво, лъскаво, мазно и червеникаво, а главното достойнство на това лице е да се потее и зиме, и лете. Но да не помислите, че тоя пот се лее от стъкленият образ на хаджи Нича от физически усилия или от тежки работи. - Не, тоя пот се търкаля по Ничовото лице от рахатлък и от мас. Ничовите очета са подпухнали от лой, веждите му са гъсти, боят му е среден, чувството голямо и валчесто, и въобще всичката негова фигура представляла нещо с и то и щастливо, мазно и доволно, гладко и набито. Подобни хора, както и подобни котараци, можете да видите само в твърде богатите къщи, в манастирските готварници и между докторите и селските чорбаджии. Но твърде често се случва, щото и касапите, по някакви си невидими съдби, имат такива същи физиономии. С една дума, физическите негови красоти се определят твърде просто: махнете му главата и ще да остане една квадратна маса, която е съставена из лой и крехчина.

Хаджи Ничо се смее само тогава, когато е прилично да се смее, т.е. пред своите подчинени той бива важен и ни една жилища на неговото лице не показва евангелическа кротост; пред равните, т.е. пред ония хора, които имат толкова също пари, колкото и той, хаджи Ничо бива весел и сладкообразен. Неговата усмешка има такова свойство, което успива човека и той (човекът) чувствува такова нещо, което прилича на дрямка, подобно усещане се появява у попа или у калугеринът, който, после дългата черковна служба, се връща во своя си и лопне първата чаша ракия; или у тоя човек, който е получил наследство; или, най-после, у писателят, който е можал да напише колко-годе остроумна статийка и да ухапе своят брат. Пред по-силните и пред по-богатите хаджи Ничо е просто на просто мекере; пред тях е той ням като риба и каквото и да говори силният, то хаджията на всичко се съглашава. Например, ако хаджи Ничо отиде при някой консул и консулът му каже, че българите трябва да се преселят на месечината, то Ничо захваща да накарва народът да пътува над облаците, и тежко томува, който каже: „Не бива“ - него Ничо нарича предател, вагабонтин и безумна глава. С една дума, хаджи Ничо е роб на по-силните и по-умните.

Хаджи Ничо е търговец човек, но у него има нещо си, което се нарича чокойско, нотабилско, чорбаджийско, аристократическо, военно и сенаторско. За тия Ничови качества и за неговите физически достойнства той е известен на всичките кабинетни хора и затова политиката е най-голямата храна за неговият ум. Ничо е дотолкова уверен в своите политически способности, щото и сам вече се е уверил, че е роден на тоя свят само и само за големи работи, както Атила беше уверен, че той е назначен от бога да развали светът. Ако Наполеон се разболее, то хаджи Ничо му назначава наследник и определява каква политика трябва да държи тоя наследник, за да може да се удържи на тронът си. Ако Прусия или Англия обяви война на Америка или на Франция, то хаджи Ничо пита:

- А Росията с кого е?

- С Прусия - му отговарят.

- Прусия ще да надвие - говори Ничо и така сладко се ухилва, чегато е той сам на Бисмарково място.

Хаджи Ничо ходи всяка неделя в черкова, но не ходи, защото му се ходи, а да се покаже на светът и да покаже своето величие. Един философ казал: „Аз се не боя от бога, защото не съм направил никакво зло. Молят се богу само ония хора, които са грешни“. Но хаджи Ничо има много грехове, а ако се не моли, то се не моли по други причини.

Хаджи Ничо обича паричките и затова употребява всичките средства само и само да ги добие. Когато един из консулите му казал, че българите трябва да се преселят на месечината, то хаджи Ничо се съгласил с консулът и обещал се да му помага.

- Хайде да работим - казал консулът.

- Пари трябват, ваше високоблагородие!

- Колко пари трябват?

- По три жълтици за човек.

Парите били дадени в ръцете на хаджията, който на всеки човек дал по една жълтица, а двете трети били скрити в касата му за черни дни. Ако някой намисли да прави черкова, то хаджи Ничо казва:

- Хайде да правиме, ама парите да са у мене... Аз давам триста жълтици.

Черковата се прави, милостиня се събира, хаджи Ничовото име се чуе, а в касата му капиталът се увеличава от черковните свещи и от процентите на черковните суми.

- Хайде да направиме училище - говори хаджията, - за да покажеме на светът, че и ние работиме.

- Хайде - отговарят неговите мекерета и училището се прави повече за хаджийската каса, нежели за народът.

Да кажем накратко, хаджи Ничо е знаменит човек и затова аз трябва да опиша всичкият негов живот.


1 "Това е въпросът" (стих от "Хамлет" на Шекспир)горе

II.

Произхождението на хаджи Нича е цинцарско. Кир Спиро, бащата на хаджи Нича, се родил в едно село, дека негов баща хаджи Ничов дядо бил ханджия и бакалин.

Хаджи Ничо се родил в Карлово и родил се в тая съща нощ, в която умрял баща му. Първият плач на детето бил последни човечески звук, който чул бащата в предсмъртните си агонии. Когато изпуснал той последното си издихание и неговите неподвижни очи се опрели в таванът, то в това също време мъничният Ничо захванал да реве, първи път глътнал той греховни въздух в себе си и първи път се засветили неговите мънички очета; и така, нито синът видял баща си, нито бащата - чедото си, а и двамината били твърде близо един от други: единът едвам захващал да върви по своят човечески път и да греши на светът, а другият вече преминал своята история и изпил и последната чаша... Един живот се появил и - в тая съща секунда - изчезнал други... Така е и всичко на тоя свят!

Сиромахът баща, механджия и бакалин, оставил после себе си твърде нищожно наследство: стара къщица, мънички бостанец, една нива, която твърде рядко се орала, една бъчва с вино, една с оцет и мъничко бурилченце с ракия, три върви бабня, тринайсет въжета, каче с катран, осем оки фурда, една ока червен пипер, сто драма тамян, двайсет и пет лулета и тридесет и един грош готови пари. Както видите, средствата на Ничовата майка били твърде ограничени, а на ръцете й останали освен Нича - две деца: едното мъжко, а другото женско. На вдовицата, която трябвало да храни четири гърла, се представляла перспектива неразкошна и незавидна; пред очите си тя видела сиромашия, а сиромашията водила след себе си и своите другари: горестта и болезните. Ако би била мъжка ръка, която да се завземе да управлява малкото дигенче на кир Спира, то семейството му би могло да се прехрани; но в нашето нещастно отечество вдовиците нямат право, па и не могат, да вършат никаква търговия, а особено да държат хан и механа, дека влизат всякакви хора. Ничов баща бил женен в Карлово и майка му била чиста българка и имала много роднини - и богати, и сиромаси, - но тия гледали повече за себе си, нежели за своята сестра. И така, на Ничова майка било тежко да отгледа децата си; ней трябвало да гласува и да мръзне, да не спи по цели нощи и да измишлява средства, за да се прехрани.

Сиромасите не трябва ни да умират, ни да се раждат, защото за тях никой не плаче и никой ми се не радва! Когато в къщата на Спира Механджията произлезли две явления, т.е. смърт и рождение, то арловчани не обърнали никакво внимание на тия произшествия, чегато нищо необикновено се не случило в тоя градец, чегато не човек умрял и не човек се родил между тях; намерили се само три бабички, един старец, едно момче, което чело псалтир за душата на умрелият, и една калугерка из Сопотският манастир, която тичала ту до родилката, ту до мъртвият, и често се чувал нейният пискунест глас:

- Не плачи, Спировице, не плачи и не наранявай сърцето си! Със сълзите си ти няма нищо да помогнеш! Бог дал, бог и вземал - така е то! Помисли, че на ръцете ти остават дечица, които ти трябва да отхраниш... Не плачи, бог и радост ще ти даде - не всеки ден сърби и печали...

- Ох, Спиро, Спиро, на кого си мене оставил! - проговорила родителката и пак заплакала. - Никого аз нямам на тоя свят, ни една душа не мисли вече за мене...

- Не грижи се, Спировице, бог ще се погрижи и за тебе, както се той грижи за всяка мушица - шепнела калугерката.

Но както и да е, а Ничо расъл и расъл, порасъл той под зимният мраз и под летните горещини, расъл в калта и под дъждът: тичал бос по снегът в най-големият студ, спал под горещото небе и под сълнечните лучи заедно със свинете, с кучетата и с кокошките; падал няколко пъти из прозорецът, стръколял се по стълбата, ял всякакви треви, даже и гнила, попадал се на роговете воловски и под краката на конете и при всичките тия опасности тоя велик човек останал жив и неповреден за радостта и щастието на Карлово и на всичка България. Първите Ничови другари били прасетата, кучетата и гълъбите, с които той разделял своите радости и своите печали. Ничо дотолкова обикнал своите другари, щото с всичкото си сърце се старал да им подражава във всяко едно нещо и да живее така също, както и тия:.той се научил твърде хубаво да кукурика като петел и да кудкудяка като кокошка; той се научил твърде живо да подражава на свинете, мисирките, на козите и даже на магарето; а най-после, с кучетата не само че лаял в един тон, но припкал аедно с тях на четири крака ту при вратнята, ту до плетът и лаял, ръжал се и показвал зъбите си на пътешествениците, които минували покрай тяхната къща.

Но да не помислите, че Ничо всякога е живял в приятелски отношения с домашните животни? Не, твърде често се случвало, щото сурата свиня тикала Нича в калта с дългата си зурла, кучето го хапало, котката го одрасквала, мисирът го кълвал и т.н. и мънички Ничо отстъпвал от бойното поле, отивал при майка си и надувал гайдата си, т.е. ревал като заклан, а честитата му майка, която като всяка жена, ако и да била научена на всякакви музики, но и тя не можела да търпи Ничовата свирня, и затова повдигала ризицата му и шибала го то най-неблагородните места. В тия критически минути Ничо ревал дотолкова неприлично, чегато го обливали с гореща вода, а най-после, тая енергическа разправа имала утешително влияние и неговото загорение и само глухи и дълбокосърдечни хълцанета доказвали, че вълненията му ослабявали и печалите му се разсейвали.

Ничовата майка като всяка вдовица захванала да попийва и когато била весела, то накарвала чедото си да покаже своите изкуства, т.е. да кукурика, да грухти като свиня и даже да плаче.

- Ничо, ходи като наш Шарко! - говорила тя. - Лай, ако искаш да ти дам кисело мляко! Зареви като магаре! Ха де, магарешки сине!

Ничо кукурикал, лаял, лазил на четири крака и пътешествувал назад-напред на одърът или по пезулът.

- Ала ти гручи като прасе! Ти трябва да гручиш и да искаш ядене - казвала Ничовата родителница и давала му няколко плесници. Така вървял Ничовият живот дотогава, дорде му се изпълнили седем години. В тоя негов живот не било нищо, което отделява човекът от добитъкът; ден след ден вървял гладко и еднообразно, чегато за Ничовият живот била съставена програма, извън която той нямал право да престъпи. Когато се изпълнили Ничу седем години, то той захванал да тъгува, да търси нещо си, да върви напред, с една дума, той поискал да живее: прасетата му омръзнали, кокошките и гълъбите захванали малко да го интересуват и само шареното куче не изгубило още неговата дружба. Нему се искало нещо да работи, нещо да прави, нещо да разваля, но какво да прави, какво да разваля? Другите деца в продължение на всичката неделя работили с кървав пот или се учили в училището, а в неделя тия се събирали на улицата и играели различни детински игри; тия игри се харесвали Ничу и той принимал в тях най-голямо участие, но неделя се минавала, децата отивали пак на работа, а Ничо оставал сам. Какво той да прави? Къде да се дене? Ничо измислил нови игри, нови удоволствия, но и тия игри твърде скоро му омръзнали, както омръзва всяко едно изобретение, какъвто род то и да бъде, когато няма човек пред кого да се похвали и кому да го покаже. Само две изобретения твърде дълго занимавали Нича: първо, той намислил да прави мънички колца и да впряга в тях лалугери (сарбулец); а второ - да лови с капан врабчета.

С първата игра Ничо се занимавал лете, а с втората - зиме. Погледа Ничо дека се крие лалугер и вземе се за работа. Той влякъл с шубурата си вода и вливал я в дупката на лалугерът дотогава, дорде дупката се не напълвала и лалугерът, за да учува живота си, не изскачал из легловището си. Тогава Ничо със своят контош накривал дупката, ловил лалугерът и тичал дома си със своята плячка. Лалугерите не дълго живели и Ничо ходил на лов по полето няколко пъти през неделята и събирал нови трофеи. Но да видехте Нича зиме, когато той курдисваше по снегът своите капани и скриваше се зади вратата, за да наблюдава действията на своите адски машини! Сърцето му се стесняло в гърдите, очите му блестели като у котка, когато тя види някое врабче или някоя мишка, краката му се подкосявали и всичкото му тяло треперело като от треска: той приличал в това време на лисица, която се приближава към някой кочек, в който спят и петли, и кокошки, и патки, и гъски. Но ето врабчетата, които се настървяват от пшеничните зърна, щото били нахвъргани от Ничовата ръка по снегът, че наклякали около капанът, кълвали зърната и подскачали от един капан до други... Ничо закривал очите си и боял се да погледне дотогава, докогато до неговият слух не доходило чукането на капанът и усилията на врабецът да излезе из вилушките му. Тогава Ничо се спускал като сокол, изваждал жертвата си из капанът и с жадно-сияюще лице се наслаждавал със страхът и с предсмъртните мъки на животното. Който би погледал в тия минути Нича, той изведнъж би могъл да разбере, че след време на тоя червяк, или по-правилно да кажа, на това вълче, ще бъде също така мило и драго да задуши и човекът, както сега души врабчето. А в това време се развивал характерът на детето, който трябвало да остане неизменим през всичкият му живот! Но питане е: крив ли е Ничо? Кой ще да даде друго, по-човеческо направление на тоя характер? Истина, че неговата родителница твърде често го жулила, теглила го за ухото и скубала му косата; но тя го била не за това, че той мъчи лалугерите и врабчетата, а за това, че той не иде в махалата да лови кокошки, гъски, и мисирки, даже овни и крави, а лови никому ненужните врабчета и лалугери. Най-напред Ничо се не решава да ходи на такъв лов, но после се уверил, че майка му казва добри работи, и дотолкова привикнал да лови чуждите гъски, чегато тия били не по-големи от врабчетата.

III.

Един ден Ничу дошло на ум да хвърга камъни! Той намерил една сиджимка, спрегнал я на двойно, вземал й крайовете в ръката си и турил отдолу камък, с една дума, той направил прашка, и захванал да хвърля. Един от Ничовите камъни така вярно вървял към целта си, щото ударил в гърбът попадията на поп Стояна, която се връщала из черкова и носила в кърпата си две просворчета и за шест пари мекици, за да гости унуките си. Баба попадия захванала да вика и да кълне, като всяка баба попадия, а карловчани, и турци, и българи, я обиколили и захванали да я разпитват по каква причина излазят из гърдите й такива страшни клетви.

- Спировичиният син ме удари... Ох, леле мале, умирам си!... Проклетнику проклети! Зъркелите да си избиеш, да не дочакаш до червеното яйце, да не видиш хаир ни на тоя свят, ни на оня! Ох, умирам!...

Неколцина по-стари карловчани се отделили настрана, поговорили между себе си, помахали с ръцете си и поразклатили главите си и най-после се решили да отидат у Спировичини. Потропали тия на вратата и Спировица ги посрещнала с лъжицата в ръка, защото готвила тархана.

- Твоят син щеше да утрепе поп Стояновата попадия - казал дядо Тинко, - а ти и хабер нямаш.

- Аз трябва и тебе, и синът ти да закарам на конакът - казал кир Антон, който някога си бил камзамалин и у него още в онова време станала привичка да плаши всякого с конакът.

- Кой син?... Моят син? Ничо?... Аз жив ще да го закопая в земята, аз ще му отчета предсмъртната молитва, аз ще го смажа в ръцете си като врабче - викала Спировица и червеняла, и бледняла от яд.

- Не него човек трябва да бие, а тебе - казал Рашко Златарят. - Защо ти не дадеш момчето на някой занаят или на школото да се учи, ами го държиш дома си да прави пакости? Тебе се стои бой, а не нему - повторил Рашко и съветниците отишли по работата си, а Спировица захванала да мисли за детето си.

Ничу се не искало да се учи, но не за това, че не му се харесвало учението, което той още не знаял какво е то нещо, сиво или черно, бяло или червено, а съвсем по други причини. Пред неговите очи не един път ходили бащите и майките по улиците, водили за ухо синовете си и завождали ги в училището, за да ги накаже учителят. Ничо знаял, че бащите и майките на тия ученици не били из кротките хора, и това го твърде зачудвало; а в тия минути той мислил: „Защо тия хора не дънкат децата си дома, ами ги водят в училището?... Нима училището е конак? Но Ничо бил неопитен и не знаял, че бащите и майките бият децата си и дома, но от тоя домашен бой не излазя никакво добро; тям се искало да бъдат децата им наказани в самото училище, защото училището е разсадник на умът и разумът. Следователно училището имало някоя благодетелна сила и сиромасите родители очаквали от него нещо си. У тях дома се не намирало едно от свойствата на нравственото влияние, което е необходимо за децата; тия мислили, че спасителницата на децата им е школската тояга, която трябва да се управлява от умната и учената ръка на учителят. Така мислили простите родители, а честитите учители били уверени, че тяхното назначение на тоя свят е да бъдат джелати и да изпълняват глупавите требования на бащите и на майките; ни на един учител не дохождало на умът, че само нравственото и човеческото влияние е способно да изправи детската развалена (ако само тя е развалена) натура, а не учителските тояги.

Училището било алилодидактическо и наричало се още „Греко-славянско-алилодидактическо училище“, защото гръцкият език бил главният предмет за българското развитие. Ничо най-много обикнал гръцкият език и аритметиката, щото и заставило карловският учител да каже: „Това момченце ще да стане човек, защото само гръцкият език и аритметиката са науки, които дават богатство.“ Ничо мислил така също, както и учителят: „Защо ми са тия български граматики, прилагателни имена, страдателни залози, катехизиси и землеописания? Трябва да се учи това, щото може да ми бъде полезно. Мама ми казва, че на тоя свят само парите са нещо, а всичко друго е нищо и никакво. И наистина, погледайте уйчовите момчета и ще да видите, че мама казва право. Уйчовите момченца са глупави като патета, ала бащите им са богати и затова всеки ги обича, всеки им се радва, всеки ги милва. А мене? Мене никой не ще и да ме знае. Пари трябват, пари“ - говорил Ничо и още на школската столица намислил да бъде или могат търговец, или сарафин. И така, в Ничовата глава още в училището се развили богати планове и дебели идеи, които намирали за себе си още по-голяма храна из следующите случаи. Богатите и охранените ученици, Ничовите другари, не обичали Нича: първо, защото той бил сиромах и мършав, а друго, че той бил лукав, зъл, завистлив и хайдуковат; сиромашките и слабите ученици ненавиждали Нича затова, защото той се обхождал с тях темерлански, т.е. щипал ги, бил ги и разкървявал носовете им. От стъклените и лукавите Ничови очета се плашили всичките ученици, защото тия твърде често изпитвали зверството им. Ничо бил доброволен шпионин на учителят и ни един из учениците не бил дотолкова способен да наковлади и кривите, и правите, отколкото Ничо. Веднъж децата хванали две мухи, четисали ги с един косъм и пуснали ги да хвърчат. Мухите кацнали на учителският ръкав. Учителят, като всеки учител в алилодидактическите училища, прощавал твърде много на учениците си, но игрите страшно запрещавал.

- Кой е везал тия мухи? - извикал учителят.

Всичките ученици мълчали, човъркали носовете си, хапели езиците си и устните си и подсмърчали.

- Живи ще да ви одера! - извикал учителят. - Ако ми не кажете кой е везал мухите... Напред всинца ви ще да бия на фалага...

Ничо се изправил пред учителя и извикал със своят овчи глас:

- Учителя, аз видях, че Марин Нешин пусна пет мухи...

Разбира се, че Марин бил бит.

Учениците твърде добре знаяли, че мухите били хванати и четисани от Кънча Недьова, а не от Марина, и от това време тия още повече възненавидели Нича. „Предател, Юда Искариотски!“ - говорили тия. По-голямата част от учениците били търговски синове, които порасли в Карлово и рядко излизали вън из градът, рядко тия виждали българската природа, която оживява всичкото същество на човекът и която отрезвява неговият ум. Родителите се бояли да не направят турците някое зло на децата им и не пускали ги да излазят по вън; бабите им разказвали приказници за самодивите, за седемте царици, за трите златни ябълки, за орехчето и пр.; дядовете им пели за Марка и за Стояна, а майките им и бащите им ги учили ум и разум. У децата се развивала фантацията, тия мислили да станат марковци и стояновци, да се бият с Муса Кеседжия или с арапинът и бързали да растат и да изпълнят своите цели. Не такива планове се въртели в Ничовата глава: Ничо слушал от майка си, че трябват пари, че хората живеят богато, а Ничовата майка живее сиромашки, че чуждото имане е твърде сладко, а свое тя няма, и Ничо захванал с умът си да брои пари, да купува и да продава, да лъже и да обмерва и съвсем се уверил, че сиромахът не е човек, а сиромашията е безчестие. И така, Ничо возлюбил богатството и употребял всичките си сили да събере детинско богатство, т.е. да пояде чуждите мангъри. Още в училището Ничо вече бил и търговец, и сарафин: той продавал на децата пера, хартия, букварчета, калиграфии, плакени кондили, моливи и пр.; давал им стока на вяра и взимал от тях проценти; после открадвал от покупателите си своята собствена стока и препродавал им я втори и трети път, а от това излязало, че и стоката му била стока, и парите - пари, т.е. и вълците били сити, и овцете - цели.

Когато Спировица завела чедото си в училището и чедото й заплакало, то тя му казала: „Учи се добре и никой няма да те бие и да ти се кара“. И наистина, не преминало много време и Ничо постигнал майчината си мъдрост и съставил си такова едно мнение: „Учителите са зли хора и обичат да бият, но ако човек се учи добре, то и наказание няма“. Ничо видял с очите си, че ленивите търпели най-много и от учителите, и от учениците, но той не можал да разбере, че учителите и учениците притеснявали ленивите не за това, че тия са лениви, а защото „на гуреливите цъкат и свраките“, и че учителите и учениците от всичкото си сърце се стараят да тъпчат в калта ония нещастни деца, които и без това са потънали до ушите в блатото и не могат из него да излязат. За да се повдигне един ученик над другите ученици, то трябвало да се учи прилежно и да изучава науст таблиците като папагал. Ничо разбрал тая мъдрост и учил се прилежно; той се учил не да знае и да научи, а да избегне учителските наказания и ученическите присмивания, да удовлетвори своето мъничко самолюбие и да бъде главен над другите. Разбира се, че прилежанието, когато то произлазя от подобни доводи, почти всякога бива повърхностно и шантаво; ученикът никога не приготовлява урокът си, когато той знае, че учителят му навярно не ще да го изпитва. Твърде малцина разбират учението с разумната негова страна, но тия ученици почти всякога не знаят добре уроците си, т.е. тия не са в състояние да бъдат папагали. Обикновено бива, че тия способни и самостоятелни деца биват последни в училището, учителите ги не хвалят, а другарите им гледат на тях с презрение. И така, Ничо всякога изучавал урокът си и затова в алилодидактическото училище бил наречен главен, 1/4 гимназията - поддидаскал. Когато той бил главен, то записвал почти всичките ученици „безчинници“, „блядословци“ и „непокорни“ и давал им воля да се откупят за пет, за десет или за двайсет вули (билети, мангъри) - според вината на ученикът. Разбира се, че тия вули се връщали пак в кесията на учениците, когато тия му давали за тях чисти пари. С една дума, Ничо бил чисти сарафин и способен търговец още от детинството си.

IV.

Във всяко едно общество има хора, у които честолюбието заглушава всичките други потребности и стремления, и то става до такава степен преобладающа страст, щото всичките други човечески чувства се изритват настрана като нещо съвсем непотребно. Наистина, че ние не можеме да охарактеризуваме самото общество с това, ако в неговата околност живеят подобни хора: тия хора го така също малко характеризуват, както и това, че в неговото семейство има добродушни, мършави, тлъсти и волообразни лица. Подобни хора ние можеме срещна и в най-напредналите и най-образованите, и в най-дивите и най-варварските общества; но обществото се характеризува с това, как тия хора мислят и как работят. В здравите общества честолюбивият човек по-напред от всичко мисли да извърши такива неща, които да помагат на неговото честолюбие; той се старае с всичките си сили да направи на народът повече услуги, да увеличи сумата на своите благодеяния или да увеличи сумата на народното благосъстояние, защото само с тоя начин честолюбците могат да се възвисят. От човека, който неправилно разбира своите нравствени обязаности, той ще да се отличава само с това, че не ще бъзсъвестно да се ползува за своето възвишение от народните слабости и предразсъдки; но пак ще да презира народната воля с такова също усърдие, с каквото принася и полза. Има на светът и такива хора, които посвещават всичките свои способности само и само за това, за да увеличават своите капитали, да събират повече пари и с позволителни, и с непозволителни средства да отнимават чуждото с всякакви подли начини, да ограбват черковите, училищата, манастирите и всяко обществено заведение. Тия хора ценят човекът само тогава, когато той е богат, и презират го, когато е той сиромах; тия дозволяват човеку да открадне, да излъже и да продаде баща си и майка си, почитат го, когато той оскърби брата си и когато обере другарите си и познайниците си, но презират го и ненавиждат го, когато той няма пари; тия всякого подозревават, за всякого мислят, че е нечестен и ме душата на всякого трябва да е нечиста, а съвестта му окаляна, и ни един човек не е в състояние да им докаже, че на светът има честни и възвишени характери, които презират големите богатства от всичкото си сърце и готови са да работят за общото добро, без да искат какво и да е възнаграждение. Обществото ние не можеме да характеризуваме и с тия лица, но ако тяхното количество е голямо, то обикновено казваме, че обществото още не е съзряло и може да уважава това, щото би трябвало да презира.

За честолюбивите хора обществото въобще говори: „Тоя и тоя човек е направил на народа голямо добро, но това добро е за нас твърде скъпо“. За сребролюбивите хора казват: „Той е богат и всичко може да направи, но душата му е подла зверско. Да пази господ от такива хора!“ Знаят техните лошивини и пак ги почитат! Честолюбците искат да бъдат народни диктатори, да повеляват на народът, да накарват другите да уважават мнението им, да им не противоречат и да се награждават от народът царски; а сребролюбивите хора желаят да държат всичкият свят в ръката си, а светът да преклонява коленете си пред тяхно високопреосвещенство, защото тия служат в храмът на позлатеният идол. Тия два класа хора съществуват само в Западна и Северна Европа, но днес, за нашето българско нещастие, тия захванаха да се раждат и у нас.

Наш хаджи Ничо принадлежи в числото на вторият клас. Когато свършил учението си, Ничо постъпил в уйчовите си дигени и там продавал, крал и обмеривал дотолкова, щото в продължението на пет години той успял да спечели някоя пара и да стане самостоятелен търговец. Един немски пътешественик, Колл, говори за българите: „Българинът работи като вол, събира като пчела, а живее като свиня“. Така събирал и живял и Ничо; той никога си не доспивал, не доядал, не допивал и печелил, и печелил.

Най-напред отворил свое дигенче, в което имал всевъзможни стоки: в дигенчето му били чували с фасул и ориз, с кукуруз и просо, с ечемик и кафе; били различни игралки и украшения за селянките; били платна, американи, хасета, читове и разноцветни шалии - това са били главните предмети; но той водил още скришна търговия, т.е. продавал пушки, пищови, барут и куршуми; продавал коне и волове, които трампил с турците за арнаутки и за видински ножове и от тая стока имал най-големите си доходи. Някои из тия добитъчета били откраднати от християните и носили белезите на своите по-напреднали владетели на ушите си, на роговете си и на руната си, но това твърде малко безпокоило Нича.

Може някому да се покаже чудно как е могла да става в Карлово подобна търговия и затова аз трябва да поговоря за тоя предмет по-пространно. Жителите из един пашалък сами ободряват турските конекрадци и волокрадци, като купуват откраднати стоки из други пашалък. Жителите на пловдивският пашалък доброволно и безгрижно купуват тоя добитък, който е откраднат из Едренският пашалък, а жителите в Едренският - щото е откраднато в Пловдивският. Тая търговия се счита съвършено свободна, законна и позволителна, или барем се производи безпрепятствено.

И така, Ничо богатял и богатял, и твърде скоро станал голям търговец, а на душата му се събирал грях, подлост след подлост и гнуснавина след гнуснавина.

- Ничо добре върви и пари спечели -говорил Никола Златаринът, който имал обичай всякога да се смее, всякога да се радва на чуждото щастие и всякога да хвали, когото и да е.

- Такива хора като Нича всякога разбогатяват и всякога биват щастливи. Нима не видиш с какви средства печели тоя Ничо? Той ни майка си, ни роднините си, ни приятелите си не е пожалил; всякого е той ограбил, всякого е обидил - казал Курт Клисарят и прекръстил се, чегато говорил не за Нича, а за нечистият дух.

- Аз чух от Неда Стрезовичина, че Ничо прави търговия и с дяволите... Неда видяла как седем дявола стояли на Ничовата къща, па влезли в коминът и слезли в дигенят му. Ничо им продавал катран, да мъчат с него хората, а дяволите му дали един шиник жълтици - казала Тинка, жената на Курта Клисарят, която била твърде богомолна жена и която твърде много обичала калугерите и калугерките.

- Аз не зная има ли Ничо работа с дяволите и продавал ли им е катран, зная само това, че той е разплакал хиляди хора... Нека хорските пари му заседнат в гърлото и да го задавят! Нека казва кой що ще, а бог ще да накаже тоя злочинец, и ще дойде време, когато тоя проклети Ничо ще да избълва хорските сълзи - казал Курт и още веднъж се прекръстил.

- Казват, че Ничо вземал от стрина си герданът и ривцето й, и обещал й се да й дава голяма лихва; а когато на стрина му дотрябвали пари и тя дошла да си иска парите, то Ничо й рекъл, че той не й е длъжен ни парà, защото я е хранил и обувал - казала Тинка.

- Да го убие господ и да го порази, ако само той е направил такова зло! - казал Никола.

- А ти още не вярваш! - се почудила Тинка. - А знаеш ли ти, че тоя проклети Ничо и неговите уйчови и храмът божи обкрадоха? Захванаха нашите граждани да градят черкова и направиха Пърльовците епитропи, а Пърльовците, които са уйчови на Нича, направили своя сестрин син економ и хазнатарин. Ничо изписвал камъни чак из Влашко, продавал ги на черковата за двойна цена и задържал една голяма сума за своите трудове, за комисион. В Пловдив камъните се продават по петдесет гроша, а карловчани ги купиха от Нича по сто и петдесет. Освен това Пърльовците, които бяха Ничови ортаци, изядоха до триста хиляди гроша черковни пари. Черковният капитал беше даден тям като на богати хора, за да правят търговия и да плащат на черковата проценти, а когато дотрябваха парите, то Пърльовците извадиха и дадоха на карловчани за триста хиляди гроша изгубени тимисюци и помолиха ги да си съберат сами парите. Карловчани се почудиха, като чуха това, и попитаха Пърльовците, Нича и съдружие: „А няма ли у вас чисти капитал?“ - „Няма - отговорили тия, - вие ни дадохте черковните пари да ги дадеме с файда и ние ги дадохме“. И така Пърльовци, колкото пари изгубили от своята търговия, то си ги вземали из черковата, а черковата трябвало да вади ония батаци, които е изгубил американецът и маслините. Такива са тия хора, които байо Никола хвали, че били станали богати. Който се не бои, че ще му почернее образът и ще го заплюят и прокълнат хората, то той скоро разбогатява.

В това също време Ничо седял и мислил: „Аз намислих да бъда богат и ще бъда богат. Истина, че съвестта ми ме гризе малко, ала то нищо не е - всичко минува и заборавя се... Не зная какъв съм аз човек, а не можа да търпя ония, които са по-богати и по-честити от мене. Уйчовите ми са по-богати от мене, ала аз и тям ще да подлея вода. Аз трябва да съм, аз...“

Ето какъв е първоначалният исторически живот на хаджи Нича, когото аз избрах за главен херой в моята повест и когото желая да изведа пред светът в следующите глави и да опиша неговите психологически, физиологически и нравствени достойнства.

V.

В една от букурещките болярски улици стърчала стара и голяма къща, в която живели седем чифутски семейства, кундурджия немец, една перачка, един влах площальон из Трансилвания и два българина, които продавали в Букурещ пазарджишки, кипърски и солунски продукти, т.е. ориз, лимони и маслини. Освен тия живи същества, в тая къща, на долния кат, се намирали три дигеня, една механа и една друга квартира, в която проводили дните си твърде съмнителни хора. Тая къща като всяко нещо била някога си нова и хубава. В нея царствувала разкош и интриги, в нея се решавали големи и важни политически въпроси; а сега тя вече остаряла и като всяко старо нещо била оставена от господарите си без особено внимание: господарите й я виждали и радвали й се само тогава, когато събирали кириите. Най-напред разрушителното време я разлюляло настрана, а после някак си я разширочило и заровило нейното основание дълбоко в земята; като сухи старчески очи гледали нейните многочислени прозорци, на които отдавна вече лютите и мокрите зимни виелици и есенните дъждове и бури поизмили и по-изветрили вапцаните някога си техни черчевета. По покривът и по стрехите расла вече тревица: високите и почернели комини се полуразвалили и представяли удобно местенце за гаргите и за врабците, за да вият своите гнезда... Мрачно и сурово изгледвало това черно здание, което изображало из себе си - тъжно подобие - на глух и сляп човек, който е вече жив умрял, и когото нищо човеческо не докача, нищо го не весели и нищо не безпокои: стои той като гробница на кръстопът и напоминава със своето съществуване, че в тая нищожна развалина преди време кипял живот и вълнували се страсти... Около тая развалина се градили нови къщи, събаряли се старите - по повелението на градското управление, - пробивали се улици, градът расъл, а тая къща стояла навъсена и не унищожавала се, не падала. С насмешка гледали на нея новите къщи, но тя не чувала и нехаела. Около таз къща расли големи дървета, плесен и гъст бурен царствували навсякъде, и всичко изображало старост и гнилост. В тая къща живеел наш хаджи Ничо, който сега не е вече карловски дигенджия, а всемирни търговец.

Бил вечер и слънцето захождало. Букурещките улици оживели и хората се разшавали после дневната горещина. Комическата пиеса вървяла подръка с тежката драма, самоуважающата се и самонаслаждающата се подлост вървяла с разбитият и изгубеният за всякога живот; страшливият офицер тъпкал калта заедно с изпитият и полумъртвият солдат; нечистият селянин и нерешеният возар вървели след всемирната жена, която била облечена като Помпадур, тлъстият поп и шарлатанолицият грък-болярин вървели по дирята на нещастният селянин, който отивал да купи на децата си за пет бана обуща... Говор, смях, глупави речи, белила и червенила, дълги копринени шлефи, бъбренета, фъфлене, предумванета, беззащитна ропот, плашливо дъхане, силна и глуха кашлица и предсмъртни пъшканета са съединявали в един страшни концерт и издавали разнородни звукове под това ясно небе. Разкошен е Букурещ, а по-разкошни са неговите дами и кавалери. Разкошеството у грубите и неразвитите народи се заключава в празния блясък и в лъжовната позлата; разкошеството у здравите, развитие и свободните народи е доведено до една такава точка, която облеснява живота на човека, дава му средства да се не занимава с празни занятия и чува здравето му; разкошеството във времената на падението служи само на пророкът, на празната разточителност. Букурещката аристокрация се намира в последната категория.

Между уличните люде вървяла и бързала една млада девойчица, която на нищо не обръщала внимание и нищо я не интересувало. Тая девойчица била хубавичка и гиздавичка. Големите и черните й очи, които били ту замислени, ту изведнъж принимали безпокойни и тревожни поглед, гледали право, невинно и искрено; дългичкият й с малки гърбец нос бил действително прекрасен; не много тлъстите й устни представяли страстна натура; копринената, черната и къдрата й косица била голяма редкост, а всичките тия неща съставяли голямо украшение на тая и без това хубава главица. Бой тя имала средни, била добре развита, но тялото й било слабо и болезнено. Някакво си предивременно утомление и умореност се видели на лицето й, в снагата й, в ходът й, в обръщането й - тия свойства тя получила наследство от своето горчиво прошедшее; ако тя и да се веселила, както и другите хора, ако и да се смяла безгрижно и детски, но в нейната веселба и в нейният смях почти всякога звънтяла тъжна и унила нотица. Но най-прекрасната нейна хубавина била усмивката й - тиха, нежна и безконечна добра, - в нея се скривала душа любяща и открита за всичко, щото било добро и истинско хубаво; тя била готова на всякакви жертви и на всякакви борби и нещастия, и...

Девойчицата се запряла пред старата и голяма къща, погледала към прозорците, погледала си краката, погледала небето, погледала насам-нататък, въздъхнала два-три пъти и замислила се. А божият свят бил широк и пространен! Девойчицата погледала пак към прозорците и две едри сълзи й потекли из очите - само две. А лучезарните и пурпурните облаци в това време принимали такива фантастически форми, каквито са възможни само в приказките! Девойчицата погледнала и на това великолепно небе, но погледала с такава тъга, която съвсем хармонировала вечерната или нощната красота. Мислите й се бъркали в главата и тя проговорила:

- Да вляза или да не влизам? Боже, дай ми разум, научи ме що да правя! Моят живот и без тия мъки е твърде тежък, така е той тежък, щото освен горчивини и страдания, аз нищо на светът не познавам! Но нищо!... Аз ще да се хвърля с главата напред против моята собствена воля и ще да се предам в ръцете му, па после щото бъде, нека да бъде... По-добре мечти и безумие, нежели хладни и нечовечески страдания!

И девойчето влязло в къщата и потропало на вратата, която водила в квартирата на хаджи Нича.

В това същото време, когато произходило всичко това, хаджи Ничо си готвил вечеря, те.е пържил си джигер. Когато джигерът бил опържен, то Ничо взел едно парченце хляб, захванал с него да чисти тиганята и да го свива в устата си. Недалече от Ничо стоял Пахом Катранджият и чистил ориз за пилаф. Този ориз бил набран в онова време, когато Пахом помел дигенят и поотърсил чувалите, из които ориза бил отдална вече продаден.

Когато Ничо калаисвал тиганя, то Пахом гледал на своят чорбаджия като керкенез, когато той гледал малките пилета или младите ластавичета, и мислил си:

„Моят чорбаджия скоро ще захване да си яде и подлогите от цървулите. Гледай как олизва тиганята, чегато иска да я измие за велики пости. Проклет човек - и джигерът ще да изяде, и тиганята излизва, и пак е гладен. Ех, кога ли ще и аз да бъда богат като Нича! Когато аз бъда богат, то ще да ям все средата на лукът, а кориците му ще да давам на измекярите си, а пък когато се оженя - на жената си. Тоя проклети Ничо все яде на лукът средата, а мене дава лощунките. Завчера щеше да ме убие, че съм изял една литра халва и един самун хляб. „Я дай и мене малко хляб и малко халва“ - ми каза. „Няма веке“ -му рекох. „Как няма? Ти всичкият самун ли си оплескал?“ - казва. „Всичкият“ - му казах. „Да те отрови!“ - казва. - Лоша е нашата патка с потури, когато се тя разсърди“.

Пахом Катранджият, който служил, както читателите вече видят, у Нича, наричал своя господар патка с потури, защото Ничо носил широки и карловски потури, жълт вълнен пояс, бяло либаде и карловска шубура, която имала на върхът голяма пъпка, а первазът й бил обшит с кадифе. Тая шубура била дотолкова корава, щото Ничовите уши били почти всякога залепени за главата му и приличали на дебела петура, из която немците си правят супа, а гърците - макарони. Под либадето Ничо носил шамаладжена антерия, която се закопчавала под брадата му с две петелки, които били украсени с две мерджанчета; освен това тая антерия била поръбена с такива тегелчета и с такива кенета, които приличали на симид.

- Пахоме бре, я иди виж кой тропа на вратата! - казал Ничо.

Пахомия отишел, отворил вратата, па скоро се върнал назад и рекъл:

- Дошла е Маргьолица.

- А-а-а! - казал Ничо, па оставил лъжицата, с която мислил да разбърка пилафът, и излязъл.

VI.

Одаята, в която живял хаджи Ничо, била варосана в 1821 година с жълта боя, но тая боя приняла някакъв си жълтопепелни цвят, такъв същи цвят има кожата на дланта у арапите; освен тая боя стените на одаята били нашарени с червени цветя, които принадлежали на по-новата епоха, т.е. тия били произведение на Пахома, който със своя юнашки указателни пръст правил сражения с дървениците. На дясната страна, между прозорците, се намирало едно огледало, което било нацвъкано от мухите и което имало дървени черчевета от орехово дърво. Това знаменито огледало отражавало предметите в съвършено превратен вид: старците ставали млади, жените - мъже, окатите - слепи, кривоносите - хубавици и у всекиго из тях шията ставала дълга като у лебедите. Освен това украшение, в одаята на хаджи Нича съществувало канапе, което било купено от един стар евреин заедно с огледалото, и затова то било направено из орехово дърво и покрито с вълнено червено сукно,което било изтъкано на кутийки. На това канапе било постлано синьо ямболско кебе, а на едната му страна била турена дълга възглавница, която била обшита с морав чит и която от едната страна била нашарена с къдрави лъкатушки. На това канапе спал и почивал хаджи Ничо после дневните трудове. До противоположната на канапето стена стърчал един бял стол, на който се намирала една чиния, една набодка, която имала само два зъба, една дървена светогорска лъжица и в една книжка сол. До вратата били натрупани оризени чували, а над тях бил хвърлен един кюрк, на който полите били подплатени с черни, а гърбът му с бели кожи и едно чердже, което било изтъкано с черна, жълта, червена и бяла вълна. Тия халища били донесени из Търново и принадлежали Пахому. Прибавете към всичките тия неща още три столове, из които единът бил на три крака, и ще имате точни сведения за квартирата на хаджи Нича! А хаджи Ничо все печелил и печелил!

- Отдавна аз не съм те видял - казал хаджи Ничо на своята гостенка, която Пахом нарекъл Маргоьолица, и погледнал я маслено в очите.

- Аз мислех съвсем вече да не дохождам при тебе, ала се не утърпях и дойдох пак - казала Маргьолица и погледнала си на пръстите.

- Защо да не дохождаш? Аз искам да дохождаш. Мене ми е драго, когато ти дохождаш, защото аз те обичам - казал хаджията.

-Ако да беше ме обичал, то завчера не щеше да ме изгониш из къщата си! Аз ти казах, че майка ми умира от глад, а ти вече помисли, че ще ти искам пари назаем, и изгони ме! Ти твърде добре знаеш как те аз обичам; ти знаеш, че аз оставих и майка, и баща, и оставих ги само и само заради тебе; ти знаеш, че аз съм заборавила и на срам, и на грях, и на всичко само и само да угодя тебе, а ти?...

- Аз завчера се пошегувах, а ти помисли, че ти говоря истина, и разсърди се! - казал Ничо и хванал Маргьолица за ръката.

- Послушай ме, Ничо, какво аз искам да те попитам и отговори с чисто сърце на моите думи: обичаш ли ти мене барем малко? Желаеш ли ме и желаеш ли ми доброто? - казала Маргьолица.

- Аз съм ти хилядо пъти казвал, че те обичам, па ти казвам и днес, че те обичам повече от всичките други жени на светът - казал хаджи Ничо. И той говорил искрено, обичал я по хаджиничовски.

Такива хора, какъвто бил хаджи Ничо, когато вземат в къщата си жена, даже когато се женят или когато купуват майка на децата си, то желаят да купят не жена, не майка, не любовница, а работница и робиня, която тия употребяват за най-тежки работи: да сече дърва, да пече и да готви, да носи вода, да им мие краката, да им постила постелята и пр. Когато работницата свърши своите тежки трудове, тогава владетелят й я удостоява или дава й чест да служи за неговото наслаждение и за неговите веселия; а в тия минути той гледа на нея не другояче, освен като развратник на публична жена. Хаджи Ничо не бил крив, че неговата любов имала такъв, а не други характер, защото всичкото общество, в което той живял, гледало на жената така също, както и той, т.е. обществото гледало на майките си като на машини, които им дали живот; на жените си като на оръдия, които давали живот на децата им; а на дъщерите си - като на нещо съвсем непотребно, което трябвало да се отгледа надве-натри и да се изгони из къщата им. Ако и Ничо да обичал Марггьолица човечески, той я обичал само дотогава, докато тя още не му се предавала в ръцете и когато тя още мислила за него, че той е честен човек. Преди да прелъсти девойчето, Ничо му говорил:

- Аз съм богат и ще те облека в коприна и злато. Ти ми казваш, че майка ти е сиромашкиня и няма дека да живее и с какво да се прехрани; но аз съм богат и ще да й хвана къща за живеене, а така също аз ще й дам пари да се прехрани.

Но когато Маргьолица била съблазнена и обезчестена, то хаджията й говорил:

- Хайде, поседи малко с мене, па си върви, защото аз ще ида на гости у един твърде богат човек, от когото имам големи интереси.

Но Маргьолица имала съвсем противоположна с Нича душа: тя имала твърде честно и благородно сърце и затова, когато се отдавала в ръцете на Нича, то тя говорила така:

- Аз съм предала и сърцето си, и душата си нему; аз всичко вече заборавих под целувката на неговите устни, аз чувствувах, че умирам от живителна смърт, от лъчите на неговия поглед. Да, аз те обичам, мой Ничо! Аз те обичам и готова съм душата си да дам за тебе! Ако е моята любов престъпление, то аз сама ще претърпя и наказание за него. Нима аз мога да умра, без да изпитам що е живот? После цели години горчиви мъки, страдания, отвращения и неволни срам, нима аз съм длъжна да червенея затова, че сърцето ми се е препълнило и че женствеността още не е умряла в мене? Не, не, аз не червенея. Аз съм твоя, мой драги, аз съм твоя до гробната дъска! Стискай ме в своите обятия, стисни ме колкото можеш по-силно и разрови моето сърце. Там е всичкото твое: взимай, взимай, щото там найдеш, а аз ще ти кажа за това „благодаря“. Аз с тебе живея, аз с тебе се възродих на тоя свят. Ти ще да бъдеш отсега мой мъж, мой любовник, всичко мое. Нищо друго не лежи на моето сърце освен една нежност и едно име, а това име си ти. Тебе само аз желая и очаквам, защото освен тебе и моята майка аз нямам нищо на светът. Никога аз не съм изпитала любов и нежност и затова всичката сили на любовта се е събрала сега в мене. О, моето сърце е много страдало...

Твърде скоро Маргьолица разбрала, че нейното положение не било положение на едно младо и хубавичко девойче, което обича и го обичат, а положение на една просякиня, която простира ръка си и проси милостиня; но тя се мъчила и надеяла се...

Уверяват, че надеждата угасва само заедно с животът - но това е парадокс.

Маргьолица била дъщеря на един българин брашнарин, който умрял твърде рано и оставил на жената си една къщица в Табаците и една дъщеря, която трябвало да се отгледа и да й се найде мъж. Зиме и вдовицата, и малката дъщеря на брашнаринът работили и прехраняли се; но Маргьолица расла сама и нямала другарки, с които да дели своите радости и печели, и затова характерът и принял меланхолически и печални вид. Майка й, на която било криво всяко едно нещо, твърде често бъбрала, карала се, сърдила се, плакала и проклинала светът, дорде най-после се разболяла и ослепяла. Тогава мъничка Маргьолица останала сама на светът и обязана била да храни и себе си, и сляпата си майка. Тежки били на Маргьолица зимните вечери и безлюдната тишина, а особено била тежка нейната работа. Лете й било малко по-добре и по-весело. Понякога още от зора отивала тя в своята мъничка градинка, под вишнята - единствено дръвце, което украшало тяхното неголямо царство. Лежала тя на тревата и гледала нагоре: слънцето още не успяло да изсуши росата, нейните чисти капки треперат на листето, на стръкчетата на цветето и по шумките на вишнята. Ето турчин-кукурчин лази по вишнята със своите червени криле и със своите черни мустаки; ето божата кравица пътува от листо на листо и клати си мустаките; мравекът тътре едно мъничко пясъче, а други му върви насреща, и като се позпрат на един миг и двамината, то пак продължават своя път, а гъстият бурен расте при техния път и покрива го с листето си така, щото трудолюбивите работници ходят под гъста сянка да си търсят храна. Слънчицето седи в лулето на цветето и неподвижно изпълнява своите обязаности, т.е. храни се от цветните сокове... Пищят комарите, хвърчат мухи, врабци прехвъркват и безпрестанно цвърчат като цигани пред механата; близо нейде си брънчи пчела... Маргьолица лежи на тревата, внимателно се прислушва и чуе, че около нея съществува човешки живот със своята жива деятелност - къса си тя кишлек, яде тере, калофер и пера от лукът, с внимание разгледва Маргьолица всяко едно цветице и всяка една тревица; високо под небето плува леко като пара бяло облаче: радва му се Маргьолица и с всичките си гърди вдъхва в себе си чисти утринни въздух... Или захване да тича из градината: и тича тя весело, тича свободно, тича по пътечката и по вадичките, само на лехите тя не стъпя, за да не сгази нещо. Така тя блаженствувала, дорде я не викне майка й:

- Стига, стига, Маргьолице, стига си тичала като луда! Хайде, ела дома и вземи се за работа! Трябва да се работи, а ти цели ден тичаш из градината.

Жената на брашнаринът - трябва да забележа това - била намерена да направи едно такова чудо, щото дъщеря й да бъде или чокойка, или барем жена на някой богат търговец, т.е. да бъде дъщерята по-добра и по-щастлива от майка си, но брашнарката не знаяла само с какви средства и с какъв начин да изпълни своето желание. Маргьолица била всякога непрана и нересана - но затова не трябва и да говори човек, - нея не било възможно да си представи някой без кал и без нечистота. Но майка й я китила понякогаж, мила я, ресала й черната косица и завивала я на пръстенчета, и обличала я в единственото нейно чисто рокленце, което било ушито из червен чит с бели звездици, и радвала се на своето дете... Тя мечтала за бъдещето на своето единаче..

VII.

Почти пет столетия се изминаха, а българският народ търпи тежки мъки и страдания; почти пет столетия отидоха във вечност, а българинът не може да каже, че е имал в живота си светъл и радостен ден. Всеки здравомислеш човек се чуди как е можал да оцелее нашият бедни народ и как е можал той до днес да удържи своето човеческо достойнство. Аз мисля, че ако българите са останали до днес цели и неповредими, то главното за това условие е била някаква си неопределена надежда и някакви вяра в бъдещето. Но на кого са се тия надеяли досега? От кого са очаквали помощ и поддържка?

1848 година разбуди заспалите и полумъртви народи по всичка Европа, събуди и нас българите. От онова време българите оживяха, бъдещето им се засвети с няклко приятни и мили лъчи, а тайнственото, или да кажа по-просто, инстинктивното предчувствие им заговори, че е настанало вече време да се освободят от турското и гръцкото тиранство. Черногорците, които един от най-учените немци нарича хайдуци и главорези, изгряха като слънце на своите планини, обиколиха Жабляк и изпразниха първата пушка, която превъзвести на всичките християни в Турция, че времето е вече настало. Аз можех тука да говоря твърде много за влиянието, което са имали черногорците между другите поробени народности в Турция, но ще се огранича само с това, ако изкажа за тях своето убеждение кратко и ясно: тия са храбри, силни, народолюбиви, приятели на правдата и сеятели на свободата. Въобще тия са най-достойно за уважение племе между всичките славяни. Жаблянската битка, в която погина такова множество турци, показа и на българите, че техните господари не са за нищо друго, освен да ядат пилаф, да пият ракия и да си пушат лулите.

Но ето че настана и 1852 година. Генерал Меншиков дойде в Цариград да освобождава християните в Турция и да спасява Божи гроб от агарянските ръце. Българите помислиха, че вече денят на тяхната свобода е настанал и захванаха да се приготовляват, за да спасят своето отечество; българите помислиха, че Меншиков е месия на тяхната свобода, и повярваха, че Николай Павлович дохожда със своите армии не да поробява, а да спасява. Българите още не знаеха, че ония хора, от които тия очакваха помощ, спасение и избавление, приличат на римските сенатори, които ненавиждаха Цезаря, но в същото време тия сами бяха по-големи тирани от него: тия горещо и фанатически поддържаха своите собствени аристократически права, горделиво и безсъвестно си играеха с народът и управляваха своите роби и робини с помощта на камшикът и на въжето; българите още не знаеха, че руският народ във времената на Меншиков търпеше по-тежко и по-гнуснаво робство, нежели българският; българите още не знаеха, че русите се продаваха като говеда на пазарят, и че тия трябва да благодарят само на Александра II, който ги избави от това срамотно робуване. Но както и да е, а българите се разшавали и надеяли се, защото тия още не били познати с Мациниевото изречение: „Вие търсите свобода от французкият император, който е най-голям неин враг. Ако би Наполеон III желал да ви види свободни и ако да му е скъпа свободата, той щеше да освободи своя народ, па после вас.“

Разшавал се и хаджи Ничо и захванал да мечтае за големи работи. На българският народ било тежко и той търсил щастие и добро; а хаджи Ничо бил убежден, че животът е прекрасен и разхождал се по него осторожно, той с такт търсил такова място, на което трябвало да стъпи и с голямо внимание избягвал всяко камъче и всеки трън. У него не била нито любов към българската свобода, нито желание да види освободен народът си, а само му се искало да е той и да държи парите, следователно и той търсил щастие и добро.

В това също време, когато България се вълнувала и надеяла, един букурещки големец повикал по-първите българи в градът, да заповяда при него и да поговорят за политически работи. Нашите по-първи българи се обрадвали, че им се представяла такава чест, щото да се удостоят да присъствуват на събранието у негово високопревъзходителство, и решили между себе си да не приимат в своето дружество ни един учен, млад и опитен човек, защото младите, учените и умните хора по мнението на хаджи Нича са вагабонти и въртоглави. Но намират се и такива хора, които разказват, че главната причина, която заставила хаджи Нича да не принимава учени и опитни хора в своята компания, се заключала в това, че тия вагабонти твърде лесно можали да му развалят плановете, които се въртели в главата му. Трябва да забележиме тука, че и хаджи Ничо в онова време не бил стар, но той бил умен и опитен повече от Авраама, защото имал пари; а букурещките българи ценят човека не по умът и честността, но по кесията.

У негово превъзходителство се събрали по-първите българи и мнозина от тях дошли с жените си и с домочадците си, защото и женската компания пожелала да види негово високопревъзходителство и неговата сладка половина. П. Маслината, Н. Протопопович и М. Михальов дошли в пълна форма, т.е. във фракове и бели ръкавици; архиереят дошел със своята патерица и със своята политическа глава; богатият сарафин Н.Токмакът довел и своята дебела, като дебелата сянка, жена и своите тлъсти дъщери, които имали твърде сънливи физиономии; дошла и фамилията на Курта Боклукът, дошел и Нейчо Петлето, който постоянно живял по кърът и хранил многочислено стадо тлъсти свине, но на когото това не пречило да бъде сам мършав като гарга и да има жена и дъщери така също постни, гърчави и дългоноси, както и той сам. Най-после дошел и сам хаджи Ничо.

Дълго време гостите на негово високопревъзходителство говорили за плодородието на влашката земя, за солта, за катранят и за цената на чирозите; а негово превъзходителство си играл със синджирчето на сахатът и разгледвал жените; но когато му вече омръзнало това занятие, то той повикал мъжете да идат в другата стая и да поговорят за политическите работи, а на жените дал право да си разказват за плачинтите, курабиите и за моравият атлаз.

Заседанието било открито от негово високопревъзходителство, който захванал да говори така:

„Братия! Негово императорско величество е намислило да освободи християните в турската империя и да отнеме гробът господен от неверните агаряни, които правят всякакви лошавини и всякакви беззакония на богомолците. Ръката на всевишният ще поддържи нашето оръжие и ще подкрепи величието ни. Молете се на бога и на пресветаго Сергия за здравето на руското воинство!“

- Да воскреснет бог и да расточатся враги его! - казал владиката.

- Спаси, господи, люди твоя и благослови достояние твое; победи благочестиваго императора нашего Николая Павловича на сопротивния даруя и твое сохраняя крестом твоим жителство - казали другите.

- Сега да ми кажете какво мислите вие да работите? - попитало негово високопревъзходителство.

-Ние ще да помагаме на Русията и да отнемеме гробът господен - казал владиката.

- Ние ще да въоръжиме всичка България против агарянците - казал Н. Протопопович.

- Ние ще да изгониме турците в Анадола - казал Михальов.

- Пари трябва, пари - казал Ничо.

- Русия ще да ви даде и всичко, щото ви трябва, само вие да възбунтувате народът и да му кажете да дочака руската победоносна армия и да й се покори.

- Всичко ще да направим, само вие да дадете пари - казал Ничо.

- Но вие да не чакате помощ само от нас, а и вие да пожертвувате, колкото можете - казало негово превъзходителство.

- И между себе си ще да събереме - казал Ничо и заседанието се свършило.

На другият ден после това произшествие хаджи Ничо събрал второ заседание, на което било решено да се направят кутийки, които да се запечатат с Ничовият печат и да се изпратят по всичките градове в Румъния, в които живеят българи, за да се съберат пожертвувания. Сам хаджи Ничо пуснал в едно сандъче двайсет и пет жълтици, които до една били ексик и с дупки.

Вечерта после това заседание хаджи Ничо дошел дома си радостен и щастлив и легнал на своето орехово канапе, за да си успокои уморените кокали; нему било дотолкова весело и дотолкова добро, щото тоя ден оставил Пахома да готви сам и да изяде контрабанда една четвъртина от гозбата, три глави лук заедно със средата му и петдесет драма сирене. Дълго време Ничо лежал и радвал се, но нему се искало да изкаже някому своите радости и той повикал Пахома:

- Пахома бре, ела тука!

Пахом влязъл в одаята и държал в ръката си една набодка, която той чистил с пръстите си.

- Така ли се чисти набодка? - казал Ничо, но не темерлански, както той говорил обикновено, когато се карал на своят поданик и роб.

Пахом плюйнал на набодката, па извадил из джебът си една синя кърпица, която била нашарена с бели колелчета и която не била прана от Гергьовден, и захванал да продължава своето занятие.

- Не така, магаре, ниедно! Ти трябва да стълчиш един кирпич и с прахта му да изчистиш и набодката ми, и ножовете. Готово ли е яденето?

- Почакайте още малко - казал Пахом.

- Добре. А знаеш ли ти, Пахоме, че Русията ще се бие с турците? Знаеш ли ти, че негово превъзходителство ми рече: „Българите ще бъдат отнети от турците?“ Ти, Пахоме, трябва да ми слугуваш хубаво и да ме необкрадваш, а когато се освободи Българията, то аз ще те направя паша в Търново... Чуеш ли?

- Чуя - казал Пахом и помислил си: „Ако аз стана паша в Търново, то чорбаджията ми какъв ли ще да стане!“

- А иска ли ти се, Пахоме, да имаш български цар? Иска ли ти се да чуеш, че поповите пеят в търновските черкови: „Помолимся о здравии господаря нашего Нича“?

- Иска ми се - казал Пахом.

- Ако е така, то аз ти казвам, че скоро ще да чуеш. Хайде, дай да вечерям.

- Да донеса ли лук, или не?

- Днеска няма да ям лук.

VIII.

И така хаджи Ничо все печелил и печелил от храмовете господин, почелил от училища, от читалища, от мъртвите, от сиромашкият пот, от семейните несъгласия, а най-много от народната кожа, която той великодушно продавал всекиму и тая своя търговия наричал „любов към отечеството“.

Севастополската драма се разиграла: невенчаният интригант Наполеон III и царица Виктория повдигнали своето оръжие против Русия и обявили на всичкият свят, че са намерени да пролеят и последната си капка кръв за целостта на Турската империя; Австрия поблагодарила на Русия за 1848 година и влязла в Румъния; Прусия останала неутрална, но вредила на Русия повече от другите държави; само един хаджи Ничо останал верен на императора Николая. Ничо събирал пари, събирал волентири, купувал пушки и пищови и изпроводил силна войска, двеста души помощ на руската армия. Тая Ничова помощ била гладна и жадна, гола и боса, но тя била въоръжена със стари турски пушки и шишинета, с криви сабли и с видински ножове, които всичките стрували не повече от сто жълтици и които били купени от дяда Чока, който поискал да даде и своята лепта на своето отечество. Както разказват умните хора, ако дядо Чока да не бил дал своята лепта, то хаджи Ничовата армия шяла да си остане в къщата цяла и неповредима, защото Ничо пожертвувал за тая цел само две нули. Когато един от руските генерали видял Ничовата армия, то написал в Петербург едно писмо, което имало следующето съдържание:

„Мене ми приказваха в Петербург, че из министерската каса се е изпроводила в Букурещ една твърде добра сума, за да се съставят български чети, а що виждам сега? Пред мене излязоха само двеста души, които виждам сега? Пред мене излязоха само двеста души, които нямат що да ядат и които са голи като соколи. Гледайте да поправите тая своя погрешка и да изпроводите на нашите братия южни славяни какво и да е съдържание.“

Руският генерал получил из Петербург такъв един отговор:

„Парите са изпроводени до хаджи Нича в Букурещ, който е твърде честит човек, според както ни разказва негово превъзходителство. Не е крив в това ни хаджи Ничо, нито негово превъзходителство, а южните славяни, които са като бъчва без дъно, в която колкото и да налива човек, тя е все празна.“

И така, в това също време, когато се преписвали тяхно превъзходителство за българите: бъчви ли са тия, или са каци, то българските войници гладували, тъпкали руската кал, умирали по руските полета голи и боси и проливали кървави сълзи, а хаджи Ничо печелил и пак си останал честен човек.

В това също време, когато в Русия произходило това събитие, в Букурещ се намерили неблагодарни хора, които твърде често се сърдили на хаджи Нича и говорили измежду себе си такива неща, от които се наежвало кожата у честните хора.

- Сиромасите и кървавата си пара пуснаха в кутийките, жените обиците и пръстените си дадоха, децата си не купиха свирки и кукли, за да помогнат на своето отечество, а наш хаджи Ничо изсипа сиромашките мангъри в бакалската си каса и сега се гордее пред нази, че е богат човек - казал Никола Белият.

- Вие това от зло говорите - казал Нейчо Петлето. - Вие му завиждате, че има пари, а вие нямате. Аз мисля, че хаджи Ничо е тамам човек, защото из всяко нещо умее да извлече полза... Ако хаджията да се не беше възползувал от войната и ако да не оскубеше руснаците, и българските търговци, то вие сами щяхте да го окривите и щяхте да кажете, че той е глупав човек, защото не е можал да спечели пари, когато е можал да спечели. Не е срамота, мой брате, ако ти откраднеш, па да бъдеш богат, а ако не откраднеш, па да бъдеш сиромах, когато си можал да бъдеш богат. Аз мисля, че хаджи Ничо е най-умен човек от всичките българи и даже от всичките хора на светът.

- Ако е така, то хайдутите, убийците и обирачите са най-умни и най-честни хора на светът! - казал Никола.

- Хаджи Ничо не е нито хайдутин, нито убиец, нито обирач, а търговец, банкерин и политик. Я кажи ми ти: кой търговец е честен на тоя свят?

- Тоя, който не продава липискании - казал Никола и тръгнал да си отиде, но Нейчо Петлето го хванал за ръкавът и рекъл му:

- Аз мисля така също, както мисли и байо хаджия: „Ще крада, ще интригувам, ще продавам душата си и на християнските, и на чифутските дяволи, ама пари ще да спечеля.“ Ние не сме хайдуци, ами сме търговци и правиме търговията си така, както я правят всичките хора.

- Хаджи Ничо е хайдутин и убиец - извикал Никола. А и ти не си по-добър от него.

- Кого е той убил? От кого е той откраднал?

- От русите и от българските търговци е откраднал. А ако искаш да знаеш кого е убил, то аз ще ти кажа, че той е убил българската младеж. Нима не е кражба да излъже човек руското правителство и да му се обещае, че ще да събере волентири, а като вземе рубличките, то да му покаже колтукът си? Нима не е кражба да обираме българите и да им казваме, че ако тия дадат пари, то България ще бъде свободна, а когато им вземаме парите, то да ги презираме и да ги наричаме вагабонти и неблагодарни? Така също нима не е убийство да излъжеме младите хора и да им наобещаваме златни гори, а после да ги пратиме в Русия да гинат без пари, без пушки, без хляб и без цървули, за да станат жертва на гладът, на зимата и на неприятелите? Грехота е и срамота е да браните такъв един човек, който е направил подобни лошавини. Аз трябва да ви разкажа още едно злочинство, което е направил хаджи Ничо, и когато свърша разговорът си, то ви моля да ми кажете имам ли аз право да го нарека най-голям злодей, или не.

- Разкажи, разкажи - извикали няколко души българи, които не твърде много обичали Нича, но не викали против него само и само за това, защото си купували из магазията му маслини и ориз.

- Слушайте - казал Никола Белият и захванал своят разказ. - На север от Букурещ се намира една твърде богата мушия, която принадлежеше на един стар и нещастен българин. Преди няколко години аз отидох на тая мушия по мои честни работи и останах да пренощувам у нашият стар българин, у когото беше дошел на гости и хаджи Ничо. Утринта аз станах рано и отидох на полето да прегледам кравите, които мислех да купя у дяда Стояна. Така се наричаше старецът. Трябва да забележа тук, че мушията се намира на брега на река Ардиш. Бреговете на ная река са твърде живописни, на разкошеството на селската природа никак не съответствува на сиромашията и голотията на селяните. Къщите на тия сиромаси приличат на кочини и обори, а ослепителният блясък и зелената растителност са нищо друго, освен горчива присмивка над покъсаните и окаляните дрипели, които носи така нареченият цар на природата. Но ако да би била само вънкашната бедност, то човек можеше с нея да се помири; но на един ред н тая бедност стои и нравствено, и умствено унижение, които се отражават на всичките селски лица, а това явление възмущава душата на всеки благороден човек. Нищо благородно, нищо мъжествено, нищо високо, нищо човеческо не видиш ни на едно лице! Черти групи, понякогаж отвратителни; видиш не човека, а животно.

Тия ви се ниско кланят, когато ги срещнете на пътят, и със зачудено глупав поглед гледат след вази, когато вие преминете покрай тях. Между хубавите и живите жребенца и биченца, които бягаха по полето, и между говедарят, който пасеше това безсловесно стадо, съществуваше твърде малко различие и ако човек захванеше да разсъждава кой е по-добър и по-развит от тях, то щеше да дойде до печален и унизителен резултат. Да ви кажа право - с това аз не искам да осъждам ни патриотите, ни официалните представители на народът, - мене ми се чини, че селачените деветдесет пъти повече приличат на роби, нежели на румънски граждани. А кой е в това крив? - Ще видиме по-долу.

На полупът срещнах една твърде сиромашкиня и покъсана жена; тя вървеше наведена и носеше вазаница трева на гърбът си и един сърп в ръката си; тя погледа на мене с любопитство, ние казахме един другиму добър ден и аз я попитах отдека тя иде и дека отива. Тя ходила в гората, косила трева със сърпът си и хранила с нея своята кравица, която доила, и носила млякото й на продан в Букурещ; това тя направила вчера; това ще прави и утре, и в нейното бледо лице аз повече нищо не прочетох. Покосената трева, която тя носеше, беше твърде грациозно наклонила своите полуповянали листца и цветки; но тая, която ги носеше, представляваше само грубост, безобразие и изкажение на всичко, щото е човеческо. Аз пожелах да я накарам да говори и всичкият неин разговор беше само една дълга жалба; тежък и горчив живот, пиянец мъж, неблагодарни деца; а освен това нищо тая година се не родило: ни хляб, ни кукуруз, ни орехи, ни лен. Само кравата и кокошките й доносили доход, но твърде малък доход.

- Сиромасите могат из кожата си да излязат, могат и дене, и ноще да работят, могат да не ядат и да не спат, и пак нищо няма да добият - каза тя твърде мирно и седна да си почине. Седнах и аз около нея.

- Вашето село е твърде сиромашко - казах аз, после неголямо мълчание.

- Земята наша е плодовита, хората са работни, господ ни дава и свети Димитър ни помага, ала чокоите и чиновниците почти всичко изядат - каза сиромашкинята и още по-надоле наведе главата си.

- Мене ми се чини, че вашият болярин е добър човек - казах аз.

Жената ме погледна в очите, поклати главата си и проговори:

- Спаси, господи, от лукаваго! Нашият чокоин е дявол над дяволите, той и мога иска да излъже... У него сърце няма; той малко мисли и за душата си.

- Колко деня вие работите за него? - попитах аз.

- Цяла неделя... Всичките селяни му са длъжни и затова ги има в ръцете си. Ала и него господ удари в главата: отплати му той за нашите сълзи. Има вече петнайсет годин, откак той държи нашето село. Много пари той спечели в тия години, много имане накупи, много хорица изгори, ала господ и нему не даде щастие. Ожени се той в Букурещ и взема едно твърде богато момиче. Дечица му господ даде твърде малко - само едно момиченце, като ясното слънце на небето. Нашият чокой нищо и никого не обичаше така, както своето детенце, и сърцето си даваше за него. Азе мисля, че ако Настасия /така беше името на момиченцето/ да беше поискало от баща си хилядо гроша, то той щеше да й ги начете, ако и да беше скъперник като чифутин. Настанаха Настасии петнайсет години, а момците захванаха да прескачат през прагът на тяхната къща. А колко момчета, боже ти мой господи, дохождаха в тяхната къща! И чокои, и боляри, и офицери, и генерали всякакви! А и девойчето беше за чудо! Хубавица, гиздосия, добра, обичлива и милаим девойче. Разболя се майка й и отиде на небето. Хората казват, че нейният мъж много й съкратил дните - господ ги там знае; не трябва да говори човек, щото не знае. Когато се мина една година после смъртта на нашата чокойка, то захванаха пак да дохождат момци и да искат Настасия за жена, ала нашият чокоин ни едно момче не хареса: един бил млад, друг бил сиромах, трети - пиянец, четвърти не бил из добра фамилия и малко ли още що. „Аз ще да намеря за детето си някой големец, който да има и богатство, и слава, и всичко“ - казваше дядо Стоян и не даваше дъщерята си. Веднъж дойде един млад офицерин и попита дяда Стояна иска ли той да му даде дъщеря си. „Ами парици имаи ли?“ - го попита дядо Стоян. „Имам малко“ - каза офицеринът. „А аз искам да имате много и тогава да ви дам дъщеря си“. „Аз имам малко и вие ще да ми дадете малко и ща станат много“ - каза офицеринът и позасмя се. „Уший си кесии“ - му каза дядо Стоян и обърна на офицеринът гърбът си.

На Настасия се хареса офицеринът и тя замоли баща си да й дозволи да го вземе за мъж; но дядо Стоян се разсърди и извика: „Аз не съм печелил своите пари да ги дам да ги ядат калдъръм-челебиите... Аз искам да намеря богат зет, а не гол офицерин.“ „А аз другиго не ща; ако ме не дадеш нему, то ме дай в манастирят да стана калугерка“ - каза Настасия. „Ще видиме щеш ли да вземеш другиго, или не щеш!“ -каза дядо Стоян и отиде същият ден в Букурещ. На другият ден се върна назад и доведе си един стар цънцарин, който беше твърде богат човек: шест къщи имаше в Букурещ на най-доброто място.

- Настасио - извика дядо Стоян, - ела да целуваш ръка. Аз ти намерих това, щото ти трябва.

- А що си ми намерил, тато? - попита Настасия весело.

- Тоя човек ще бъде твой мъж - каза дядо Стоян и посочи с пръст на цънцъринът.

Настасия побледня като платно и нищо не проговори.

- Чуеш ли ти? - я попита дядо Стоян. - Тоя човек ще бъде твой мъж, защото е богат и големец... Ти мене трябва да слушаш, защото аз съм ти баща и доброто ти искам.

Настасия плака, моли и каза, че ще се убие, ала нищо й не помогна: старецът казваше:

- Аз съм ти баща и жива ще те закопая.

Една нощ в нашето село стана голяма гълчотевица и голяма шумотевица: дядо Стоян пушна два-три пъти викаше: „Олеле, обирачи!“ Всичкото село стана на крака и отиде у дядови Стоянови, но след малко време всеки отиде у дома си, защото дядовото Стояново имане останало цяло, а само Настасия липсувала - тя побягнала с офицеринът. И остана старият хайдутин сам-самничек да глоби повече сиромасите и да проклина дъщеря си - каза най-после сиромашката жена, па нарами пак сеното си и упъти се към селото. Тръгнах и аз след нея и размишлявах си: „Ех, дядо Стояне, и на твойта душа не е съвсем чисто.“

Когато се върнах в къщата на дяда Стоян, то заварих там хаджи Нича, доктора Плоча, Геклеска адвокатинът и един духовни пастир. Всичките тия говореха живо за нещо си, но като ме видяха, то замълчаха и захванаха да си гледат коленете и да броят бройниците си. Дълго време всичките мълчаха, но най-после хажи Ничо се обърна към мене и попита ме:

- Ти волове купуваш, Никола?

- Волове! - отговорих аз.

- Дойди на мойта мушия да ти продам стотина вола... Евтино ще да ти ги продам... Дойди след три деня... Хайде, върви си сега, защото си имаме работа.

Аз излязох, но не върнах се в Букурещ, а останах да чакам да си идат големите гости и тогава да поговоря с дяда Стояна за воловете. Около седем часа вечерта гостите си отидоха и аз влязох пак в къщата на дяда Стояна и намерих старият чокой, че лежи на постелята си полужив и полумъртъв.

- Добро вечер, дядо Стояне! - рекох аз.

- Дал ти бог добро, синко! Седни, седни... замини там и седни да си поговориме, защото ми е тежко на сърцето. Ти, мой синко, още не си имал деца и не знаеш как е тежко да мисли човек за тях. Мойто момиче осрами къщата ми и аз после смъртта си нищо не ще да му оставя; нека тя скапе от глад; всичко ще да оставя нан черковите и на училищата, всичко, до парица.

- А аз мисля, че колкото и да е лошо детето ми, то ми все дете. А вашата дъщеря не е направила никакво зло - харесал й се млад момък и тя се венчала с него. Зъл, добър, а той й е вече мъж. Дядо Стояне, помислете си, че сте баща и в жилите на вашето дете тече ваша кръв.

Дядо Стоян стана на крака, прегърна ме, заплака и рече твърде жаловито:

- Никола, синко, научи ме що да правя: аз ще да полудея... Кажи ми по-скоро какво да правя, дай ми добър ум и разум, научи ме, научи...

- Дай на дъщеря си половината от имането си, а другата половина раздай, комуто искаш - казах аз.

- Късно е вече, Никола! Късно е, мой мили синко! Защо ти озарна ми не изказа тия сладки думи? Защо ти ми не даде по-напред тоя ум, преди да дойдат хаджи Ничо, доктор Плоча и владиката? Сега е вече късно: аз дадох всичкото си имане хаджи Ничу да направи черкова и училища... Боже, какво да правя? Сиротото ми дете ще остане без кора хляб и ще да проклина баща си. Никола, какво да правя?

- Иди при хаджи Нича и искай си половината от имането... Кажи му, че озарана си бил сърдит на дъщеря си и затова си дал всичкото си имане на черковата.

- Добре казваш, Никола! Хайде да идеме заедно в Букурещ.

Дойдохме в Букурещ, но нито дядо Стоян получи половината от имането си, нито Настасия доби бащиното си богатство; дядо Стоян умря от дамла, а това доказва, че хаджи Ничо ненапразно води след себе си доктор Плоча; а Настасия ходи по съдовете и получи нула, а това доказва, че хаджи Ничо ненапразно води със себе си и адвокатин.

- А черкова направи ли хаджи Ничо? - попитали Никола няколко млади българи.

- Направил си е зъркелите - отговорил Никола. - Аз друг път ще ви разкажа за хаджи Нича и много още други неща и тогава мислете за него, щото искате.

IX.

И така, хаджи Ничо все печелил и печелил, а хората му се радвали, търпели го и хладнокръвно гледали на неговите кражби. Българите всичко понасят: ненапразно нашите калугери и попове така много ни са говорили за търпението и смирението! Но колкото повече хаджи Ничо живял и богатял, толкова повече той ставал по-саможив, по-завистлив, по-шарлатанлив, по-крадлив и по-звероподобен; той желал да бъде навсякъде и във всичко първи и затова не можал да търпи ония хора, които знаяли повеч от него, и преследовал ги с всичките си сили. Но пред по-силните, по-влиятелните и пред тия, от които той имал интереси, Ничо бил кротък, умилителен и сладкодум. Веднъж няколко българина се оплакали пред едно сиятелство от Нича, но сиятелството се зачудило и рекло:

- Това не е истина... Ничо е кротък като агне, а благостеви като протосингел.

И наистина, хаджи Ничо бил кротък, благочестив и срамежлив, когато говорил с негово сиятелство, а негово сиятелство, като всяко сиятелство, обичало подобно чиновническо смирение, защото и то някога си имало такова също чиновническо смирение, когато то още живяло в Петербург и търсило мазно място. За да разберат читателите ни доколко големи били Ничовите смирения и срамежливост, аз трябва да им разкажа как хаджи Ничо говорил с негово сиятелство. Когато Ничо чувствувал на себе си погледът на негово сиятелство, той губил красноречието си после третат дума и захващал да си търка с длан челото или да си глади коляното и това той правил доттолкова неестествено и продължително, щото негово сиятелство, при всичката своя важност и високомерие, не можал да се удържи и да се не засмее. „Коляното ли ви боли?“ - питал той. „Не, не боли ме, ваше сиятелство, никак ме не боли; аз така... научил съм се...“ „А аз мислех...“ „Ах, не, ами аз така... не“. Разговорът се продължал, но нещастни хаджи Ничо ставал червен като варен рак и пот му чучурал от лицето; очите му били широко отворени, блестели и не шавали; той се старал да слуша и нищо не чул, устните му треперели като от треска, всичките сили на неговия бакалски ум се съсредоточавали на неговата злополучна ръка, която все продължала да търка коляното му: с една дума, в тая минута Пахомовото название патка с потури било на своето място.

Но тежко ти от хаджи Нича, ако ти нямаш пари - той иска да му бъдеш мекере, да му слугуваш, да му се кланяш, а той да седи като начумарена Стойка в конторът си, да си дращи едно-друго, да не обръща на тебе внимание и когато му дойде кефът, то да те погледа кръвнишки в очите и да ти рече:

- Какво правиш бе, байо?

- Добре съм, кир Ничо!

- А бе, когато ще ти да се оставиш от тия вагабонтлъци? Аз хилядо пъти ти съм казвал да слушаш мене, ако искаш да прокопцаш, а ти пак ходиш с младите вагабонти.

В тия минути хаджи Ничо приличал на вълкът, който питал агнето защо то му размъща водата.

- Аз съм търговец човек, кир Ничо, и с всякакви хора трябва да се събирам - казва мекерето.

- Всичко това е добро и аз за него ти се не карам. А кажи ми ти защо си ходил завчера у Стробелят и защо си седял с революционерите?... Байо ти Петраки ходи завчера у Стробелят да поразгледа кой е там и да послуша що се говори и видял те, че седиш с ревожлюционерите и за пушки приказваш. Ничо едно живо същество, което седяло при други един писмен стол и писало дава-взема в една голяма книга.

Това живо същество бил секретарин на хаджи Нича, наместник Пахомов, който имал твърде замечателна физиономия. Вземете една жълта коза, облечете й бели панталони, бяло елече, бял сюртук и бяла риза, вържете й червена вратовезка на шията, обуйте й жълти чепичета, турете й в джебът на елечето сахат с позлатено на търкалца синджирче, на което да виси един голям печат и едно жълто като жълтица календарче, и ще да си съставите пълно понятие за физическата красота на кир Петраки. Колкото за душевните качества на тоя козлевидни господин, аз ще да кажа кратко: Петраки е образец на блюдолизите и за едно кюфте е способен да продаде и баща си. Петраки кимнал с главата, че той е говорил истината, мекерето мълчало и подсмърчало, а хаджи Ничо се позасмял - драго му било, че уплашил заекът - и великодушно казал на мекерето да седне, но още веднъж да не ходи у Стробля, и мирът бил заключен.

Но да видиме какво ще да разказва Никола Белият.

След няколко деня Никола Белият седял в едно кафене и около него стояли няколко млади българи.

- Всичкото това не е истина, щото вие разказвате за хаджи Нича - говорил Пахом Катранджият.

- Зная аз защо Никола ненавижда хаджията: завчера хаджи Ничо проминал с колата си по Поду Могошой и конете му опръскали байя Никола - казало Петлето.

- Аз не завиждам ни на колата му, ни на конете му, ни на роднините му, ни на фамилията му, а говоря това, щото е право. Не ще байо ви Никола такива кола, които са купени с човеческа кръв, не ща аз такива коне, които ядат не слама, а български тела.

- То не е истина - казал Пахом. - Конете не ядат месо.

- Ти, Пахоме, си глуповат и затова мълчи - казал Никола. - Чуйте, братия, какво ще ви кажа и помислете си иска ли Никола Белият да промени своето положение с положението на хаджи Нича, или не. Преди няколко години Ничо имаше давия с един българин, който беше по-умен и по-хитър от него. Давията, както се видеше, щеше да изиграе онзи българин и хаджи Ничо измислил адско средство само и само да победи своят противник. Първата причина, която заставила хаджията да се вземе за най-крайните средства, била тая, че той не бил научен да губи, а другата - той с всичкото си сърце и душа желал да унищожи един такъв конкурентин, който бил по-достоен от него. Ничо подкупил един хайдутин и пратив го да убие своят противник. Но и в самото убийство Ничо постъпил хаджиничовски: той обещал на обиецът сто жълтици, а когато убиецът извършил своята абязаност, то получил само триесет, и то с големи мъки. „Вие ми казахте, че ще ми дадете сто жълтици“ - казал хайдутинът. „Вземи парите и върви си, ако не щеш да те предам на полицията“ - рекъл Ничо. „Да си проклет!“ - казал хайдутинът и отишел си.

- Това не е истина - казал Пахом.

- Тебе ти се не харесва кир Ничо, защото той има хубава къща - казало Петлето.

- Къщата Ничова е направена с народни пари и българите имат пълно право да потърсят от него сметка, да му вземат хубавата къща и да го пратят при дяволите - казал Никола. - Тая къща е направена от руски пари, които бяха изпратени за жените и за децата на българските волентири, които изгинаха в Русия, и за тия българи, които бяха заслужили с щото и да е на руската армия. Живееше в Свищов един българин, на когото името беше Конко. Тоя българин направил на русите голямо добро, но бил принужден да остави имането си в ръцете на турците и да спаси главата си - той бегал в Румъния. Един из руските генерали твърде добре знаял какви са заслугите на чича Конка и какви загуби е той имал и затова му се обещал да го награди по заслугите му.“Аз ще се постарая да ти върна имането, което си ти изгубил, и даже мисля да ти го удвоя“ - казал генералинът чичу Конку и отишел си в Русия. Чичо Конко се надеял и чакал награда: чакал той година, чакал две, чакал пет, а из Петербург няма ни известие, ни награда. Чичо Конко написал писмо до пловдивският руски консул, а така също молил и хаджи Нича да напише в Русията и да моли, за да му дадат обещаното. Пловдивският консул явил чичу Конку, че руското правителство му изпраща редовно катагодишна помощ, и чичо Конко написал в Русия, че той не е получил досега нито една пара. Тогава той получил из Русия отговор, че му изпроводена една немалка сума като едновременна помощ. Разбира се, чичо Конко не получил ни едновременната, ни катагодишната помощ, защото парите били изпратени до хаджи Нича. Когато хаджи Ничо получил парите из Русия, то той намислил да дава чичу Конку само процентите, а капиталът да държи у себе си, но като видял, че може да задържи у себе си и процентите, то ги задържал и чичо Конко останал с празни ръце и с гладен корем.

- Това не е истина - казал Пахом.

- Никола все от завист говори; него го е яд, че хаджията има хубава градина и шадраван от мермер - казал Нейчо Петлето.

- Не ща аз такава градина - казал Никола. - Тя е направена от кокалите на ония българи, които се преселиха в Русия, по желанието на хаджи Нича, тая градина е облеяна с цели реки български сълзи, а из шадраванът й тече кръв, която рано или късно ще да задуши хаджи Нича в неговите конаци. Едно време Раковски казваше, че всяко едно зло може да се прости на човек, но изменничеството никога. Това е така. Хаджи Ничо пресели толкова хиляди българи в Русия, из които половината измря от глад и от студ, а другата половина се разпръсна по светът и изгуби се за българите, и всичкото това той извърши само и само за да спечели по една жълтица от човек. И тоя човек, който така безсъвестно продаде народът си, не се срамува да казва, че той прави добро на българският народ и че който му се не кланя и не съглашава се с него, е вагабонтин. Убиец, крадец, предател, шарлатанин, богопродавец, шпионин и пр., и пр. смее да нарича честните хора вагабонти и шпиони! Но нищо, скоро ще дойде ден и тоя злочинец ще да се попадне в клещите така също, както се попадна и неговият ортак и роднина Пърльовецът. Пърльовецът изял черковните и училищните пари в Карлово, но гражданите го засрамиха пред всичкият свят; намерил се един, който и плесница му ударил, а когато Пърльовецът умрял, то никой не отишел след гробът му. Такава е народната клетва. Всичко нашият народ ще да прости хаджи Ничу, ала за ония българи, които той изпроводи в Русия - никога.

- Ами нима беше по-добро да ги остави в Турско и да ги убиват турците? - казал Пахом.

- Пахоме, аз ти казах, мой брате, че си ти глуповат и нищо не разбираш и затова те моля да се не мешаш в разговорът ми. Ти по-добре си гледай дигенът, защото политическите работи ти разбираш дотолкова, доколкото свинята разбира от философия.

- В Русия има и черкови, и пари, и земя, и кожи, и всичко - казало Петлето.

- Аз те съветувам, байо Нейко, да дадеш главата си на бозаджиите, да си варят в нея боза - казал Никола и отишел си.

X.

Из всичко това, щото аз говорих дотука за моят херой, читателите вече видят, че егоизмът на хаджи Нича се явява в най-ярка и в най-гола форма; а в следующите глави аз трябва да открия, че в хаджи Нича човек не може да замети даже привичка, с която големите егоисти и шарлатани барем из приличие прикриват своите егоистически стремления със стремления към обществените интереси. Егоизмът на хаджи Ничо има съвсем противополжни характер: той иска да му дава народът пари, без да го пита на какво ги употребява; да му се кланя и да го почита, без да вижда от него някое добро; да му благодари и да го хвали, без да му напоминава злото, което му е той направил, и най-после, да вярва в неговите обещания, с които той обича да храни българите. В здравите общества и у развитите народи егоистът, който излазя на общественото поприще, никога се не решава открито да преследова своите егоистически цели; той знае, че чрез това твърде лесно може да проиграе своите цели; той знае, че е длъжен да действува за общата полза и че когато той действително направи на народът каква да е полза, то обществото ще да го награди по заслугите му, без да разглежда на тънко що е произходило в тайниците на неговата душа и що го е накарало да бъде патриотин. В такова едно общество егоистите и дълбоко нравствените хора говорят и действуват еднакво и егоистът се явява в истинското свое облекло само тогава, когато самото общество бива излъгано в своите сметки и интереси или когато то падне така низко, щото различни лъстеци и шарлатани му сядат на шията и водят го на която страна и да поискат. Българските младежи и всичките честни, родолюбиви, умни и самостоятелни хора, открили целите и стремленията на хаджи Нича, познали неговата душа и затова пожелали да се оттеглят от него и от всичкото си сърце и душа захванали да гледат на моят херой с презрение. Но Ничо пак не останал сам; него окръжили няколко куфи глави, които той водил за носът, взимал им паричките, а после и сам се смеял на тяхната глупост. Едни из тия Ничови почитатели почитали своят идол затова, щото той им обещавал, че когато Русията освободи българите, то Ничо без друго ще бъде български подкрал и ще им даде големи и важни служби.

- Кир Михальо ще ми бъде велики везир, байо Стефан - министър на философията, доктор Плоча - министър на финанцията, доктор Танас -на филологията и на съдопроизводството, дядо Марко - на войната, доктор Василаки - на вътрешните работи и помощник на шех-юл-ислямът, дядо владика -на черковните работи и на просвещението, а Нейчо Петлето и мой Пахом ще станат губернатори в Търново и Русчук. Всичко това така трябва да бъде... Негово сиятелство ми каза, а на негово