Омир – „Илиада“ (анализ)
1. Сюжетът на епопеята и хуманитарните търсения на времето
На кои въпроси иска да отговори разказаната история?
Ако е възможно да опростим сюжета до някакъв модел, т.е. до нещо като скелет на изобразения свят, той ще се сведе до следното: Заради лична изгода Агамемнон отказва предложение, което неговите войни приемат радушно, и обижда жрец на бог Аполон; това води до беди в стана на ахейците; за да спре тези беди, Ахил по поръка на Атина свиква съвет, на който е разгневен от Агамемнон; затова иска от майка си, богинята Тегида, троянците да получат превес във военните действия, като самият той отказва да участва в тях; с помощта на боговете това се случва, но в битката загива любимият приятел на Ахил, Патрокъл; по тази причина Ахил се помирява с Агамемнон и влиза в битката и побеждава най-силния троянец Хектор; накрая ахейците погребват Патрокъл, а троянците - Хектор. Всичко това става в рамките на 51 дни на десетата година от бойните действия.
Този „скелет“е изпълнен с много събития: разгневяване и омилостивяване на богове; божествени наказания и помощи; заседания на боговете и на ахейските водачи; народни събрания; жертвоприношения; пирове; двубои между ахейски и троянски герои със или без участие на богове; изграждане на укрепления; нощна разузнавателна акция; сражение за изнасяне тялото на Патрокъл от бойното поле; изработване от Хефест на доспехи и оръжие за Ахил; семейни сцени; погребални ритуали и т.н. Свързването на тези събития в едно цялостно епическо съдържание се допълва от разкази за митологични родословия, от изброявания на участници в събитието и от двете страни, от подробни описания на предмети (въоръжения, скиптри и др.) и всекидневни действия (например Ахил свири и пее в шатрата си заедно с Патрокъл), от разгърнати сравнения, в които се споменават стотици практики от мирновременния живот и т.н.
Така сюжетът постига съдържателна плътност, която го прави представителен за един цялостен начин на живот (както битово, така и като светоглед) на ахейските и троянските герои и племенни, родови и народни колективи, т.е. на всички онези прародители на гърците от епохата на Омир. В сравнение с другата запазена поема на Омир „Одисея“, „Илиада“ може да бъде определена като описваща характера на военновременното битие на прародителите, т. е. описваща основните черти на онзи неконкретен в историческото минало период, когато възхождащият патриархат е родил мъже, които с геройски усилия овладяват света около себе си, а човешките колективи около тях започват да им се подчиняват и да ги прославят.
Сюжетът не обхваща конкретно историческо време, а съвместява в себе си градени и доказвани в различни исторически периоди важни и ценни за гърците представи. Например: боговете трябва да се почитат и да не се гневят; ако човек се отдели от колектива, той е обречен; човекът трябва да се стреми към слава, като е пръв в речите (на събранието) и в делата (на бойното поле); обидата се възмездява; убитият герой трябва да бъде погребан с ритуални почести; по-славен е онзи мъж, който се бие в името на своя полис (например Хектор); ако се разпознаят, мъже, които са верни другари по родово наследство, могат да се споразумеят, макар да се бият за различните лагери (Диомед и Главк); и не на последно място - към славното минало на Омировите съграждани и по-сетнешни граждани на Елада принадлежат всички споменати в епопеята етноси, макар да са групирани около две враждуващи страни. Последното съответства на историческата логика, в която се оформя териториалната и културната общност, наричана от нас Древна Гърция - чрез преселения и колонизации едни етноси завладяват територии на други, но възприемат техните постижения и ги развиват като свои. Ето защо съвременниците на Омир, независимо дали живеят по земите на днешна Италия, днешна Гърция или Турция, почитат едни и същи богове (както ахейците и троянците от епоса) и уважават едни и същи герои, макар в миналото те да са били противници (Ахил и Хектор например).
В този процес на взаимни влияния се оформя един надплеменен и надродов модел за човешко поведение, като епическият герой е негов образец.
От тази гледна точка можем да разглеждаме сюжета на „Илиада“ и като обобщен сюжет за героично битие: гневливият доблестен мъж влиза в битка, бие се храбро, загива и при погребението му се отдават почести. Така той сепрославя - за него се говори, а народните певци, аедите, разпространяват паметта и сътворяват славата му по други земи и в други времена.
В този смисъл център на сюжета на „Илиада“е не съдбата на град Троя (Илион), не толкова гневът на Ахил и последствията от него, а героичната съдба в нейната многоизмерност.
Действеното ядро на този център е битката, състезанието (агона) между Ахил и Хектор, както и участието в подготовката на двубоя от страна на всички останали герои. Отличават се Агамемнон, Патрокъл, Диомед, Одисей, Нестор, двамата Аякси, Менелай, Парис, Еней, Главк. Тоест сюжетът е нещо като хранителна среда, в която участниците показват различни страни на героично поведение.
Освен това чрез сюжета певецът постига внушения, поучителни за слушателите. На първо място, това е познанието за боговете, за тяхната роля в човешкия живот и за необходимите ритуали, с които хората да се обръщат към тях. В тази посока определно се наблюдава очовечаване на митологичните божества. Така те стават по-разбираеми за хората (повечето от тях са склонни да помогнат, ако им се помолиш и ги почиташ), въпреки че възможностите им са много по-големи (когато бог изреве, то сякаш реват 10 000 мъже). Друго важно послание на епическия певец е свързано с факта, че боговете са гарант за спазването на воинския морал. Те възпират животинския бяс на обзетия от гняв воин, те разпореждат примирие и връщане на тялото на героя, те защитават погребалния ритуал, без който няма слава. Без да е казано изрично, сюжетът постига внушението, че отмъщението може да задвижи действието, но неговият естествен завършек е пълното изтребление. А това боговете не желаят. Те желаят (в епопеята, а не в мита за Троянската война) примирие и отдаване почит на мъртвите от живите. Издигнатата в култ по времето на Омир склонност към мир и покой действа дори по време на война. Вероятно това е отзвук от културните обичаи на разселилите се по гръцките земи дорийци, които се занимават със земеделие, а не с морско пиратство като ахейците.
Към тези основополагащи за културния ред на древните гърци ценности: богопочитание, стремеж да си пръв в двубоя, да добиеш доблест и слава, да живееш цивилизовано, епическият поет прибавя всевъзможни обяснения и описания, които' ориентират слушателите и в по-дребните битови практики. Те научават например как трябва да се молят на боговете или да извършват жертвоприношения, как се пие вино (разредено с вода) и т.н. Така „Илиада“ възпитава не само духа, но и организира всекидневието на древните гърци.
2. Основният конфликт като представителен за хуманитарните проблеми на епохата
Кои ценности на обществото и човека са включени в конфликта?
Кои герои са представители на гледните точки в конфликта?
Какъв е характерът на конфликта?
Действието в „Илиада“ извежда на преден план следните противопоставяния: митологично мотивирана война с цел освобождаване на земята (Гея) от натежалото й човечество и наказване на град Троя заради богонепочитанието на прародителя Лаомедонт (т. е. Богове срещу хора); военни действия между ахейците и троянците; конфликт в лагера на ахейците между Ахил и Агамемнон. Като изключим последния, който завършва с помирение, но е причина за много загуби, войната, започнала по божествена воля, се оказва основният източник за сблъсъци с катастрофичен изход. След като боговете са решили, че Троя трябва да загине, не може да я спаси нито герой като Хектор, нито силата на всичките троянски съюзници. По вялята на боговете ще загине и Ахил. Този вид конфликти изразява митологичното вярване, че след като човек е изгубил Златния век, той ще живее в усилия и несгоди. Пред него ще се изпречат непреодолими трудности, които ще го поставят пред въпроса: Да се откаже ли, или с цената на живота си да се опита да ги преодолее? Отказът би върнал човека към пасивното му природно състояние. Борбата го превръща в герой.
Именно този героичен порив превръща Омировият трагически конфликт в израз на любовта към живота, на жизнеутвърждаващата енергия на борещите се простосмъртни. Срещу космическия песимизъм човекът противопоставя оптимизма на героичната постъпка, който славата на героя пренася от поколение на поколение. И колкото повече са героите, толкова повече расте увереността, че тъкмо това е верният път пред човека. От тази перспектива става ясно, че конфликтът между ахейци и троянци не е свързан със сблъсък на ценности, а е естествена среда, в която се изявява героичният характер.
3. Героите като мяра за човешкото
Каква е основната характеристика на героите, която ги прави представителни за хуманитарните търсения на епохата?
Макар изобразеният в „Илиада“свят да е човекоподобен, в него участват богове, военни герои и простосмъртни хора (старци, жени, деца). Образцовият пример за следване се дава от героите. Те трябва да предизвикат възхищението на слушателите и стремежа за подражание. Цялостното усещане, което оставят техните образи у нас, сигурно се различава много от това на древните гърци. За тях те са прародители, хора, създали културата и славата им, живели в минали времена, когато светът е бил по-друг, включително и с това, че част от героите са преки потомци на боговете.
От наша гледна точка тези образи показват естествени и хармонични хора, които имат свои етически представи, идеали и модели за поведение. Техният живот е войната - битката е подвиг, извършен в сблъсъка с друг герой. Въпреки че героите имат имена и действат поединично, за епическия свят те не са индивидуалности със свой субективен свят, а са символни фигури. Като водачи на общността те представят най-доброто от качествата на своето племе, род или народ, т.е. символизират колективно възприети ценности. Без оглед на това, към кой от двата лагера принадлежат, те носят своята съдбовна предопределеност и затова схващат живота си като участ, т. е. като част от нещо цяло, по-голямо, недостижимо дори за боговете. Освен това всички герои притежават голяма физическа сила, силни и красиви тела, стремят се към слава чрез доказване на воинската си храброст и изпитват страхопочитание пред по-висшите сили, включително и пред общото народно мнение.
Физическата сила е гаранция и за красота (ахейците са дългокоси и руси, троянците - по-мургави), но по-важно е, че силата и красотата се превръщат в социална сила, защото открояват човека сред себеподобните му - вижте как се възхищават един на друг Ахил и Приам в XXIV песен. Телесната сила се задвижва от необузданост, т.е. от гневливостта (няма негневлив герой!), и се използва за безстрашни (днес бихме казали безразсъдни) боеве, в които героят трябва да е пръв, за да се прослави. Въпреки това, щом видят, че срещу тях застава божествен или богоизбран противник, героите отстъпват или дори бягат. Но срещу простосмъртните герои те винаги държат на своята воинска чест - вижте решението на Хектор да се бие въпреки че е разбрал какво му отрежда съдбата. Да избягаш от бог Арес не е срамно, но да отстъпиш пред равен, би било ужасно безчестие - естествено е Еней да се бие с Ахил, защото и двамата са синове на богини. Лошото е, че възторгът от победата често преминава в издевателство над победения. Тъкмо това е заслепяващата стихия, която може да доведе до светотатство (да поругаеш трупа на друг герой). В такива случаи балансът се постига чрез страхопочитание – Ахил се подчинява на боговете да предаде тялото на Хектор. Крайностите у героите не могат да се обяснят с днешното разбиране за психология. У Омировите герои липсва психологизъм, те просто демонстрират крайни, идеални, изчистени от условности състояния.
Ахил е централният герой на епопеята. В неговия образ са вплетени няколко представи за човека. Най-ранна е митологичната. Но не само фактът, че е син на богинята Тетида и смъртния цар Пелей го прави по-различен от другите. Този образ, изглежда, има най-стари корени в мита. Доказателство за това е битката му с реката Скамандър и силата на огъня, която му се притича на помощ. Огнени белези има в цялостното изображение на Ахил, което дава основание да се мисли, че е бил обожествяван тъкмо като символ на огненото начало. Героичният образ на Ахил е също доста първичен: той има свръхчовешка енергия, която прелива в разрушителна стихия, толкова е див и страшен, че щом се покаже дори без оръжие, противниците се паникьосват. Освен тази телесна стихийност героят демонстрира и социална първичност: той се изправя срещу принципа плячката да се дели според ранга на участниците в битката (принцип, произхождащ от колективното начало) и защитава възгледа, че всеки трябва да получи това, което е плячкосал.
Освен тези черти се наблюдават и други: Ахил е все още ранимо, сълзливо дете, което търси помощта на майка си (Ил., I, 348-427); дружбата му с Патрокъл е извор както на привързаност и обич, така и на дива отмъстителна ярост; с пратениците на Агамемнон се отнася сдържано, защото си дава сметка, че те не носят вина (Ил., I, 335 и сл.). Наблюдават се обаче и черти на зрял мъж: загрижен за бойните си другари, той изпраща Патрокъл при ранените; като верен син на баща си следва неговите съвет; благочестив е - молбите му към боговете често биват чувани (Ил., XXII, 270-273); знае своята съдба и я приема, дори изправен срещу сигурната си скорошна смърт изгражда цяла философия за живота (Ил., XXIV, 518-551).
Ако обобщим тези наблюдения, пред нас се изправя един сложен характер, в който по естествен начин (както в природата в миг след пороен дъжд изгрява слънцето) битуват първобитната стихия и удоволствието от боя, нежната дружба и детинската привързаност; уважение към баща и отечество и изобщо човечност (видима в разговора с Приам - XXIV п.); гордо приемане на съдбата и безстрашно, философско отношение към смъртта. Тези черти превръщат Ахил най-първо в интересен, нееднопланов и ярък образ, а във възприятията на Омировата публика - в епически идеал за герой.
Макар на пръв поглед Хектор да изглежда по-цивилизован, най-малко с искането пред Ахил да не се скверни трупът на победения (XXII, 249 - 260 ), той също притежава много стихийна енергия - сече глави във воински бяс и се впуска в битка въпреки мъдрите предупреждения. В допълнение е наивно горделив и самоизтъкването му дори дразни (Ил., VIII, 593 - 541), стига до лъжливи обещания (Ил., X, 328 - 332). Към тази първичност трябва да се прибавят и почти детският му инат, импулсивност и привързаност. Но срещу тези слабост се изправя мъж, осъзнал ролята си на водач и баща. При Хектор усещането за обществен дълг е най-отчетливо видимо. За него съдбата му е обвързана с участта на Троя (т.е. от всички герои той е най-близо до полисните идеали) и дори на сина си гледа като на бъдещ цар, т.е. защитник на града. Така слушателят добива впечатлението, че бащинската обич съвпада с надеждите за сина като добър цар на града държава и така се засилва символичната представителност на образа. Това внушение се подчертава още повече от контраста с представите на майката Андромаха за детето сирак (XXII, 484 - 507). Като цяло Хектор не е толкова „истеричен“, кожото е Ахил, а е по-скоро принципен герой, който често прибягва до разума, за да стигне до решение. Показателни за това са епизодите от XXII песен, в които стига до извода, че земното битие се определя от божествената воля. А доказателство за разумността му е епизодът от VI песен, в който се отказва да пие вино преди битката. Показателно е и отношението му към Парис - съзнава, че брат му е причинил много злини на троянци и заслужава да умре, но той е жив, при това е добър воин и затова трябва не да го презира, а да го подтикне да преодолее малодушието и да защитава родния град. Ако обобщим тези наблюдения, ще се убедим, че Хектор също е сложен герой: към битките го тласкат неговите настойчивост и самонадеяност, на бойното поле преодолява страха си разумно и се сражава с много умение; освен че е нежен съпруг и баща, тези негови „семейни“ характеристики го правят „идеален троянец“, т.е. гражданин и патриот. Хектор също знае съдбата на Троя и въпреки това се изправя срещу Ахил. Изоставен от боговете, той е обречен. Но загива като герой - жертва за своя град и народ. Последвалите издевателства на Ахил върху тялото му събуждат у епическата публика силно състрадание. Хектор загива, но славата му се осигурява не от божествен произход като при Ахил, а от патриотичното му отношение към Троя.
Подобна принципност демонстрира и Агамемнон. Той е богоопределеният и избран върховен водач на ахейците и тяхна опора (Ил., I, 278 сл., 283 сл.). За да опази воините си, е готов да смири гнева си и да не упорства. Тоест с него може да се разговаря, стига това да става незлонамерено. Не е злопаметен към Ахил. Въпреки всички хули върховният водач се отнася благородно към героя, още повече че за Ахил съдбата е отредила да загине в битката, а на ахейците - да победят. У Агамемнон също има първична стихийност: алчен и жесток е, в заслепение е готов да пренебрегне колективна та воля, критикува дори Зевс, а Диомед го определя като слаб характер. Но и тази стихийност се насочва в полза на крайната воинска цел - отмъщение за поруганото достойнство. Така че и този образ не е еднопланов и монолитен.
Особена група образуват олимпийските богове. Древните свидетелства говорят, че епизодите с измамването на Зевс (песен XIV) и с изработването на оръжие за Ахил (песен XVIII), са се радвали на особено голям интерес сред слушателите. И това не е чудно. Една от основните представи на древногръцката култура се свързва с благочестивото отношение към боговете. Ако хората им се молят и им принасят жертви, боговете стават милостиви и благоразположени. Така например в състезанията с лък на погребалните игри в чест на Патрокъл Мермон побеждава Тевкър, защото първият е обещал жертва на Аполон, а вторият не е. Има обаче случаи, когато боговете не изпълняват исканото. Най-често това става, когато други богове се противопоставят или съдбата е решила друго. Макар в доста от божествените образи да откриваме по първобитни черти - например Арес, олимпийските богове са описани като хора. Идеален пример за това е семейната свада в края на I. песен, когато Хера подозира съпруга си Зевс в склонност към изневяра. За разлика от митологията, при Омир основните функции на Зевс се отнасят към обществената и моралната област - той е бог на героическия свят, учредител на царската власт и пази единовластието, клетвата, гостоприемството. Най-близо до разбирането за цивилизованост са Атина Палада, станала покровитежа на героите и на честната, справедлива, а не животинска война, и Хефест, превърнал се от куц ковач в бог на изобразителното изкуство.
В олимпийското семейство Зевс все още не е абсолютен самодържец - Хера му възразява, Посейдон отказва да го слуша, Аполон и Артемида хитруват. По-важен е обаче фактът, че независимо от своя митологично-религиозен произход при Омир боговете са станали универсални (т. е. богове и за ахейците, и за троянците) и имат единен живот на Олимп. Този божествен колектив е оглавяван от Зевс, но провежда събрания за вземане на решения. В изобразения от Омир свят боговете се включват в действието или по молба на земен герой, или когато пред хората се появи сила, която не могат да преодолеят - Атина укротява гнева на Ахил. Боговете при Омир се отличават от земните хора най-вече чрез преувеличението. Но най-важната разлика между божественото и земното е безсмъртието на боговете и преходността на хората, която ги прави зависими.
4. Специфичният образ на света в героичния епос „Илиада“
Какъв е образът на света, създаден от „Илиада“?
Светът в „Илиада“е изобразен като цялостен както по отношение на единното действие
(битката между ахейци и троянци в един кризисен за ахейците момент), така и по отношение на светогледа на героите, участници в събитията, и на епическия певец. В тази цялост се съдържат фантастични, приказни и митологични образи, но преобладава реалистичното изображение. За древните този свят е част от представата за великото минало на общността, когато героите са били по-юначни, срещали са се пряко с боговете и заедно с тях са вършили велики дела, на които днес трябва да се подражава. В този дълъг процес на създаване на древногръцкия културен колектив няма „наши“ и „ваши“. Всъщност разказът говори с уважение както за Ахил, така и за Хектор, както за Пелей, така и за Приам. Самите герои, участващи в събитията, са описани с почти еднообразни характеристики. Отличават се един от друг с по някое качество, което притежават и останалите, но в по-малка степен - не само Хектор е патриот, но при него това качество е определящо. За да се подчертае това доминиращо качество, разказът използва постоянни епитети, характерни само за точно определен герой: „бързоног“ е само Ахил, „шлемовеец“ е само Хектор, „хитроумен“ е само Одисей. Но макар и да се различават по своите качества, героите не са индивидуализирани, а са символични образи, изразяващи представата за определени колективи.
Героите и техните богове не се разполагат реалистично във времето и пространството. Така например въпреки че епопеята говори за десетата година от войната, Елена едва сега обяснява на цар Приам кой кой е от ахейците. Придвижването в пространството не отчита реално необходимото за това време. Преместването е по-скоро прекрачване от една сфера в друга, или повод да се опишат някои обекти. Времето няма своя самостоятелност, а се подчинява на събитията. Всъщност за епическото минало не е важно кога и за колко време се случва нещо. Важно е какво се случва. Защото героичността има своя логика. Тя изисква например героят да бъде погребан, за да се увековечи неговата слава чрез почитане на неговия гроб като паметно място. Затова въпреки деветдневната гавра с тялото на Хектор то не се разлага и не се наранява - за това се грижи бог Аполон. Без паметта и славата героят не би могъл да бъде герой. А ако не е такъв - няма място в героическия епос. По същата причина се водят люти битки за изнасянето на мъртвия Патрокъл от бойното поле.
Този героичен и самостоен в логиката си свят е сравнен с естествения природен свят. Това става чрез разгърнатите сравнения. Враговете в битката са сравнени с жътвари: „както жътвари застават един срещу друг да жънат / нива с ечемик или жито на някой заможен стопанин / свалят ръкойки нагъсто с класове тежки от зърно/ тъй и троянци с ахейци се биеха с устрем и сила“. Загиналият герой се сравнява с отгледана маслина, която вятърът откъсва, сърцето на Хектор е като брадва в ръцете на корабостроител, а Аполон разрушава ахейския вал както малко дете пясъчни фигури. Така светът на войната е положен редом с този на делника като две естествени състояния на човешкия живот. Разгърнатите сравнения постигат силно образно внушение у слушателите, които познават предимно всекидневието и слушат поемата по време на празник. Така те съпреживяват драматичните ситуации благодарение на своя ежедневен човешки опит. В XXII песен например, която е кулминация в сблъсъка между двамата големи герои Хектор и Ахил, епическите сравнения са многобройни. На иначе ясното, дори сухо, описание на битката - „рече, замахна и в миг дългосенното копие метна./ Щом като светлият Хектор го зърна, отдръпна се бавно/ ниско приклекна, а медното копие мина над него.