„ОНУЙ ЩО ВЧЕРА Е БИЛО НЕЗИБЛЕМА ИСТИНА, ДНЕС Е ВРЕДЕН ПРЕДРАЗСЪДЪК“
Основната цел, която преследва Христо Ботев и в поезията си, и в публицистиката си, и в обществената си дейност, е освобождаването на българите. Но той прекрасно знае, че свободата не се изчерпва с простото отхвърляне на политическото владичество от страна на Османската империя. Свободата е състояние на духа, способност да се вземат самостоятелни решения, защото в противен случай изграждането на българска национална държава би било невъзможно. А без това за каква свобода може да става дума? Иначе казано, свободата трябва да се пожелае, а народът да узрее за нея.
Затова борбата за духовно възраждане е не по-малко необходима от борбата за политическо освобождение. Тя е необходимо условие политическата свобода да стане възможна. Но духовното възраждане не идва само̀. За него трябва да се работи, а за това са нужни водачи, които да изведат народа от лабиринта на робството и да го въведат в Обетованата земя на изгубената родина. И мнозина са онези, които го правят. Но не по-малко са и другите, които не са дорасли до своята велика мисия и са се оказали в ролята на слепи водачи. Със своите остарели поучения и „вечни истини“ те всъщност помагат на властта да укрепи позициите си.
Въпросът за духовната незрялост на народа и за лъжливите пътища, по които слепите водачи водят този народ, е поставян много пъти в поезията и публицистиката на Ботев. Пряко на него са посветени стихотворения като „Елегия“, „Гергьовден“, „Патриот“, „Защо не съм“, „Послание“, както и немалко от публицистичните му статии като „Смешен плач“, „Политическа зима“ и др. И все пак своя най-силен израз и най-задълбочената си разработка проблемът получава в стихотворението „Борба“ и в статията „Решен ли е черковният въпрос?“.
Тези свои произведения Ботев пише в началото на 1871 година по повод извоюваната независимост на българската църква. Основният въпрос, който се поставя в тях, е дали българският национален въпрос може да се реши, без да се преодолеят заварените представи за основните принципи, управляващи обществения живот. Дали религиозното учение, проповядващо страх от Бога и почит към царя, не е всъщност инструмент за запазване властта на тирана. Тази тема е разработена и в статията, и в стихотворението, често с едни и същи думи. Може да се каже, че „Борба“ е поетично обобщение на проблемите, поставени от „Решен ли е черковният въпрос?“. Обобщение, далеч надскачащо конкретната обществена ситуация и достигащо до универсалния извод, че светът се развива и от това следва коренна промяна в принципите и идеите, които управляват хода на историята и устройството на човешкото общество. Или, казано с думите на поета: „онуй, що вчера е било незиблема (безспорна) истина, необходимо условие, днес е вреден предразсъдък“. Ако човекът не се освободи от своите предразсъдъци, завинаги ще остане под тираничната власт на силните и богатите, а свободата ще се превърне в неосъществим блян.
@bgmateriali.com
