ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА РЕАЛИСТИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА 

 
          През 30-те години на 19. век в литературата се появява едно ново течение. За разлика от Просвещението и Романтизма, които са широки идейни, граждански и художествени движения, поставили си задачата да променят цялостното обществото устройство, реализмът се ограничава в рамките на литературата и изобразителното изкуство. Писателите реалисти виждат своята мисия в това да проникнат в самата сърцевина на обществото, като разкрият движещите сили на неговото развитие, основните конфликти, които го характеризират, типичните житейски ситуации, в които хората попадат, и по този начин да помогнат на човека да осъзнае своето място в света и да провери готовността си да се справя е основните предизвикателства на живота. Така разбран, методът на реализма се оказва изключително плодотворен, което личи от ролята, която реалистичната литература изиграва за духовното развитие на човечеството през 19. и 20. в.

          Предпоставки

          Основната предпоставка за появата на реалистичния метод в литературата е все по-ясното осъзнаване на неспособността на Просвещението и Романтизма да обхванат тенденциите в развитието на модерното общество. Надеждите на просвещенците да преобразят света с помощта на човешкия разум и негодуванието на романтиците срещу изпразнената от идеали действителност не успяват да постигнат своите цели. И причината за това е, че те разглеждат човека и обществото изобщо, като някаква неизменна същност, докато в действителност става все по-очевидно, че проблемите, пред които човечеството се изправя, не са едни и същи в различните епохи. В един момент животът предлага едни изпитания, а в следващия - други. Оттук до прозрението, че светът трябва да се погледне в неговото историческо развитие, има само една крачка. Също така става ясно, че не е възможно да съществува един неизменен човешки идеал, осъществяването на който ще промени радикално живота на хората. Мислителите започват да осъзнават, че конфликтите, с които хората се сблъскват, проблемите, които трябва да преодоляват, се определят от състоянието, в което се намира човешкото общество в даден исторически момент. Изводът е, че трябва да се промени гледната точка, през която литературата осмисля действителността.
          Много често реалистичният метод се схваща като реализация на античния принцип за подражание на действителността. С други думи, колкото литературното изображение е по-близко до реалните форми, в които протича човешкият живот, толкова то е по-реалистично. Разбран по този начин, реалистичният метод може да се отнесе и към ренесансовата и просвещенската литература, а дори и да се отиде още по-назад - към Античността. Така се стига до твърдението, че реализмът е присъщ и на литературата от Античността, Ренесанса и Просвещението.
          В тези разсъждения има известна логика, защото една от същностните характеристики на реализма е неговата склонност да показва живота колкото се може по-близо до действителните му проявления. Или, както твърди една известна формула, да се изобразява животът във формите на самия живот. Затова не е пресилено да се каже, че втората съществена предпоставка за появата на реализма може да се намери в художествените открития на ренесансовата и просвещенската литература.
          Но вярното предаване на действителността не е достатъчно. За реализъм в точния смисъл на думата може да се говори само когато в литературата се появат принципите на историзма и социалната обусловеност. Само чрез тях литературата и изкуството могат наистина да разберат човешката природа, а следователно и да й повлияят, което е основната цел на художествената дейност. Човекът трябва да се види в неговата обществена среда, а скритите процеси на тази среда да се анализират. Само така може да се разкрият мотивите и следствията на човешките стремежи и страсти, да се разбере какво поражда личните и обществените конфликти, възходи и падения.
          Понятието „реализъм“ произхожда от къснолатинската форма realis - веществен, действителен. За пръв път то е употребено през 1826 г. от вестник „Меркур дьо Франс“ , за да се обозначат тенденциите във френското изобразително изкуство, които се противопоставят на господстващата класицистична художествена норма. След около двайсетина години терминът ще обозначи ново противопоставяне - този път спрямо господстващото романтическо изкуство. Чак в средата на 19. век с думата „реализъм“ вече започва да се назовава онова направление в литературата, което въвежда необичайни за предходниците теми и сюжети, свързани с актуални за времето си обществени проблеми. То обръща внимание на живота на онези прослойки, чието художествено изобразяване до този момент е било немислимо: актуални теми и образи, свързани със социалните низини, декласирани хора, търговци и чиновници, т.е. с цялата пъстрота на житейската картина тук и сега. А не както е при Романтизма - изобразяване на исторически фигури (най-често крале, пълководци) от миналото, които според общите представи са променили човешката история. По същото време и в други европейски страни се появяват опити да се говори за новите тенденции в литературата, като навсякъде основното достойнство на този тип изображение се свързва с нуждата да се каже истината за живота.
          Първите прояви на реалистично изображение се наблюдават в произведенията на писатели като Стендал, Мериме и Балзак във Франция, Дикенс в Англия, Пушкин и Гогол в Русия. Това е първото поколение писатели реалисти, които все още не са скъсали напълно с Романтизма - изобразените от тях герои, по подобие на изключителните романтически персонажи, са ярки и запомнящи се личности (Жулиен Сорел на Стендал, Растиняк на Балзак и др.), а авторът все още играе водеща роля в строежа на творбата - той непрекъснато коментира, дава оценки, взема отношение и изразява своята идеологическа позиция.
          Второто поколение писатели реалисти се появява през 50-те и 60-те години но 19. век с навлизането на автори като Гюстав Флобер, Емил Зола и Ги дьо Мопасан във Франция, Уилям Текери в Англия, Толстой, Достоевски и Чехов в Русия и др. При тях връзката с Романтизма вече е скъсана напълно, а изображението се поднася изцяло обективно. Писателят се скрива зад изобразяваната действителност с нейното разнообразие и сблъсък на позиции. Всеки от героите получава правото да представи своята гледна точка, което довежда до едно реално многогласие в постройката на романа. Авторът вече не натрапва на читателя своите мнения и оценки, не съди героите си, а се стреми да покаже обективно логиката на техните постъпки, конфликти и страсти. Или, както казва А. П. Чехов, да бъде „добронамерен свидетел“.
          С настъпването на 20. век реализмът не отмира, а се развива в най-разнообразни форми, което го превръща в едно от най-влиятелните литературни направления, родило изключително голям брой запомнящи се творби.

          Изобразителни принципи

          Основният принцип на реалистичната литература е нейният стремеж да покаже типичното. В едно свое писмо германският философ, икономист и революционер Фридрих Енгелс, един от теоретиците на марксизма, предлага формулата, която по-късно ще се превърне в основна за разбирането на реалистичния метод. Той пише:
          Според мен реализмът предполага освен правдивост на детайлите, още и правдивост при възпроизвеждането на типични характери в типични обстоятелства.
          А един от най-изявените писатели реалисти - Оноре дьо Балзак - споделя, че изграждането на всеки от образите в неговите романи преминава през три етапа:
–    наблюдение и изучаване на определена социална група;
–    подбор на най-специфичните черти в поведението на нейните представители;
–    художествено обобщение на събрания материал.

          На пръв поглед този подход обещава пълна обективност на оценката. Когато от безкрайното разнообразие на обществения живот се подберат само онези негови прояви, които се повтарят закономерно, анализаторът би могъл да приеме, че тези типични черти отразяват същността на явлението. Проблемът обаче е, че анализаторът също е „вътре“ в ситуацията - той има своите ценности, нагласи, разбирания за света. И те неизбежно влияят на оценката му - той си обяснява света от гледна точка на своите идейни позиции. Така, когато писателят обяви някой герой или постъпка за типични, той всъщност взима страна в идеологическия спор, който тече в обществото. Това вътрешно противоречие лежи в основата на реализма като литературен метод - той едновременно е и обективен, доколкото се стреми да изобразява действителността, без да я променя, и субективен, защото зависи от гледната точка на писателя, от която той оценява същата тази действителност.
          Проблемът за типичното крие и още една опасност. В търсене на обобщение при изобразяване на героите и на обстоятелствата писателят лесно може да изпадне в схематизъм и вместо живи хора по страниците на книгата да започнат да действат сухи проекции на идеи. Затова писателите реалисти се стремят да изграждат своите типични герои като ярки индивидуалности - със собствена биография, психологически особености, запомнящи се черти. А точната и задълбочена психологическа мотивировка на действието става едно от най-важните изисквания към реалистичното изображение.
          Като имаме предвид тези основни принципи на реалистичния метод, можем да обобщим неговата художествена програма в следните точки:
          Първо. Обективност при изобразяването на действителността, пречупена през гледната точка на автора.
          Второ. Авторът изразява своята позиция, подчинена на определен нравствен идеал.
          Трето. Изобразяване на типични характери, проявяващи се в типични обстоятелства, но подчертано индивидуализирани и с психологическа достоверност на характера. В същото време са възможни символични, митологични, гротескови или метафорични внушения и обобщения.
          Четвърто. Изобразява се делничният живот на героите, като се обръща особено внимание на мястото на човека в обществото, за да се изследват социалните закономерности.
          Пето. Подчертано внимание към точността и достоверността на детайла, изразяващ типични черти на изследвания начин на живот.
          Шесто. Нееднозначност на авторовото отношение към героите - те не се определят като само добри или само лоши, а разкриват своята сложност и противоречивост. 
          Седмо. Приближаване на езика, с който се пишат художествените произведения, до живата реч със специално внимание към начина, по който се изразяват героите.
          Тези седем точки представят най-общо художествената програма на реализма. В същото време обаче, за разлика от предходните литературни направления, при които е задължително следването на образци, писателите реалисти се стремят към постигане на свой неповторим стил. Ярката и запомняща се авторска индивидуалност е високо ценено достойнство на писателя реалист, защото показва своеобразието и оригиналността на неговия поглед към света. Използването на готови сюжети, герои, начини на изразяване, характерно за ренесансовата, просвещенската и романтическата литература, се смята за проява на авторска безпомощност и неоригиналност.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave