Осъдени от собствената си страст: „Осъдени души“ на Димитър Димов, анализ на темата, проблемите и конфликтите
Зареждане на оценките…
Димитър Димов е роден на 25 юни 1909 г. в Ловеч. Детството му преминава в Дупница и София. Баща му Тотю Димов, е загинал като капитан в Междусъюзническата война през 1913 г. Майка му, Веса Харизанова е успяла да внуши на бъдещия писател любов към литературата и изкуството.
През 1918 г. Веса Харизанова сключва втори брак с Руси Генов – офицер, който по-късно става тютюнев експерт. На него Д. Димов дължи познанията върху търговията с тютюн и тютюневия свят.
Д. Димов завършва гимназия в София и постъпва във Ветеринарния факултет през 1928 г. След завършване на висшето си образование работи в бактериологичен институт в София и Бургас, а след това е ветеринарен лекар. Творческата съдба на Димитър Димов на пръв поглед е свидетелство за коренните промени в българската литературна традиция, които настъпват особено след 1956 година.
През 1934г. започва да пише първия си роман „Поручик Бенц”, в който търси изключителната жена – изтънченото съвършенство на невинното и порочното. Елена Петрашева е продукт на сложно духовно общество. Тя повелява и убива едновременно. И хората около нея са готови да й посветят живота си, да се обрекат на смърт, омаяни от сладостта на жертвеността си.
Героите на Д. Димов превръщат страданието в сладострастие и напомнят героите на Достоевски. Пред поручик Бенц вместо царството на любовта се отварят вратите на ада. Вместо чудесното и желана щастие – мракът и страданието. Той трябва да понесе голям товар, да получи тежък удар, да бъде изваден от една илюзия с отвратителна яснота, която предизвиква у него гняв и разочарование, и болка, и лудо желание да извърши най-неочакваното. В „Поручик Бенц” героите са предимно чужденци, но обстановката е българска.
В „Осъдени души” Д.Димов е великолепен живописец на чужда природа – екзотиката на Испания, атмосферата на хотели и катедрали. Прекарал само една година и четири месеца в тази страна с бурен, потиснат от мрака на църквата живот, влязъл в нейния духовен климат, той е бил вътрешно очарован от срещата с чуждото.
Главен герой на творбата е англичанката Фани Хорн. Тя се чувства като в духовен затвор в Испания, запазила духа на средновековието. Срещу нейната фатална любов са каноните на йезуитския орден, традицията на църквата, която се защитава срещу пориви от светски характер, тъмни йезуитски чувства, разцъфтели при условия на война.
Романът им символно заглавие „Осъдени души”. Осъдени са чувствата, невъзможно е сближаването между двата свята и това ги изправя на борба. Фани Хорн и Отец Ередия са обречени от традициите, от възпитанието, от духовния си манталитет. Те са жертва на историята. Стоманената воля на свещеника прави англичанката настъпателна, неотразима в действията си, способна да унизи даже националното величие на расата си.
Творбата е построена върху принципа ІІІ – І – ІІ. Чрез разменените времена изпъква и националната драма на Испания: потушена е гражданската война, настъпило е страшното, повърхностното безвремие на историята.
Разрушена физически и духовно, Фани Хорн таи у себе си още силата, волята и красотата на млада жена, влюбена до безумна всеотдайност. Страстта на героинята я е довела до ръба на пропастта – пристъпи на глад за морфин, унизителна връзка с един мошеник, търговец на отрова.
В първа глава разказът се води от трето лице, в другите две глави разказва Фани Хорн. Вътрешният свят на героите се узнава чрез монолога им, чрез диалозите им и дори чрез диалога, който разказвачът води с тях. Монолозите на Хорн са изпъстрени с авторови забележки.
В първите страници на втора и трета глава Ередия е някакъв млад бог, слязъл на земята. Неговата личност издава неизразим финес. Той притежава не само красота на тялото, а и властен ум, и силна воля. Героят се изгражда в два пластта: първият е видимата му изява, запленяващата му външност, а вторият – неговата духовност, онова фанатично, което е овладяло изцяло личността му. Постепенно Ередия се превръща във въплъщение на ордена си убиващо човешкото. Участието на свещеника в гражданската война показва всичко жестоко, нечовешко, фантастично и убийствено, което са католицизмът и йезуитския орден в Испания.
Фани Хорн вижда действителното лице на своя кумир в лагера за петнист тиф. Тя осъзнава, че обича коварен демагог. Рухват илюзиите, идва разочарованието, отровата, морфинът, гибелният символ на цивилизацията.
Образите на Фани и Ередия носят в себе си елементи, които ги „осъждат” на страдание, независимо от обстоятелствата, в които са поставени, Фани е преситена и разочарована от света, тя е „жена без тяло”. Ередия е толкова заслепен от идеята за служенето на Бога и на Ордена, че престава да бъде човек. Превръща се в живо превъплъщение на Сатаната. Димов „свързва” тези два персонажа чрез добре познатата от литературната традиция любовна интрига, но тя не е водеща в повествованието.Чрез колизията между Фани и Ередия се поставя и намира своя отговор един глобален проблем - за същността на живота, за неговата естествена логика. Гледната точка на писателя, освен че е разкрита чрез всички нива на творбата, е и пряко формулирана в коментара на повествователя към състоянието на Фани в края на романа: “Тя все още не съзнаваше, че, попаднала в този лагер, бесът и омразата й срещу Ередия съвпадаха с развитието на самата действителност, която отстраняваше от себе си противоречията и абсурдите.” Не случайно е подчертано изрично, че Фани не осъзнава логиката на битието, но я усеща подсъзнателно, стреми се към нея. В момента, в който достига до нея, тя разбира, че е излишен човек, че животът й няма смисъл, но не предприема следващата, очаквана стъпка -самоубийството, защото някой трябва да изкупи греховете чрез страдание. Върху нея тежат и греховете на Ередия, които е поела символично, убивайки го по време на молитвата. Така Фани спасява душата му, а за себе си оставя изкуплението, защото гордостта й е по-силна от страданието. Само силните духом могат да водят пълноценен живот, но ако позволят да ги заслепи тяхното собствено усещане за превъзходство над другите, усещането им за изключителност, те ще застанат не само на границата на престъплението, но и на лудостта. Това още по - отчетливо се изгражда като авторова позиция, когато персонажите превръщат нещо, каквото и да е то, в култ, в изгаряща ги страст. В момента, в който реализират целта си, животът им става безсмислен и те са обречени на гибел.
Героите от романа са със съвременно общочовешко значение. Те се обричат, готови всяка минута на краен риск. С тях писателят извежда своята линия в изобразяването на човешкото – като воля, която прекрачва трудности и е гибелна за самата себе си.
В романите си Д. Димов рисува човешки съдби винаги на фона на пряко ставащи исторически събития. В „Поручик Бенц” фонът е Първата световна война, в „Осъдени души” – гражданската война в Испания, в „Тютюн” – Втората световна война и съпротивата.
За нашата литература Д.Димов направи едно откритие. До него тя не си е поставяла като задача да реши дали красотата е опасна, дали не е една коварна клопка, в която внезапно попадаме и безвъзвратно погубваме душата си. Той разкри жестоката, мъчителна власт на красотата, която е чужда на истината и доброто. За пръв път в нашата литература вечната, безизходна драма на разрива между етично и естетично у него придобива реални очертания, психологическа плътност и дълбочина. Така можем да си обясним защо красотата у него не носи радост и хармония, а страдание и раздвоение.
Свързани материали
Свят, разделен на две: анализ на творчеството на Димитър Димов („Тютюн“, „Осъдени души“)
Литературнокритически поглед към творчеството на Димитър Димов, който тръгва от съдбата на „Тютюн“ и от преработката на романа след 1956 година. Обяснено е защо тази преработка се разчита не като конформизъм на автора, а като естетическа позиция, и с какво вторият вариант е по-мащабен от първия. Следва частта за променената архитектура на романа: разширяването на обхвата отвъд малкия свят от първия вариант, засилената психологизация на образите и новите действащи лица, които задълбочават обществения анализ. Разгледано е усещането за постепенно изгубване на човешкото у героите и разликата между разочарованието от света и сляпото отдаване на една-единствена идея. Отделен акцент е поставен върху „Осъдени души“: Фани и Ередия, начинът, по който любовната интрига остава само повод, и въпросът за естествената логика на битието, който романът поставя. Проследени са и фигурите на Борис Морев и Фон Гайер като различни степени на обезсмисления идеал. Самостоятелна част разглежда света на писателя като разделен на две непримирими половини: страсти и етика, природни стихии и морал, греховна красота и добродетел. Тук е и наблюдението за опасната, болна красота, която не носи хармония, а страдание и раздвоение. Финалната част говори за митичното и символното в образите, за връзката между героите борци и представата за мъчениците на вярата, както и за откритието, което Димов прави за българската проза. Оценките, до които стига разборът, остават в самия текст. Разработката е подходяща за подготовка на съчинение и на устен отговор върху „Тютюн“ и „Осъдени души“, за характеристика на Фани Хорн, Ередия, Ирина и Борис Морев и за теми върху идеала, красотата и разпада на човешкото в прозата на Димитър Димов.
Пророчествата на „Тютюн“: екстериоризацията, властта и въпросът „ние и другите“ в романа на Димитър Димов, литературен анализ
Разработката е литературоведско изследване, което поставя „Тютюн“ в два контекста едновременно: в спора около първото издание на романа и в дългата линия на българското питане за нас и за другите. Началото е размисъл за художественото слово и за критиката, която раздава присъди, вместо да изследва. Оттук е обяснено и „осъждането“ на романа през 1951 г., мястото му спрямо „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“ и защо психологическият роман на един ветеринарен лекар е приет като чуждо тяло в тогавашната проза. Следва съпоставката с Алеко Константинов. Проследено е как проблемът „ние и другите“ минава през възрожденската литература и как Бай Ганьо и Борис Морев се оказват свързани чрез похвата на преобличането, а разликата между пролетната творба на надеждата и есенния роман на безпътицата е изведена като основен извод на този раздел. Същинската част разглежда героите един по един през понятието екстериоризация, търсенето на опора извън личността. Разгледани са Ирина и съзнателният ѝ път към гибелта, Борис Морев и стремежът към власт заедно със значението, скрито в собственото му име, Костов с мотива за дрехите и преобличането, фон Гайер, а след тях и хората на партията, Лила и Варвара, за да се стигне до тезата, че противопоставянето между двата свята е само привидно. Отделно внимание е отделено на романа като изследване на механизмите на властта, на мотива за двата вида смърт, духовната и физическата, и на въпроса защо изчерпването на жизнената енергия у героите поразява и самото общество. Текстът е взискателен и си служи с понятията на литературознанието, затова е подходящ за ученици от горния курс, за задълбочена подготовка по „Тютюн“, за теми върху образите на Ирина и Борис Морев и за съпоставка с Бай Ганьо. Изводите и тълкуванията остават в самия анализ.
Роденият романист: Димитър Димов и изкуството на трагичното. Творчески портрет
Роден романист с изящен дух, устремен към висините на чувствата и мисълта. Този творчески портрет на Димитър Димов тръгва от такава оценка и я проверява върху най-голямото му постижение. В началото е представен профилът на писателя: висока култура, интелектуално-логическа способност и необикновено творческо въображение. Оттам е изведено разбирането му, че основният избор на човека е нравственият. Същинската част е посветена на „Тютюн“. Разгледани са характерните особености на епическия роман от 50-те години на XX век и основният принцип в изграждането на творбата: контрастът, действащ на всички равнища, от фабулата до образите. Отделен раздел следва централния герой. Издигането на Борис Морев в света на тютюна е представено не само като развитие на кариера, но и като процес, който променя самия него. Показано е как драмата на личността в пътя към света и към себе си се откроява особено релефно. Самостоятелно място е отделено на фон Гайер като представител на немския концерн и на функцията му в романа. Материалът е подходящ за подготовка за матура, за характеристика на Борис Морев и за съчинение върху проблематиката на романа.
Идилията, която прелива в трагедия: трагичното и прекрасното в селското битие у Елин Пелин, обширен литературен анализ
Голям преглед на Елин-Пелиновия селски свят, изграден върху една основна теза: в неговите разкази няма устойчива граница между идиличното, трагичното и комичното, а естетическа доминанта липсва точно както липсва в самия живот. Началото извежда двете гледни точки, от които писателят гледа селото, социално-критическата и романтико-естетическата, и оттам двата основни типа герои, социалните персонажи и романтиците чудаци. Обяснено е и какво отличава Елин Пелин от Вазов и защо Иван Мешеков го нарича „реалист без химери“. Първият голям дял проследява драмата на човека в труда. Показано е как е устроена типичната за писателя структура: триединството на време, място и действие, двойственото визиране на природата, на животното и на самия труд, идиличното начало, което се оказва само забавяне преди удара. Тук влизат „На браздата“, „По жътва“, „Нане-Стоичковата върба“, „Спасова могила“ и „Напаст божия“, разчетени като отделни степени на един и същ разпад. Вторият дял е за бунтаря. Проследена е разликата между социалната и нравствената развръзка на конфликта, спорът в критиката за постъпката на Андрешко, изборът на съвестта, който героите правят сами, и мотивът за трагичния избор на бедняка в „Престъпление“, „Закъснялата нива“, „Лудата“ и „На оня свят“. Отделно е разгледана окрадената любов в „Край воденицата“ и „Любов“. Третият дял сменя посоката: спасението през красотата. „Ветрената мелница“ е разчетена подробно, с преобърнатия фолклорен мотив за вградената невеста и с опозицията между света горе и света долу, а „Косачи“, „Мечтател“ и „Летен ден“ показват как приказката, мечтата и музиката връщат на човека усещането, че е човек. Финалната част пренася същата концепция върху „Под манастирската лоза“, върху раздвоения образ на Бога в цикъла и върху сблъсъка между праведните грешници и грешните праведници. Разработката е подходяща за обобщителен урок върху Елин Пелин, за теза в интерпретативно съчинение и за подготовка по темата за селото в българската литература.
„Певецът на българското село“: националните добродетели в разказите на Елин Пелин - обширен литературен анализ
Голяма по обем литературна разработка, която проследява какви добродетели Елин Пелин открива у човека от българското село и как ги превръща в художествен свят. Началото поставя писателя в неговото време и в неговата традиция: какво го свързва с Вазов и какво го отличава от него, защо разказът му се гради върху една случка, каква е ролята на пейзажа, на диалога и на финала и защо повествователят почти никога не се намесва открито. Оттам изложението минава към централната ос на творчеството, труда. Разгледан е първо трудът като радост и естетическа наслада, чрез жътвената картина, чрез строежа на мелницата и чрез оранта, при която земята сякаш връща сила на човека. Веднага след това е показана обратната страна: труд, който се превръща в тегоба, в борба със сушата, с болестта, с немотията и с принудата да напуснеш дома си, за да търсиш препитание. Отделни части са посветени на страданието и на добротата, която то поражда, на отношението на селянина към смъртта и към отвъдното, на солидарността между бедните, на хумора, находчивостта и сладкодумието, с които героите отвръщат на несгодите, както и на постъпките, зад които стои изострено чувство за справедливост. Разгледани са и малките сиромашки радости, и обратният случай, в който душата на човека е загубила сетива за красотата. Разработката работи с голям кръг творби, между които „По жътва“, „На браздата“, „Ветрената мелница“, „Закъснялата нива“, „Напаст божия“, „Косачи“, „Андрешко“, „Задушница“, „Мечтатели“ и „Спасова могила“, и на места ги съпоставя с творби на Яворов и Йовков. Всяко твърдение е подкрепено с цитат от текста и с разбор на художествените средства. Поради обхвата си разработката е удобна както за подготовка на отделна тема или съчинение по конкретен разказ, така и за обобщение върху цялото творчество на Елин Пелин преди класна работа, матура или устно изпитване.
„Изтръгнати от корена си“: безродността и трагизмът на героите в романа „Тютюн“ от Димитър Димов. Анализ
Какво общо имат героите на Димитър Димов независимо от това дали са бедни или богати: разработката тръгва от твърдението, че те са жертви на самите себе си, и го проверява върху романа „Тютюн“. В началото трите романа на писателя са поставени един до друг, за да се откроят повтарящите се черти на неговите герои: сюжетната им връзка с историческото време и вътрешната им подчиненост на собствената същност. Оттам анализът влиза в конкретната обстановка на „Тютюн“, България във Втората световна война и тютюневия бизнес, в който се сключват сделки с продадени съвести. Същинската част представя „Никотиана“ като главен герой и главен символ в романа: с какво привлича жертвите си, каква власт им обещава и как променя психиката на всеки, който влезе в нейния свят. Оттук е изведена и философията на Димитър Димов за личността, за родовата ѝ определеност и за разликата между родовото и социалното в човешката съдба. Значително място заема образът на Ирина. Проследени са изходната ѝ точка в провинциалния град, причините за откъсването ѝ от корените, изоставената лекарска професия, носталгията по родния дом и запазената до самия край ясна представа за собственото ѝ падение. Борис Морев е разгледан като характер, белязан още с първата си поява: какво чете читателят в лицето и в погледа му, срещу какво се бунтува у баща си и у родния си град и защо постигането на всичко, за което е мечтал, не го спира. Отделен акцент е поставен върху фон Гайер и рицарското достолепие на неговата самота, както и върху съдбата на работниците, които „Никотиана“ експлоатира, и върху разликата между техния отговор на натиска и този на финансовата олигархия. Разгледана е и особената роля на жените у Димитър Димов, които и в най-дълбокото си падение съхраняват нещо от човешкото си достойнство. Финалната част обобщава защо прозренията на романиста за отчуждения и самотен съвременник остават актуални. Анализът е подходящ за подготовка на съчинение и на матура върху „Тютюн“, за характеристика на образите на Ирина, Борис Морев и фон Гайер и за темата за трагизма и безродността.