ОСНОВНИ ГРАМАТИЧНИ ПРАВИЛА

 

          1. ГРАМАТИЧНИ НОРМИ НА ЕЗИКА

          Езиковото общуване се осъществява с помощта на думи, имащи определено значение. Това значение обаче се мени според конкретната ситуация на общуване и получава допълнителен смисъл, указващ рода и числото на участниците в общуването и на това, за което се говори, времето, в което протича действието, както и дали явлението, за което се говори, е вече познато и е точно определено, или не е. Освен това езикът непрекъснато се обогатява, като с помощта на познати корени, наставки и представки се образуват нови думи. И на трето място – общуването протича не с отделни думи, а с техните съчетания, изграждащи различни изказвания и текстове, съобразени с конкретната ситуация на общуване, с целта на общуването, както и с онзи смисъл, който говорещият (пишещият) иска да изрази. В съответствие с тези изисквания на езиковото общуване в него се оформят три основни граматични норми, а именно:

          ► Морфологична норма, определяща правилата за морфологичните изменения на думите, както и значението на различните техни форми.
          ► Словообразувателна норма, определяща правилата, по които се образуват нови думи.
          ► Синтактична норма, определяща правилата за свързване на отделните думи в словосъчетания, фрази, изречения и текстове.

          Спазването на граматичните норми гарантира, че целите на езиковото общуване ще се реализират изцяло и възприемателят ще разбере правилно това, което отправителят на съобщението иска да каже. Носителите на езика овладяват граматичните норми заедно с научаването на думите и не ги бъркат в процеса на общуване. Но тъй като езикът се развива, а заедно с него се развиват и граматичните норми, в някои случаи се наблюдава несигурност при тяхното прилагане. Затова тук ще припомним само онези норми на езика, при чието прилагане възникват проблеми.

          2. НАЙ-ЧЕСТИ ОТКЛОНЕНИЯ ПРИ ПРИЛАГАНЕ НА ГРАМАТИЧНИТЕ НОРМИ

          А) При прилагане на морфологичната норма
          ► Бройна форма при съществителните имена. В българския език съществува специална форма, с която означаваме, че съответният предмет присъства в определено количество. Тази бройна форма се употребява за съществителните имена от мъжки род, завършващи на съгласна. Появява се след числителни имена и след думи за количество като: колко, толкова, няколко.
          Например: Един връх, три върха; един речник, няколко речника.
          От това правило се изключват думите за количество: много, милион, милиард, стотица, двойка, петорка и др. под, както и думите колко и толкова, когато не означават определено количество.
          Примери.
          В небето над площада прелетя тройка самолети, изпълняващи сложни фигури.
          Я, колко папагали! Толкова папагали няма никой!

          Установено е и правилото, че когато съществителното име се отнася до лице (само хора), тогава се използва обикновената форма за множествено число.
          Например: Един студент, трима студенти.
          Форми като три студента или петима приятеля са неправилни.

          ► Названия на професии и длъжности, изпълнявани от жени. В миналото повечето обществени професии и длъжности са били изпълнявани от мъже, затова техните названия са основно в мъжки род. Днес, когато жените участват равноправно в обществения живот, често се колебаем какъв род да използваме – мъжки или женски. Основното правило е:
          При професиите се използва женски родлекарка, учителка, писателка.
          При длъжностите, особено при обръщения, се употребява мъжки родгоспожо Директор, госпожо Председател.
          В неофициалното общуване, когато названието на длъжността не се използва за обръщение, използването на женски род е допустимо.
          Например: В нашето училище назначиха нова директорка, която веднага смени секретарката и председателката на училищното настоятелство.

          ► Употреба на възвратни притежателни местоимения. Правилото е, че ако някой предмет принадлежи на този, който извършва, или за когото се отнася действието, то той се означава с възвратно притежателно местоимение.
          Например: Той взе своята чанта. Всекиму – своето.
          Напоследък под влияние на чуждите езици, често се чуват изрази като: аз уча с моята сестра, Иван завърши неговата разработка и др. под. Освен че са неправилни, тези изрази може да доведат до смислови недоразумения. Така например от израза Иван завърши неговата разработка не става ясно чия точно разработка е завършена – на Иван или на някого другиго.

          ► Падежни форми при местоименията. В съвременния български език вече няма падежи. При местоименията обаче са се запазили някои падежни форми за винителен и дателен падеж, т.е. за означаване на пряко и непряко допълнение.
          Примери:
          Мене ме е страх. В този случай глаголното лице в граматическо отношение изпълнява ролята на пряко допълнение, а не на подлог. Затова се използва формата за винителен падеж на личното местоимение аз (мене). Изрази като аз ме е страх, са неправилни.
          На него му е много приятно. В този случай действието се отнася до глаголното лице (непряко допълнение). Затова се използва формата за дателен падеж на личното местоимение той (на него). Изрази като на той му е много приятно, са абсолютно недопустими.
          Кого извика сестрата. Тук глаголното лице извършва действието, т.е. играе ролята на подлог. Подлогът (сестрата) извършва действието спрямо някой друг, който изпълнява ролята на пряко допълнение. Затова трябва да се използва формата за винителен падеж на въпросителното местоимение кой (кого). Изразът кой извика сестрата ще означава, че някой друг извършва действието, а съществителното „сестрата“ е пряко допълнение. Ако обаче сме искали да кажем, че сестрата е извикала някого, изразът ни е неправилен и води до недоразумения.
          На кого се обаждаш? Тук подлогът извършва действието спрямо някой друг, т.е. този друг играе ролята на непряко допълнение. Затова правилно е да се използва формата за дателен падеж на въпросителното местоимение кой (на кого). Изразът на кой се обаждаш е неправилен.

          ► Членуване. Най-често допусканата грешка е при употребата на пълен и кратък член за съществителните от мъжки род, единствено число. Основното правило е, че ако съществителното изпълнява ролята на подлог, то се членува с пълен член. Ако е в ролята на допълнение (пряко или непряко) – с кратък. Съществителното име в съставното именно сказуемо винаги се членува с пълен член.
          Примери:
          Ученикът отговори правилно. (Съществителното „ученикът“ е подлог).
          Учителят изпита ученика. (Съществителното „ученикът“ е пряко допълнение).
          Учителят върна бележника на ученика. (Съществителното „ученикът“ е непряко допълнение).
          Димитър е ученикът с най-добър успех. (Съществителното „ученикът“ е част от съставно именно сказуемо).
          Най-лесно случаите се разпознават по това дали съответната част от изречението може да се замени с той или с него. Ако замяната с той е възможна, членуваме с пълен член, а ако се налага употреба на него – с кратък. Освен това случаите се разпознават и по наличието на предлози. Пред подлога никога не стои предлог, докато в другите случаи често има предлози.
          Освен че се бъркат пълният и краткият член, често се греши и тогава, когато се решава дали да има, или да няма определителен член. Правилото е, че всички имена, назоваващи точно определени предмети или явления от действителността, се членуват. Изключение се прави само когато се изреждат няколко разнородни определения към един и същи предмет. Тогава, за да няма натрупване, се членува само първото определение.
          Например: Напетият млад човек се усмихна очарователно. 

          Б) При прилагане на словообразувателната норма
          ► Най-често се допускат грешки при използването на представки и наставки с неточно значение, както и при неразбиране значението на основата. Думи като галантериен, вм. галантен или тризнак (от близнак) са неправилни.

          В) При прилагане на синтактичната норма
          Основното правило за съчетаване на думите в словосъчетания, фрази и изречения е, че те се съгласуват по род, число и глаголно време. В някои случаи обаче се наблюдават колебания.

          ► Колебания при формите за езиково изразяване на учтивост. Проблемът идва от това, че учтивата форма Вие е в множествено число, но реалният субект е един.
          Правилото тук е, че миналото деятелно причастие винаги се поставя в множествено число, за да съответства на учтивото обръщение вие, а миналото страдателно причастие се съгласува по род и число с лицето, към което се обръщаме.
          Примери:
          Вие сте пристигнали по-рано. Тук миналото деятелно причастие пристигнал се появява в множествено число, за да съответства на множественото число на обръщението вие.
          Вие не сте желан тук (мъж) и Вие не сте желана тук (жена). Тук миналото страдателно причастие се съгласува по род и число с лицето, към което се обръщаме.
          Когато учтивото изречение съдържа именно сказуемо, в което има прилагателно, тогава то също се съгласува по род и число с лицето, към което се обръщаме.
          Например: Вие сте много елегантен, (за мъж) и Вие сте много елегантна, (за жена).    

          ► Проблеми при определяне поредността на думите в изречението. В българския език за нормален е приет следният ред:
          Подлог + сказуемо + пряко допълнение.
          Например: Петър изпя песента.
          Този словоред се променя, когато искаме да подчертаем някоя от второстепенните части на изречението – пряко или непряко допълнение, обстоятелствено пояснение или определение. Тогава словоредът се обръща и частта, върху коя-то се акцентира, излиза на първо място.
          Например: Боже мили, още няма я зората (П. К. Яворов).
          С това обръщане на словореда, наречено инверсия, трябва много да се внимава, защото в българския език не съществуват морфологични белези (падежи), с които да се покаже каква е синтактична функция на думата в изречението – дали е подлог, пряко или непряко допълнение, определение и т.н., както това се случва в езиците, в които има падежи. Единствено словоредът е този, който може да ни ориентира в смисъла на казаното. Затова смяната на местата между подлога и прякото допълнение може да доведе до големи обърквания. Напоследък вестниците изобилстват със заглавия от рода на Престъпник арестува полицай. Кой кого е арестувал в този случай, така и не става ясно.
          За да се избегнат подобни недоразумения, се прибягва до удвояване на допълнението (пряко или непряко), за да се уточни каква е функцията на всеки от субектите в изречението.
          Например:
          Хубавата ябълка свинята я изяжда. И мълча си, а сърцето бяс го къса него клето. (П. К. Яворов) – пряко допълнение.
          На Димитър му е леко. На мене не ми се чака. – непряко допълнение.

Източник: издателство "Диоген"

@bgmateriali.com

Изтеглиsave