„Песни свободни“: образът на България в творчеството на Иван Вазов (обзорен анализ)

В стихотворението “Новонагласената гусла” от първата си сбирка “Пряпорец и гусла” Вазов отхвърля камерните настроения и интимни трепети от най-ранните си творби, обявявайки ги за робска поезия (“да опустеят песни лъжливи”) и дава ритуална клетва, че ще бъде верен на новия си дълг: да твори “песни свободни”, в които да разкрива страданието и величието на своето Отечество. Това патриотично вричане е позиция, която отстоява неизменно до края на творческия си път.

Ето защо централен образ във Вазовото творчество е родината, водещо чувство – родолюбието, естетическа доминанта – патриотичното. Любовта към отечеството определя и гражданската позиция на поета (съпричастност към националната съдба; възвеличаване на позитивното и заклеймяване на негативното в националния характер; морално съхранение на възрожденските идеали), и понятието му за предназначение на изкуството (да бъде документ на епохата – да дава национално познание, което да формира патриотично съзнание), и избора на теми (водещ в неговите творби е патриотичният мотив), и идейния облик на неговите герои (те са образи, документиращи националната история). Следователно патриотичния елемент е идейно-художествен обединител на неговото творчество. Вазовият патриотизъм има различни емоционални проявления: от възторга и преклонението до изобличението и отрицанието. Те се определят от обекта (миналото или настоящето), към който е насочено родолюбивото чувство. Ето защо България е двумерен образ в произведенията на писателя – и сакрална, и сатирична представа.

Позитивното лице на българското е център на темите за нравствените добродетели на патриархалния българин (очерците “Даскалите”, “При Иван Гърбата”, романа “Под игото”), за героиката на далечното (“Легенди при Царевец”) и близкото (“Епопея на забравените”, “Под игото”, “Немили-недраги”, “Една българка” и т.н.) минало и настоящото величие на българския войник (стихосбирките “Сливница”, “Под гърма на победите”, “Нови екове”, “Не ще загине” и др.), за естетическата прелест на българската природа (“В лоното на Рила”, “При рилския манастир”, “Отечество любезно”, пътеписите “Един кът от Стара планина”, “Великата рилска пустиня”) и език (“Българския език”, “Родна реч”), за любовта към Русия (“Здраствуйте, братушки”, “Русия”, разказа “Негостолюбиво село”, “Под игото”). Негативният образ на българското е център на темите за робското минало (“Под игото”, “Чичовци”) и за деформацията на възрожденския морал в следосвобожденска България (критико-реалистичните разкази от сборниците “Видяно и чуто” и “Драски и шарки”, стихотворните му сатири от сбирката “Гусла”, комедиите “Службогонци”, “Вестникар ли?” и др.).

Най-трайно присъствие във Вазовото творчество има позитивният образ на българското. Негова най-представителна черта е героичното, т.е. България е видяна в своите върхови героически достижения. Те имат многопосочни времеви измерения. Основна линия в цикъла балади “Легенди при Царевец” е възвеличаването на архаичното минало (епохата на Второто българско царство). Най-обемен обаче в творбите на поета е героичният образ на Българското Възраждане, синтезиран в одическия цикъл “Епопея на забравените”, романа “Под игото” и повестта “Немили-недраги”. Извисяването на възрожденската епоха преследва няколко патриотични цели – в един план Вазов иска да превърне художествения образ на близкото минало във вечен извор на национално самочувствие; в друг – да утвърди достойното място на нашите славни герои и събития в контекста на световната история; в трети – да изобличи аморализма на следосвобожденската епоха, деформирала идеалите на Въэраждането. Тази партиотична стратегия има за цел да преобрази травмираното от робството национално самочувствие, да формира култ към себехаресване, като по този начин разколебае властващата в обществото теза, че придобитата свобода не е отвоювана, а подарена. Тези идеологически задачи определят най-пряко моралния патос на “Епопея на забравените”. Нейното заглавие е оксиморон, маркиращ нравствения парадокс на епохата: гигантите на националния дух, равни по величие със световните героически образци (Христос, Сократ, Хус, спартанските воини), са позорно забравени от потомците. Насловът отразява двете позиции на Вазов към българското: охранителната и изобличителната.

Носители на представата за героическия образ на България са водачът и народът, разкрити като сътворци на историята. Основният двигател на националните промени – революционният апостол, присъства като образ-средство за утвърждаване на позитивната представа за родното. Вазов го описва като индивидуален изразител на колективните борчески желания – патриотичен продукт на историческия момент с мисия на посредник между Народ и национална Идея. “Епопеята” разкрива това посредничество в различни будителски роли – начинател (Паисий), първодеятел (Раковски), бунтовен първоапостол (Левски), революционен водач (Каблешков, Бенковски). Ето защо личността е творец на изключително време – родостроителната епоха на Първосътворението (“История славянобългарска”), Първодействието (подвизите на “плеядата апостоли”), Първосъбитието (Априлското въстание). Нейните качества са равнопоставени по значимост с нравствения ръст на библейските пророци (те “виждат ясно бъдещето тъмно”, повтарят земния път на Спасителя, дублират битието на светците-апостоли, отшелници, великомъченици). Това й придава митичен ореол.

Героическият мащаб на нейното дело е синтезиран в ярки философски поанти на програмните оди от цикъла. В “Паисий” двустишието: “и хвърляше тайно пез мрака тогаз/най-първата искра в народната свяст” внушава чрез символите на мрака и светлината съдбовния преход от епохата на историческото безпаметство към мига на сдобиване с познание за историческо минало, т.е. трансформацията на средновековното в ренесансово светоусещане на националния дух. Подвигът на Начинателя, запалил сред мрачния хаос на робството светлината на националната идея, е видян в интелектуалната победа над църковния светоглед и духовно-физическото себераздаване на патриотичната кауза – създаване на История (“труд многолетен”, превърнал един “род” в “народ”). Този поантов финал влиза в идеен диалог със завършека на одата “Раковски”: “пролома широкий, който ти тогаз/в бъдещето тъмно отвори за нас”. Положената Паисиева “искра” се разраства до “пролом” в народното съзнание, идеята за нуждата от историческо познание (свръхценността памет – “четете да знайте”) – до идеята за нуждата от свобода (“сяйна зорница”). Тук подвигът е разкрит в енциклопедичното себераздаване на личността, стремяща се да дублира всички будителски роли (“мисъл и желязо, лира и тръба – всичко ти бе в купом за една борба”). Патриотичното будителство на “мечтателя-безумен” Раковски променя според Вазов трагическата перспектива в развоя на националното време (“бъдещето тъмно”).

Най-ярко величавия облик на България отразява образът на Левски в цикъла. Той е личността, сближила най-максимално народа до историческата идея. Хиперболичното твърдение “той беше готов/сто пъти да висне на кръста Христов” синтезира основния похват за героизация в сбирката – ценностното съизмерване. Националният герой е и равнопоставен (“о, бесило славно, ти си с кръста равно”) и извисен дори над библейската норма за величие Христос, т.е. българското е и равностойно, и уникално различно от световните образци за величие. Мащабът на личния подвиг е видян в две посоки – в екзистенциалната преориентация на Левски от монашеския към патриотичния аскетизъм и в чудодейното му въздействие върху другия основен герой в цикъла – българския социум. Сентенциозното двустишие: “И семето чудно падаше в сърцата и бързо растеше за жътва богата” има библейска идейна основа – притчата за сеяча (Бога), разхвърлящ семето (идеите) върху различните типове почви (типовете човешки души). Чрез тази аналогия Вазов внушава, че бунтовното слово е равностойно на словото божие.

Одата “Каблешков” дава завършеност на описания процес на националното събуждане в “Епопеята” – превръщането на народа от обект на въздействие в субект на историческо действие. Тази линия обаче е драматично спираловидна: посятото “семе” на бунта от Левски (потенциалната пробуда) е последвано от ново изпадане в зоните на робския сън, родило прозрението за нуждата от раждането нов водач – поредния “тръбач”, който дублира подвига на своя учител: “И в няколко дена тайно и полека народът порасте на няколко века”. Характеризирането на народното израстване като “бързо” внушава идеята за духовното родство между начинател, следовник и народ, потенциално готов за промяна. Тази зависимост маркират основните образи-символи на коментираните оди, отразяващи исторически етапи на движението на националната идея: запалената “искра” отваря “пролом”, благодарение на който “семето чудно” покълва в народната почва, за да даде “жътва” след поредното апостолско “изтръбяване”. Процесът “посяване-поникване-порастване-жътва” е представен като резултат от въздействието на революционното слово (аналог на Словото Божие). “Искрата”, “тръбата”, “семето”, “фаталния знак” са негови метафорични означения. Образите на Левски, Каблешков, Бенковски и др. разкриват възлов момент от историческото битие – доближаването на семейно-битовия (робския) до революционния стереотип на живот.

Този процес има своето по-задълбочено представяне в романа “Под игото”, който дава епическа интерпретация на образа на водача. Негово олицетворение е Бойчо Огнянов, персонажът, който чрез поредица от нетрадиционни действия (бягство от тъмница, убийство на турци, организиране на революционен живот) разрушава стария битов стереотип на живот и моралните норми, които го поддържат (за кратко време белочерквенци сами започват да нарушават стародавните забрани, които преди ревностно са спазвали). Всяка една индивидуална или масова промяна е инспирирана (пряко или косвено) от Огнянов: воденичарят се включва в убийството на турците; малката Събка огласява една стаявана надежда; монах краде църковни пари за революцията; у сътрудник на турската полиция заговорва патриотът; белочерквенци шият, месят вече не за родовия, а за общностния дом; по седянки се пеят бунтовни песни, а на общи трапези се правят революционни декларации и т.н. Така семейните и обществените ценности, битовият и милитаристичният живот сливат границите си.

Епическият образ на революционния деятел е център и на повестта “Немили-недраги”, описваща живота на народните борци – хъшовете на чужда земя. Той синтезира новите нравствени черти на родното, защото е отрицание на домашното затворено робско битуване. Високите патриотични пориви на хъшовете са в пълно несъответствие с “чичовския” живот на поробените им сънародници. Героите обаче са в конфликт не само с робското, но и с чуждото общество. Той е проектиран в заглавието: изразът “немили-недраги” акцентира върху съдбата на отхвърлените и от родната, и от чуждата среда – Румъния, равнодушна и неразбираща техните идеали. Това ги поставя в парадоксална ситуация – изтръгнати от почвата на дома и семейството, а най-вече от тяхната естествена хайдушка среда, те живеят в обстановка на принудително бездействие и жалка борба за битово оцеляване (“героите бяха сега кокошкари”). Ето защо образът на отечеството присъства в творбата непряко – като носталгично пространство на спомени и видения. Така повестта очертава образите на две майки-родини: добрата и лошата (семейния дом и “пустата чужбина”). Този мъченически статут на принудително откъснати от родината определя специфичната интерпретация на водещата в “Под игото” тема за бита и бунта. Героите са разкрити в два редуващи се плана – дребно битов (на кавги, неволи, принудителни хитрини), т.е. на патриотично бездействие, и исторически (на големи революционни изпитания). Това определя и двата им типа героическо представяне – авантюрно (олицетворяват го герои, при които между революционния идеал и личната нравственост няма единство – Македонски, Попчето, Хаджията) и мъченическо (между идеала и поведението има пълно покритие – Странджата, Бръчков, Владиков). Затова човекът в творбата живее двойствен живот: той е и патриот, и земен, грешен човек; пребивава и в настоящата безрадостна действителност, и в миналата (героичното хайдушко битие), и в бъдещата (мечтата за борческа реализация), т.е. и в реалната, и в илюзорната действителност. Ето защо дълго време бунтът в повестта присъства като една фантазна реалност (маркират го единствено разговорите, спомените и сънищата на хъшовете, както и войнствените картини, които украсяват кръчмата на Странджата). Интересно е, че в началото на епическото повествование в тяхното революционно бездействие се открояват “чичовски” характеристики – празнословие, театрална решителност, еднообразно практическо ежедневие, измами, дори кражби. Така се създава впечатление, че сякаш Вазов се опитва да принизи патриотичния идеализъм на героите си, потапяйки ги в света на неромантичната емигрантска битност. Самият бит на хъшовете обаче е сам по себе си бунт – срещу патриархално затворения уседнал домашен живот, т.е. срещу робското примирение. По-нататък обаче развоят на епическите събития ги потапя във възрожденската история и ги издига до герои. Очертаните противоречия между принизено-битовото и възвишено-героичното Вазов синтезира в образа на Македонски. Двата плана обаче не са уравновесени. Превесът пада върху героико-романтичното в поведението на хъшовете, което ги утвърждава като мъченици и герои. Важна роля за това възвисяване има образът на Странджата – най-идеализираният персонаж, изразител на високия национален идеал – саможертва в името на българската свобода. Чрез неговия образ Вазов внушава, че революционното присъства в жалкото битово ежедневие на хъшовете като митологичен образ (грохналият кръчмар живее в съзнанието на емигрантите като образ-спомен за славен хайдушки знаменосец). Така трагико-героичният образ на Странджата и героико-авантюрният на Македонски уравновесяват двете начала в хъшовския живот, т.е. допълват амбивалентната представа за българския борец, а от тук – за смесването на битовото и бунтовното начало в съдбата на възрожденския българин.

Родината е олицетворена и в образа на другия героически деец – народа, разкрит в две фази – на патриотично съзряване и на колективна себежертва. Първата отразяват творби като “Левски”, “Каблешков”, “Под игото”. В “Левски” българската общност е представена в момент на духовна трансформация – разколебаване на робската ценностна система и сдобиване с нов смисъл на историческо съществуване, с нови понятия за грях и святост. Смисълът не е вече във физическото, а в нравственото съхранение. Затова “страхът е подлост”, а щастието се свързва с пролятата кръв. В “Каблешков” този преход бележат противоположните народни характеристики: заспалост (“народът спеше”), “скот” и пробуждане (“всичко кипеше”), “бунтар”, “всякой/чизмаря, учителя, младежа, бащата, сина/стана мъж”. (Индивидуална конкретизация на този процес в “Под игото” е романовата съдба на чорбаджи Марко, символизираща смяната на примиренческия робски стереотип с революционен).

Втората фаза – превръщането на народа от обект на въздействие в субект на революционно действие – е проблемен център на “Защитата на Перущица” и “Опълченците на Шипка”, отразяващи героическата кулминация на Българското Възраждане. Масовият подвиг има две интерпретации – в първата ода е водещ мотивът за нравствената победа в погрома, а във втората – за моралния и физически триумф на народа. Духовният ръст на Родината в “Защитата” е очертан в поредица от парадоксални сцени, преобръщащи представата за нормално човешко поведение: патриотичният импулс на майката, даваща “сину напълнена пушка” е потиснал майчинския; революционният ентусиазъм е съживил закърнелите физически възможности на старците и бабите; робският страх е окончателно надмогнат и новият исторически избор е напълно осъществен – достойната гибел е предпочетена пред позорното физическо оцеляване. Тези сцени на отчаяна съпротива утвърждават Вазовата етическа концепция за Априлското въстание: съхраненото патриотично достойнство на народа по време на епичната битка превръща гибелта му в победа, т.е. значима за поета е нравствената, а не историческата развръзка (“твойта гибел беше тържество за нас”).

Още по-пряко тази позиция отстоява “Опълченците на Шипка”. Творбата гради един величав образ на българското, чрез който цели да примири читателя с травмиращите съзнанието му исторически истини и да преобрази чувството му за срам в чувство на гордост. Ето защо прераждането на позора в гордост е основна идеологическа линия в целия цикъл. В “Опълченците” Вазов противопоставя на обвинителната теза за “подарената свобода” акта на патриотичното себедаряване на българските войни, превърнало “смъртта им в победа”, т.е. в свобода. По този начин смъртта на опълченците се превръща в основен аргумент на Вазовата патриотична стратегия: гибелта на възрожденците е нравствена реабилитация на “дни-те на позор” и дава морално право на следосвобожденския българин да се счита свободен, да се равнява с другите достойни народи и дори да се мисли за по-уникален от тях.

Така в героическия образ на възрожденска България Вазов вгражда своята оптимистична конценция за съдбата на нацията – българите са способни да се обединяват за кратко време в критични национални моменти и да осъществяват патриотично единодействие въпреки социалните си различия; историческата пробуда е знак за неумиращото морално-волево начало на жизнения български дух. Неговото морално движение в историята, описано най-цялостно в “Епопеята”, синтезира драматичния образ на България: от епоха на позорно безпаметство към раждането на памет за историческо минало (“Паисий”) през сътворяването чрез делата на апостолите на нова героическа история, реабилитираща позора на миналото (“Защитата на Перущица”, “Опълченците на Шипка”) до ново изгубване на историческата памет (“Раковски”), възкресена чрез Вазовия творчески акт – написването на “Епопеята”, която дублира Паисиевото дело.

Въпреки негативното си отношение към следосвобожденския морал Вазов намира поводи за самочувствие и в новата сбедосвобожденска действителност. Нейно героическо въплъщение е българският войник, център на множество стихотворения, събрани в цикли и сбирки. Водещ в изграждането на представата за България в първата сбирка, посветена на сръбско-българската война (1885 г.), е патосът на прославата и страданието. В тези творби Вазов заема любимата си позиция на оцевидец и летописец. Творбата му за следосбвобожденските войни дава идейна завършеност на героическия образ на България. Той синтезира в едно цялата борческа енергия на историческото минало и цялата настояща сила наа Блъгария. За пръв и последен път в творчеството му националното минало и настояще не са в морална опозиция, а се покриват. Във военните си стихотворения Вазов доутвърждава разгърнатата в “Епопеята” оптимистична концепция за съдбата на България. Родината е разкрита като ураганна сила. Нейно ядро е колективният образ на българския войник, изобразен в познатата романтична светлина – в мигове на патриотично безумие и пиянство. Мотивът за лудостта е върховен израз на националния патриотичен устрем (“…полудяхме…като бесни полетяхме, да умрем ил подебим”). Следователно в “Слевница” Вазов използва поетическите модели на “Епопеята”. Подвигът на народа е представен като единен, цялостен героически акт (така е видян и в “Защитата на Перущица”, “Опълченците на Шипка”). Основно средство за изразяване е контрастът. И тук е разгърнат мотивът за смайването на света (в “Опълченците на Шипка” Вазов декларира, че за три дни българия създава цяла епопея). И тук основен принцип за героизация е отъждествяването на националния подвиг с велики събития от световната история. Например Сливница е наречена “ново Термопили”. Важно идейно присъствие има мотивът за историческата приемственост. Той е разгърнат чрез ретроспекции, в които архаичното минало се оживява (например присъствието на цар Симеон като наблюдател на българските победи).

За разлика от “Епопеята” обаче в “Сливница” традиционният образ на врага има ново осмисляне. От една страна, представянето на сръбския крал Милан е тъждествено с описанието на Сюлейман Безумний от “Опълченците на Шипка”. Представен е като “разбойник”, “безумец”, “идиот с корона”, едновременно и като Каин, защото братоубийства, и като Юда, защото е предател на идеята за славянското братско единство. От друга страна обаче, различна е Вазовата позиция към сръбкия войник. За разлика от принизения демоничен образ на турските “гъсти орди” отношението към него не е шовинистично, а състрадателно (“Първият убит сърбин”, “В окопа”). Така в сбирката образът на войнишката маса се извисява независимо от коя страна на фронтовата линия се намира.

Сбирката утвърждава две противоположни гледни точки към войната. Първата е проникната от патриотичния дух – основна емоционална линия е възхвалата на българската кауза, армия и дух (тоди национализъм е остатък от неизживяното все още възрожденско съзнание на Вазов). Другата е общо-хуманистична. В много свои произведения поетът успява да надскочи патриотичните пристрастия – да вникне както в абсурда на братоубийствената война, така и в собствената си позиция на неин възхвалител. Показателно в това отношение е стихотворението “Четвъртата годишнина на Сливница”. Тук водещ е не мотивът за възхвалата, а за окайването. Творбата е размисъл, който се превръща в самоукор. Вазов се самоосъжда, че е прославил братоубийствената война, която носи само гибел на хората. Той заявява, че поетът може да има само една мисия – да осъжда всякакво насилие и никога да не пропагандира нехуманни идеали. Конфликтът между двете позиции е проектиран в диалога, който водят предговорите към първото и второто издание на стихосбирката “Сливница”. Те отразяват конфликта между патриотичната екзалтация (първия предговор) и освободената от политически идеологии човешка нравственост, т.е. сблъсъкът между позициите на патриота и пацифиста. Ето защо едновременно с одическия в неговите стихотворения звучи и елегическият патос. Въпреки патриотичните възхвали доминиращ е хуманистичният мотив, защото идейният акцент не пада върху военните победи, а върху нравствената драма на българския и сръбския войник, т.е. не върху личностите (кралете, генералите, офицерите, политиците), а върху колективния образ на войника. Израз на това са стихотворенията “Новото гробище над Сливница” и “Само ти, солдатино чудесни”. В тях вазов отстоява тезата, че величието на българската история се гради върху подвига на нейния творец – българският войник. Ето защо той е обектът на романтичната възхвала, а не генералите и офицерите.

Важен елемент в представата за родината е българското природа. Тя е основен образ-средство за идеализация на България от най-ранните до най-късните Вазови творби. Още в стихотворенията му, писани преди Освобождението (сбирките “Пряпорец и гусла”, “Тъгите на България”, “Избавлението”), поетът внася един от основните мотиви на по-късната си пейзажна лирика – мотива за природата като спасение от грозния социален свят. Самото изкачване към планинския връх лирическият герой възприема като освободително движение – то го освобождава от чувството за поробеност и поражда усещане за отдих от грозния унизителен живот, който Вазов свързва с представите за долината и града. Планината се оказва единственото място, в което политически поробеният и социално ограбеният човек може да усети свободен духа си. Следователно природата компенсира липсващата основна социална ценност на българския човек – свободата. Движението нагоре символизира преодоляването на битовата конкретност във високото, видяно като идеално духовно убежище.

Вазовата патриотична концепция за родното пространство синтезира стихотворението “Де е България”. То очертава основните елементи, върху които се гради чувството за национална принадлежност – обща земя, език, вяра, история. Образът на земята е педставен като сакрално пространство – необятна шир, райски кът, пълен с красоти. Стихът: “дето… се молят се на същия език” разкрива родната реч като константен фактор, спояващ и обединяващ етноса в народ – както пречка за чужда асимилация, така и основно средство за изговаряне на национални страдания и надежди. Образът на родната шир (Дунав, Черно море, Стара планина, Марица…) е обвързан с мотива за великото историческо минало на България (Търново, Преслав). Това превръща родината в образ-хронотоп – пресечна точка на необятно географско постранство и славно-трагично историческо време.

В следосвобожденската си пейзажна лирика Вазов доразвива тези мотиви. В стихотворението “На Ком” старопланинският връх е представен като свидетел на “мирови преврати”, на величави подвизи на нашите деди. Творбата внушава, че героическите видения за миналата слава на България са възможни само в момент на пълно духовно освобождение, постижимо единствено сред пиродата. И тук природата се оказва образ-средство за изява на Вазовото патриотично чувство, т.е. осмислена е през национална гледна точка.

Стихотворението “Отечество любезно” също подхваща познатия мотив за земята-рай – най-красива и най-богата, която лирическият аз винаги би избирал за своя родина. Но водеща в творбата е не одическата, а критическата тема за естетическото ослепяване на следосвобожденския българин към природните красоти. Чуждеенето на човека от природата според Вазов е знак за кризата на националното му чувство, от една страна, а от друга – показател за нравствената криза изобщо.

Представянето на природата като географски образ в много следосвобожденски Вазови творби има и идеологическа мотивация (описание на реалната териотрия на политически накърнената ни териториална цялост). Така възвеличаването на природата се превръща в основен елемент на Вазовата патриотична стратегия – поетът цели да превърне художественото познание, което дават стиховете му за красотите на Родината, в патриотично съзнание на неговите читатели, т.е. във вечен извор на национално самочувствие.

Друг елемент от позитивния образ на родината е българският език. Вазов го възприема като сакрална ценност, защото той е средството, чрез което българинът доказва своята национална принадлежност, чрез което изрича най-българските си духовни желания (свобода, културна равнопоставеност и т.н.). Ето защо езикът е здраво вплетен в модела на родното. Той е образ на идеалното българско, поместен в профанното следосвобожденско битуване. Прави впечатление, че неговият образ носи типичните черти на родината – като нея е страдалец, “охулен и поруган”. Вазовата езикова доктрина е издържана изцяло в патриотичен дух. За него родното слово е най-мощният инструмент за културно развитие. Своята оценка за естетическите стойности на родната реч Вазов отстоява в стихотворението “Българският език”.

Творбата е полемика на две противоположни характеристики на родното слово. Според чуждата (част от скептично настроената към националните достойнства българска интелигенция) българският език е неблагозвучен (тези хулители го принизяват до “груб брътвеж”), защото не можел да изразява извисени мисли, т.е. бил недоразвито слово на един примитивен народ. Срещу тази отрицателна теза застава оценката на лирическия герой, който сочи богатството, благозвучността и естетическата прелест на езика като отличителни негови черти. Апологията на родната реч прераства във финала на стихотворението в тържествено обещание – Вазов се заклева да защити чрез творбите си, т.е. чрез богатството на лирическото си слово най-убедително поетическите качества на родния език. Следователно той гледа на творчеството си като на достатъчен аргумент за защита на свещеното слово на дедите. Оказва се, че както природата, така и родният език се превръща в основен елемент от Вазовата патриотична стратегия за възвеличаване на българското.

Неделима част от представата за родината, особено в периода на нейната поробеност, е и образът на Русия. Според поета любовта към голямата славянска страна е критерий за патриотизъм. Синтез на Вазовата идеализация на Русия е едноименната му поема. В нея братската страна е представена като огромно, монолитно тяло с “могъща, силна братска длан”. Персонифицирана е в образа на “полунощна царица”, готова да “скокне” като пожертва имот и кръв, за да спаси по-малкия си брат. Връзката между двата народа е осмислена в кръга на семейно-родовите отношения. Руският цар в поемата е представен като "хубав дядо с лик свят и стар” – нескита алюзия за Бога-отец. Най-често образът на Русия се отъждествява с бащинската фигура, еманация на добрата сила-спасителка на славянската чест. Вазов вярва, че подобно на Исус, съживил умрелия Лазар, тя може да възкреси българския народ, умрял за щастието да бъде свободен. Образът на руския цар-баща е емблема на глобалната митологема “Русия” във възрожденското съзнание. Тя е синтезирана в стиха: “и чакаме (те) като месия”. Темата за чаканото спасение Вазов разгръща в сбирките “Тъгите на България” (1877 г.) и “Избавление” (1878 г.) (“Царят в Свищов”, “Здраствуйте, братушки”, “Разходка до Банася”), както и в романа “Под игото”.

Посочи се в увода, че образът на родината има и сатиричен тип представяне. Обект на отрицание в него се оказват някои страни от миналото (което вазов по принцип възвеличава), но много повече от настоящето. Негативната оценка на близкото минало е концентрирана в образа на робството. Той се открива дори в творби, акцентиращи върху героиката, като “Епопея за забравените”. В одата “Раковски” робската общност е представена като маса от спящи, неузрели за патриотичните устреми на будителя, който се оказва “един само буден” сред тях. Тази Вазова характеристика отразява трагичната дезинтеграция между водача и народа. Одата “Каблешков” също рисува типична картина на робска апатия и песимизъм. Мотивът за предателството е идеен център на темата за робската психика в одата “Левски” (неназованият предател е сравнен по лукавство с Юда и назован “низък роб”). Така в “Епопеята образът на българското се раздвоява на сакрална и профанна представа: срещу величието на обесения застава низостта на неговия предател.

Проблема за робската психология изследва по-задълбочено ромънат “Под игото”. Темата е проектирана в самото негово заглавие – разказ за живот “под игото”. Най-ярък знак на робския морал е двойствения живот на белочерквенци, в който се откриват две линии – официална (верноподаническа) и неофициална (скрито конспиративна). Финалната развръзка на романа (секването на масовия бунтовен ентусиазъм и възвръщането на робския страх) докзва, че белочерквенци си остават общност от духовно несвободни хора, която след преживяното пиянство и сюблимно безумство се възвръща отново към робското целомъдрие и еснафска трезвост.

Но докато в “Епопея на збравените” и в “Под игото” темата за робството е подчинена на водещия проблем – социално-историческо съзряване на нацоналния дух през Възраждането, в повестта “Чичовци” негативният образ на българското има самостойно разгръщане. Творбата е доказателство, че в образа на миналото (“Под игото”, “Епопеята”, “Немили-недраги”) Вазов описва два модела на исторически живот – домашния, патриархално регулирания от дълговечните норми на социалния живот (робски тип битуване), и революционния, авантюрния (общностен тип битуване). В повестта “Чичовци” обаче акцентът пада върху първия модел, а вторият присъства съвсем смътно или пародийно. Още в подзаглавието на творбата “Галерия от типове и нрави в българско и турско време” Вазов въвежда света на “чичовското” безвремие. Развоят на повествованието преобръща възрожденския героическо модел - срещу гигантите на националното Възраждане, описани в другите творби, застава тяхната пародия – “чичовците” (художествен документ за пораженията на робството върху народната психика). Игото е стеснило духовните им интереси. В един примитивен бит те водят исторически ограничено същестуване. Новото, което идва със закъснение, не изменя консервативния им морален стереотип. Разбира се, всеки герой от “Чичовци” е докоснат от възрожденските настроения, но ги отразява в комична форма. Така деформира и смалява до собствения си ръст големите идеи на времето. Глобални проблеми като Църковен въпрос, Източен въпрос, Просвещението, Освобождението са сведени до дребнаво ежедневие. Именно свадливият им нрав, дребнави страсти, страх, нежелание за промяна и духовна изостаналост са основните характеристики на “чичовското” безвремие. Тук родното пространство се оценява само с критериите на домашно-ежедневния бит и морал. Границите с външното са строго спазвани, а потребността от самозатвореност се оказва основна черта в поведението на героите. Творбата оформя скрит пародиен диалог с другите представителни текстове на Вазов. Например чрез своя смешен интерес към книжовността Иванчо Йотата пародира възрожденския култ към просветата. Помпозното фразьорство на господин Фратьо, съчетано с неговото позорно малодушие, е карикатура на извисеното патриотично слово на славния знаменосец Странджата, а в обобщен план – на патриотичната риторика на истинските народни будители. Преминаването на малката рекичка от Йотата и Хаджи Смион пародира героичното преминаване на замръзналия Дунав от Македонски. Следователно комичният ефект в “Чичовци” се поражда от ироничните съпоставки на изключителното и незначителното, на възвишеното с тривиалното. Пример за тъкив тип комично съизмерване е описанието на обикновена селска свада (главата “Двете батареи”) с понятията и езика, които се използват за описание на истински епични сражения. Така комичната хиперболизация на дребното постига ярък идеен ефект – на фона на големите национални събития съседско-битовите вълнения на “чичовците” максимално се снизяват. Вазовите герои се движат в един затворен кръг на ежедневието – вършат едни и същи неща, говорят еднакви думи, изобщо времето им тече в скучна повторяемост. Тази композиционна схема обслужва една от основните цели на повестта – да очертае контурите на историческото безвремие в рамките на Българското Възраждане, т.е. облика на бореца за собствено физическо оцеляване (роболепния покорен човек-рая, смущаван от страха пред поробителя), пълно отрицание на бореца за свобода (“Немили-недраги”). Именно малкият духовен ръст на “чичовците” пред идеали, които изискват велик патриотизъм, ги прави смешни. Несъответствието между инстинкта за предпазване и порива към себедоказване, т.е. между думите и делата, ги обрича на невъзможност да се изявят в героически действия, а само в говорене – безспирно бъбрене на едни и същи теми, безсмислени разправии и некомпетентни спорове (между “елинисти” и “волтерианци”, между русофили и туркофили и т.н.). Вазовата снизяваща оценка на робското минало обаче е снизходителна (хуморът е мек, дори умилителен), а не саркастична.

Същински санирически обект на Вазовото творчество е следосвобожденската действителност. Отрицателната нагласа към нея е мотивирана от несъответствието между неговия възрожденски идеализъм и низкия морал на епохата. Този сблъсък е проблемен център на поредица от стихотворни сатири, отпечатани в сбирка “Гусла” (1881 г.). Тук заглавия като “Апатия”, “Пустота”, “Ленее нашто поколение” и др. звучат като мрачни характеристики на новото време. Стихотворението “Практическият человек” въвежда за пръв път един негативен морален портрет на българското, който ще се утвърди в следващите стихотворения и критически разкази на писателя. Това е героят на новото време – поквареният тип, обобщение на моралната нищета на идващото поколение от духовно апатични и деградиращи сънародници. Показателна в това отношение е моралната характеристика на съвремието “навред застой, убийствен мраз”, както и нравствения укор на поета “Стресни се, племе закъсняло, живейш ли, мреш ли ти не знайш” (“Линее нашто поколение”).

Темата за падението на социалния морал кулминира в стихотворението “Елате ни вижте”, насочено към съвестта на управниците. Този текст показва социалното вчувстване на Вазов в съдбата на низовата маса, т.е. способността му съпреживява народното страдание. Натуралистичните картини на нищетата са изградени чрез сатирическа хиперболизация. Тя е похват, целящ да стресне гражданската съвест, като предизвиква ужас в съзнанието на читателите и активизира тяхната борба срещу всичко, заплашващо устоите на националния морал. Тази тактика на събуждането чрез показване на потресителни образи (“пот – гола пръст, смрад, стени окадени”, “скот и стопанин духовно сближени… на едно лежище”) е характерен Вазов подход, използван в неговите предосвобожденски стихотворения (например “Възпоминание от Батак”). Чрез тях той цели да стресне Европа и да я направи съпричастна към историческия трагизъм на българския народ (“Векът”, “Към Европа”). Следователно Вазов е убеден, че моралната истина може да се представи само в процеса на автентичното й виждане от обществото. Тази негова надежда се открива във финала на творбата – поетът вярва, че богатите ще се смилят над своите бедни братя, ще сетят срам и ще променят съдбата на онеправданите. Става ясно, че Вазов се явява в ролята на посредник между социалните групи на своя народ – състрадавайки едните, той се стреми да трогне другите (подобна посредническа позиция между прелестите на родната земя и естетическата слепота на българското общество той заема в пейзажната си лирика). По този начин смята, че осъществява своята мисия – на летописец и съдник на епохата, призван да пренесе в образи колективните национални чувства през времето и пространството. Вазов смята, че истинският поет е този, който чрез творчеството си обединява и гарантира единството на националното битие.

Най-обемно изобличение на следосвобожденския морал Вазов проектира в своите критико-реалистични разкази, печатани в сборниците “Видяно и чуто” и “Драски и шарки”. В тях той критикува всичко, което е в конфликт с възрожденските му представи за граджанственост. Изобличавайки конкретни язви на времето, той се опитва да остави чрез разказите си свидетелство и присъда. Той вярва, че чрез изобличението на следосвобожденския морал ще помогне на читателя-съвременник да види и осъзнае себе си, за да се пребори с обществените злини, които застрашават духовното развитие на новоосвобожденска България. Той иска да изгради актуално познание за своето съвремие, което да пробуди патриотичното съзнание на българското общество за борба срещу новите пороци.

Героите на разказите му са морални емблеми на епохата, типизиращи различните проявления на социалния морал. Неговото изобличение Вазов постига чрез два основни типа персонажи. Към първата категория, по-малобройната, принадлежат позитивните герои на времето, които успяват да пренесат и съхранят в новата епоха идеалите на миналото. Това са архетипните и маргиналните персонажи – дядото, бабата, слепецът, слабоумният. Синтез на двете характеристики е образът на слепеца дядо Йоцо. Чрез присъствието на този герой в новата епоха авторът съживява идеалния възрожденски дух на миналото в настоящето. Патриотичните емоции на дядо Йоцо разкриват моралния парадокс на епохата: щастлив и празничен в следосвобожденска България е само слепецът, т.е. само архетипът-маргинал се оказва способен да изживее това, което другите не виждат и не осъзнават – растежа на освободена България. Клиничната слепота на героя се оказва защитната му броня срещу разочарованието от битовата проза на следосвобожденския живот. В контраста между слепия щастливец и зрящите нещастни Йоцовата слепота се оказва знак за мъдрост, защото само той единствен успява да съзре сред всеобщата непразничност, че преобразованията в България са велик момент от нейното битие. Срещите на дядо Йоцо с новото българско – околийския началник, войника и движещия се влак по новопостроената линия символизират съответно: новата административна уредба (“български паша”), военната мощ на страната, изграждането на комуникативната мрежа на България. Чрез дядо Йоцо, макар и в горчиво-иронична форма, разказът утвърждава Вазовата вяра в бъдещето на велико-българското. Творбата изобличава липсата на духовно зрение в следосвобожденското общество, неспособно да оцени мащаба на позитивната промяна, и утвърждава правото на съществуване на национален оптимизъм.

Съхранените патриархални идеали пренася и баба Цена от “Иде ли?”: във време на братоубийствена война тя остава вярна на своите патриархални импулси – стремеж към добросъседство, майчина солидарност, християнски идеализъм. Те са синтезирани в хуманния й жест – даденото шише ракия на сръбски военнопленници. Подобна функция има образът на слабоумния Вълко (“Вълко на война”). По принцип във Вазовото творчество човешката лудост изразява колективния патос в момент на историческа криза (синтезира го главата “Пиянство на един народ” от “Под игото”). Затъмненият човешки разум обаче често става изразител на патриотично просветление: подобно на Мунчо, Вълко става изразител на историческо прозрение. Това го доближава до “тъмните персонажи на Вазов”. Значенията на понятието “тъмен герой” в следосвобожденското общество очертава образът на ненко от едноименния разказ. Заглавието създава впечатление, че описваният персонаж е пародия на герой. В хода на разказа обаче става ясно, че определението “тъмен” не е лична авторова характеристика, а определение, което самото общество дава на постъпката на ненко. Неговият избор – гладно съществуване пред морално безчестие – не може да бъде разбран от безнравственото общество, в което героят е принуден да живее. Това маргинализира неговата реакция, превръща я в тъмна, неясна, странна, нередна за обществото.

Най-многообразна е групата “морални негативи на епохата”. Представят я галегията от “български типове и нрави” в едно ново време. Нейни централни типажи са: кариеристът-чиновник, безнравственият политикан, политическият диктатор, корумпираният държавен служител. Тук акцентът пада изцяло върху сатиричното в образа на службогонеца. Той синтезира групата на деформираните българи, станала възможна едва с появата на Българската държава. Вазов констатира, че “вчерашните чичовци” са се превърнали в “безугледни службаши”, във вечно гладни “гости на държавната трапеза”, т.е. еснафското затворено общество в следосвобожденска българия се е превърнало във вълчи свят. В разказа “Епоха – кърмачка на велики хора” свещеният възрожденски образ на родината-майка е деформиран. Тя се е оказала хранител на “немощни, безжизнени уроди”.

Синтез на сатирическия образ на българското дава пътуването на Вазовият герой Кардашев по софийските улици в търсенето на положителни герои на епохата. Дребните характери, низките страсти, падението на човешкия морал са единствените констатации, до които стига обезсърченият в своето Дон-Кихотовско начинание млад писател. Безуспешното търсене на светлия герой на епохата от кардашев утвърждава сатиричната оценка на Вазов: положителни тенденции в обществото няма, поради което е невъзможно раждането на положителни герои. Констатацията на кардашев: “настоящето може да даде живот само на сатирата” формулира Вазовото горчиво прозрение: единствената литературна форма за отражение на следосвобожденския живот е сатирическото изобличение.

Направените наблюдения показват, че образът на България е мултиплициран на множество представи. В стихотворението “новонагласената гусла” от първата Вазова сбирка поетът представя своята естетическа програма пред народа-читател: създаване на народностно актуално изкуство, отразяващо съдбините на България – както нейните възходи, така и нейните падения. В стихотворението “Мойте песни”, написано в заника на творческия живот, Вазов прави категорична равносметка на творческия си път. Неин израз е вярата, че “мойте песни все ще се четат”. Трябва да се признае, че това декларирано самочувствие е напълно оправдано, защото в творчеството си Вазов утвърждава една представа за България и българското, без която българинът-читател не може да осмисли себе си и своята история.