Огняроинтелигентът Никола Вапцаров: от Банско до „Моторни песни“, животът и новото в поезията му, учебен материал за 10. клас
Зареждане на оценките…
Никола Йонков Вапцаров е роден на 24 ноември 1909 г. в Банско. Син е на известен македонски революционер и виден гражданин. Майка му е образована жена, получила възпитанието си в американския колеж в Самоков. От нея младият Никола възприема моралните ценности на християнството. Завършва гимназия в Разлог (1924). Записва се в Морското машинно училище във Варна, което завършва през 1932 г. Работи като машинен техник, огняр, техник в Софийския екарисаж, занимава се със синдикална работа. Активната му обществена дейност го изправя пред различни сблъсъци с властите. През 1940 г. е арестуван заради участие в акция за събиране на подписи в подкрепа на договор за ненападение със Съветския съюз. През същата година излиза и единствената му издадена приживе стихосбирка – „Моторни песни“, а през 1941 г. е редактор на вестник „Литературен критик“. По време на Втората световна война се включва активно в дейността на комунистическата партия. Става член на нелегална терористична група. Заловен е и е осъден на смърт. В затвора написва двете си последни стихотворения – „Прощално“ и „Борбата е безмилостно жестока“. Разстрелян е на 23 юли 1942 г. на Гарнизонното стрелбище в София.
ОГНЯРОИНТЕЛИГЕНТЪТ
Никола Вапцаров е една от най-ярките фигури в българския духовен живот. В същото време фактът, че е активен участник в комунистическото движение, а тоталитарната власт го превръща в икона, го прави и една от личностите, за които най-много се спори. Оспорва се поезията му, утопичната му вяра в светлата пролет на бъдещето, терористичната му дейност. От друга страна обаче, Вапцаров е един от малкото поети, чието творчество присъства не само в литературното съзнание на нацията, но и във всекидневния език. Много често ще чуем дори в случаен разговор на улицата някой от неговите стихове. Сякаш поетът е намерил ония думи, от които ние самите се нуждаем, за да изразим житейските си проблеми. Затова тази поезия не присъства само в томовете със събрани съчинения или в учебниците, а продължава да оказва благотворното си въздействие в делничния ни живот. Вапцаров продължава да влияе със своя нравствен пример, с удивителната изразителност на словото си, с вярата си в живота и човека. Няма друг писател в историята на нашата литература, който така малко да се е стремил към изтъкване на поетичната си мисия и в същото време така ярко да присъства в съзнанието на нацията.
Приживе името на Вапцаров е малко популярно. Неговото присъствие в обществения живот по никакъв начин не може да се сравни с това на Вазов, Славейков или Яворов, играли още приживе ролята на духовни водачи. Въпреки това неговата поезия, а и личностното му присъствие, показват, че това е поредният голям поет на България, техен следовник. Не само в изкуството, но и в онова сливане на идеал и житейски подвиг в негово име, което отличава големите личности. За него Светлозар Игов казва, че една идея притежава смисъл, докато има хора, готови да се жертват за нея, а губи смисъл, когато в нейно име започват не да се жертват, а да унищожават. И тъй като Вапцаров е бил готов да се жертва – и наистина се е пожертвал – за своята вяра, въпреки че е обичал живота, с който непрестанно се е борел, неговият нравствен пример, както и простото му, искрено и истинно слово ще продължават да събуждат нашия спонтанен отклик.
„МОТОРНИ ПЕСНИ“
Поезията на Никола Вапцаров продължава традицията, свързана с имената на Христо Смирненски, Гео Милев и септемврийските поети. И в същото време е много различна. Главната идея на пролетарската поезия може да се изрази така: животът на голяма част от хората е „тежък и скучен“, в резултат на което те набират гняв, който в един момент ще избухне и ще разруши стария свят, за да изгради нов, по-справедлив. Тази идея наистина преминава и в лириката на Вапцаров. Но с някои много съществени изменения.
На първо място е индивидуализирането на човешката съдба. За Смирненски и Гео Милев героят на новото време е колективен – тълпите, масата – или е символна фигура като Работника, Пролетария, Въглекопача. За Вапцаров героят е земен, конкретен и индивидуализиран човек. Ако при Смирненски ще се срещнем с условни герои като Гладиатора или червените ескадрони, Вапцаров ще ни направи свидетели на драмите, преживени от Фернандес, от осъдения на смърт убиец, от младежа, пишещ писмо до приятеля си. И в двата случая образите са условни и художествено обобщени. Но при Смирненски изпъква символното, плакатното, романтически възвишено-то, докато при Вапцаров героят е делничен, съдбата му е изразена от конкретни житейски случки, а биографията му е свързана с актуалната история.
На второ място, образът на света, изграждан от Вапцаровата поезия, е предметен. Няма ги обичайните символични образи на апокалипсиса и революцията, представена като огнени вълни или избухване на вулкан. На тяхно място идват делничните усилия на човека да се бори с живота.
На трето място, променен е начинът, по който се изобразява свещеният гняв на пролетария. При Вапцаров той не е сравнен с някаква божествена сила, а е показан като човешко състояние на безизходица, прерастващо в злоба и омраза, водещи до престъпления и до унищожаване на човешкото. Гневът вече не е градивна, макар и наказваща сила. Той е зло, което обезличава човека, превръща го в животно, води го към самоубийство или братоубийство. И затова светът трябва да се очисти от този гняв, плъпнал като „отровна плесен“. А това може да стане само чрез любовта и вярата.
Това е принципно нов момент в пролетарската поезия. За Вапцаров вярата е единственият начин човекът да поеме отговорност както за собствения си живот, така и за живота на общността. Вярата трябва да се превърне във всекидневен нравствен ориентир, който единствен е способен да превърне „този субект“ в човек.
Това обаче не е условният „человек“ на Пенчо Славейков, а е „човекът на новото време“. Вапцаров в пълния смисъл на думата е модерен поет. В неговата поезия звучи романтиката на моторите, вярата, подхранвана от постиженията на човешкия прогрес. Това се отразява и в стихотворната му техника, и в езика – те са подчертано модерни по форма. Стихът е ритмизиран и начупен, езикът е близък до всекидневието, а образите изразяват митологични обобщения чрез предметността на реалния свят. Освен това тази поезия е силно полемична. Много често стихотворенията на Вапцаров са изградени под формата на разговор, спор или писмо. С други думи, тя извира от непосредственото човешко общуване и от желанието да убедиш събеседника си в това, в което ти самият вярваш.
Всички тези особености на Вапцаровата лирика изграждат новаторския заряд на единствената му издадена приживе стихосбирка „Моторни песни“. Тя излиза през 1940 г. с корица, оформена от Борис Ангелушев. По свидетелства на съвременници книжката получава сравнително слаб отзвук – буржоазната критика по принцип не се занимава с пролетарската литература, а за работническия печат тя е твърде необичайна, твърде различна от познатата и обичана от масите поезия на Смирненски. Само някои особено чувствителни литератори, притежаващи изтънчен усет за изкуство, какъвто е Николай Райнов, оценяват стихосбирката.
„Моторни песни“ е разделена на четири цикъла: „Песни за човека“, „Песни за родината“, „Песни“ и „Песни за една страна“. Както виждаме, в заглавията на книгата и на отделните цикли основното означение на поезията е „песен“. Това обаче противоречи на делнично-занаятчийското разбиране за тази дейност, изразено в текстовете на стихотворенията – „аз искам да напиша днес поема“, „За Ботев ли – седам, елате във среда към седем“, „и стихове пиша тъй както умея“. Всъщност именно този сблъсък най-ярко изразява особения характер на Вапцаровата поезия. От една страна, тя е „пеене“, т.е. възпяване на това, в което човекът трябва да вярва. Но от друга страна, поезията не е някаква мистична неземна дейност, а човешко усилие, средство да се постигне светът, умение така да „наредиш“ думите, че да убедиш събеседника си в своята правота. В този сблъсък между делнично и възвишено се раждат основните проблеми на Вапцаровата лирика – вярата, човекът, животът и историята, саможертвата. Ще ги срещнем и в стихотворението „Писмо“.
Свързани материали
Вярата броня и пеещият мотор: човекът и неговите ценности в поезията на Никола Вапцаров, анализ по „Вяра“, „Завод“, „Песен за човека“, „Двубой“ и „История“
Какво остава от човека, когато му отнемат хляба, но не и вярата? Върху този въпрос е построен разгърнатият прочит на Вапцаровата поезия в тази разработка. Началото извежда системата от основни понятия у поета, вяра, живот, труд, машина, романтика, човек, родина, изкуство и история, и показва защо всяко от тях се явява в два противоположни образа. Същинската част следва пътя на лирическия човек през отделните творби. Разгледано е как още първото стихотворение от „Моторни песни“ изправя едно срещу друго живота и вярата, как „Писмо“ и „Песен за човека“ разкриват два различни аспекта на духовното поражение и как „Завод“ и „Двубой“ превръщат общностната участ в лична драма. Самостоятелни акценти са трудът и машината: защо заводът е едновременно затвор и обещание, как „Не бойте се, деца“ и „Сън“ рисуват свободния труд и защо „Романтика“ измества романтиката от измислените светове към моторите. Отделно е проследен образът на хляба и връзката му с представата за свобода. Следват две от по-трудните теми: спорът за цената на личния живот в „Предсмъртно“ и новото понятие за родина в „Земя“ и „Имам си родина“, където отечеството е и земя-затвор, и свидна шир. Разработката стига и до естетическите възгледи на поета през „Кино“, „Рибарски живот“ и „Ботев“, както и до разбирането му за истината в „История“. Текстът е подходящ за съчинение и интерпретация върху ценностната система на Вапцаров, за подготовка по темата за вярата и човека и за преговор преди класна работа и матура.
Животът като враг и животът като мираж: анализ на понятието живот в „Завод“ и „Вяра“ от Никола Вапцаров
Разработка върху едно от най-трудните за обясняване места във Вапцаровата поезия: защо животът в „Моторни песни“ е едновременно враг и мечта и как двете лица на понятието се събират у един и същ лирически герой. Началото очертава обхвата на понятието у Вапцаров и показва, че животът се появява не само като художествена ситуация, но и като самостоятелен персонаж със свой портрет. Посочено е през кои стихотворения преминава този образ и с какви алегорични характеристики и експресивни определения е изграден. Същинската част се спира на „Завод“. Разгледани са предметно конкретното обкръжение, одухотвореният образ на завода, с който лирическият субект полемизира, и превръщането му в символ на самия живот. Отделено е внимание на модерната за епохата лексика и на това как тя ситуира творбата в историческото време, както и на композицията: поетически диалог, който протича монологично, и преходът от личната изповед към колективното „ние“. Самостоятелен акцент е поставен върху другото лице на понятието, живота мираж, изграден чрез предпочитаните от Вапцаров алегорични образи песен, пролет и слънце. Показано е как в „Завод“ пролетният вятър влиза в контраст с убийствената атмосфера и какъв копнеж събужда асоциативното му внушение. Втората творба, „Вяра“, е разгледана като разширяване на понятието: тук животът е и интимно дихание, и естествено биологично съществуване. Проследени са разчупеният стих, въпросите, отрицанията и повелителните повторения, чрез които е изградено емоционалното напрежение, както и вярата като морална категория и опора на съществуването. Финалната част съпоставя двете стихотворения и обяснява защо полюсните чувства омраза и любов си противоречат само привидно. Разработката е подходяща за подготовка на анализ и на съчинение върху Вапцаров, за устно изпитване и за преговор преди матура.
Пшениченото зърно, което не умира: анализ на вярата и романтиката в поезията на Никола Вапцаров
Какво остава от човека, когато му отнемат всичко освен вярата? Анализът проследява как вярата и романтиката се превръщат в опора на лирическия герой у Никола Вапцаров и защо без тях светът в неговата поезия губи смисъл. В началото са изведени двете основни понятия, с които се свързва творчеството на поета, и е показано защо те не си противоречат, а се допълват в общ хуманистичен порив. Обяснено е какво място заема вярата в нравствената и естетическата позиция на Вапцаров и защо тя е поставена по-високо дори от самия живот. Централната част е посветена на програмното стихотворение „Вяра“ от сборника „Моторни песни“. Разгледани са композицията на творбата, двете тематични части и преходът между тях, лирическият монолог и вътрешната диалогичност, повторенията и анафората, реторичният въпрос и евангелският символ, чрез който човешкото битие получава ново значение. Следва тълкуване на романтиката като новаторско понятие у Вапцаров: как поетът я свързва с техническия прогрес и човешкия труд, защо тя не е празна химера и как преобразява човека. Анализът се спира и върху „Завод“, където всекидневието е разкрито чрез силна персонификация, както и върху библейската вяра и преосмислените поетически митологеми. Отделен акцент е поставен върху борбата като основа на Вапцаровия хуманизъм. Проследени са „Двубой“ и „Писмо“: как е изградена представата за противостоящите сили, как трудът превръща социалната жертва в творец и как чрез метафората за капана се поражда омразата. Финалната част разглежда „Песен за човека“ и спора с дамата мизантроп: как е построена малката човешка драма, какво се случва с героя в изолираното пространство на затвора и как поетът защитава прераждащата сила на човешкия дух. Анализът е подходящ за подготовка по литература върху творчеството на Вапцаров, за отговор на литературен въпрос, за интерпретативно съчинение и за преговор преди класна работа или изпитване.
Паметта като отговорност: миналото и историята в поезията на Никола Вапцаров. „История“
Паметта не е спомен, а отговорност. Разработката проследява как Вапцаров превръща миналото в задължение към бъдещето. В началото е даден историческият период, в който твори поетът: 30-те и началото на 40-те години на XX век, време на социални сътресения и идейни сблъсъци. Същинската част разглежда мотива за паметта като централен в поезията му и проследява проявленията му в различни творби. Показано е как колективната памет за трудните времена и борбите на поколенията става основна, как паметта се разширява и към героичното минало на народа и как поетът влиза в диалог с културното наследство. Отделен раздел е посветен на жанровите и композиционните особености на „История“. Разгледан е основният композиционен принцип, а именно противопоставянето, и сблъсъкът, върху който то стъпва. Самостоятелно е разгледан многопластовият образ на времето в творбата и позицията, от която говори лирическият говорител. Отделно е проследено и как мотивът за паметта се появява в различни стихотворения на Вапцаров и как всяко от тях добавя по нещо към общата картина. Разработката е подходяща за подготовка за класна работа върху Вапцаров, за отговор на литературен въпрос върху стихотворението и за съчинение по темата за паметта и историята.
„Ти помниш ли...?“: от капана на живота до вярата в утрешния ден. Анализ на „Писмо“ от Никола Вапцаров
Едно писмо от съученик, изпратено през 1934 г., и стихотворението, което се ражда вместо отговор на него: с този житейски повод тръгва разработката върху „Писмо“ на Никола Вапцаров и оттам въвежда в света на стихосбирката „Моторни песни“. Същинската част проследява творбата като духовна биография на лирическия субект. Показано е как лайтмотивното обръщение „Ти помниш ли...?“ разделя спомена на отделни етапи и как всеки от тях променя емоционалната температура на текста. Разгледани са изразните средства, чрез които е предаден този развой: експресивните определения, метафоричните внушения за угасващата надежда, късата и напрегната поетическа фраза, сетивно картинните сравнения и характерната за Вапцаров система от повторения. Отделен акцент е поставен върху един от възловите образи в поезията на Вапцаров, изграден чрез разгърнато метафорично сравнение, както и върху ролята на пейзажа, който ту хармонира, ту контрастира с настроението. Проследена е и рамката на творбата, изградена от две географски представи с обобщен символен смисъл, както и противопоставянето между двете лица на живота. Финалната част е посветена на мотива за смъртта и безсмъртието. Тя съпоставя интерпретацията в „Писмо“ с други творби на Вапцаров и показва как се променя зрителният ъгъл на поета към този проблем. Разработката е подходяща за подготовка за изпитване и класна работа, за преговор върху „Моторни песни“ и като опора при създаване на литературен анализ или отговор на литературен въпрос.
Търсещият и мислещият човек: концепцията за човека в лириката на Никола Вапцаров
Епохата на 30-те и началото на 40-те години, време на голям исторически прелом, сама налага проблемите на Вапцаровата поезия: тя променя човека, активизира го и го изправя пред важен избор. Разработката очертава концепцията за човека в лириката на поета работник: героят му е търсещият и мислещият човек, видян в движение и развитие, който преосмисля битието си, сам открива мястото си в живота и сам изстрадва своята истина. Показано е ключовото разграничение: Вапцаровият герой не е самоизграденият борец, застинал в убежденията си, а обикновен човек по пътя към осъзнаването на смисъла на борбата. Проследено е как през тази концепция се разчитат социалната и екзистенциалната драма на съвременника и защо Вапцаровата вяра в човека остава централното послание на лириката му. Опорна разработка за концепцията за човека с примери от програмните творби.