НУЖДАТА ОТ ВЯРА И НАДЕЖДА

 

          В модерните времена думата „вяра“ обикновено се свързва с религиозните учения, изискващи от човека сляпо да вярва в това, че светът е устроен добре и правилно. В този смисъл вярата е ирационална, подсъзнателна, абсолютна. Поне така ни я представя Евангелието на Матея: Веднъж Исус идва при учениците си, бедни рибари, ходейки по водата. Това е поредното доказателство за неговия божествен произход. Тогава Петър поискал да отиде при Исус, също ходейки по водата. Исус му позволява и Петър тръгва, но се уплашва, пада и започва да се дави, викайки за помощ. Тогава Исус простира ръка, хваща го и му казва: „Маловерецо, защо се усъмни?“ (Матей, 14:31). Първото нещо, което просвещенските философи правят, е да противопоставят на тази вяра силата на разума. Защото на свой ред вярват, че сляпата вяра е инструмент, с който човекът се държи в подчинение. Ето какво казва Имануел Кант в знаменитата си статия „Що е то Просвещение?“:

          Затова Просвещението се нуждае само от свобода и при това от най-безобидната, а именно – свободата във всички случаи публично да използваме собствения си разум. Но ето че от всички страни се чува все едно и също: не разсъждавайте! Офицерът казва: не разсъждавай, а се упражнявай! Данъчният: не разсъждавай, а плащай! Свещеникът: не разсъждавай, а вярвай! 

          Същото мнение се чува и от строфите на Ботевото стихотворение „Моята молитва“: „не ти, който учиш робът / да търпи и да се моли / и храниш го дор до гробът / само със надежди голи; […] А ти, боже на разумът…“

          Този вид ирационална и абсолютна вяра днес не ни стига – трябва да вярват и сърцето, и разумът. Значи ли това обаче, че човекът, който е добил смелост да използва самостоятелно своя разум, не се нуждае от вяра? Или както остроумно се пита един съвременен философ: „В какво вярва този, който не вярва?“. И това не е само игра на думи. Защото нуждата от вяра е нещо, което по необходимост е свързано с живота на човека.

          Откъде идва тази нужда? От момента, в който сме се появили на планетата Земя, хората не спират да се питат как е устроен светът. Нуждаем се от отговор, защото неизвестността плаши. Ние живеем в един враждебен свят, в който природните стихии само за миг могат да пометат всички човешки усилия. За да преодолее този изначален страх, човекът се нуждае от разумно обяснение на световното устройство. Но и от още нещо – от увереност, че светът е устроен правилно, че ако спазваме космическите закони, животът ни ще протече добре, в съгласие със световния ред.

          Дълго време тази увереност се носи от религиозната вяра. Светът е Божие творение, а като такова не може да е устроен лошо. Оттук и органичната свързаност на вярата с надеждата – този, който вярва, че светът е устроен правилно, трябва да има и надежда, че може да надмогне всички изпитания, пред които го е изправил животът. Още повече, че според християнската доктрина животът на Земята има една цел – спасението. Най-добре тази връзка между вяра и надежда е изразена в един от основните текстове на християнството – Символът на вярата, популярно известен като Верую. В него се казва, че Бог е създал всички неща, после се е въплътил в своя син Исус Христос, който се е пожертвал в името на човешкото спасение, възкръснал е и се е възнесъл на небето, но ще се върне, за да съди живите и мъртвите, а царството му няма да има край, затова вярващият трябва да чака възкресението и безсмъртието си.

          Според религията именно вярата в спасението прави хората внимателни към бъдещето, а надеждата се разбира като ценност, осмисляща човешките усилия в настоящето. В този смисъл вярата и надеждата по необходимост са свързани с Божественото присъствие, доколкото именно Бог е този, който може да отсъди. Оттук и нуждата от покаяние за грешниците – то може да се случи само тогава, когато човекът повярва, че може да се живее и по-добре. Привързан към грешките си остава само онзи, който не ги признава като такива, защото не вижда нищо по-добро пред себе си. Но тази обвързаност между вярата и надеждата с представата, че Бог присъства непрекъснато на земята и ни наблюдава, не е задължителна. Човек може и да не вярва в традиционния Бог и пак да не върши зло. Нека си представим, че някой не вярва в Бога и си казва, че щом няма кой да ни наблюдава, никой няма да научи за злото, което вършим тайно. Такава е позицията на известния герой на Достоевски Иван Карамазов. Вярно ли е това обаче?

          Трябва ли човекът непрекъснато да усеща бдителния поглед на някаква отвъдна сила, пазителка на ценностите, за да постъпва добре? Не е ли възможно съпричастието, солидарността, любовта и доброто да съществуват и в човешкия свят, а не само в божествения? Именно това е въпросът, който просвещенските философи поставиха пред човечеството преди повече от двеста години. Оказва се, че е възможно, когато оценим ролята на Другия в себе си. Нужен ли ни е Бог, за да сме убедени, че не може и не бива да пречим на другия да яде, да диша, да говори и въобще да живее? Така, както не бихме искали и на нас някой да ни причинява това. Човекът, който не вярва в ценността на другия, а се страхува от него и затова от лицемерие върши злото тайно, всъщност няма никакви опори в живота си. Неговата самота е безгранична, а смъртта му ще бъде отчаяна. Затова хората инстинктивно се стремят към единение с другите и тяхната вяра произлиза не от страха пред всевиждащото око на Бога, а от убеждението, че трябва да постъпваме морално и да искаме прошка от другите, когато сгрешим. В противен случай истинският човешки живот е невъзможен.

          Същото се отнася и до надеждата. Тя по необходимост е свързана с представата за време. Днес животът ни може да не е добър, но ние вярваме, че утре може да бъде по-добър. Това обаче може да се случи само тогава, когато човекът живее с отговорност към утрешния ден. В противен случай нашата вяра действително ще си остане само „надежди голи“. Единствено мисълта за бъдещето може да ни направи внимателни към миналото и настоящето. В това е смисълът на просвещенската философия. Тя обаче има и обратна страна – вярата и надеждата, че може да се изгради един съвършен свят, може да се окажат утопия. Както знаем, опитите утопията да се превърне в реалност не доведоха до нищо добро за човечеството – нека си спомним за тоталитарните режими на 20. век. Това поставя човека между две опасности, нещо като митологичните Сцила и Харибда. От една страна, не трябва да се примиряваме с несъвършенствата и несправедливостите на настоящето, а да вярваме и да се надяваме, че бъдещето ще бъде по-добро. От друга страна обаче, в никакъв случай не бива да смятаме, че прекрасното бъдеще ще настъпи тогава, когато някой съзнателно построи един съвършен свят, в който злото е невъзможно. Трябва да вярваме не в невъзможността на злото, а в необходимостта да живеем така, че да не го допускаме в живота си, служейки на доброто. Само така вярата ни няма да е ирационална и абсолютна, а надеждите ни няма да са голи.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave