МОТИВЪТ ЗА ВГРАЖДАНЕТО В НАРОДНАТА БАЛАДА „ТРОИЦА БРАТЯ ГРАДА ГРАДЯХА“
Сред митическите народни песни интересно място заема мотивът за вграждането на жив човек в основите на строяща се сграда. Широкото разпространение на този жесток обичай намира отражение в десетки български и чужди народни песни. Обединяващ сюжетен елемент в различните песенни варианти е даването на човешка жертва, за да бъде заздравен строежът на къща, мост или чешма. Този обичай е много стар. Още в славянските и балканските митове се твърди, че за да стане един градеж здрав, в него трябва да се зазида човек или неговата сянка.
Наистина в далечното езическо време са били вграждани хора, но този варварски обичай по-късно е изоставен. Много хора в миналото са вярвали, че някои от мостовете, например Кадин мост на р. Струма или Маринов мост при Перущица, са с изключителна здравина, само защото в тях е вградена жена или човешка сянка. При събарянето на джамията – мохамедански храм, в с. Мадара в основата й е намерен човешки скелет. Възможно е там също да е бил вграден човек. Любопитен факт съществува и в Библията, според който в дните на „грубия езически цар Ахлав“, Хил Ветиленецът съгражда Ерихон и слага в основите му първородния си син.
Самото вграждане на човек или на сянката му е ставало при изграждане на основите на сграда. Майсторите оставяли недоизградено място и когато някой минел (поради незнание или пък подлъган), дюлгерите (зидарите) го блъсвали вътре и бързо го зазиждали. В по-късно време майсторите отмервали с пръчка или с тръстика размера на сянката на обречената жертва и я зазиждали в основите на градежа. Вярвало се, че този, на когото е снета сянката, почва да линее, не след дълго умира и се превръща в таласъм. Целта на обичая била да се създаде (по изкуствен начин) дух, който да стане покровител на сградата и така тя да бъде защитена.
В баладичната (с приказно-фантастично съдържание) народна песен „Троица братя града градяха“ трагизмът достига най-високите си измерения, защото трябва да се прецени кое е по-значимо, по-честно и по-добро. Необичайни са обстоятелствата, в които са поставени героите. Обикновено конфликтните ситуации в народнопесенните творби се разгръщат от противоборството между доброто и злото. Тук обаче сблъсъкът, който поражда и огромната трагедия, е между дълга и обичта, между дадената дума и желанието да бъде спасена любимата съпруга. В тази ситуация категориите добро и зло сякаш не съществуват. Трудно е да се даде еднозначен отговор кое е правилно и кое – не, но едно е сигурно – самата идея за вграждане на жив човек по своята същност е най-античовешкият, най-варварският акт, съизмерим единствено с кървавите издевателства на друговерците над българското население по време на османското владичество. Но в далечното минало хората са мислели, че новите строежи са свързани с присвояването на територия, която е чужда и поради това е под властта на враждебни сили. Следователно, за да бъдат умилостивени тези сили, е необходимо да се принесе скъпа жертва – обикновено жена, която да е нравствено чиста и невинна.
Народната песен „Троица братя града градяха“ е безспорно интригуваща творба, която провокира поредица от въпроси, например защо строителите на Бялаго града са само трима и не е ли възможно и други хора да помагат, за да бъде заздравена сградата. Какво кара тримата братя да прибягнат до този безсмислен и жесток ритуал? Може би отговорите се крият в някои от познатите исторически факти. В ония времена по-големите строежи са се правели по заповед на царя или управниците на града, които поставяли на майсторите непосилни за изпълнение срокове. Ако строителите не спазели уреченото време за приключване на строежа, заплащали за това с живота си. И така, когато новият градеж започвал да се руши, единствената възможност, която се откривала пред дюлгерите, била да принесат човешка жертва.
Началото на песента въвежда директно в трудовата атмосфера на новия строеж. Тримата братя неуморно работят – „деня го градят по ясно слънце,/ нощя се сипе по месечина.“ Очевидно вече силите им са на изчерпване. Съвсем неочаквано за слушателя, братята заговарят за вграждането на някоя от любимите техни невести. Майсторите са убедени, че само духът на вградената жертва може да им помогне, затова се заклеват да вградят онази невяста, която първа дойде на строежа:
Чието либе най-рано дойде
да ми донесе ранна прогимка,
да го вградиме в Бялаго града.
И отново се питаме морално ли е, честно ли е двамата братя да кажат на невестите си за „сговора“. Действително изборът им е направен в невероятно драматична ситуация. Те желаят да запазят най-ценното – живота на любимата жена, затова решението им е изключително тежко изпитание за тях. Но в желанието си да опазят човешки живот, те предрешават събитията, като умишлено обричат на смърт Струна невяста.
Как постъпва третият брат? Въпреки голямата си обич към Струна, той не погазва дадената клетва: „Всяко си либе на либе каза,/ Струнино либе сал не й каза...“ Честта и достойнството излизат на преден план. Постъпката му буди противоречиви чувства, но и възхищение от силата на духа му.
Най-вълнуващият момент в песента е мотивът за вграждането. Чрез образа на кротката и покорна Струна невяста народният певец постига вълнуващо поетическо обобщение за нравствения облик на българката – грижовна съпруга, любяща майка, добра домакиня. Дюлгерът добре познава своята работлива млада невяста и затова й възлага още допълнителна работа, за да може тя евентуално да се забави и да не се появи на строежа първа. Тя трябва да изкъпе, да повие и нахрани малкото им дете, да го приспи отново, да изпече ранни хлябове, да изпере бялото пране и чак тогава да приготви ранна закуска за мъжа си. Така клетвата е спазена.
Ситуацията е изключително сложна и драматична. В душата на майстора се загнездва лошо предчувствие. Той е дълбоко убеден, че именно Струна невяста ще бъде първа. Така и става:
Кога я видя нейното либе,
нейното либе ником уникна,
ником уникна, сълзи зарони.
Тихото проговаряне на невястата е знак, че тя е разбрала със сърцето си какво ще я сполети. Мъжът й също говори тихо. Той едвам продумва, че е изпуснал годежния си пръстен в основата на строежа. Според народното поверие загубването на годежен пръстен вещае нещастие и смърт. Затова Струна невяста бързо се спуска в дълбоката дупка на градежа, а деверите й това и чакат:
Рипнала Струна в Бялаго града,
да си извади сребърен пръстен.
Струнини стрици, същи девери,
камък по камък, дърво по дърво,
та си вградиха Струна невяста.
С мъдро спокойствие невястата приема своята орис. Тя не вини никого за жестоката постъпка, не търси възмездие за злодеянието. Единственото й желание е да я вградят отдясно на Бяла града, та да може да си кърми малкото детенце:
– Ой, стрици, стрици, същи девери,
изградете ме от дясна страна,
от дясна страна на Бяла града,
та да си храня малкото дете,
малкото дете със прясно мляко.
Трогателните думи на младата жена внушават, че единственото непреходно, което остава и след смъртта, е майчиният дълг. Образът на Струна невяста въплъщава истинската трагедия на майката, станала жертва на едно жестоко поверие, на един ритуал, свързан с езическото вярване в свръхсили, които биха могли да променят човешката съдба.
Народната балада за вградената невяста е широко разпространена по всички краища на България. Някои от българските майстори на словото умело претворяват този мотив в творбите си. Петко Р. Славейков обработва преданието за чешмата до Харманли, където е вградена сянката на Гергана, във великолепната си балада „Изворът на Белоногата“. Подобен мотив обработва и писателят Петко Ю. Тодоров в драмата си „Зидари“.
Д-р Весела КРЪСТЕВА
@bgmateriali.com
