ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА – НЕОБХОДИМОСТ И ПРОБЛЕМ
За разлика от общностите, които организират съвместното живеене на хората на основата на неписани правила и ценности, предавани от традицията, обществата, като по-сложни организми, се изграждат на базата на писани закони и на институции, осигуряващи спазването на законите.
Основната нужда, породила създаването на обществото, е желанието за постигане на общо благоденствие. Човешките взаимоотношения трябва да се регулират така, че всеки отделен член на обществото да се чувства защитен и да му бъде дадена възможност за пълноценна изява. За осигуряването на това общо благоденствие се приемат задължителни за всички правила и норми. Налагането на тези норми обаче не става автоматично. За да бъдат те приети, всеки отделен член на общността трябва да е убеден или принуден да се съобразява с общото благо и да спазва общовалидните разпоредби. Именно тази необходимост поражда институцията на властта.
Основополагащият принцип на властта е законното упражняване на сила. Тя обаче може да се прояви по различни начини. В по-примитивните общества властва грубата военна сила, която принуждава хората да се подчиняват на вожда и да изпълняват безпрекословно неговите разпоредби. Такъв тип владетели, притежаващи абсолютна власт, се наричат тирани или деспоти. Безусловното подчинение обаче не е сред нещата, които хората приемат доброволно. Ето защо още в древността се появява тенденцията силата на властта да се прикрива зад приети по взаимно съгласие идеологически принципи и ценности. Дори и тоталитарните общества от отминалия 20-ти век представяха своята неограничена власт като средство за постигане на всеобщо благоденствие чрез равенството и братството на освободени от принуда и експлоатация хора.
В древността и Средновековието идеологията на властта се проповядва основно от религията. Тя формулира принципите за страха от Бога и за почитанието към царя като божествена повеля. А властта на земните владетели се представя като непосредствено дадена от Бога, който собственоръчно предава властта на своя избраник с помощта на символични жестове от рода на помазването и коронясването.
С навлизането на модерността, която премахва наследствените права и привилегиите на господстващите класи, се ражда идеята за всеобщите права на човека и гражданина. Законът става основният регулатор на човешките отношения. Неговото спазване обаче представлява проблем. Ето защо се появява нуждата от въвеждането на строга система за надзор, служеща си с поощрения и наказания, която да гарантира, че всички ще спазват закона. Системата на надзора действа автоматично – човекът трябва да се чувства наблюдаван във всеки момент от своя живот и безпрекословно да се подчинява на властта. Употребата на сила се налага само тогава, когато някой не желае да се подчини. Тогава идва ред на наказанието. За разлика от наказанието в примитивните общества, което има за цел да отмъсти за неподчинението, възприемано като посегателство срещу тялото на владетеля, наказанието в модерните общества има за цел да превъзпита прегрешилите и да ги накара доброволно да се подчиняват на правилата. Обратното – онези, които проявяват усърдие в спазването на закона, биват награждавани. Така по принципа на тоягата и моркова властта успява да държи обществото в подчинение.
Тук обаче се появява един сериозен проблем. Помним, че основният принцип, проповядван от философията на Просвещението, беше категоричният морален закон, който всеки човек носи в себе си. Появата на този морален закон е резултат от възпитание, образование, убеждаване и вътрешно разбиране, че хората трябва да се отнасят един към друг не като вълци, а като братя. Спазването на моралния закон е въпрос на вътрешно осъзнат свободен избор на личността. В този случай общоприетите норми са наистина благотворни и нужни за съвместния живот на хората. Въпросът е в това, че много хора не стигат до подобен свободен избор, а предпочитат да следват своя егоистичен интерес. Затова те насилствено трябва да бъдат „вкарвани в пътя“. Това обаче може да става по различни начини.
Най-простият начин е властта да се упражнява принудително, опирайки се основно на страха от наказанието. По-продуктивният принцип обаче е пътят убеждаването. Но то може да се постигне само с помощта на авторитета – човекът, упражняващ властта, трябва да е в очите на своите подчинени не заплаха, а пример за следване. А ако някой не поиска да последва този пример, той трябва да бъде спечелен с помощта на диалога. В този смисъл въпросът за диалога между властта и обществото става първостепенен. Но и още нещо. Законът, по силата на своята природа, е твърде общ. Затова всеки отделен случай трябва да се разглежда с оглед на индивидуалната човешка ситуация. Оттук и огромната роля на този, който прилага закона. Той трябва да се ръководи от неговия дух (ненапразно една от основните книги на Просвещението се нарича „Духът на законите“), за да постигне истинска справедливост. В бюрократизираните и формализирани общества обаче духът на закона често се заменя от неговата буква, което в много случаи го изпразва от реално човешко съдържание.
Освен това обществата се развиват. Принципите, които в едно време са били валидни и полезни, в друг етап от историята може да се окажат пречка. Това обстоятелство също трябва да се има предвид, когато се упражнява властта.
Всички тези съображения водят до един основен извод: Да, обществата и властта са необходимост. В същото време обаче те представляват и проблем, пречещ на свободното човешко развитие. И този проблем трябва да се осъзнава както от управляващите, така и от управляваните. Защото, ако няма власт, ще настъпи хаос. Но ако властта превземе всички човешки територии, ще се стигне до абсурд. Висшето изкуство на управлението е в поддържането на устойчива и приемлива хармония между тези две крайности. И един от най-ефикасните пътища за постигане на тази хармония е литературата, изследваща дълбочините и разнообразието на човешкия свят.
@bgmateriali.com