“, е противопоставен чувственият свят на героите, изобразен чрез разгърнати сравнения: "Както лют змей в планините, наситен със билки отровни/ в свойто леговище пътник издебва; от ярост обхванат, / грозно се взира с поглед разискрен, пред входа се вие; също тъй Хектор стоеше с негаснеща злоба в душата“. Или: „Както планински сокол хищник, най-бързолетната птица, / мигом се спуска след гълъб, треперещ безспир от боязън, / който се стрелва встрани, но соколът с писък пронизен / жертвата вече настига с ламтеж да я сграбчи със нокти: / тъй и Ахил устремено летеше…“. В силно драматични ситуации разгърнатото сравнение насища атмосферата с напрежение: „А пък Ахил бързоног непрестанно преследваше Хектор, / както зло куче сподиря еленче далеч в планината / през долини и гори, от леговище щом го изкара. /Даже когато еленчето в гъсти шубраци се крие/ кучето души и тича усърдно додето го хване“. И докато тези сравнения с приказния (лют змей) или с природния свят (сокол-хищник, зло куче, еленче) придават драматизъм, други сравнения, вложени в думите на героите, допълват характеристиките им: в думите на Хектор към собственото му сърце срещаме следната фраза: „никак не бива сега да говорим за щяло-нещяло, / както си бъбрят, когато се срещнат девойка и момък,/ както девойка и момък, когато се срещнат си бъбрят“. С вътрешното повторение у слушателя си оформя усещането за колебливост и обърканост. В същото време сравненията, използвани от Ахил, издават крайна категоричност: „както човеци със лъвове клетви за вярност не сключват, / както и агнета с вълци не могат да бъдат другари, / а постоянно едни против други замислят коварства, / тъй между мене и тебе не може...".
Освен от светогледните особености на своето време, епическият свят в „Илиада“ е силно повлиян от жанровата специфика на епопеята. На първо място от това, че епическият певец не възпроизвежда наизуст готов текст, а разказва, като импровизира и използва готови формули. Показателен е фактът, че една трета (по-точно 5606) от стиховете на „Илиада“ се повтарят почти напълно. Тези стихове формули помагат на певеца да импровизира гладко, т.е. като знае името и разширения епитет към него, той има под ръка определена формула, която включва по-лесно в разказа, отколкото ако всеки път измисля ново словосъчетание. По същата логика има цели групи стихове, които описват еднакви действия. Освен това епическият певец никога не разказва едновременно две успоредно протичащи действия - те се появяват едно след друго едва след като първото бъде завършено напълно. Така се постига яснота за сметка на реалистичното отразяване на времето. Тези особености на епическия стил се допълват от стихотворния ритъм и от геометричната симетрия на композицията, която разполага събитията в съотвествие с деня, за който се разказва. В епохата на Омир симетрията се възприема като признак на божествената хармония.
5. Място на епопеята в културната история
Един от изследователите на „Илиада“ заключава: „С „Илиада“ започва неделимото духовно минало на Европа“. Това твърдение е вярно, защото няма време от древността до днес, в която Омир да е забравен. През цялата Гръцка античност възпитанието и образованието почиват на Омировия епос. Чрез него гърците цивилизоват останалия свят в епохата на Елинизма. Римляните възприемат Омир като свой образцов автор и му подражават в най-развитата си класическа литература - чрез Вергилий. Византия пренася това наследство към средните векове. Господството на романските култури чрез своите ренесансови и класицистични творци прославя подражателя на Омир Вергилий като по-цивилизован. Но в края на XVII в. Омир отново влиза в съзнанието на европейските културни кръгове. Това става във връзка със спора между тъй наречените „млади“ и „стари“, или „модерни“ и „класически“ (антични). Тоест, между поети, които се стремят да изобразяват съвременния им свят, без да го обличат в антични форми, и традиционалистите, за които образцови са античните автори и единствено на тях трябва да се подражава.
През XVIII в. авторът на „Илиада“ е признат за праобраз на народния поет, а поемите му са разглеждани като израз на естествената мъдрост на народа, непокварен от цивилизацията. А учените от края на XVIII в. до днес не спират да привеждат все нови и нови данни било за възникване на героичния епос, било за съдържанието на поемите. Този непресекващ интерес се обяснява с факта, че разбирането за героично поведение, в което човек осъзнава, че е обречен да загине, но продължава да се бори за идеите и каузите си, е валидно и до днес.
@bgmateriali.com
