Никола Вапцаров (1909 - 1942) – Огняроинтелигентът

          Никола Йонков Вапцаров е роден на 24 ноември 1909 г. в Банско. Син е на известен македонски революционер и виден гражданин. Майка му е образована жена, получила възпитанието си в американския колеж в Самоков. От нея младият Никола възприема моралните ценности на християнството. Завършва гимназия в Разлог (1924). Записва се в Морското машинно училище във Варна, което завършва през 1932 г. Работи като машинен техник, огняр, техник в Софийския екарисаж, занимава се със синдикална работа. Активната му обществена дейност го изправя пред различни сблъсъци с властите. През 1940 г. е арестуван заради участие в акция за събиране на подписи в подкрепа на договор за ненападение със Съветския съюз. През същата година излиза и единствената му издадена приживе стихосбирка – „Моторни песни“, а през 1941 г. е редактор на вестник „Литературен критик“. По време на Втората световна война се включва активно в дейността на комунистическата партия. Става член на нелегална терористична група. Заловен е и е осъден на смърт. В затвора написва двете си последни стихотворения – „Прощално“ и „Борбата е безмилостно жестока“. Разстрелян е на 23 юли 1942 г. на Гарнизонното стрелбище в София.

          ОГНЯРОИНТЕЛИГЕНТЪТ

          Никола Вапцаров е една от най-ярките фигури в българския духовен живот. В същото време фактът, че е активен участник в комунистическото движение, а тоталитарната власт го превръща в икона, го прави и една от личностите, за които най-много се спори. Оспорва се поезията му, утопичната му вяра в светлата пролет на бъдещето, терористичната му дейност. От друга страна обаче, Вапцаров е един от малкото поети, чието творчество присъства не само в литературното съзнание на нацията, но и във всекидневния език. Много често ще чуем дори в случаен разговор на улицата някой от неговите стихове. Сякаш поетът е намерил ония думи, от които ние самите се нуждаем, за да изразим житейските си проблеми. Затова тази поезия не присъства само в томовете със събрани съчинения или в учебниците, а продължава да оказва благотворното си въздействие в делничния ни живот. Вапцаров продължава да влияе със своя нравствен пример, с удивителната изразителност на словото си, с вярата си в живота и човека. Няма друг писател в историята на нашата литература, който така малко да се е стремил към изтъкване на поетичната си мисия и в същото време така ярко да присъства в съзнанието на нацията.
          Приживе името на Вапцаров е малко популярно. Неговото присъствие в обществения живот по никакъв начин не може да се сравни с това на Вазов, Славейков или Яворов, играли още приживе ролята на духовни водачи. Въпреки това неговата поезия, а и личностното му присъствие, показват, че това е поредният голям поет на България, техен следовник. Не само в изкуството, но и в онова сливане на идеал и житейски подвиг в негово име, което отличава големите личности. За него Светлозар Игов казва, че една идея притежава смисъл, докато има хора, готови да се жертват за нея, а губи смисъл, когато в нейно име започват не да се жертват, а да унищожават. И тъй като Вапцаров е бил готов да се жертва – и наистина се е пожертвал – за своята вяра, въпреки че е обичал живота, с който непрестанно се е борел, неговият нравствен пример, както и простото му, искрено и истинно слово ще продължават да събуждат нашия спонтанен отклик.

          „МОТОРНИ ПЕСНИ“

          Поезията на Никола Вапцаров продължава традицията, свързана с имената на Христо Смирненски, Гео Милев и септемврийските поети. И в същото време е много различна. Главната идея на пролетарската поезия може да се изрази така: животът на голяма част от хората е „тежък и скучен“, в резултат на което те набират гняв, който в един момент ще избухне и ще разруши стария свят, за да изгради нов, по-справедлив. Тази идея наистина преминава и в лириката на Вапцаров. Но с някои много съществени изменения.
          На първо място е индивидуализирането на човешката съдба. За Смирненски и Гео Милев героят на новото време е колективен – тълпите, масата – или е символна фигура като Работника, Пролетария, Въглекопача. За Вапцаров героят е земен, конкретен и индивидуализиран човек. Ако при Смирненски ще се срещнем с условни герои като Гладиатора или червените ескадрони, Вапцаров ще ни направи свидетели на драмите, преживени от Фернандес, от осъдения на смърт убиец, от младежа, пишещ писмо до приятеля си. И в двата случая образите са условни и художествено обобщени. Но при Смирненски изпъква символното, плакатното, романтически възвишено-то, докато при Вапцаров героят е делничен, съдбата му е изразена от конкретни житейски случки, а биографията му е свързана с актуалната история.
           На второ място, образът на света, изграждан от Вапцаровата поезия, е предметен. Няма ги обичайните символични образи на апокалипсиса и революцията, представена като огнени вълни или избухване на вулкан. На тяхно място идват делничните усилия на човека да се бори с живота.
          На трето място, променен е начинът, по който се изобразява свещеният гняв на пролетария. При Вапцаров той не е сравнен с някаква божествена сила, а е показан като човешко състояние на безизходица, прерастващо в злоба и омраза, водещи до престъпления и до унищожаване на човешкото. Гневът вече не е градивна, макар и наказваща сила. Той е зло, което обезличава човека, превръща го в животно, води го към самоубийство или братоубийство. И затова светът трябва да се очисти от този гняв, плъпнал като „отровна плесен“. А това може да стане само чрез любовта и вярата.
          Това е принципно нов момент в пролетарската поезия. За Вапцаров вярата е единственият начин човекът да поеме отговорност както за собствения си живот, така и за живота на общността. Вярата трябва да се превърне във всекидневен нравствен ориентир, който единствен е способен да превърне „този субект“ в човек.
          Това обаче не е условният „человек“ на Пенчо Славейков, а е „човекът на новото време“. Вапцаров в пълния смисъл на думата е модерен поет. В неговата поезия звучи романтиката на моторите, вярата, подхранвана от постиженията на човешкия прогрес. Това се отразява и в стихотворната му техника, и в езика – те са подчертано модерни по форма. Стихът е ритмизиран и начупен, езикът е близък до всекидневието, а образите изразяват митологични обобщения чрез предметността на реалния свят. Освен това тази поезия е силно полемична. Много често стихотворенията на Вапцаров са изградени под формата на разговор, спор или писмо. С други думи, тя извира от непосредственото човешко общуване и от желанието да убедиш събеседника си в това, в което ти самият вярваш.
          Всички тези особености на Вапцаровата лирика изграждат новаторския заряд на единствената му издадена приживе стихосбирка „Моторни песни“. Тя излиза през 1940 г. с корица, оформена от Борис Ангелушев. По свидетелства на съвременници книжката получава сравнително слаб отзвук – буржоазната критика по принцип не се занимава с пролетарската литература, а за работническия печат тя е твърде необичайна, твърде различна от познатата и обичана от масите поезия на Смирненски. Само някои особено чувствителни литератори, притежаващи изтънчен усет за изкуство, какъвто е Николай Райнов, оценяват стихосбирката.
          „Моторни песни“ е разделена на четири цикъла: „Песни за човека“, „Песни за родината“, „Песни“ и „Песни за една страна“. Както виждаме, в заглавията на книгата и на отделните цикли основното означение на поезията е „песен“. Това обаче противоречи на делнично-занаятчийското разбиране за тази дейност, изразено в текстовете на стихотворенията – „аз искам да напиша днес поема“, „За Ботев ли – седам, елате във среда към седем“, „и стихове пиша тъй както умея“. Всъщност именно този сблъсък най-ярко изразява особения характер на Вапцаровата поезия. От една страна, тя е „пеене“, т.е. възпяване на това, в което човекът трябва да вярва. Но от друга страна, поезията не е някаква мистична неземна дейност, а човешко усилие, средство да се постигне светът, умение така да „наредиш“ думите, че да убедиш събеседника си в своята правота. В този сблъсък между делнично и възвишено се раждат основните проблеми на Вапцаровата лирика – вярата, човекът, животът и историята, саможертвата. Ще ги срещнем и в стихотворението „Писмо“.