Огън, запален с две дървета: „Нов огън“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Нов огън
„Где съм виждала тоз човек? Где“ — питаше се Галунка, като гледаше и с любопитство, и със страх белобрадия стар турчин — а той наистина беше един особен, чудноват човек, — с когото говореше Марин.
— Марине, какво казва? — попита Галунка. И тъй като Марин, залисан в разговора, не и отговори, Галунка пак си помисли: „Где съм виждала тоз човек? Где?“
Ако се съди по дрехите му, трябва да е или просяк, или сетен сиромах: връхната му дреха беше кръпка до кръпка — разноцветни парцалчета, насъбрани като листи, съшити едно до друго. Обувките му — подпетени, скъсани. Но лицето му пък беше лице на светец — восъчнобледо, замислено, добро. И чиста бяла брада, паднала въз гърдите.
— Кой е тоз човек, кой?
И ето Галунка отведнаж си спомни: виждала го беше в едно близко турско селце. Като отиваха веднаж в града, минаха оттам. Той се връщаше към джамията — трябваше да е ходжа, носеше зелена чалма и същата дрипава дреха от пъстри кръпки беше на гърба му. Някой, както се вижда, беше му подарил един овчи дроб, той го носеше на пръста си, а след него, като куче, с вирната опашка, като пръчка, вървеше една котка. Още тогаз казаха, че старецът лесно се сдружавал с животните: птичките от гората — нагоре около джамията имаше рядка гора и дренак — дохождали и кацали на рамената му, а една змия излизала от дупките на дувара на джамията, припълзявала до него и навита на кълбо, припичала се на слънце.
— Какво казва, Марине? — попита пак Галунка.
— Какво ще казва… казва, че всичко било в ръцете на бога. Каквото кажел бог. Казва още, че знаял един лек и щял да опита. Може да помогне.
Галунка въздъхна. И без да каже вече нещо, загрижена, обзета от тревога, тръгна си към къщи. Някаква лоша болест беше се явила между добитъка. За два деня им умряха четири глави — две крави и две телици. И най-страшното беше туй, че и кравите, и телиците Галунка сама беше ги изкарала здрави, весели, а вечерта, като си дойдоха, тръшнаха се на две крачки от вратника и умряха. Васил се слиса, уплаши се и на часа отиде в града за доктор. А тоя старец мина оттук случайно. Дано и той да помогне нещо.
Галунка без сърце, без желание се залови за работа. Често излизаше на чардака и поглеждаше: боеше се да не види говедаря, дошел да каже нещо лошо. После поглеждаше към харманя — там Марин и старецът правеха нещо. Поспрат се, погледнат в ръцете си и пак заработят.
Галунка не можа да се стърпи и тръгна да види какво има. Още като излезе пред дама, насреща и тичешката се зададе Марин. В ръката му димеше нещо.
— Марине, какво има? Какъв е тоз огън? — попита Галунка.
Марин я погледна, позасмя се, но вместо да и отговори, насъбра слама, клечки и с праханта, която димеше в ръката му, запали огън. Тури и два-три едри къса тезек.
— Нов огън е туй — каза най-после той, — не е запален нито с кибрит, нито с огниво. Ходжата взе две дръвчета, търка ги, търка ги, докато се запалиха. Довечера, като се върне добитъка, ще го прекараме през тоя огън. Болестта ще премине.
— Ще премине ли, Марине? — зарадва се Галунка. — Ще помогне ли?
— Тъй казва ходжата. „Тоз огън, казва, е нов огън. На него нищо не е печено, нищо не е варено. Чист е и всичко чисти. Ще очисти и добитъка. Като го прекараме през огъня, ще се очисти от болестта.“
Без да го усетят, старецът беше дошел към тях. Но той гледаше настрана.
— Дай му да хапне нещо — лаза Марин. — Той ще си ходи.
Галунка се затича до къщи и скоро се върна пак, като носеше една малка кръгла софра, на която имаше хляб и ядене. Старецът си изми ръцете, седна и започна да яде. Той вършеше всичко бавно. И все гледаше настрана, замислен. Като се нахрани, той каза нещо за благодарност и си замина.
Вечерта пред всеки вратник запалиха голям огън. И като си дойде добитъкът, с вик, с тичане, накараха го да мине през там — да се поокади поне от пушека. Галунка, позачервена от тичането, се развесели: тя повярва, че болестта си е отишла. И можеше ли такъв добитък — охранени крави, като риби, като сърни, хубави, с черни топли очи, може ли да се разболеят?
Галунка вече щеше да си отива, пристягаше с две ръце ръченика си и се усмихваше. Тя се обърна и погледна: от нивата, с дългата си върволица волове, се връщаше плугът. Но той беше спрял сред поляната.
— Защо е спрял плуга? — каза Галунка. Тя забеляза, че един вол е легнал, и престана да се усмихва. — Един вол е легнал…Боже, умира вола!…
Ерофим, слугата, когото отскоро бяха хванали вместо Аго, махаше с ръка и викаше. Всички — Марин, Галунка, слугите — отърчаха нататък.
Като стигнаха там, видяха, че шутият вол Комура, както беше впрегнат, беше легнал. И току протягаше шията си през хомотя, като че искаше да се освободи от него, та да легне и да се простре по добре.
— Не знам какво му стана — говореше високо Ерофим с писклив женски глас. Той беше ниско дребно човече, кьосав. — Волчето си беше добре. И падна… Както си вървеше, падна… Дий, дий! — завика Ерофим, като махаше с камшика. — Ставай де, Комур! Ех и ти…
Комура не беше добре, то се виждаше. Дишаше тьй бързо, че поклащаше главата си като в такт. Очите му бяха замъглени и изглеждаха синкави. По едно време той се раздвижи: извади единия си преден крак, опря се на него и си попочина. Извади и другия.
— Хайде, ставай! Дий, дий! Ставай! — викаше Ерофим.
Комура се изправи. В гьрлото му нещо забърника, като преминаваше навътре към търбуха му. Марин сграби един кривач суха трева и взе да тьрка с нея Комура — по хълбоците, по корема. Като се умори той, Ерофим пък взе да го тьрка.
Тия разтривки посъживиха Комура. Той се ободри и отведнаж — поразмаха рога, както правеше, кога искаше да се бори. Всички се засмяха. Галунка се просълзи.
— Нищо му няма! — каза Марин.
— Нищо му няма, нищо — повтаряше и Галунка.
Наедно с другите волове, без да става нужда да го разпрягат, Комура дойде близо до дама. Вървеше, като че беше здрав. Но тук, на две-три крачки от вратника, той се поразтрепера като ударен, полюля се и падна. Слугите пак се насъбраха около него. Като викаха, като го крепяха кой как може, те го изправиха, но за малко: щом го оставиха, Комура пак легна. Отначало — и това донейде беше добър знак — той лежеше с подвити нозе под себе си, изправен, както си лежат воловете, когато почиват. Но нямаше весел поглед, не преживяше. Обръщаше се често назад, като да пропъди муха, и доближаваше муцуната си към търбуха си, към слабините — там някъде, както се виждаше, беше болката му. Дишаше бързо, с мъка. Понякога спираше дъх и неспокойно, с някаква вътрешна тревога, се вглеждаше в хората, които го заобикаляха, като че искаше помощ от тях.
Слугите се отчаяха, не знаяха как да му помогнат и само го гледаха. И тъй като плугът си стоеше неразпрегнат, те се заловиха да пуснат воловете, като с особено усърдие ги караха да минат през огньовете, които още димяха по вратниците. Добре би било да можеше и Комура да мине, колкото да го закачи пушека, но нямаше как. Слугите пак надой-доха при него. Опитаха още веднаж разтривките със сено, опитаха и нещо друго: с едно доста дебело гладко дърво, като го държаха двама души отсам и оттатък, те взеха да го търкат силно отдолу по корема, все в една посока, от предницата към опашката. Но и това не помогна. Щом го оставиха на мира, Комура се свлече и падна. И сега не легна, както по-рано, а цял се просна на едната си страна. Единият му рог се заби в земята. И изпъшка изтежко, с болка, също като човек.
Докато ставаше всичко туй, Галунка беше в къщи. Но и там не я сдържаше. Страх я беше, а искаше да види какво става. Подир малко тя пак дойде към дама. Комура лежеше, както по-рано. Слугите ги нямаше, пръснали се бяха по работа. Само Ерофим стоеше при вола. Той беше седнал на един камък, близо до главата му, и спокойно, като че нищо особено не беше се случило, ядеше хляб. Не виждаше, че Галунка стой отзаде му, и си приказваше сам:
— Волчетата си бяха добре. И пасеха, и вода пиха. А този, Комура, се боричкаше с другите. Той много се боричка, Комура. Току си чатка рогите с тоз, с онзи. Добре беше волчето и на падна… умира…
Комура лежеше пред него надут, голям. Краката му бяха изпънати, главата — сложена на земята.
— Таквоз нещо е света — говореше Ерофим, — на, падна… и умира…
Комура духна и под ноздрите му позапраши. После подигна само клепачите си и погледна Ерофима. Ерофим също го загледа, стана и като клекна до самата му глава, взе да натиска една коричка хляб между стиснатите му зъби и говореше:
— На, на, хапни си… Хапни си да видишкак ще ти стане добре. Ще ти доде силица. На, Комур, на, хапни си…
А с другата си ръка го гладеше по челото. Галунка стисна очи, разплака се и избяга към къщи.
* * *
Заваля дъжд. Валя цяла нощ, светка се, гърмя. Никога сякаш не беше се изливало толкова вода на земята. Наоколо се чуваше само тътен от гръмотевиците и вода, която шурти, тече — навсякъде текнаха реки. На сутринта беше тихо — слънце и всичко измито, светнало, зелено.
Болестта по добитъка изведнаж се прекрати, като че нещо я пресече с нож. Нито един добитък не се разболя вече. И Галунка често се питаше: кое помогна срещу болестта? Новият огън на турчина ли, лекарството на доктора ли, което забъркваха в ярмата на добитъка, или дъждът? Но, което и да беше помогнало, опасната болест си отиде и от нея остана само един спомен като от страшен сън.
Болестта не беше прилепчива (тъй беше казал докторът) и леша на Комура го извлякоха и оставиха на поляната. Цяла неделя кучетата ядоха и се давиха там. После додоха и орли — черни, големи. Те стояха настрана и не се помръдваха, като вкаменени. Кога да хвръкнат, прибягваха с широки крачки, пригьрбени, с разперени грамадни крила, и тежко се подемаха.
След месец-два между зелената трева се белееха само костите на Комура. Големият гръден кош, с извита ребра като дъски, с дълбока коруба, приличаше на скелета на някой разрушен кораб.
Свързани материали
Гъсокът, който заигра хоро: пълният текст на разказа „Дивачка“ от Йордан Йовков
Пролетният двор на чифлика е целият сюжет на този кратък разказ от Йордан Йовков, поместен тук без съкращения и без добавено тълкуване. Текстът започва с дълга, спокойна картина: бял гъсок дреме под салкъма край каменното корито, кокошките се къпят в праха, петелът лениво поглежда към небето, а сянката, която подплашва двора, се оказва не орел. Йовков описва тази първа пролетна жега така, че се усеща и спареността на въздуха, и хладината в кръга сянка. После в двора излиза Галунка с решето просо и разказът намира своята героиня. Около нея се струпва пъстрият лаком народ на кокошките, но погледът ѝ е другаде: към една сива патица, поръсена с червени капки като яребица, която сама е извела челядта си от копривата и счупените стъкла и която не се оставя да бъде опитомена. От тази птица идва и прякорът, който дава заглавие на разказа. Втората половина следва гъсока и насадената гъска: краткото им излизане в двора, бърборенето им, затворената врата на избата и дните на чакане пред нея. Какво излиза през прага на третия ден и какво прави гъсокът тогава, читателят открива в самия текст. Разказът се държи изцяло върху наблюдението и е сред най-хубавите страници на Йовков за птиците и за грижата. Подходящ е за четене в час, за преразказ, за упражнения по описание и за работа върху образа на Галунка и върху смисъла на прякора, който тя дава на патицата.
„Все сирене, сирене“: „Един срещу трима“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа за нощта в чифлика
Разказът на Йордан Йовков е поместен тук изцяло, без съкращения и без чужд коментар между редовете. Действието се развива в един добруджански чифлик, останал за няколко дни без стопанин: Васил е отишъл да прибере овдовялата си балдъза, а младата Галунка остава сама с парите от продадената храна и с шепа слуги. Първите страници рисуват мълчаливия Панко, най-работливия и най-уважавания между тях, двамата непознати гости, които го чакат пред саята, и сръдливия Аго, който напуска чифлика, защото на другите е дадена баница, а на него сирене. Втората част е една есенна нощ: дъжд, съборен фенер, гъски в тъмния дам и писъци откъм господарската къща. Йовков води тази нощ с пестеливост, която прави всяко движение видимо, а развръзката побира в няколко реда и я оставя да прозвучи в един-единствен изблик на смях. Текстът е даден с диалектните форми и турцизмите на оригинала (милин, сая, топоришка, ямурлук) и е удобен за четене на глас, за проследяване на композицията и за търсене на точни цитати. Подходящ е за подготовка върху добруджанските разкази на Йовков, за характеристика на героите и за разговор върху това кой се оказва верен в мига на изпитанието. Публикувана е само художествената творба: разбор, въпроси и задачи към нея няма.
Белият гълъб на керемидите: пълният текст на разказа „Гълъбът на прозореца“ от Йордан Йовков
Йовковият разказ „Гълъбът на прозореца“ е поместен тук изцяло, без съкращения и без съпътстващ разбор. Действието започва под цъфналия салкъм пред господарската къща, където чичо Митуш е дошъл с трион и брадва, за да отреже клоните, които трошат керемидите. Галунка го подкача, а той ѝ обещава половината от парите, ако намери пари горе на дървото. Оттам тръгва първата от историите в текста: за бедния Махмуд, който се примолва да отсече сухия клон, за хралупата, която се отваря под брадвата му, и за това как старият господар хаджи Петър постъпва с намереното. Тя е разказана изцяло и подготвя всичко, което следва. Втората част е за гълъбите. Докато чичо Митуш работи на покрива, един едър бял гълъб не се помръдва от мястото си, а по-късно двамата ги гледат отдолу как се премятат презглава във въздуха. Тук е и споменът за срещата с бабичката на пътя за града и за причината, поради която хаджи Петър завъжда гълъби. Изброени са и породите, които е държал, с имената, с които ги наричат. Третата част е разказът на Галунка за последните дни на стария господар: за отворения прозорец, за белия гълъб, който идвал и заничал навътре, и за онова, което тя видяла в очите на болния, преди той да се помине. Чичо Митуш задава само един въпрос за гълъба и си прави своя извод. Финалът се разиграва в двора по пладне и започва с внезапна тревога сред гълъбите и кокошките. Развръзката и последните думи на чичо Митуш са оставени за самия текст. Полезен за четене на творбата в оригинал, за точно цитиране в отговор на литературен въпрос или в интерпретативно съчинение, за подготовка на преразказ и за характеристика на героите, тъй като целият текст стои на едно място.
Косът, който се подиграва с целия двор: „Сутрин при изгрев слънце“ от Йордан Йовков, пълен текст
Един обикновен летен предиобед в чифликското дворче, гледан така, както го гледа човек с око на ловец. Тук е поместен пълният текст на творбата на Йордан Йовков, без съкращения и без преразказ. Началото е самият изгрев: червената светлина по купите, по покривите на хамбарите и по върха на салкъма, и косът на сухата вейка, който запява и в същото време умее да се подиграе с всичко живо наоколо. Оттам погледът се прехвърля върху Ерофим, дребния и кротък слуга, който дяла край саката и не изпуска нищо от онова, което става в двора. Следва дългата картина на птичия двор: младите ярки и наконтените петлета, злите стари кокошки, разсърдената квачка, която подгонва кучето, кукумявката, вдигнала тревога сред петлите, и Галунка с решетото просо. Всяко от животните е описано с човешки нрав и с човешки характер, а сравненията са онова, което прави текста разпознаваемо йовковски. Отделни части са гукането на червения гълъб под стряхата, ярките, задрямали край каменното корито, шумното нахлуване на гъските и накрая срещата на двата петела, белогривестия и белия, които отдавна се дебнат. Как свършва тази среща и кой намира повод да се отдръпне, се вижда в самия текст. Финалът връща разговора между Ерофим и Галунка, в който слугата обяснява по своему кои животни е направил Господ и кои дяволът, и се затваря с котката, притаена в бурена. Подходящ за четене преди урок върху Йордан Йовков, за цитиране в съчинение върху човека и природата и за наблюдение над пейзажа и над одухотворяването на животните в неговата проза.
„Нощес ще играят гергьовските огньове“: лирични разкази от Ангел Каралийчев, пълни текстове за четене („Гергьовски огньове“, „Земята на българите“, „Змей“, „Пролет“, „Ръж“)
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.
„И шут не шут, пак си е хубавец“: пълният текст на разказа „Шутият вол“ от Йордан Йовков
Един едър вол с къси, обърнати назад рога, когото в чифлика подминават заради вида му: тук е поместен целият текст на разказа от цикъла „Ако можеха да говорят“, без съкращения и без чужд коментар. Разказът започва пред сундурмата, докато чичо Митуш и Аго закусват, а Комура стои наблизо и не сваля очи от тях. Първите страници очертават нрава му: боричканията с другите волове, кражбите от колата със сено и от нивите, хвърлената тояга на Аго и оплакването на Галунка за изядените юфки. Оттам действието се пренася на нивата, където плугът затъва в дебелите корени на троскота и шестте чифта волове не могат да го помръднат. Сцената с прередените волове и с онова, което следва, е кулминацията на разказа: в нея се решава как ще гледат на Комура и хората, и белите волове с еленовите рога, смятани дотогава за първи. Втората част е изпитанието. Една сутрин Аго се връща сам от паша с лоша новина, а чичо Митуш посяга към зимбила с инструментите. Изходът и грижата след него са разказани докрай, заедно с двете дребни случки, с които Йовков затваря образа на вола. Пълният текст е удобен за характеристика на Комура и на чичо Митуш, за наблюдение върху хумора и върху погледа на Йовков към животните, за откриване на точни цитати и за подготовка на преразказ или съчинение върху разказа.