Творческото присъствие на Светослав Минков е категорично заявено в българс­ката литература в началото на XX век. Пре­водач на редица приказки, автор на диаболични разкази, в които преобладават фантастични персонажи, страшна, свръхестествена обстановка, необи­чайни, алогични обрати в нормалния ход на всекидневния живот, Светос­лав Минков не скрива интереса си към мистичното, към непознатите страни на човешката душа, към подсъзнател­ното, ирационалното.

Творецът не остава чужд и на реал­ните събития, които го заобикалят в на­чалото на миналия век - модерниза­цията, техническия напредък, научни­те открития, роботизацията. Явления, които са непрекъснато рекламирани и които се опитват да променят мисле­нето и начина на живот на обикнове­ния човек. Той се превръща в автомат, в робот, който изпълнява, без да раз­съждава. Отказал се от чувства и от ду­ховен живот, човекът има „модерно съз­нание”. Нравствените му ценности са променени. Свръхестественото и не­говата алогичност в диаболичните раз­кази са заменени от страха на автора, че хората ще бъдат механизирани, лишени от душа, че върху тях ще се въздейства чрез рекламата на новите открития и всичко това ще доведе до стандартизиране, обезличаване на човешката личност. Този страх от ле­котата, с която човешката психика мо­же да бъде манипулирана, и от труд­ността да се достигне до осъзнаване на тази манипулация, зависима от свръхес­тествени сили, намира своя израз в разка­за „Дамата с рентгеновите очи”. Светос­лав Минков е прозрял, че в новото, „мо­дернизирано" общество, с редица научни открития и технически постижения, човек има все по-малко време да живее, да чув­ства и да мисли. Животът му придобива друг смисъл, става режисиран. Всеки из­бор на човека е насочван. Посочвани са целите, определяни са възможностите му. Човек не е самостоятелен, а манипулиран, жертва е на т. нар. „масова култура”. За­губва хуманността Си и достига до неиск­реност и бездуховност.

Героите в разказа „Дамата с рентгено­вите очи”са типизирани„илюстрации” на авторовия замисъл, а не индивидуализирани характери. В този смисъл, слу­чайно избраната за главна героиня на разказа, Мими Тромпеева е типичен представител на своята обществена прослойка - буржоазната аристокрация от началото на XX век, дъщеря на богат индустриалец. Героинята е красноречи­во доказателство за съдбата на новия чо­век, манипулиран от рекламата за нови­те научни открития, които могат да про­менят живота му и да го направят по-щас­тлив. Но именно те го лишават от нравс­твените му ценности и красота, превръ­щат го в автомат, в човек-робот без душевност, с изродени мечти и добродете­ли. За внушаване на своите разбирания и идеи Светослав Минков умело съчетава приказното и фантастичното, като съумява да отрази реални явления от об­ществения живот. Героите му следват в своето поведение и мечти приказните персонажи, но същевременно са но­сители на фантастични, нереални ка­чества, родени от невероятния свят на футуристичните технически открития.

В приказката има няколко ключови мо­мента и особености, двигатели на дейст­вието. Героят е подложен на лишение, по пътя му има препятствия, които се прео­доляват чрез появата на въл­шебни сили и предмети. Женит­бата за принца поставя в ново социално положение героя. В края на приказката възтържест­вуват доброто и справедливост­та. В приказката мястото на действието е условно - едно царство, един град, без да се конкретизира географското му разположение. Такъв избор прави и Светослав Минков. Действието в разказа му „Дама­та с рентгеновите очи" се раз­вива в един град, без дори да е маркирана градската среда. То­ва съвпадение може да се обяс­ни с факта, че съвременният пи­сател се интересува не толкова от обстановката и героите, кол­кото от типичните явления на времето, в което твори. Именно те провокират мисли­те му. Подобно на героя от въл­шебната приказка, на когото е отнета някаква придобивка, Мими Тромпеева търпи лише­ние. Тя страда от природен не­достатък- кривогледство, кое­то помрачава външната й кра­сота: „... Изпъкналите й кривогледи очи отблъскваха всички и я правеха непоносима за обществото на ония-, които играеха тенис и говореха за новите марки автомобили. ” Този дефект потиска мечтата на Минковата героиня. Тя „мечтаеше да се омъжи за милионер, за­щото сама беше дъщеря на богат индуст­риалец и не искаше да скъса връзките си с парфюмираната младеж от аристокра­тичните кръгове”. Мечтата на Мими да намери своя принц - богат индустриа­лец, съответства на мечтата на приказни­те герои, например на Пепеляшка, която бленува да отиде на бала с доведените си сестри, да потанцува и да види прин­ца. Мечтата осмисля човешкия живот. Тя прави човека по-силен, помага му да се развива, да се бори за постигане на идеа­лите си, да преодолява трудностите в жи­тейския си път. Мечтата е своеобразно бягство от действителния, реалния свят към един по-съвършен, но нереален, съ­ществуващ само в съзнанието. Но поня­кога мечтите се оказват деструктивни за личността. Мими Тромпеева живее със своята измамна мечта да излекува кривогледството си, за да продължи живота си в обществото на хайлайфа, сред охолство и пари, където обаче се ширят без-духовност и лицемерие. Героинята става жертва на собствената си представа за не­щата, както и на времето, в което живее. Тя вижда само това, което иска да види.

По пътя към осъществяване на мечтата трябва да бъдат преодолени много пре­пятствия и изтърпени много изпитания, както в приказките. Мими Тромпеева се подлага на операция, поема рискове; Пе­пеляшка рискува да я познаят, ако оста­не до късно на бала. За преодоляване на трудностите се появява вълшебство; използва се чудо, чужда сила. В приказ­ката за Пепеляшка това е вълшебната фея - кръстница на героинята, която с едно докосване на вълшебната пръчица я прев­ръща в принцеса с красиви дрехи и я из­праща на бала. В разказа на Минков ге­роинята е спасена във „вълшебна фабри­ка на щастливите преображения”, както е описан институтът за разхубавяване „Козметикум Амулет - салон за дамска хи­рургия”. Там „вълшебник” със своите уме­ния и открития е маестро Чезарио Галфоне, който благодарение на капките си „Рентгенол” преобразява грозните очи на Мими Тромпеева. Той капва в „ангелските зеници” няколко капки и обещава, че това „ще ги окъпе в лъчезарен блясък и ще ги превърне в сияйни звезди за пеперудното вдъхновение на поетите”. Надеждата е възвърната, мечтата може да се превър­не в реалност.

Всички са възхитени от преображения­та след вълшебствата. Пепеляшка предиз­виква всяка вечер все по-големи симпа­тии с външния си вид, със своята хубост и маниери. Мими Тромпеева възхищава с промяната си околните, които я гледат смаяни и възклицават: „Ах, какви чудни очи! ” Външният вид на героинята пре­дизвиква обаче и завист, и клюки. Мими Тромпеева споделя за обкръжаващите я дами: „... Не можеха да си намерят място от яд, загдето съм станала център на изк­лючително внимание, та постоянно тър­сеха повод да ме ухапят. ” Нейните нео­бикновени рентгенови очи са не само красиви, но имат и още едно „достойнс­тво” - те проникват навсякъде, виждат всичко. За тях няма прегради. Реализи­рана е авторовата идея - пародиране на душевната деградация, на душевната празнота у човека, на интереса към обвивката, към външната страна на нещата и хората. Чрез вълшебството се увелича­ват шансовете на героинята да открие бъ­дещия си съпруг - принца на своите меч­ти.

Мими се запознава с избраника, подоб­но на Пепеляшка, на обществено място, сред елита - бомонда, хайлайфа. Среща го на соаре у Дейзи, където има „дами и господа от бомонда, между които и един чужд дипломат”. Но между всички тя из­бира Жан - богат и мил, единствен нас­ледник на вуйчо си. По богатството си Жан е сякаш истински принц, но по произход, интелект и обноски е една ограничена, без-духовна, обречена личност. Критериите за оценка са преосмислени, ценностите -преобърнати, съобразно времето, в което твори Светослав Минков. Обръща се вни­мание на външността, на лустрото и мате­риалното положение, душевността е ку­ха, прозрачна материя, мозъкът е прека­лено фин.

Но докато дамата с рентгеновите очи избира сама своя принц: „Всички се надп­реварваха да флиртуват с мен, но в края на краищата аз предпочетох Жан.”, приказ­ната героиня покорява принца със своята красота и изисканост и той я избира за дама на сърцето си.

И в приказката, и в разказа на Минков се достига до предложение за брак. Прин­цът открива своята избраница по изгубе­ната стъклена пантофка и любовта възтър­жествува. Победени са злото и несправед­ливостта, възстановени са редът и спра­ведливостта, отнетата свобода на избора на живот е върната. При Мими бракът не е от любов. Той е въпрос на избор, на дого­вор, на бизнес: „Отначало папа упорства­ше, защото сумата му се видя голяма. Но после, като разбра, че Жан е човек с харак­тер, отстъпи. Един милион в аванс и два милиона след сватбата. ”

Женитбата във вълшебните приказки носи нов социален статус, ново общест­вено положение за героинята. Обикно­вено приказките завършват щастливо, ут­върждавайки победата на доброто. Сват­бата продължава три дни и три нощи, а младоженците живеят дълго и щастливо. Мими Тромпеева е от богат род. Тя за­пазва своето социално положение, омъж­вайки се за човек от аристократичен род. Но нейното щастие е по-различно, съоб­разно обществените явления. То е свър­зано с финансов просперитет, с показ­ност, с бездуховния живот на хайлайфа. Мечтаният свят се оказва фалшивият свят на претенциозността и глупостта. Снобиз­мът, фалшът и позьорството се превръ­щат в истински житейски стойности. За разлика от тържеството на доброто, любовта и справедливостта във вълшеб­ната приказка, в разказа на Светослав Минков е разкрито доминирането на но­вите ценности, на новия морал, на прео­бърнатото разбиране за спасение, на но­вите мечти. В момент на отчаяние Мими Тромпеева избира като спасение за себе си не манастира, захвърляйки „малкото коварно евангелие, което щеше да отрови дните й със своята свещена скука”, а института за разхубавяване, обещаващ й чу­деса с новите научни открития и препа­рати. Интересувайки се само от външ­ността си и полагайки грижи само за нея, Мими не обръща внимание на духовно­то си здраве и развитие. Затова не изби­ра и своя принц по такива критерии, не се интересува от душевността му, от доб­ротата му, от ума му, а само от богатст­вото и красотата му: „ Топ има фигура на атлет и когато се смее, ръмжи като меч­ка. ” Не скрива, че мозъкът му е от „мате­рия, по-тънка навярно и от паяжина”. За възпитанието и интелекта му съди по не­говите съвети относно парфюмите и за „чистенето на зъбите с клечка при офи­циалните динета”.

Романтиката, фантазията, мечтите са за­менени от обикновени, ежедневни, дреб­ни случки и събития, които предизвикват възторга на героите. Светослав Минков описва деформираната обществена дейс­твителност и бездуховното общество. Па­родирайки, писателят изказва своята при­съда над обезличаването на човека чрез масовата култура, рекламата, модернизи­рането и зависимостта на хората от псевдонаучните открития, които променят човешката душевност.

Разказът на Светослав Минков е явле­ние в българската литература. Повест­вованието умело съчетава условното и действителното, реалното и фантастично­то. Авторът успява да преплете вълшебно­то, чудното, фантастичното с реалностите на времето, в което твори. „Дамата с рен­тгеновите очи” е своеобразна пародия на рекламната агресия, атакуваща човешкото съзнание, докосваща се до желанието на човека да контролира свръхестествените сили, носещи тайната на вечната „духов­на" младост.

Деликатно използваните елементи на гротеската превръщат пародията в средство за изграждане на карикатурно хиперболизиран образ на бездуховното, властно променящо човека и обществото в началото на XX век. „Дамата с рент­геновите очи” е художествено доказа­телство за тези процеси в пародийно пре­обърнатите стойности на времето.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave