Блуждае из българската литература един странен човек – Люцкан “кротък и простодушен", „с безгрижна и безобидна душа на птичка божия", с поизвехтяло бомбе и редингот, подарени му от младия градски инженер. „Последна радост” е историята на Люцкан, един от поредицата мечтатели романтици в прозата на Йовков, историята на живот, изпълнен с магията на цветята и любовта, грубо отъпкан, както стъпква всяка война. По размер и концептуален заряд произведението е по-скоро повест, отколкото разказ, както се възприема обикновено с римски цифри са обозначени десет глави, но проблемно емоционално и ситуационно творбата се дели на две антитетични части: първата (включва четири глави) - сантимент към вече отминаващото за автора време, а за читателя - все по-отдалечаващо се в десетилетията, дори във вековете, сантимент към колорита на времето и на неговите хора; втората част (включва шест глави) - пълна противоположност на първата - холерата и страданията, ужасите на войната и смъртта.
Въведението е пронизано от носталгия към „доброто старо време", към „въображението на отминалото старо време". Нали всяка епоха по негласна традиция въздиша за отминалото и така човечеството е създало безконечна емоционална верига на умилителни спомени. Спокойно, с пластична яркост Йовков пресъздава духа, настроението, бълбукащия живот в малкия провинциален град, в който безпогрешно откриваме някогашния Добрич. Но още встъплението към разказа, дори още първото изречение: „Градът бързо се подновяваше и растеше", носи усещане за промяна като нравственост и битов декор, начин на живот и личностни взаимоотношения. Преплитат се утвърдени и нови норми, в традицията се вмества по-широка индивидуална свобода. В тези променящи се във всяко отношение години прозира патриархалната романтика на отминаващото и примамливия чар на новото. Те налагат свой общ печат във външно видимото, във физиономията и пейзажа на градеца, а също и в емоционалната атмосфера на делника и празника. Сменят се, допълват се сивота и оживление, застой и движение. Майсторската ръка на белетриста нахвърля в пъстра поредица ярки, сетивно зрими детайли и осезаемо очертава духовния битиен ритъм. Писателят релефно откроява най-колоритните човешки фигури, които със своето неординерно присъствие и поведение придават цвят на поведението – Рачо Самсарът, дядо Слави, Кръстан Касапинът....
Чак във финала на живописната интродукция, когато цялостната атмосфера е очертана като яркоцветен акварел, авторът въвежда централния герой Люцкан, не по-малко колоритен от вече представените лица, но впечатляващ в друг аспект. Но не за първи и не за последен път Йовков избира героя си сред онези непригодни за практичния делник мечтатели, чиито години минават в някаква полуистина, полуизмислица. Люцкановият живот обаче едновременно е и напълно реален, само поизместен от делника към етично приказна въображаемост - „сложната и тънка наука за цветята, с емблематичното значение на багрите им и особения алегоричен говор, който се изказва, чуто или нечуто...". Това е свят деликатен и добър, ласкав – въпреки издевателствата на младата компания над Люцкан, свят на силни чувства, любов, поезия, красота и някаква почти детска наивност, в която цари единствено нежност и доброта в дела и помисли. Без капка ирония, с деликатно внимание Йовков разгръща любовната линия в повествованието. За Люцкан любовта е чудо, лудост, както и поезията му. Той не чака нищо от Цветана, просто я обича с цялото си същество, самотно, странно и беззащитно. Обстоятелствата са типично йовковски, изявата на чувството - също.
Авторът се докосва до своите герои с нежна ласка, с уважение към достойнството им, независимо от това какви са те. Навлизайки в ежедневието на Люцкан, с пластичен, зримо акварелен и психологически дълбок рисунък, писателят разширява обкръжението около своя герой, въвличайки целия град като съучастник в играта на цветовете. Оформя се един крайно оригинален любовен триъгълник (Люцкан, Цветана, инженерът), в който обичайните при подобни обстоятелства разпалени страсти, граничещи с престъплението („Албена”), са изместени от нравствено благородство и особено рядко срещана толерантност. Наистина странностите на самия Люцкан изключват мотива съперничество, но пътищата на човешката природа са неведоми. Не странностите на героя обаче определят етичната наситеност на повествованието, а нравствено художествените предпочитания на самия автор. В цялото му творчество се налага специфично йовковско духовно поле със свое излъчване, с хуманистичния патос на неизгасващото внимание към човека.
Двете части на „Последна радост” са противопоставени по всички посоки: ситуация, психологически реакции, проблемно емоционален заряд, настроение, атмосфера... контрастът е пълен: идилично романтичната хармония на мирния свят е изместена от неумолима жестокост и страдание. Йовков е еднакво силен като повествовател и в едната, и в другата сфера. Но художественият маниер на противопоставяне далеч не се ограничава само в проблемно емоционалната линия; той е своеобразие на белетристичната визия, налага се и като специфичен стилистически белег и в строежа на фразата. Това обяснява така честата употреба на съюзи от поредицата „но", „ако", „обаче"... От друга страна, подобен строеж на фразата не е самоцел, а художествен прийом в характеристиката на героите. Отделни качества, прояви, състояния, изживявания се възприемат не единично изолирани, напълно самостоятелни, а в един по-широк контекст, в който те се противопоставят на други качества или състояния. В тази антитетичност ярко се откроява характерното за даден герой, например: „Но ако дядо Слави беше луд, Рачо беше напълно нормален човек", „Цветана учеше в Роберт колеж..., но всяка ваканция прекарваше тука", „Люцкан можеше да говори всичко, безнякои да обръща внимание на думите му... Но ето изведнъж той започна да говори... умно...''., „Той изглежда замислен..., но това не ще да е съвсем искрено..." Примерите са твърде много.
Историята на Люцкан е художествено образно въплъщение на хуманистичните авторови прозрения. Сред разнотипната галерия на своите герои Йовков отрежда специално място на „малкия човек". Чудаци и несретници като Люцкан, изоставени от съдбата, забележими единствено със странностите си, често смешни, те крият в тайника на душата си най-истински и благородни озарения, по детски чисти възторзи, но и жестока болка. В „Последна радост”, без да изменя на своята максима да остава винаги скрит зад героите си, никъде да не се намесва пряко, Йовков формулира хуманистичните си послания: „И разсъдила може би, че всички тия хора еднакво са достойни, че може би първи между тях трябва да бъдат ония, които най-много страдат, тя се затича право срещу Люцкан... и му подава цветето".
Една трайна тема в прозата на Йовков - човекът и войната - тук е разгърната изцяло в трагичен план. И като ситуация, и като психологически рефлексии. Ако в „Белите рози” драмата е в потъпканата радост, в изпепеления живот, но ужасът на сраженията остава далечен тътен, то в „Последна радост” фронтът присъства със смазващото си ежедневие, в което холерата и гладът убиват преди куршумите. Никъде в Йовковата белетристика войната не е така потресаваща и страшна - глад, мъгла, кал, дъжд... и холера.
Тези Йовкови страници, заедно с повестта „Холера” на Людмил Стоянов, са най-силните изображения на военния ужас в литературата ни.
Въпреки прокрадващата се носталгия по другото, още по-старото време, Йовков с тихо съзерцание се потапя в романтичната идилия на Люцкан, неподозиращ трусовете на епохи и събития, с пиетет акцентира висшата нравственост на най-обикновените човешки радости. Но „етичният реализъм", както някои литературоведи определят художествения подход на Йовков, във военните сцени от „Последна радост” е изместен от стаен, неизказан протест, възмущение и болка. Те напират в обстановката, в масовите сцени, в потреса на героя от това, което става с него и с другите край него. Външно видимите картини се редуват с виденията на измъченото съзнание, което търси пристан от нещастията единствено в спомена за цветята - въплъщение на премазаната романтика от предишния, мирния живот. На преден план са изведени духовните рефлексии, психологическото отреагирване на войната, врязала се грубо,.драстично и унищожила малкия човешки свят, даден от природата на всеки. За Люцкан това е магията на цветята и любовта.
И този разказ потвърждава пристрастието на Йовков към белия цвят, тук тясно вплетен в съдбата на героя. Писателят е създал свой модел не само за художественото, но и за чисто житейското битие на понятието „бял". В „Последна радост” между всички цветове най-често се изтъква белият, поставя се на първо място: „Цветя! Цветя! Хиляди бели, червени, всякакви цветя!". Естествено това понятие обикновено носи повседневното си значение, но и в битийния план то се доотсенява. Рядко пълен синоним на хубав и чист, то крие в себе си тези качества, дори и там, където привидно е обективно безпристрастно: „белите й като сняг зъби", „бялата й ръка", „ чистата и като сняг белина" - за хризантемата, „млечно бяла мъгла"... Знаковата му символност далеч не е еднозначна. Променят се асоциативните рефлексии не толкова като разнопосочност, колкото по същност. В редица разкази („Белите рози”, „По Жицата” - „бялата ластовица", „Мечтател” - „белите коне") В това понятие се таи по равно меланхолен или по-фатално трагичен глад за живот и любов. В „Последна радост” то придобива многостепенна символна стойност. Тук то е разграничено в езика на цветята: обещание - надежда („Роза... Бяла! Любов, която въздиша"); чистота(„Бял Карамфил пък, което значи чистота...", „Разкошна бяла хризантема с нежни чисти като бял сняг листца").
Особено емблематично е трикратното лайтмотивно повторение: „Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече нова любов". Както в редица разкази, например „Мечтател”, така и тук границата реалност - въображаемост се заличава. Действително изживяното прелива, разтваря се в духовния копнеж. Изключителната сцена, когато непознатото момиче подава на Люцкан „голямо бяло цвете", една от безбройните изключителни сцени в Йовковата проза, в съзнанието на героя постепенно преминава в мечта - спомен-видение. В халюцинациите на болния Люцкан, в предчувствието за смърт блуждае и ликът на Цветана, една от връзките с живота. При Йовков художественият образ, с трайно присъствие в творбата или съвсем епизодично, е акварелен, оживен, раздвижен, изпълнен с послания, носи психологическото внушение, бележи пътя към иначе неуловимия вътрешен свят като реалност на изживяването или като халюцинация.
И в разгръщането на мотива „бяла хризантема" отново са потърсени полюсните контрасти: от една страна - красотата и нежността („Вълна от нежност, трогателна доброта и невинност лъхва в душата на Люцкан. Цял един свят отколешен и хубав, се открива пред очите му, той гледа това чудно цвете, Което след веселия празник на лятото донася със себе си тихата меланхолия на есента"), и от друга страна - грубостта на света (войникът стъпква подарената хризантема). И отново се появява, от една страна - любовта към Цветана, която му се привижда като безплътно видение, и от друга - повеят на смъртта в нейните две лица - холерата и куршума.
Лайтмотивното предчувствие за трагизъм (линията „бяла хризантема") в замъгленото съзнание на ранения Люцкан неусетно преминава в образа на „белия цветец" - последната връзка с живота.
Финалният епизод на разказа повест - психологически наситена инсценировка на предсмъртните мигове, интерпретативно е разгърнат в три варианта. Първи план: последни контакти на Люцкан със света. Ситуационната драма приема подчертано психологически ритъм, подсилен с контраста на мигновеното просветление: „Стрък бяла лайка... Погледът му не се отмести вече в друга посока ..лицето му се разведряше, някаква тиха и вдъхновена радост раздипляше бръчките му отпъждаше сенките. В угасналия вече поглед заблещука слаба искрица, устните се помъчиха да се усмихнат". Внушението е многопосочно, дълбоко и отвежда към най-сложните и неразгадаеми трепети на духа. Цветята са заместили всичко, от което съдбата е лишила Люцкан. Сега пред прага на небитието един стрък лайка озарява последното дихание. Белият цвят, с асоциативните алюзии за красота и добро, този път антитетично съпътства трагизма. Така вижда Картината големият хуманист Йовков; няма оправдание за Войната, само стъпкан човешки живот. Втори план: оценката на санитарния полковник. При цялата трагичност на обстановката, неизразена пряко, неприкрита сатиричност обгръща думите му. Както в цялото си творчество, така и тук Йовков не коментира, а само разказва, инсценира кариеристичния фалш на казионното лицемерие. което за жалост се препраща от епоха в епоха: „Вижте лицето му, вижте прострените му напред ръце. Като че да би могъл да стане, отново би полетял срещу врага." Спокойно, без излишен апломб на словото, се налага контрастът между външната фасада и действителната човешка драма с най-интимните трепети в последните искрици живот. За бедната, неразбираща жестокостта на света душа на Люцкан има само една истина - благородна, детски чиста, деликатна, която в последните мигове приема образа на „бялата лайка" – един от най-ярките внушителни и многопосочни „бели символи" в белетристиката на Йовков.
Трети план: погледът на „младия момък", „офицерски кандидат", още непобеден от демагогията, който се доближава до психологическата реалност: „Бедния! - помисли си той. - В последната си минута той като че се е мъчил да откъсне това цвете!"
В „Земляци”, „Белият ескадрон”, „Българка” и в много от Йовковите военни разкази войната е подвиг и героика. Обикновеният войник я възприема като продължение на своята полска работа. Но в най-силните творби („Последна радост”, „Белите рози”...) Контрастът война - индивид е изведен в полюсен трагизъм. Войната е само ужас, глад, холера, смърт. И неволно чуваме възгласа на Вазов: „О! Боже! Всяка война такваз е!" В „Последна радост” Йовков вижда човешката драма, погубения живот, с който някой силен на деня се е разпоредил. Негласно, но настойчиво звучи въпросът: „С какво право? Защо?"; въпрос обвинение, на който никое време и никоя идеология, каквато и да е тя, не е дала отговор и няма да даде, защото на тези устои се крепи самата организация на човешкото общество от възникването му.
А романтиката, красотата и любовта, тайнственият език на цветята, асоциативните нюанси на белия цвят, психологическо ситуационните контрасти са онази магия на Йовковия талант, която превръща и мимолетните просветления на радост, и всевечния трагизъм в живите човешки лица в едно блестящо, великолепно белетристично изкуство.
@bgmateriali.com
