Христо Смирненски
    Ний

    Ний всички сме деца на майката земя,
    но чужда е за нас кърмящата й гръд,
    и в шеметния кръг на земния си път,
    жадувайки лъчи, угасваме в тъма —
    ний, бедните деца на майката земя.

    Край нас се вие бич, над нас тежи хомот
    и робския закон на жълтия метал;
    ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал
    и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот —
    ний, бледи смъртници — родени за живот.

    А ний сме океан от огнени вълни,
    величествен керван към светли висоти;
    Чрез нашите сърца вселената тупти,
    живота се крепи на раменете ни,
    но ний сме океан от стенещи вълни.

    На земните блага всевечни сме творци,
    а нужда ни души до хладната си гръд.
    Под черните крила на дебнещата смърт
    привеждаме чела със трънени венци —
    ний, вечните творци, ний морните борци.

    Но иде ден на съд! Над майката земя
    надвисва ураган и в громкия му зов
    преплитат се ведно омраза и любов,
    а майката земя възсепва се сама,
    потъпкала греха, отърсила срама.

    Защото в боен ред сред робската тъма
    възбунени вълни издигат се със рев,
    защото накипя свещеният ни гнев
    и неговият вик стозвучно загърмя:
    „И ние сме деца на майката земя!“

@bgmateriali.com

Изтеглиsave