МИТОЛОГИЧНАТА КУЛТУРА В ЖИВОТА НА ТРАДИЦИОННИТЕ ОБЩЕСТВА

 

          Каква потребност ражда митовете?

          С възникването и развитието на образа на света и неговото морално възприемане се изграждат в общи линии основите на един цялостен символен свят, който наричаме митологична култура. С помощта на този свят човекът вече се чувства по-удобно в чуждия и враждебен хаос, осъзнава своите възможности да му въздейства и да го променя съгласно своите желания.
          Основен инструмент за това въздействие е митологично-магическият ритуал. Как обаче се осъществява той?

          Делникът и празникът

          На първо място, трябва да разграничим областите на човешкия живот. От една страна, е всекидневното битие на хората. То се затваря в рамките на вече овладяното пространство и на овладяното време - времето между отделните сезони и човешки състояния: лято – зима; пораждане, съзряване и смърт; ден и нощ. Осъзнавайки различните природни цикли, човекът ги превръща в елементи на своята култура, ясно разграничавайки устойчивото време и пространство от неустойчивото, преходното.
          Времето на делника е неизменно и циклично повтарящо се, изпълнено е с битови дейности по добиване на храна, изграждане на подслон, пораждане и съхраняване на живота. В него действат твърди и установени норми и правила. Но в делника потопеният в грижите си човек често е склонен да се отдалечи от цялостната представа за света, да забрави космическите закони, управляващи неговия живот. За да се предотврати тази опасност, възниква другата страна на живота - празникът.
          По същината си празникът е онова време, когато трябва „да се свери часовникът“ спрямо големия космически ред, като същевременно се предотврати възможността за появата на злото. Затова празниците обикновено се появяват в неустойчивите времена - преходите между сезоните, между различните възрасти, между живота и смъртта. По време на празника се правят магически ритуали, с които човекът се опитва да повлияе благоприятно на света около себе си. Така разделянето на живота на делник и празник подрежда цялостния ритъм на човешкото съществуване.
          По време на делника се установяват определени йерархични разделения между хората - възрастни и млади, пълноправни и непълноправни членове на общността, владетели и поданици, свободни и роби, мъже и жени. Оформят се и се разграничават различните социални роли. Тази йерархизация и специализация вътре в общността е необходима за правилното протичане на живота, в който всеки трябва да знае своето място и роля.
          От друга страна обаче, всички хора са равни пред законите на големия космос. Ето защо празникът е време, когато разделението между хората временно се забравя. Човешките същества се изравняват и застават заедно пред лицето на божествения закон.

          Последното ни подсказва и за още едно разделение на човешкия живот - обикновено и свещено. Едното е свързано само със света на човека и неговите земни деяния, а другото говори за връзката му с божественото. Само по време на празника е възможно да се осъществи желаното влияние върху силите на битието - да се привлекат добрите и отблъснат злите. Това е задачата на магическия ритуал.

          Ритуалът и неговата функция

          Обредният ритуал е най-древната форма, чрез която човекът се стреми да обхване своето битие. Повтаряйки определени житейски действия - лов, риболов, земеделски работи или пък различни знакови жестове от граничните състояния на човешкия живот, хората се стремят да изпълнят три основни цели. Първата е да създадат връзка между себе си и предците, природата и божествата. Чрез тази връзка те се приобщават към целостта на света, включват се в кръговрата на битието. Втората цел на обредния ритуал е да се утвърдят и припомнят установените от поколенията норми на поведение. Чрез ритуала и съпътстващите го словесни и наподобителни действия паметта на общността се предава от поколение на поколение, натрупвайки по този начин нов авторитет, защото колкото повече поколения утвърждават съответния възглед за света, толкова по-здрав и надежден изглежда той. Третата цел на обредния ритуал е магическото въздействие върху космическите сили. Те са свързани както със земното, така и с небесното - животворящата сила на слънцето и небесните светила, смяната на деня и нощта, сезоните и плодородния цикъл. Човекът се намира в средата между силите на земното и небесното, между доброто и злото. Затова неговият вечен стремеж е да привлече светлината, плодородието, водата и топлината на своя страна, а да отблъсне смъртта, безводието, мрака и безплодието. Така в съчетание на тези три разнопосочни, но неразривно свързани цели се поражда и развива обредният ритуал. От единството на всички негови елементи - ритъм, песен, танц, слово - по-късно се зараждат словесните разкази. Ритуалът е най-древната форма на социален живот на хората, която обаче не е загубила значението си и до днес. Чрез ритуалите на коледуването, сурвакането, мартениците, лазаруването, гергьовския курбан и др. ние все още ритуално общуваме с космоса и с циклите на природата, независимо че съзнанието ни вече е формирано от модерните знания за света. Колкото и да са напреднали в овладяването на силите на природата, човешките същества все още продължават да са смъртни и несигурни в своето битие сред един враждебен свят, криещ разнородни опасности. Затова и нуждата от ритуали продължава да съществува паралелно с нуждата да се почувстваме единни със своите предци и с хармонията на космоса. Така че, независимо от модерното знание, ритуално-митологичното чувстване на света все още е живо. 

          Традиционната общност 

          Това схващане за света води и до оформяне на човешка общност, която наричаме „затворено“, или традиционно общество. В този тип общност между „своята“ и „чуждата“
територия общуването е било много трудно, което е и една от основните причини за различните вярвания, обреди и езици на всяка отделна затворена общност.
          В същото време обаче, ако се съпоставят културите на редица затворени общности, част от които никога не са общували реално, се установяват поразителни прилики в сюжетите на техните митове, предания и легенди. И това е така, защото характерните особености на затвореното общество и законите, които го управляват, са принципно едни и същи - същите страхове, същите нужди, същите желания. Затова обществата, които наричаме „затворени“, притежават много сходни характеристики. Кои са те?
          Най-напред трябва да отбележим мирогледната и ценностна стабилност на тези общества. В тях не съществува представа за история в днешния смисъл на думата, т.е. протичане на времето от минало към бъдеще. Напротив, времето е кръговратно, то се движи само от лято към зима и от пролет към есен. Всяка зима слънцето умира, а с него и целият живот. Всяко лято слънцето се ражда отново и животът възкръсва. Тази кръговратност се усеща във всичко - от представата на юдейската митология за произхода на човека от земната прах, където той се връща отново, до индийските митове за вечното прераждане-възвръщане. А ролята на ритуала е да утвърди тази мирогледна и ценностна стабилност на общността.
          Вторият белег на традиционните общества е тяхната затвореност в границите на своето. Макар и сходни, различните народи са гледали един на друг с подозрение, като чуждото е било неприемливо и забранено.
          Третата особеност на традиционните общества е пълната неразграниченост на индивида от общността. Всъщност дори понятието за индивидуалност е неупотребимо за този тип култура, защото то предполага някакво съзнание за уникалността на личността. Строгото предписание на нормата лишава отделния човек не само от подобна уникалност, но и от възможността за критическо мислене. Всъщност точно това е основната разлика между „затворените“ и „отворените“ общества. Когато някой индивид престъпи нормата, това не се осъзнава като проблем на отделния човек, а като проблем на цялата общност. Отцеубийството и кръвосмешението, извършени от Едип, се осъзнават не като негови лични престъпления, а като нарушаване на природния ред, което води до заплаха за цялата общност - боговете изпращат чума в Тива.
          Тези три характеристики на традиционната общност предопределят до голяма степен и характера на митологичната култура - нейните ценности, сюжети, послания.

          Устен характер на митологичната култура

          Пряко следствие, но и причина за специфичния характер на митологичната култура е нейният устен характер. От една страна, устността е следствие на факта, че в ред примитивни култури липсва писменост и това определя и някои от специфичните характеристики на устната словесност – нейната шаблонност, повторяемост, вариантност. От друга страна обаче, самият характер на затворените общности не предполага писменост. Писмеността е някакъв вид пренасяне на информацията през границите на времето и пространството. А неисторическото съзнание на затворените общности живее в едно постоянно „сега и тук“, чието изначално „друго“ е само в безвъзвратно миналото време на предните, които са установили нормата, но между нас и всички поколения след нас няма разлики. Затова писменият вид култура е невъзможен. Записването на „Илиада“ и „Одисея“ е революция не само в технологията на културата, но и в нейния вътрешен механизъм — вече се предполага наличието на граници за преодоляване, което поставя началото на критическия, на отворения тип култура.
          Всички изложени характеристики на митологичната култура са предпоставка, която ни помага да разберем по-добре нейната природа и начина, по който тя въздейства. Но за да стане възможно това, трябва да коригираме две устойчиви, но погрешни представи.
          Първата е, че митът е някакъв вид „текст“, „разказ“ за устройството на света. Разбира се, днес ние познаваме митовете именно като такива разкази, почерпани от античните източници. По всички книжарници на света могат да се намерят огромен брой сборници, чиито заглавия ни съобщават, че в тях ще прочетем „митовете“ на дадена култура - елинска, римска, еврейска, на американските индианци и пр.
          Ако става дума за съдържащите се в тези разкази истории и образи на света, това твърдение е вярно - да, съответните народи са имали приблизително такива вярвания. По отношение на формата им обаче - във вид на свързан разказ - това не е така. Всъщност точно по този признак ние разграничаваме митологичната от фолклорната култура. Първата има характера на обща идеологическа среда, докато втората вече създава специфични словесни текстове, чрез които се реализира.
          За да разберем по-добре разликата, можем да направим сравнение с отношението между език и реч. Безспорно е, че езикът е онова, което служи за общуване между хората. Безспорно е също така, че езикът съществува обективно в общественото съзнание – без това той нямаше да може да функционира. И в същото време, ако се запитаме как и къде съществува езикът, отговорът няма да е лесен. Езикът не живее нито в речниците, нито в граматиките - те са само негови описания. Думите и правилата за тяхната употреба съществуват само в общественото съзнание – в главите на хората, абстрактно. Никой не знае абсолютно целия език на своята общност - той е съвкупност от съзнанието на всичките й членове. Речта е езикът в действие, това са всички конкретни изказвания в процеса на общуване. Същото е положението и при отношението мит - фолклор. Митът, подобно на езика, съществува в общественото пространство със своите символични образи, които всеки познава. С помощта на тези образи се създават конкретни езикови текстове, които функционират в определени ситуации - било като част от някакъв ритуал, било като елементи от фолклорни произведения, било като елементи от литературни творби. Тази особеност на митологичното мислене трябва да се има предвид, за да можем по-добре да разбираме същината на митологията като вид човешка култура. Ако приемем мита просто като текст, ще ни бъде трудно да си обясним специфичната му роля в организирането на човешкия живот. Роля, която се различава в значителна степен от онази, която играе фолклорът.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave