Чие е нашето Отечество: анализ на поемата „Септември“ от Гео Милев и преобърнатите представи за народ, вяра, Бог и родина

Поемата “Септември” осмисля по нов начин традиционните в българската поезия релации: “народ-бог-цар-отечество”, “варварство-цивилизация”, “народ-вяра-църква”, “отечество-човечество”, “ад-рай”, “бунт-власт-история”. Водеща във възрожденската лирика е темата за патриотичната интеграция на българите; “Септември” отразява кризата на чувството за национална самоличност, защото родината присъства като раздвоено понятие. Една представа за него имат властниците, а друга – въстаниците. Поетическата традиция определя за двигател на историята водача и народа (Иван Вазов) или избраната личност (Пенчо Славейков); Гео Милев отстоява тезата, че способна да твори нов справедлив исторически ред е само низовата народна маса. В революционната ни поезия образът на българското бунтовно множество има преди всичко национални характеристики; в поемата национално-историческият сюжет (Септемврийското въстание) е представен като модел на световната история. Неговата героизация се постига чрез непознат и парадоксален похват за възвеличаване – деестетизация. Утвърдена е нова представа за рая, в който властва човекът, а Богът, разпознат като Сатана, е запратен “вдън вселенските бездни”, т.е. преосмислен е радикално и библейският мит за апокалипсис.

Новата Гео-Милева концепция за народа, бога, вярата и отечеството се формира от ярки историко-социални и естетически фактори. Поемата е създадена след Първата световна война и последвалите я революции (епоха, характеризираща се с общо европейско крушение на патриотичните идеали, политизация и олевяване на масовото съзнание). Най-важен обществен фактор за идейната еволюция на поета от сп. “Везни” до сп. “Пламък”, т.е. от радикален индивидуализъм до радикален колективизъм, е Септемврийското въстание – събитие, разтърсило гражданската съвест на много наши писатели модернисти през 20-те години на ХХ век. Показател за въздействието на историческия факт (кървав граждански конфликт) върху естетическото съзнание на Гео Милев е художествената реабилитация на народа в социалните му поеми и неговият естетически девиз за “оварваряване на поезията”, т.е. за възвръщането й към простотата на първичния човек и неговата правда, към суровата истина на живота.

Най-мощно въздействие върху художественото мислене на Гео Милев обаче оказва появилото се след войните модерно течение – експресионизма (в неговия ляв вариант). Именно неговите понятия за народа, църквата, държавата, историята, съдбата на цивилизацията Гео Милев проектира в идейния строеж на “Септември”. Според експресионистите в реалния свят властват псевдоценностите, които са формирали в масовото съзнание държавата и църквата. Ето защо те трябва да бъдат тотално отречени от едно ново изкуство. Основна идея на направлението става пророчеството за Новия Апокалипсис (този водещ мотив на целия европейски авангард е трансформация на библейския мит за сътворението на света). Експресионистите са загубили доверието си към историята, както и към просвещенския мит за прогреса. Гласът на масата е обявен за върховен глас на историята, а нейният яростен гняв – за движещата сила, способна да преустрой света. Това преустройство преминава през две фази – разрушаване на Стария свят (този акт се осмисля като идването на Страшния съд на разплатата, когато онеправданите маси ще получат нравствен реванш за вековното си страдание) и пресътворяване на Новия от самото начало. Този копнеж по Апокалипсиса е основа на експресионистичната идея за глобалния бунт. Тя има различни аспекти – бунт срещу фалшивите социални идеологеми (бог, цар, отечество); бунт срещу лъжливите представи за живота в досегашната поезия (най-вече символистичната); бунт срещу традиционния поетически език на символистите (докато те отдалечават поетическия от битово-разговорния стил, “Септември” ги сближава чрез преплитане на поетизми с прозаизми, т.е. “оварваряването” на езика изразява скъсването със съмнителните ценности дори и в сферите на поетическия стих). Емоционален израз на идеята за бунта е гневът – основно състояние на Гео-Милевия лирически човек. Още първите му поеми “Ад” и “Ден на гнева” разгръщат идеята за Новия Апокалипсис (критиката ги определя като идейна подготовка за написването на “Септември”).

Влиянието на експресионизма се открива не само в смисловия и стиловия, но и в композиционния строеж на творбата. Според експресионистите модерната творба трябва да гради художествения си свят не върху причинно-следствените връзки между отделните му части, а върху връзката по асоциация и по-конкретно – върху мозаечното наслагване на лирически фрагменти (принципите на новото изкуство – фрагментарност, алогизъм, колаж от асоциации Гео Милев излага в своята статия “Фрагментът”). Ето защо в поемата идеята за бунта има фрагментарно изграждане.

Основен носител на идеята за бунта в поемата е образът на народа. Той има сложно изграждане и голям смислов обем. Разгърнат е чрез успоредяването на два художествени плана: конкретно-събитиен (в текста преобладават географски означения – Стара и Нова Загора, Чирпан, Лом, Фердинанд – ядрата на септемврийската метеж; поп Андрей – реално историческо лице; цитати от националния химн) и символно-алегоричен (представят го образи на античната и християнската митология и от световната история – Агамемнон, Ахил, Йехова, Ханаан). По този начин национално-историческото събитие (Септемврийското въстание) се развива паралелно с митологичните разкази за Троя, за Ханаан. Скритото съизмерване между историчния план (устремените към свобода въстаници) и митологичния (пътуващите към обетованата земя Ханаан) изравнява ценностно националното битие със световните героически примери (трагическата съдба на “шопи със сопи” с “опожарена и срината Троя”). Така национално-героическият сюжет се превръща в модел на световната история – в конкретизация на нейните универсални закони, които движат вековния устрем на онепревданото човечество към свобода и щастие.

Идеята за движението на историята от безправие към справедливост е проектирана в мотива за превъплъщенията на народната вяра. Тя има диалектическо развитие – първата част въвежда мотива за наивната вяра на въстаниците. Втората й противопоставя мотива за крушението на излъганата надежда, а финалната ги синтезира в мотива за изстраданата пророческа вяра в снемането на небесния рай на земята. Очертаната идейна схема: теза-антитеза-синтеза показва, че колективният герой на поемата е трансформируем образ, разкрит в двойна перспектива – като първично множество, движено от наивен порив за социално осъществяване, и като зряла идейноосъзната общност със самочувствие на исторически творец на свободно бъдеще. Налице е типичен експресионистичен похват – принизяване-извисяване. Той обаче е повлиян не само от модерната естетика, но и от политическия контекст на времето. Потушаването на въстанието отваря остра полемика в тогавашния политически печат. Ляво ориентираната преса обявява бунта за справедливо и велико дело, а неговите потушители – за братоубийци, извършили национален позор. Според буржоазния печат то е примитивна реакция срещу законовия ред, немасово и антинационално дело. Тези две противоположни идеологически оценки върху нравствения облик на народния бунт се сблъскват дискретно още във въведението на поемата. В стиха: “Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба“ звучи чуждият идеологически глас. Оксиморонът “раждаща мъртва утроба” характеризира въстанието като мъртвородено дело, нямащо право на живот, защото е опит да се разруши създадения от Бога изначален световен ред. Бунтовният пристъп е принизен и чрез емоционалната му характеристика – “злоба” – израз на примитивна духовна реакция. В стиха: “своя пурпурен гняв величав” обаче зазвучава нравствения глас на лирическия поробител, който оценява народния протест като извисена духовна реакция – “гняв”. Противопоставянето на гледните точки има и колорен израз – цветовата характеристика “пурпурен” контрастира на предходния образ на мрака (“нощта” и “утробата”), присъстващ като негативна емблема на бунта.

В очертания сблъсък “народ-власт” Гео Милев проектира философския конфликт “варварство-цивилизация”. В свои статии поетът защитава тезата, че съвременната цивилизация се намира в тотален упадък (знак за духовната изчерпаност е “мъртвата” й поезия). Според поета великите духовни сили на една нация се коренят не във висшата, а в нисшата й прослойка, т.е. творци на новия исторически порядък ще бъдат не личностите-избраници (“гении”, “таланти”), а низовата маса (“селяци”, “работници”, “безимотни”). Тази идея е защитена художествено в поемата – в нея Гео Милев издига в култ първичното, хаотичното и снизява съответно цивилизованото, подреденото, разумното, когато са лишени от нравствена база. Варварският и цивилизованият свят са ясно откроени. В началото на творбата акцентът в представянето на народа пада върху неукото, простото, първичното, анархичното, т.е. върху варварската същност на колективната душа – пълен антипод на цивилизования облик на властта, представена чрез основните й институции – монархическа (“Н. Ц. В. цар Агемемнон”), военно-полицейска (“платени войници”, “разлютена милиция”), културна (“писатели”, “музиканти”, “въздухоплаватели”) и църковна (взривения храм), т.е. целият апарат на властта, разпространяващ и бранещ своите лъжливи идеологеми. Така срещу този разумен, подреден свят на “рота след рота”, “пехота”, “милиция” застава примитивният свят на “груби простаци”, “селяци”, “слепи животни”, “безброй яростни бикове”. В статията си “Краят на интелигенцията” Гео Милев декларира, че варварите са носители на духовното спасение – единствените вестители на истината. Ето защо “оварваряването” на народния образ в поемата е оригинален похват за неговата героизация.

В статията си “Полицейска критика” Гео Милев огласява, че масите от социалните низини изживяват в момента на бунта своята “еволюция от стадо в народ”. Именно тази идея е водеща в образното изграждане на въстаниците – в началото те са представени като варварско множество, като разрушителна стихия, която постепенно хуманизира първичния си устрем и губи уродливите си черти. Тази трансформация подчертават лексикалните лайтмотиви “скот” и “народ”. Представянето на въстаниците като огромно множество преследва определена идеологическа цел – да внуши, че великият исторически преобразувател произхожда от социалните низини и да обори твърденията на властта, че въстанието е изолирано, немасово и антинационално дело.

Основен художествен похват за оборване на негативната и утвърждаване на позитивната идея за бунта е монументализацията на художествения свят. Въстаниците са ситуирани в прагово време – часа “преди да се съмне” (метафоричен израз на модерната идея за Страшния съд). Трансформацията на историческата робска нощ в утро символизира отприщването на многовековната борческа енергия на онеправданите. Глобалния социален обхват на движението е означен и от емблематичният образ на сърпа и чука, символизиращ работническо-селския съюз. Грандиозния му облик подчертава и образът на художественото пространство, изграден върху принципа на верижното топосно изреждане: “села”, “градове”, “хамбари”, “воденици”, “гари”, “паланки”. По този начин се създава представата за необозримо пространство, изпълнено от грандиозно бунтовно множество.

Така огрубеният образ на народа в началото алюзира идеята за вековното безправие, обрекло роба на скотско съществуване. Именно тъмните краски в неговата обрисовка му придават мрачна величавост и го доближават до суровата истина за ставащата в страната жестока гражданска схватка. Този деестетизиран образ е пълно отрицание на отвлечените екзотични представи за света в поезията на символистите. В този смисъл Гео-Милевият бунтаризъм се реализира и на етическо, и на естетическо равнище, т.е. той е удар и срещу държавната идеология, и срещу властващата естетика (символистичната).

Изобличението на държавната оценка за бунта се постига и чрез оригинален пародиен похват – скрито иронично цитиране и перифразиране на чуждата гледна точка (преобладаващите негативни характеристики на бунта в поемата – “глигани”, “профани”, “хулигани” – Гео Милев взема от буржоазната преса). По този начин оценката на властта се дискредитира, защото в хода на поемата “слепите животни” придобиват облика на духовно извисена общност – народ.

Тази идейна трансформация е проектирана и в мотива за превъплъщенията на народната вяра. Стана дума, че тя не е константен, а динамичен образ. В началото е представена като сляпа надежда – наивно безкористно желание към Бога да бъде покровител на бунта. За разлика от народа обаче властта има изцяло прагматично отношение към вярата – стреми се чрез нея да узакони безправието. Идеологическите маски на тази фалшива вяра са понятията “бог”, “цар”, “отечество”, на които управляващите основават своето жестоко поведение. Ето защо основна идейна линия на “Септември” е развенчаването както на наивната, така и на манипулативната вяра, на които народът става жертва.

Изграждането на новата, зряла вяра в поемата е свързано с освобождаване на народното съзнание от идеологемата “Бог”, която в отвореното си писмо до ген. Борис Вазов Гео Милев обявява за “сляпа фикция”. Конфликтът на народа с Бога е противоречив процес, чието начало и край бележат двата издигнати народни девиза: “С нами Бог!” и “Долу Бог!”. В началото на творбата колективният лирически герой е в интеграция с Господ (“Глас народен – Глас Божи”, “О, Боже, подкрепяй свещеното дело”, “Вярваме! Знаем! Желаеме го! С нами Бог!”). В развоя на поемата вярата, че Бог ще подкрепи похода на въстаниците към Обетованата земя (Ханаан) се оказва трагическа заблуда – смазването на бунта е знак, че Бог не подкрепя, а наказва “свещеното дело”. Отчуждението “земя-небе” бележи появата на богоборческия мотив за безверието (“Кой излъга нашата вяра?”, “не вярваме вече”), насочен към боговете на различните човешки религии (“Тот”, “Ра”, “Йехова”). Така идеологемата за справедливия, милосърден Господ постепенно се срива. Въстаниците разбират, че делото им противоречи на църковните закони; че Бог е фикция щом властта безбожно братоубийства, представяйки се за изпълнител на небесната воля.

Окончателния разрив на човека с Бога описва втората композиционна част, разкриваща погрома на бунта. Тук въстаниците са представени вече не като колосална сила, готова да премахне вековното зло, а като сляпа жертва на божието немилосърдие. Вместо подкрепа Господ праща наказание – жестока смърт-възмездие за тези, които са дръзнали да нарушат световния ред, т.е. праща им смърт-жертвопринушение (“Кървав на боговете курбан”).

Философският епилог на творбата пророкува, че Бог ще бъде детрониран и на негово място възкачен свободният човек. Тази мечтана развръзка утвърждава тезата, че кървавата жертва е необходима, защото помага на народа да се освободи от всякакви илюзии, чрез които държавата и църквата са го поробвали през вековете, и да достигне до чистата, изстрадана вяра.

Централна идейна роля за нейното избистряне, т.е. за осмислянето на отношението “човек-бог” в поемата има образът на единствения индивидуализиран герой поп Андрей. Той не се появява в началото, когато народът е единна бунтовна маса, а в момента, когато това единство се разпада и настъпва “ужас без слава”, т.е. парализиращият страх, който тласка въстаниците към търсене на поединично спасение (“Всеки да си спасява живота!”). Така на фона на снижения бунтовен дух се извисява фигурата на червения поп – единственият, който не потърсва лично спасение. Мъченическата му смърт, напомняща Христовата себежертва, внася в поемата мотива за изкуплението на народния страх. Гибелта му обаче се превръща не само в реабилитация на общностния морал, но и в доказателство за безсмъртието на станалото. Ето защо обесването на попа е метафора на философския оптимизъм в поемата. Докато пътят на погрома има хоризонтална посока (“сниши се всяка хижа и дом”, “нощта падна тъй ниско”), пътят, който сочи бесилото на поп Андрей е вертикален – насочен “нагоре” във времето, в “грядущето”.

Коментираният мотив за отхвърлянето на вековните църковни заблуди е проектиран най-пряко в поведенческите жестове на героя, които рушат изцяло християнските догми. Дръзкото му държание пред палачите е отрицание на църковния поведенчески идеал – кротост, смирение, разкаяние. Кулминация на светотатството е изстреляната от него граната към църковния храм. От една страна, тя е символ на интелектуалното освобождаване от църковната догма, а от друга – средство за нейното физическо унищожаване. Парадоксалният възглас на попа: “Смърт на Сатаната!” представя Божия храм като убежище на Дявола и внушава идеята за сатанинската същност на Бога – владетеля на вековното безправие. Ето защо неговото земно убежище (храмът) трябва да бъде взривено и интелектуално, и физически. Идеята за демоничния Бог внушава образът на Христовия кръст, с който умира на гърди попът. Тази емблема означава разпадането на вярата на лъжлива и истинска, т.е. християнският кръст върху гърдите на един свещеник-рушител на храма раздвоява библейския мит на официозен и истинен. Следователно обесеният не скъсва с чистата основа на вярата, той не е безбожник, а вестител на новата вяра, т.е. истинският Божи наместник на земята, неотрекъл се от Христос. Затова неговият подвиг придава на бунта оптимистичен исторически смисъл: оказва се, че в поемата народът е реабилитиран не от Бога, а от човека. Ето защо смъртта на поп Андрей подготвя мотива за духовната победа в погрома – идеен мост между темата за кървавото потушаване на бунта и темата за вярата в обществото “без Бог! Без господар!”, с която завършва творбата. В този смисъл превъзходството на обесения над палачите очертава драматичното превъплъщение на народната вяра: от сляпа надежда до пророческа вяра в съграждането на земно царство на свободата. Тази линия отразява идейната трансформация на народа от “слепи животни” в духовно осъзната общност, призвана въпреки моментния погром да бъде господар на своето мечтано бъдеще.

Коментираният конфликт “човек-Бог” в поемата е проекция на сблъсъка “народ-държава”. Връзката между понятието Господ и власт е явна, защото, както се посочи, изпълнител на небесната воля в поемата е “разлютената милиция”, “платените войници”, т.е. наказателният отряд на държавата, който се явява материализиран образ на небесния съд. В статията си “Държава и църква” Гео Милев обявява църквата за помощен институт на властта. Бе посочено, че конфликтът на въстаниците с пазителите на земния порядък е очертан като финален сблъсък между варварството и цивилизацията. Такава идеологическа оценка той има в буржоазния печат. Поемата обаче го преосмисля радикално, защото в хода на своето идейно развитие народът губи варварските си черти, които във втората част на поемата стават характеристики на държавата, олицетворена от нейния наказателен институт (армията и полицията). Техен израз са садистичните действия (“мегдани…окървавени”, “накълцано обезобразено лице”, “окървавени трупове”, “замириса на живо месо” и т.н.). Така поемата очертава един културен парадокс: варварското множество, водено от висш нравствен импулс, придобива високохуманен цивилизован облик; държавната власт, пазейки с кърваво насилие досегашната власт, губи хуманните си черти и се варваризира. Така властта придобива облика на ретроградна духовно изчерпана сила, а въстаниците – на единствени съзидатели на свободно бъдеще.

Безнравствената същност на държавата изпъква не само в нейните садистични реакции при потушаването на бунта, но и в идеологическите похвати, с които се стреми да оневини своето насилие. Най-убедително демагогската й същност изпъква в начина, по който тя борави със сакралното понятие “Отечество” – нейния основен фалшив идеологически аргумент, чрез който прикрива сатанинската си същност. Ето защо релацията “човек-родина”, проблемно ядро на българската поезия, в “Септември” има ново осмисляне – Отечеството не е единно за всички българи, а се разпада на реална (истинна) и фалшива (пропагандна) представа. Това разрушаване се обуславя, както се посочи, от противоположните оценки на кървавия социално-политически конфликт: едно понятие за него имат властниците, а друго – въстаниците. В “Септември” разпадането на родината на съкровено и институционално отечество изразява една нова идея за родното. Поемата трансформира възрожденския въпрос “Кое е нашето Отечество?” (негов синтезиран отговор е Вазовото стихотворение “Де е България”) в трагическото питане: “Чие е нашето Отечество?”, т.е. кой си позволява под предлог, че брани Отечеството да извършва геноцид над своя народ, като нагло се самообявява за негов спасител. Разпадането на представата за родното на реален и фалшив образ се постига чрез оригинален похват – пародиране на национални емблеми като химн, царска титла, българска войска, думата “Отечество”. За възрожденския българин те са били сакрални (доказва го Вазовия разказ “Дядо Йоцо гледа”). За Гео Милев те са вече кухи фрази, чрез които властта манипулира масовото съзнание. Пародийният сблъсък между реална и фалшива национална представа е проектиран в идейната конструкция на р. Марица (емблематичен образ на националното съзнание). Първата (фалшивата Марица) присъства като образ от езика на държавната пропаганда в стиха “Шуми Марица… окървавена”, цитиращ началото на стария национален химн, който оглася улиците, по които се върши позорното братоубийство. Прави впечатление обаче, че Гео Милев премества кавичките в цитата така, че думата “окървавена” остава извън тях. Тази пунктоационна промяна подготвя появата на другия, реалния образ на р. Марица, обагрена от кръвта на избитите въстаници (“Десет трупа от брега пльоснаха тежко в мъртвите мътни води на Марица”). Така срещу реалния образ на “скръбната родна река”, означаващ ставащото позорно насилие в националното пространство, застава нейният фалшив идеологически двойник – химнът-патриотична маска, с която властниците се стремят да прикрият не само антинационалния, но и античовешкия си облик. В резултат на това текстът противопоставя две Марици: едната, разкриваща позора; другата – стремяща се да го прикрие. По същия начин е раздвоена думата “Отечество”. В държавното възвание: “Отечеството е в опасност!” тя присъства като високопарно пропагандно клише, чрез което властта се опитва да узакони своя терор. Пародирането на този официален образ се осъществява чрез ироничното му римуване с думата “картечници”: “Прекрасно: но – що е отечество? – И яростно лаят картечници…”. Тук думата “картечници” е символ на безчинствата, които се извършват в страната. Това я превръща в истинския образ на озлочестената от държавното насилие родина. Така Гео Милев внушава експресионистичната теза, че държавата е институция, поробваща човека, а нейните символи: цар, войска, бог, отечество – празни идеологеми.

Пълното избистряне на понятията “народ”, “Бог”, “вяра”, “история”, “бъдеще” разкрива философският епилог на творбата. Той извежда идеята за оптимистичния финал на трагическата събитийна развръзка (погрома на бунта). Нейно ядро е мотивът за сбъдването на писаното слово. Смисълът на Светото писание обаче е преобърнат – пророчеството “Земята ще бъде рай” е представено не като прогноза на библейските пророци, а на поетите. Трансформиран е и християнският мит за Възкресението, защото в Библията запратен в “бездните беззвездни” е Сатаната, а в “Септември” такава съдба има Богът (“Долу Бог! И от твоя престол те запращаме мъртъв надолу”). Оказва се, че масата е иззела функциите на Господ: “с въжета и лостове ще снемем блажения рай”, т.е. чаканото Божие дело е поето изцяло вече от човека. Тези еретични декларации и жестове символизират погребването на цялата система от вярвания, държала в заблуда народа. Епилогът пророкува, че бъдещият владетел на небето ще бъде освободеният от земните догми човек. Духовният му път (очертан в поведението на поп Андрей) има само една отправна точка: “нагоре” към простора. Поемата внушава, че ако досега в световната история са властвали лъжеистините и псевдогероите, отсега ще властва освободеният човек. Образът на това обещано бъдеще се отъждествява с рая. Той обаче няма нищо общо с религиозната представа за блажено застинало място. Раят в “Септември” е видян като път – “един безконечен възход – нагоре! Нагоре!”. Така финалът на творбата синтезира бъдещия модел на световната история, представена обаче като разказ не за миналото, а за бъдещето: идеално общество “без Бог! Без господар!”, в което земята ще бъде райско място, а народът ще владее небето – символа на истинските ценности, които досега властта е затъмнявала с идеологемите си.

Тази оптимистична концепция за хода на световната история изразява водещата теза на поемата: кървавият погром е необходимото жертвопринушение, без което народът не може да отхвърли псевдоценностите (Бог, цар, отечество и т.н.) и да се сдобие с вяра в своето прераждане от роб в съзидател на свободно бъдеще.