ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ ПОВЕСТТА „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ“
За да постигне основната си въздействена задача – превръщането на единичната история в универсален нравствен урок, повестта „Крадецът на праскови“ изгражда един сложен и многопластов образ на света, видян през различни гледни точки. Ако се запитаме кой всъщност разказва тази история, ще установим, че в повестта говорят трима разказвачи.
Първият, когото условно можем да наречем „автор“ (макар че неговият образ само донякъде съвпада с този на Емилиян Станев), е младият човек, който се връща в родния си град, за да уреди някои имуществени въпроси. Воден от ярките спомени, избуяли в душата му, когато се оказва в позната атмосфера, той отива да се сбогува с бащиното си място, което току-що е продал. През неговите очи виждаме стария град Търново – хем малко отчуждено, хем с носталгия. Именно тази свързаност-откъснатост характеризира неговата гледна точка. Този разказвач е преживял част от събитията и може да ги почувства „отвътре“, но може и да ги погледне отстрани, за да оцени обективно постъпките на основните герои.
Вторият разказвач в повестта е учителят, чиято вила е съседна едновременно на полковнишкото лозе и на лозето на първия разказвач. Част от историята е предадена през неговите очи. Защо само част, след като поне формално от разговора му с младежа става ясно, че той като че ли е единственият свидетел, който си спомня за фаталните събития? Но наистина е по-правилно да определим неговия разказ само като част от историята, защото цялото повествование отчетливо се разделя на два дяла. Единият е свързан с преките наблюдения на учителя и носи отпечатъка на неговата ограничена гледна точка – това са първите срещи на Елисавета с пленника, на които учителят също присъства, няколко частични вмъквания и разкази за събития, в които учителят е непосредствен участник, както, разбира се, финалната сцена на убийството и самоубийството. Защо тези сцени авторът е решил да предаде през неговите очи, ще видим по-късно.
Вторият дял от повествованието се води от името на трети разказвач, който незабележимо и почти неусетно измества учителя от неговата роля на очевидец; това е така нареченият всевиждащ разказвач. В епизодите, където учителят разказва пряко, лесно може да се види ограничеността на неговата гледна точка – той предава само това, което е могъл непосредствено да види и чуе. Не е такъв случаят обаче с всевиждащия разказвач. Историята, изложена от него, е изпълнена с такива подробности, които не само учителят, но и никой жив човек не може да види и узнае – мислите в главите на героите, техните чувства и преживявания, връщанията назад във времето, коментарите и тълкуванията, разясненията на причините и следствията на една или друга постъпка. Така получаваме една много интересна картина на разказване, създадена с помощта на три гледни точки – две субективни, произтичащи от наблюденията, преживяванията и оценките на двамата герои разказвачи, и една обективна, представящи главните моменти от повествованието като „на сцена“ – без намесата на нечия субективна гледна точка; по-точно такава намеса има – тя личи от всички тълкувания на случващото се, но е някак всеобхватна, несвързана с ничия позиция, която да предлага свое тълкуване, а е сякаш „от само себе си“.
Защо тази иначе толкова проста история е разказана по такъв сложен начин – през очите на цели трима разказвачи? Би могло да се помисли, че така ще ни бъдат представени три различни оценъчни позиции. Но такова нещо няма – разказът и на тримата почти не се различава в оценката си. Следователно авторът иска да направи нещо друго – да даде различна наблюдателна перспектива на читателя.
Първият разказвач – младежът „автор“, е този, който ни въвежда в общата атмосфера на действието – наблюденията и спомените от живота на града по време на двете световни войни – Първата и Втората. Защото пробуждането на спомена се извършва по време на втората война, а самата случка става през първата. Тази дребна подробност в изобразения свят не е случайна. Непрекъснатото повтаряне на сходствата между двете ситуации сякаш иска да ни внуши, че животът на града малко се е променил и че всичко, което се е случило през едната война, може да се случи и през втората – вътрешните противоречия между човешките мотиви и постъпки си остават същите, т. е. светът все още не е могъл да разреши сложния възел, изложен в основната част на повестта. Затова и творбата започва и завършва с почти една и съща картина – воят на сирените, гонещ хората към бомбените скривалища.
Функцията, която изпълнява повествователната рамка, е много сходна с тази на различните описания, въведени в повестта – на пейзажи, на обстановки, на цялостния живот в полуделия от тревоги град. Ако си дадем труда да прочетем произведението, за да открием какви мотиви са въведени чрез различните описания, ще се учудим от вътрешната сложност и преплетеност на елементите от драматичния конфликт. Тук присъстват и темите за войната и омразата между хората, но и тяхната наивна надежда, че все пак нещата може би ще си дойдат на мястото. Има я цялата мизерия и несправедливост на живота, но и силата, с която Елисавета и Иво надмогват повличащото ги към дъното безумие на околния свят, и така се дава израз на авторовата идея за силата на любовта, която единствено е в състояние да съхрани и извиси човешкото. Не може да не направи впечатление контрастът между пречистващата сила на любовта, от една страна, и покъртителните описания на пленниците, които като животни пълзят по земята за малко храна, или пък сцената с умиращите волове, докарани от фронта, за да прехвърли държавата грижата за тях върху плещите на нещастните им стопани.
Ролята на втория разказвач е значително по-сложна. Фигурата на стария учител е въведена, за да може авторът да сменя според нуждите на повествованието пряката свидетелска (ограничена) от всевиждащата (неограничена) гледна точка. Защо му е необходимо това? В случаите, когато трябва да ни направи свидетели на интимните преживявания на героите, или пък да обясни нещо от тяхното минало, от мотивите за постъпките им, той си служи с разказа на всевиждащия разказвач. Определени действия обаче, които сами по себе си имат силно, почти шоково въздействие, каквито са например убийството и самоубийството, литературата предпочита да не показва пряко, освен ако не залага именно на шока. Още древните гърци са осъзнали тази хитрост – техните трагедии, изобилстващи с нещастия и смърт, никога не показват убийството директно на сцената. Шокът би попречил на свободния размисъл. А повестта залага именно на него. Ето защо авторът предпочита да покаже епизода през очите, а в сцената с убийството дори и само през ушите на един свидетел с ограничено полезрение.
Въпросът на кого говорят различните разказвачи, също не е много лесен.
Разказвачът „автор“ очевидно говори на публиката, но без нито за миг да се обърне пряко към нея. Разказът тече някак „отчуждено“, сякаш ние, читателите, сме неволни свидетели на ставащото. Младият разказвач обяснява защо е отишъл в родния си град, защо е решил да посети мястото, което вече е продал, описва срещата си със стария учител. Всичко това не може да е лишено от някакво намерение. Но то е скрито под повърхността на разказа и ни поставя по-скоро в ролята на неми свидетели, отколкото в ролята на активно участващи в разговора слушатели.
Формално погледнато, вторият разказвач – старият учител, говори на „автора“. Всъщност между тях протича не разказ, а по-скоро разговор – и двамата казват по нещо, пробуждат спомените в душите си, вълнуват се от миналото, коментират го. Това е съвършено различна ситуация. Защото разговорът е действие, което не се изчерпва с механичния сбор от репликите на отделните участници. Той е вътрешен контакт между тях и като цяло включва „гласовете“ на всички събеседници. А те само двама ли са? Не седим ли на масата в лозето на учителя и ние, читателите? С други думи, повестта на Емилиян Станев е построена така, че да направи от своя читател непосредствен участник в един своеобразен разговор, а не обикновен възприемател на една непозната до този момент история. Защо е необходимо това?
Става дума за два типа въздействие. В единия случай водеща е новината, случката, узнатите интересни събития. На тях се учудваме ние, те ни интересуват преди всичко. А ако има някакво послание (поука), тя се съдържа в самата случка или в коментарите към нея. Във втория случай ние, макар и мълчаливо, сме въвлечени като непосредствени участници в разговора (не в събитието, а именно в разговора). Това ни дава възможност не толкова да се удивляваме на непозната до този момент случка, а да вземем участие във взаимното пробуждане на спомените, в успокоената от думите, но заредена с дълбок вътрешен драматизъм емоционална атмосфера. И ако в този случай има някакво послание, то е скрито във вътрешния драматизъм, с който ние осъзнаваме позициите на всеки от героите, съчувстваме му, осъждаме го (често пъти едновременно), съпреживяваме „отвътре“ цялата сложност на ситуацията. Само така тази история няма да се изроди в евтина мелодрама, а ще ни накара да извлечем поука от съдбата на героите, оценявайки моралния им избор, превръщайки го в универсален проблем.
@bgmateriali.com
