ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ ОЧЕРКА „БАЙ ГАНЮ ЖУРНАЛИСТ“ 

 

          Начинът, по който книгата за Бай Ганьо осъжда своя герой, е подчертано смешен. Но този смях е особен. Сам Алеко Константинов в послеслова към книгата определя ясно своята позиция:
          Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевявали при описването на твоите истории. Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо.
          Този смях, който не съдържа нито злобно порицание, нито лекомислие, но пък за сметка на това изразява ясна оценка и отрицание на осмиваните неприемливи явления, се нарича ирония. Затова образът, който книгата за приключенията на „един съвременен българин“ създава, е подчертано ироничен. Този образ е иносказателен и поучителен, какъвто е образът на света, създаван от притчата, но в същото време е смешен, способен да поучава чрез развлечение, предизвиквайки не само смях, но и размишление.
          Иронията в очерка „Бай Ганю журналист“ не е насочена само към главния герой и неговите приятели. Обект на ирония са и самите разказвачи. Техният зевзеклък, склонността им да правят от всяко нещо комедия, безгрижието и нищоправенето също не са пощадени. Тази ирония обаче е частична, тя отрича не цялостната позиция на групичката „Весела България“, а само някои нейни страни. Затова можем да приемем, че тази ирония е по-скоро коригираща, самокритична и включва групата на разказвачите в онези „ний“, които са все „недотам“ европейци.
          Съвсем друг е случаят с Бай Ганьо и неговата дружинка. Към тях иронията на автора е подчертано отрицаваща, осмиваща и отхвърляща. Обект на критика е самата същност на явлението „Бай Ганьо“. И ако в първата част все още в отношението на разказвачите към него има и снизходителен хумор, проявяващ известна доза разбиране към непосветения в европейските порядки балканец, в очерка, който разглеждаме, оценката и отхвърлянето са категорични.

          Очеркът „Бай Ганю журналист“ като инструмент за изграждане на чувства, убеждения и нагласи

          Едва ли има друго произведение на българската литература, което в такава степен да изгражда чувствата, убежденията и нагласите на българите по отношение на сблъсъка между родното и чуждото. Самата постановка на въпроса за превръщането на Бай Ганьо, т.е. на младата българска нация, в „цял“ европеец вече е заредена с множество неразрешими противоречия и въпроси. Трябва ли да бъдем „цели“ европейци, т.е. да се обезличим, или е добре да съхраним здравия фундамент на българския дух, облагородявайки и усъвършенствайки го с достиженията на модерната демокрация и култура, традиционно възприемани като „европейски“. А и какво да разбираме под „облагородяване“ – една същностна промяна на ценностите и нагласите върху основата на хуманистичния морал, или външно прилепване, подражателство и опити да заприличаме на „европейци“, погубвайки и най-малкия остатък от балканското в себе си? Трябва ли да приемем за нормална „прагматичната“ политика на Бай Ганьо да бъдем добре с всички и в същото време да сме готови във всеки момент да им „ритнем едно текме“, или да извличаме от контактите си с другите само онова, което е ценно, честно и открито показвайки, че не приемаме онова, което смятаме за лошо?
          Както се вижда, въпросите наистина заприличват на лавина. Но и още нещо – те все още са актуални за българския национален живот. И затова книги като „Бай Ганю – невероятни разкази за един съвременен българин“ са толкова важни за нас. Оглеждайки се в нейното криво огледало, ние можем да разсъждаваме за собствените си позиции. А и в много случаи да се разпознаем. Важното обаче е да намерим сили и да реагираме с ирония. Включително и към себе си.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave