Димитър Димов е роден на 25 юни 1909 г. в Ловеч. Детството му преминава в Дупница и София. Баща му Тотю Димов, е загинал като капитан в Междусъюзническата война през 1913 г. Майка му, Веса Харизанова е успяла да внуши на бъдещия писател любов към литературата и изкуството.

През 1918 г. Веса Харизанова  сключва втори брак с Руси Генов – офицер, който по-късно става тютюнев експерт. На него Д. Димов дължи познанията върху търговията с тютюн и тютюневия свят.

Д. Димов завършва гимназия в София и постъпва във Ветеринарния факултет през 1928 г. След завършване на висшето си образование работи в бактериологичен институт в София и Бургас, а след това е ветеринарен лекар. Творческата съдба на Димитър Димов на пръв поглед е свидетелство за коренните промени в българската литературна традиция, които настъпват особено след 1956 година.

През 1934г. започва да пише първия си роман „Поручик Бенц”, в който търси изключителната жена – изтънченото съвършенство на невинното и порочното. Елена Петрашева е продукт на сложно духовно общество. Тя повелява и убива едновременно. И хората около нея са готови да й посветят живота си, да се обрекат на смърт, омаяни от сладостта на жертвеността си.

Героите на Д. Димов превръщат страданието в сладострастие и напомнят героите на Достоевски. Пред поручик Бенц вместо царството на любовта се отварят вратите на ада. Вместо чудесното и желана щастие – мракът и страданието. Той трябва да понесе голям товар, да получи тежък удар, да бъде изваден от една илюзия с отвратителна яснота, която предизвиква у него гняв и разочарование, и болка, и лудо желание да извърши най-неочакваното. В „Поручик Бенц” героите са предимно чужденци, но обстановката е българска.

В „Осъдени души” Д.Димов е великолепен живописец на чужда природа – екзотиката на Испания, атмосферата на хотели и катедрали. Прекарал само една година и четири месеца в тази страна с бурен, потиснат от мрака на църквата живот, влязъл в нейния духовен климат, той е бил вътрешно очарован от срещата с чуждото.

Главен герой на творбата е англичанката Фани Хорн. Тя се чувства като в духовен затвор в Испания, запазила духа на средновековието. Срещу нейната фатална любов са каноните на йезуитския орден, традицията на църквата, която  се защитава срещу пориви от светски характер, тъмни йезуитски чувства, разцъфтели при условия на война.

Романът им символно заглавие „Осъдени души”. Осъдени са чувствата, невъзможно е сближаването между двата свята и това ги изправя на борба. Фани Хорн  и Отец Ередия са обречени от традициите, от възпитанието, от духовния си манталитет. Те са жертва на историята. Стоманената воля на свещеника прави англичанката настъпателна, неотразима в действията си, способна да унизи даже националното величие на расата си.

Творбата е построена върху принципа  ІІІ – І – ІІ. Чрез разменените времена изпъква и националната драма на Испания: потушена е гражданската война, настъпило е страшното, повърхностното безвремие на историята.

Разрушена физически и духовно, Фани Хорн таи у себе си още силата, волята и красотата на млада жена, влюбена до безумна всеотдайност. Страстта на героинята я е довела до ръба на пропастта – пристъпи на глад за морфин, унизителна връзка с един мошеник, търговец на отрова.

В първа глава разказът се води от трето лице, в другите две глави разказва Фани Хорн. Вътрешният свят на героите се узнава чрез монолога им, чрез диалозите им и дори чрез диалога, който разказвачът води с тях. Монолозите на Хорн са изпъстрени с авторови забележки.

В първите страници на втора и трета глава Ередия е някакъв млад бог, слязъл на земята. Неговата личност издава неизразим финес. Той притежава не само красота на тялото, а и властен ум, и силна воля. Героят се изгражда в два пластта: първият е видимата му изява, запленяващата му външност, а вторият – неговата духовност, онова фанатично, което е овладяло изцяло личността му. Постепенно Ередия се превръща във въплъщение на ордена си убиващо човешкото. Участието на свещеника в гражданската война показва всичко жестоко, нечовешко, фантастично и убийствено, което са католицизмът и йезуитския орден в Испания.

Фани Хорн вижда действителното лице на своя кумир в лагера за петнист тиф. Тя осъзнава, че обича коварен демагог. Рухват илюзиите, идва разочарованието, отровата, морфинът, гибелният символ на цивилизацията.

Образите на Фани и Ередия носят в себе си елементи, които ги „осъждат” на страдание, независимо от обстоятелствата, в които са поставени, Фани е преситена и разочарована от света, тя е „жена без тяло”. Ередия е толкова заслепен от идеята за служенето на Бога и на Ордена, че престава да бъде човек. Превръща се в живо превъплъщение на Сатаната. Димов „свързва” тези два персонажа чрез добре познатата от литературната традиция любовна интрига, но тя не е водеща в повествованието.Чрез колизията между Фани и Ередия се поставя и намира своя отговор един глобален проблем - за същността на живота, за неговата естествена логика. Гледната точка на писателя, освен че е разкрита чрез всички нива на творбата, е и пряко формулирана в коментара на повествователя към състоянието на Фани в края на романа: “Тя все още не съзнаваше, че, попаднала в този лагер, бесът и омразата й срещу Ередия съвпадаха с развитието на самата действителност, която отстраняваше от себе си противоречията и абсурдите. Не случайно е подчертано изрично, че Фани не осъзнава логиката на битието, но я усеща подсъзнателно, стреми се към нея. В момента, в който достига до нея, тя разбира, че е излишен човек, че животът й няма смисъл, но не предприема следващата, очаквана стъпка -самоубийството, защото някой трябва да изкупи греховете чрез страдание. Върху нея тежат и греховете на Ередия, които е поела символично, убивайки го по време на молитвата. Така Фани спасява душата му, а за себе си оставя изкуплението, защото гордостта й е по-силна от страданието. Само силните духом могат да водят пълноценен живот, но ако позволят да ги заслепи тяхното собствено усещане за превъзходство над другите, усещането им за изключителност, те ще застанат не само на границата на престъплението, но и на лудостта. Това още по - отчетливо се изгражда като авторова позиция, когато персонажите превръщат нещо, каквото и да е то, в култ, в изгаряща ги страст. В момента, в който реализират целта си, животът им става безсмислен и те са обречени на гибел.

Героите от романа са със съвременно общочовешко значение. Те се обричат, готови всяка минута на краен риск. С тях писателят извежда своята линия в изобразяването на човешкото – като воля, която прекрачва трудности и е гибелна за самата себе си.

В романите си Д. Димов рисува човешки съдби винаги на фона на пряко ставащи  исторически събития. В „Поручик Бенц” фонът е Първата световна война, в „Осъдени души” – гражданската война в Испания, в „Тютюн” – Втората световна война и съпротивата.

За нашата литература Д.Димов направи едно откритие. До него тя не си е поставяла като задача да реши дали красотата е опасна, дали не е една коварна клопка, в която внезапно попадаме и безвъзвратно погубваме душата си. Той разкри жестоката, мъчителна власт на красотата, която е чужда на истината и доброто. За пръв път в нашата литература вечната, безизходна драма на разрива между етично и естетично у него придобива реални очертания, психологическа плътност и дълбочина. Така можем да си обясним защо красотата у него не носи радост и хармония, а страдание и раздвоение.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave