ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА В „БОРБА“ ОТ ХРИСТО БОТЕВ

 

          1. ЕПОХАТА, АВТОРЪТ И ТВОРБАТА

          Христо Ботев и неговото време 
          Поезията на Христо Ботев е връхна точка на Българското възраждане. Личността, житейският и творческият му подвиг в най-голяма степен се припокриват е представата за гений. Делото му е продукт на епохата, но и надхвърля нейните рамки.
          Ботев използва художествената мощ на българската народна песен и я доразвива творчески. Благодарение на ученето в Одеса той се запознава с постиженията на руската класическа поезия на XIX век. За десет години литературна дейност той създава двайсет стихотворения, които се вписват трайно в българската памет. Ботев е едновременно поет, публицист, революционер, идеолог на революцията.
          Ботев се познава с Хаджи Димитър от лятото на 1868 година, преди легендарният войвода да премине с чета в България. Три години по-късно той му посвещава едноименната си балада. Поетът живее два месеца в една запустяла воденица край Букурещ с Апостола на свободата Васил Левски. Затова последното стихотворение на единствения ни поетически гений, неговата последна дума, ще бъде посветено на единствения ни революционен гений.
          Младият емигрант Ботев в продължение на шест години работи заедно с по-опитния си събрат Любен Каравелов за революционното пробуждане на нашия народ. Плод на тяхното ползотворно сътрудничество са вестниците „Свобода“ и „Независимост“, издания на Българския централен революционен комитет в Румъния. На идеята за свободата служат и Ботевите вестници – „Дума на българските емигранти“, „Будилник“, „Знаме“ и „Нова България“.
          Поетът войвода стои на радикални революционни позиции и е убеден, че единственото спасение за нашия народ е в революцията – „незабавна, отчаяна, решителна“, че запазването на остарелите имперски структури на живот е гибелно за народите. За него свободата е върховна ценност – свободата на отечеството, но и свободата на духа. А робството е не само насилие на турци върху българи и на мюсюлмани върху християни. То е манталитет, насаждана от векове психика, с която просветената личност трябва да се бори. Стихотворението „Борба“, публикувано два пъти – във вестник „Дума на българските емигранти“ (1871) и в стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“ (1875), разкрива виждането на поета за българското робство като част от вековечния робски ред на човечеството.
          Ботев става войвода на знаменитата чета, която превзема „Радецки“, след като старият войвода Филип Тотьо отказва да я поведе. За него единството между думи и дела е задължително условие за творческа реализация. В последните си писма той пише: „Радостта ми няма граници, като си наумя, че „моята молитва“ се сбъдва“ (до Българския революционен централен комитет); „Знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе“ (до жена си Венета). За него поетът Атанас Далчев пише:
        „Ботев не е от нашето време. Той затваря епохата преди Освобождението, епохата на петвековното робство и петвековната жажда за свобода. Сякаш тия пет века са се съсредоточили в един човек, манифестират се чрез него, свършват с него. Оттук иде дълбоката символичност и несравнимото величие на личността и поезията му. И както ние не можем да си представим живота на Ботев след Освобождението, така също невъзможно е неговата поезия... да бъде продължена“.

         Житейски и творчески път на Христо Ботев
               • Роден на 25 декември 1847 г. (6 януари 1848 г. по нов стил) в Калофер като първороден син на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Понеже е Рождество Христово, оттам идва и името Христо.
               • От 1854 до 1863 г. учи в Карлово и Калофер, като има възможност да ползва богата за времето си библиотека с български, руски и френски книги.
               • През октомври 1863 г. заминава да продължи образованието си в Русия със съдействието на руския консул в Пловдив Найден Геров. Там живее малко повече от три години – завършва Втора одеска мъжка гимназия, работи като учител в бесарабското българско село Задунаевка и се записва за студент в Юридическия факултет на Одеския университет.
               • В началото на 1867 г. е отново в Калофер и замества в училището болния си баща. На 11 май, празника на Кирил и Методий, произнася бунтовна реч пред калоферското гражданство, след което оставането му в родния град става невъзможно.
               • През есента на същата година тръгва за Одеса, за да продължи образованието си, но поради липса на средства остава в Румъния. Живее и работи в Букурещ, Браила, Александрия, Галац. На няколко пъти е учител, но главното му занимание е вестникарството. През март 1871 г. поздравява с телеграма от Галац Парижката комуна. Сътрудничи на Каравелов, издава собствени вестници, публикува някои от стихотворенията си в тях.
               • През лятото на 1874 г. участва в общото събрание на БРЦК. Отдава се изцяло на революционна работа.
               • Годината 1875 се оказва съдбовна за човека и поета Ботев. Тогава той се оженва за Венета Везирева, от която ще му се роди дъщеря Иванка, и издава единствената си стихосбирка приживе „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“.
               • Ботев не присъства на събранието в Гюргево през септември 1875 г. поради лошите си лични отношения с някои от апостолите, но приема с въодушевление идеята за всеобщо въстание в България през следващата година. С цел да намери пари и оръжие за въстанието, през есента на същата година пътува до Одеса.
               • В началото на май 1876 г. приема предложението да бъде войвода на четата, която се готви да влезе през Дунава в помощ на въстанието във Врачанския революционен окръг. Сбогува се със семейството си, но скрива къде отива, от жена си и майка си, дошла в Букурещ да помага на младото семейство.
               • На 17 май 1876 г. четата, ръководена от Христо Ботев и Никола Войновски, с 205 четници на борда, превзема австро-унгарския параход „Радецки“ и принуждава капитана Дагоберт Енглендер да спре на брега на Козлодуй. Слизането е тържествено, но подкрепата, която получават в градчето, е минимална. Към бунтовниците се присъединява само местният даскал Младен. По-късно във Видин капитанът на парахода отказва на видинския управител да откара на пристанището в Козлодуй силния военен гарнизон, който се намира в този най-северозападен край на Османската империя. Така австриецът прави неоценима услуга на четата и на избухналото въстание.
               • След като четата тръгва към Враца, малки турски потери (военни формирования) от башибозук (нередовните войски на империята) започват да я атакуват.
               • Най-тежкото сражение между четата и турските сили е на 19 май на гористия хълм Милин камък край Враца. Над 700 души башибозук и редовна войска обграждат българските бунтовници. Никола Войновски организира успешна кръгова отбрана в три реда окопи. Четниците дават около 30 жертви, а нападателите – над 70.
               • Вечерта на 19 май четниците научават, че въстание във Враца не е избухнало и апостолът Стоян Заимов няма да им изпрати обещаната помощ от 1000 души.
               • В горещия 20 май 1876 г. четата е обкръжена в местността Околчица във Врачанския Балкан от над 2000 души войска и башибозук. Сраженията се водят с променлив успех на трите върха, заети от четниците.
               • Привечер, когато сражението стихва за кратко, войводата отсяда под връх Канарата, наричан от народа Волът, заедно с няколко души от военния щаб за съвещание. Докато оглежда с бинокъл местността, е убит при неизяснени обстоятелства. Единственият жив свидетел Никола Обретенов до смъртта си през 1934 г. дава противоречиви сведения за събитието.
               • В следващите десетилетия упорита мълва сред народа ни отказва да приеме факта за смъртта на Ботев. Носи се невероятният слух, че Ботев е заточен в турската крепост Диарбекир. Така хората преосмислят метафората за безсмъртието на бореца за свобода от баладата „Хаджи Димитър“: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...“.

          2. ТВОРБАТА И НЕЙНИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

                  БОРБА

                  В тъги, в неволи, младост минува,
                  кръвта се ядно в жили вълнува,
                  погледът мрачен, умът не види
                  добро ли, зло ли насреща иде...
                  На душа лежат спомени тежки,
                  злобна ги памет често повтаря,
                  в гърди ни любов, ни капка вяра,
                  нито надежда от сън мъртвешки
                  да можеш свестен човек събуди!
                  Свестните у нас считат за луди,
                  глупецът вредом всеки почита:
                   „Богат е“, казва, пък го не пита
                  колко е души изгорил живи,
                  сироти колко той е ограбил
                  и пред олтарят бога измамил
                  с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
                  И на обществен тоя мъчител
                  и поп, и черква с вяра слугуват;
                  нему се кланя дивак учител,
                  и с вестникарин зайдно мъдруват,
                  че страх от бога било начало
                  на сяка мъдрост... Туй е казало
                  стадо от вълци във овчи кожи,
                  камък основен за да положи
                  на лъжи святи, а ум човешки
                  да скове навек в окови тежки!
                  Соломон, тоя тиран развратен,
                  отдавна в раят нейде запратен,
                  със свойте притчи между светците,
                  казал е глупост между глупците,
                  и нея светът до днес повтаря –
                   „Бой се от бога, почитай царя!“
                  Свещена глупост! Векове цели
                  разум и совест с нея се борят;
                  борци са в мъки, в неволи мрели,
                  но, кажи, що са могли да сторят!
                  Светът, привикнал хомот да влачи,
                  тиранство и зло и до днес тачи;
                  тежка желязна ръка целува,
                  лъжливи уста слуша със вяра:
                  мълчи, моли се, кога те бият,
                  кожата да ти одере звярът
                  и кръвта да ти змии изпият,
                  на бога само ти се надявай:
                   „Боже, помилуй – грешен съм азе“,
                  думай, моли се и твърдо вярвай -
                  бог не наказва, когото мрази...
                  Тъй върви светът! Лъжа и робство
                  на тая пуста земя царува!
                  И като залог из род в потомство
                  ден и нощ – вечно тук преминува.
                  И в това царство кърваво, грешно,
                  царство на подлост, разврат и сълзи,
                  царство на скърби – зло безконечно!
                  кипи борбата и с стъпки бързи
                  върви към своят свещен конец...
                  Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“

          3. ТВОРБАТА И СМИСЪЛЪТ

          Съдържателни и художествени особености на стихотворението „Борба“
               • Думата „борба“ е ключова в мисленето на Ботев. Тя е актуална за епохата – епоха на преход от робството към свободата не само в България и на Балканите, но и в цяла Европа.
               • В първата си публикация във вестник „Дума на българските емигранти“ през 1871 г. стихотворението завършва със стиха „бог не наказва, когото мрази...“.
               • Във втората му публикация в „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“ през 1875 г. Ботев прибавя последните десет стиха, които му придават много по-определено идейно и революционно звучене. Те изясняват по-добре и заглавието на творбата.
               • Текстът не е разделен на строфи и тъкмо затова звучи като могъщ поток на съзнанието, който увлича със себе си разнообразни исторически и културни препратки. Достатъчно е да споменем явното позоваване на библейския цар Соломон, скритото – на старозаветната притча за Иов, смисловото преобръщане на религиозни и традиционни мъдрости и така нататък.
               • Мотивът за нерадостната младост на героя обвързва личната съдба на човека с народната съдба. Ботев е убеден, че не може да има лично щастие в епоха на робство. Падналият исторически мрак върху българския живот заличава границите между доброто и злото, истината и лъжата.
               • „Злобната“ историческа памет на поета, който възприема себе си като говорител на народното страдание, го кара да отрече християнската триада любов – вяра – надежда като нехарактерна за българските условия.
               • Преобърнатите стойности в обществото раждат българския парадокс: „Свестните у нас считат за луди“. В него има прозрение и за бъдещите явления в нашето общество, което показва колко модерен и актуален е Ботев и днес.
               • Трите съсловия, върху които поетът излива гнева си за робското състояние на народа, са чорбаджийството, духовенството и продажната интелигенция:
                   – чорбаджиите: защото в етимологията на думата „богат“ стои идеята за дар, получен от Бога, а в действителност богатият е „измамил Бога“;
                   – интелигенцията: защото нейната мисия е да сее мъдрост, а тя мъдрува;
                   – духовенството: защото според Библията то е пастир на народното стадо, но според Ботев се е превърнало в „стадо от вълци във овчи кожи“. Оксиморонът „вълци в овчи кожи“ показва хищническата му природа – готово е да смъкне десет кожи от гърба на многострадалния български народ.
               • Поетът оспорва и преобръща традиционните християнски представи и на други нива в стихотворението:
                   – според църковните проповедници истината е свята, а Ботев говори за „лъжи святи“;
                   – според Стария завет Соломон е мъдър цар, а Ботев го обявява за „тиран развратен“, защото на него принадлежи максимата „Бой се от бога, почитай царя“, която поддържа робството на народите.
               • В цялата досегашна история на човечеството поетът вижда две противоборстващи начала:
                   – на единия полюс стоят разумът и съвестта;
                   – на другия полюс обаче стоят лъжата и робството.
               • Разумните и просветени хора не са имали историческия шанс да успеят, защото светът е привикнал да се кланя на силния, да почита неправдата, налагана от желязна ръка. Щом като бог наказва тоя, когото обича, за да изпита любовта му към себе си, мисли поетът, значи, той не наказва тоя, когото мрази... Излиза, че злото е всесилно.
               • Финалът внушава, че тези горчиви истини са валидни не само за настоящето, но и за дотогавашното минало на човечеството; че не само България и Османската империя, а целият обозрим свят е едно царство на тиранията и несправедливостта.
               • Но вече е ударил дванадесетият час в историята, борбата на народите е закипяла и всеки достоен човек от Ботевото съвремие се е изправил пред проблема за избора:
                   – всички ние на определен етап от живота си правим своите лични избори, свързани с пътя ни към бъдещето;
                   – но Ботевият герой трябва да направи друг избор: от коя страна на историческата барикада да застане – дали на страната на тираните, или на страната на жертвите; дали на страната на истината, или на страната на лъжата; дали да подкрепя борбата за свобода, или да под-държа робското статукво;
                   – за себе си поетът е направил този избор, но той очаква да го направят и останалите.
               • Стихотворението завършва с девиза на Парижката комуна „Хляб или куршум“, който много напомня Ботевия девиз „Свобода и смърт юнашка“.

          Мотивите в творбата
               • Мотивът за неизживяната, „язвената“, тоест кървяща младост, е използван преди това в стихотворенията „Майце си“ и „До моето първо либе“. Тук Ботев го въвежда, за да разкрие бурните вълнения в душата си при мисълта за теглото на народа ни: „В тъги, в неволи младост минува, / кръвта се ядно в жили вълнува“. И в „Борба“, и в останалите си стихотворения той не пести тежки думи и за самия народ, в който тираните векове наред са насаждали робска психика. Поетът като никой друг има право да ги изрече тъкмо защото обича народа си и на дело го доказва с живота си.
               • Мотивът за „злобната“ историческа памет също е устойчив в поезията на Ботев. Когато говори за страданието в поезията на Яворов, българският поет Гео Милев твърди, че то не е негово лично страдание, а колективното страдание на българския народ, натрупано през вековете на робството и намерило израз в избраното сърце на поета. Същото бихме могли да кажем и за Ботев. Тази памет не е негова лична, а е натрупана от народа ни през вековете на робството. Такива големи национални поети, като Ботев и Яворов, са говорители и изразители на колективната народна душа.
               • Мотивът за лицемерието на богатите и на духовните лица е характерен за цялостното мислене и пронизва цялото творчество на Ботев. Той е свидетел на това както в Калофер, така и в Румъния.
               • Мотивът за страха на интелигенцията и нейното празно мъдруване пред очевидните издевателства над нашия народ пряко се свързва с разбирането на поета, че мисията на журналистите и учителите е да поведат народа към свободата. Ботев, сам учител и вестникар, критикува остро онези учители и вестникари, които не са на висотата на историческите задачи пред тях.
               • Мотивът за избора на човека пред лицето на историческото зло е съдбовен и за самия Ботев. Затова, когато идва решителният момент в хода на Априлското въстание, той няма как да откаже да отиде на сигурна гибел в България. При него единството на думи и дела наистина е забележително.

          Конфликтите в творбата
               • Основен е конфликтът между роба и господаря и той не е само български. Поетът осмисля робството като световноисторическо явление и този конфликт чака неотложното си решаване.
               • Пряко свързан с него е конфликтът между статуквото и промяната. Всеки, който поддържа робското статукво, бива заклеймен. Всеки, който работи за историческата промяна, служи за пример.

          Посланието
          Сегашното българско робство не е изключение. България не е самотен остров на страданието. Целият свят е устроен върху началата на робското мислене и поведение. Затова всеки трябва да отстоява истината и да се бори за справедливост.

          АКЦЕНТИТЕ НАКРАТКО

               • Животът и творчеството на Христо Ботев представляват забележително единство между думи и дела.
               • В „Борба“ е представена картината на българското робство и тя е осмислена в контекста на световното робство, на вековечния робски ред на човечеството.
               • Поетът разглежда съдбата на отделния човек като тясно свързана със съдбата на народа и затова му вменява отговорности пред отечеството. Достойната личност не може да се спасява самостоятелно и поединично от историческата участ на своя народ.
               • Главните виновници за робското положение на народа са онези съсловия, които имат мисията да бъдат негови водачи – чорбаджийството, духовенството и интелигенцията.
               • Поетът преобръща значението на традиционни християнски представи, разколебава утвърдени житейски мъдрости и използва оксиморони, за да покаже парадоксалния характер на съвременното му българско общество.
               • Крайното внушение на стихотворението е оптимистично – краят на робството се вижда, защото борбата „кипи“.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave