Пияна от слънцето, неразбрала собствената си хубост: анализ на разказа „Божура“ от Йордан Йовков и надбитовият свят на красотата в „Старопланински легенди“

Човешката природа в своята естествена първичност е първоизвор на красота. От него ближат духовните сили за живот, който е страстен вик за обич и човешко щастие, носен като дълбоко вътрешно неудовлетворение от героите на Йордан Йовков в цикъла„Старопланински легенди”. Те са неспокойни, винаги търсещи, с което загатват за други, непознати духовни светове, достъпни само за тях. Излъчват романтична загадъчност. Създават усещане за различие от познатото и общоприетото. Хора със странна, богато одарена от природата душевност, героите на Йовков нямат битова определеност, противопоставени са на средата, в която живеят. Със своето присъствие те отричат битовия порядък на живота, без да осъзнават докрай първичния бунт в душите си. Всекидневието не ангажира мислите и съзнанието им. Те са погълнати от духовните си „страсти". Светът на чувствената им природа е над всичко. Контрастът между бит и душевност е основно художествено средство на автора за изграждане на романтичната откъснатост на героите от действителността в „Старопланински легенди”. Всички са самотни, загадъчни и красиви, а животът им е романтична легенда за живота и смъртта. Такава е и Божура от едноименния разказ. Тя също живее в надбитовото пространство на своя духовен свят. Стреми се към любов с цялата страст на първичната си природа. Поривът е естествен, непринуден и органичен. Излъчва се от всеки жест, поглед и от цялото поведение на красивата циганка Божура. Присъствието й е магнетично. Нещо извън обикновената женска хубост има в тази дръзка, твърде своенравна в гордостта си героиня на Йовков: „Големите черни очи... гледаха дръзко..., снагата й беше се източила, тънка, гъвкава, разцъфтяла като дива шипка. И само зарад нея, зарад смеха и зарад хубостта й, която завладяваше всички като с магия, жените, такива скъперници във всяко друго време, купуваха евтината стока..."

Неземна е красотата на Божура. Въздейства като магия. Жените искат да се докоснат до нейното изключително очарование: „...щедро... плащаха. Даваха дори и нещо повече, увлечени от една мъка.  Която те не искаха да признаят, че е завист." В земно виталното излъчване на красотата, която струи от гъвкавата, „разцъфнала като дива шипка" снага на Божура, се откроява първичната „дива" сила на природата, но има и нещо друго, непознато, което предизвиква завистта на жените от селото. Хубостта на циганката е различна. Възприема се като заплаха. Разколебава обикновената представа за красиво. Предизвиква завист, Която носи мъка по непостигнатото. Надбитовото в измеренията на красотата присъства като магия в художественото пространство на разказа. Физическата хубост не е достатъчна. Тя е естетически белег на обикновеното и познатото. Магнетизмът в присъствието на Божура е в духовната дързост, с която подчинява околните, омайва душите им. Хората са като омагьосани. Божура е волна, дръзка и непокорна като стихиите в природата. Всичко в нея кипи, бури бушуват в душата й. Първичният зов за живот е като кипнало вино, което всеки миг може да разкъса „обръчите" на битовите забрани, на отколешните „табута". Отвъд делничното Божура търси „хоризонт" за духа си. Тя не осъзнава докрай волната природа на вътрешния си свят, чувства ограничението на битовата среда и се бунтува срещу него. Като всички герои в „Старопланински легенди”, тя носи драмата на непокорния дух. Това я прави страстна, чувствена, дълбоко разтърсена от първичните сили на природата. Които горят плътта и опияняват духа. На границата между хармонично естетизираните контрасти на бит и битие живее Божура. Волната й неудовлетворена природа я изпълва с вътрешна неутолима жажда за живот, импулсивно отразена в неустоимия чар на физическата й хубост. Но водещото, доминиращото в Божура е кипналата „страст" на духовните й устреми. Самата тя не осъзнава този „инстинкт" на природата си, а му се подчинява. Тогава душата й „лудува" красиво като волна птица. Особено напролет виталният пулс на живота трескаво отмерва ритъма на вътрешното й неспокойство, на бушуващите страсти и непознатите устреми: „Особено пролет... Божура като че пощуряваше: очите й светеха, снагата й не чувстваше тежестта на дрехите - жизнерадостна като овошките, пияна от слънцето, като пчелите, които бръмчеха около цвета на ябълките.  Тя тичаше по съседните къщи, разсмиваше старците, играеше с децата, влачеше след себе си въздишките и запалените погледи на младите цигани."

Много светлина има в душата на Божура. Именно този бликнал „извор" на живот я прави щастлива, но тя е странно уединена в радостта си, не може да сподели с никого празника на душата си от мигновената, почти като импулс, среща с красотата в природата. Тя е „пияна от слънцето", озарена от светлината на почувствано единствено от нея щастие, което щедро раздава на другите. Божура живее в духовно единство с природата, усеща дъха й, чувства се частица от нея.

Някак надземно, дематериализирано е присъствието на героинята. Сетивата й са единствената реална връзка с околния свят: „Снагата й не чувстваше тежестта на дрехите..." Усетите й са други, родени не от допира с материалното, а от духовното съприкосновение с красивото. Йовков я сравнява с „овошките" и „пчелите". Божура е „жизнерадостна като овошките" и „пияна от слънцето като пчелите, които бръмчаха около цвета на ябълките". Жизнелюбието в душата на героинята е неутолим копнеж по красивото, което е по-силно от нея. И Божура ходи с нескрита радост в къщата на хаджи Вълкови, където се чувства в друг свят. Душата й притихва, преизпълнена с красота - неземна и чудна като в приказките: „Когато... влизаше в широкия двор, обграден с високи дувари, очите й се уголемяваха, чудеше се на старите чимшири, на асмата, на босилека, поникнал между каменните плочи. А когато срещу някои празник се случеше да е изнесена цялата покъщнина навън, тогава ярките бои на килимите и губерите, сърмата и атлазът на скъпите премени, всичкото това богатство я замайваше. И все пак тя най-много се чудеше на пембените вейки на божигробската върба, това чудно дърво, което само хаджи Вълко имаше в двора си."

Не познатият селски бит, а различното, което има в двора на хаджи Вълко, привлича Божура, която също носи „различието" в душата си като неосъзнат, но естествен порив към други светове, тайнствени, красиви и примамливи. Инстинктивно тя усеща хармоничното си единство с красивото „различие", с „чудото", до което се е докоснала. Сякаш е намерила идентичната мяра за духовната си съизмеримост с красивото. За Божура тя е навсякъде в двора на хаджи Вълко, но най-вече в хубостта на дъщеря му Ганаила - приказно видение, пленило въображението на не по-малко красивата и чаровна циганка. Божура открива контраста с обикновеното и делничното, но не го съзира в себе си, а в Ганаила. Не разбира, че самата тя е в ярък контраст със заобикалящото я, защото търси хубостта извън всичко, което познава, включително и собствената си природа. Божура познава реакциите на жените. Те могат да я съпоставят със себе си, да открият различието, контраста й с действителността, но самата тя не може. Стреми се към красивото, има нужда от него, без да разбира, че тя го носи, че самата е изключение от делничното и обикновеното. В хубостта на Ганаила красивата Божура открива своята контрастна мяра за съвършенство: „...Божура влизаше в двора на хаджи Вълка весела и спокойна. .. Тя идваше тук зарад Ганаила, дъщерята на хаджи Вълка... при Ганаила и се струваше, че иде като при равна. Божура я смяташе за най-хубавата мома.'' Красивата Божура е намерила мяра за съизмеримост с хубостта на Ганаила. Оглежда се в своя контрастен образ, открива различието, стреми се към съвършеното, все още непостигнатото.

Душата й се изпълва с още по-силен копнеж по красивото: „Но у Ганаила тя виждаше всичко, което самата тя нямаше, а искаше да има: харесваше бялата и като  мляко кожа, русите й коси... Гледаше я вторачено.... но в същото време възторжено изанесено... Очите и горяха, мълчеше."

В тази „смълчаност" на духовното озарение Божура се докосва до „извора" на живота, който „облива" със светлина и нейната душа. Именно от този вътрешен свят на красота се ражда искреното възхищение от хубостта на Ганаила: „- Каква си ма... бяла, бяла... Каква си хубава..."

Както в цялото творчество на Йовков, така и тук красотата е символно обвързана с белия цвят. Ганаила е „бяла" и „хубава". Но присъствието на Божура естествено налага контраста. Появяват се други асоциации в традиционно устойчивата символика на красотата в Йовковия художествен свят. Хубостта на Ганаила в контраст с Божура внушава двойната хармонична измеримост на красотата, която е реално зрима и духовно невидима. Двете красиви жени са отрицанието и хармонията между земно и духовно. Йовков гради своя идеал за съвършена красота – земна „бяла” хубост и духовен отблясък от „бялата" светлина, дошла от друг, неземно красив, романтичен свят. В него живее душата на Божура, притихнала пред земната хубост на Ганаила. Тя е видимият зрим образ на красотата, лееща се като „бяла" светлина от романтично извисената богата душевност на Божура. Красивата циганка е духовно просветлена, пронизана от светлина. Тя е самият духовен отблясък на романтичния блян по красота, а Ганаила е нейният земен двойник. Дъщерята на хаджи Вълко е „бяла” и „хубава", а Божура - дъщерята на Калуда циганката - е по йовковски извисена. Тя е духовният копнеж на автора, но и въобще на човека по непостигнатото, по красивото и неземно далечното щастие в живота. Красивото у човека е съвършената мяра на Йовков за неговата духовност.

Тя го прави винаги търсещ, винаги „унесен" - взрян в друг свят, извисен и различен от този, в който живее. Това е духовната озареност на човешката природа, пленена от красивия блян по непресъхващите извори на дивота. Към тях се стреми гадната за хубост и светлина душа на Божура. Тя е Йовковата героиня, въплътила духовното, за да открои и оцени земното в художественото измерение на красотата. Това е щастие, измеримо единствено с духовното богатство на човешката природа. А с такова скрито „имане" може да се похвали единствено Божура. Тя не осъзнава колко щедро е надарена душата й, но разбира различието си от хубавата, „бяла" като кукла Ганаила. Но в дъщерята на хаджи Вълко липсва емоционален плам, ограбена е душата й. Отпусната и равнодушна, тя сякаш е без сърце. Това едновременно учудва и гневи Божура. Буйната й, страстна природа търси съответствие и на духовните си копнежи, но не ги намира. Остава само външно красивото, което не я задоволява. Й тя гледа с други очи на хубавата Ганаила: „...тая бяла кукла като че ли имаше в гърдите си не сърце, а камък!" За разлика от нея, всичко в Божура е огън и плам. Страстно, жадно за любов сърце тупти в гърдите й, а това я изпълва с още по-силен копнеж за щастие. За красива, голяма любов мечтае Божура. При мисълта, че ще я намери, душата й разцъфва като цвете, подобно на името й – Божура. И когато в мрака на прибулилата селото нощ се разиграва кон и зазвъняват подкови по калдъръма, тя разбира, че любовта идва, че най-сетне ще я срещне: „Но ето в мрака се разигра кон, зазвънтяха подкови по калдъръма и сред светлината се показа... конник. Черен, разлютен и лъснат от пот беше конят му, разпуснал тежка грива, сам той беше млад левент, с рус перчем под накривения калпак, с развени чепкени отзад. Ето тоя беше Василчо. Той вдигна голяма чаша, пи и колкото остана, изля го върху гривата на коня. Божура чу как  сърцето й, долепена до камъните на дувара, чукаше."

С цялото си същество Божура усеща искрата на любовта, блеснала в душата й. Нещо се заражда, нещо започва да пламти в нея. Намерила е Василчо - романтично красивия герой на мечтите си: „Искаше й се да пее, искаше и се да тича. Едри звезди трептяха над черните покриви и сякаш й се усмихваха. Зад нея шумяха кориите. Чувала ги беше и други път. Сега като че бяха бодри мъжки гласове, които пееха..."

Цялата природа споделя радостта от любовното щастие на Божура. В душата й „пеят" бодри мъжки гласове, на които пригласят дори и кориите. Божура обича, горите шумят и пеят за щастието й. Любовта оглася душата й, свързва я по-здраво със земната витална прегръдка на природата. Божура чувства неземно красивата сила на живота. Зародилата се в нея обич е чиста, дълбока и всеотдайна. С всеки изминал ден красивото чувство расте, изпълва душата й. В нейните романтични дълбини е скрит образът на Василчо. Взира се в себе си Божура, вглежда се в дълбоките води на Куков вир и вижда скритата тайна на сърцето си: „Нещо трепна във водата. Божура се наведе и погледна: изплава пак образът и... Изведнъж малко остана да извика. Друг образ се яви във водата, образът на Василчо. Гледаше я и се усмихваше... стори й се, че той иде отдолу, от глъбините, там, дето се синееше небето и се виждаха белите облаци... някаква сладка топлина се разля по цялата й снага, нозете й омаляха."

От дълбините на душата й идва красивият образ на любовта. Божура е в плен на своя блян, но усеща инстинктивно заплаха. Омагьосана от собствената си мечта за щастие, тя обаче следва поривите на сърцето си. Божура тръгва към любовта, която е красива прокоба за съдбата й: „Василчо я хвана за ръката И тя, се противеше, но пак вървеше след него, където той я водеше. Скриха се в гората. Тук – таме  някои вейки с почервенели листи се разклащаха и показваха още пътя им."

Любовта чертае светла пътека в сърцето й. Божура върви по нея. Не знае къде отива, но е озарена от щастие. Дълго чакано, сега то е реалност. Бликналите извори на живота потичат в душата й. Божура потъва в безкрайния, красив свят на любовта, но той се оказва мираж, илюзорен сън.

Василчо заминава. Сънят свършва. Божура остава сама с мъката си. Живее на границата между преживяно и действително. Душата й се люшка, „прелива” от обич и страдание, а дълбоко в нея е „потънал" образът на любовта. Той е там скрит от хорските погледи, от страшните думи, които чува: „А ходеха приказки, които я измъчваха, объркваха я, люшкаха насам-нататък, както в буря вятърът люшка някоя овошка". Божура живее с мисълта за Василчо. Той е нейното щастие, нейният красив,сбъднал се блян. Много обич, но и много мъка има в сърцето на младата жена. Самотна е душата й, изпълнена с болка. Жаждата й за любов и щастие остава неутолена, а сърцето - излъгано в надеждите си: „Цяла нощ тя не спа. И все й се струваше, че вън по калдъръма на улицата тича кон и звънтят подкови. На сутринта тя излезе… пристъпваше като сянка и сама не знаеше къде отива. Изведнъж висок плач, плач на жена, процепи селото. Божура изтръпна.Плачът идеше от къщата на Василчо плачеше майка му."

Смъртта е отнела Василчо. Нейното щастие, но остава споменът за него. И Божура тръгва към преживяното от душата, върви към Куков вир, за да се срещне със своя любим и да остане завинаги с него: „...загледана в тъмните и хладни води на Куков вир... Божура стоеше на скалата... Заплака за първи път през тоя страшен ден... мракът пред нея се разведряваше, водата ставаше светла, тиха... Дълбоко, дълбоко в нея се оглеждаше синьо небе... И ето из тия светли глъбини изплава образът, й, а до него друг - образът на Василчо."

Божура потъва в красивия свят на душата си. Там са изворите на щастието и любовта, до които не успява да достигне в действителността. В друг, нереален свят остава да живее изкушената от красотата Божура, сама не познала трагичната магия на собствената си хубост. Тя се слива с духовните устреми на Йордан Йовков в митологизираната поетична реалност на разказа „Божура” от цикъла Старопланински легенди”.