Сборникът „Диви разкази” от Николай Хайтов изобразява един първичен по истинността си и красив родопски свят, населен със силни герои. Включеният в него разказ „Дервишово семе” поставя сериозни човешки проблеми, произтичащи от сблъсъка на традиционните родови ценности и чувствата на самосьзнаващата се личност. Идеята за конфликта е въведена още в началото с метафората за завързания „възел". Хайтов представя историята на своя автентичен герой, чиято съдба се преплита с още няколко човешки съдби. Времето на един човешки живот се оказва недостатъчно, за да се разплете съдбовният възел между тях и героят остава до края на своя кръстопът.
Авторът проследява четири десетилетия от живота на Рамадан. Похватът на повествование от първо лице придава достоверен характер на споделената човешка история - героят сам разказва своя живот. Още на 14-годишна възраст, на него – останалото рано сираче, се пада отговорната мисия да съхрани и продължи рода. В него е надеждата да осигури следващите наследници в Дервишовия род. Метафората „Дервишово семе” красиво и образно внушава идеята за приемствеността в рода. Рамадан трябва да бъде оженен - именно да го оженят, а не сам да се ожени. Родовите закони не приемат отстояването на любовните чувства, на личностната позиция на младите. Вместо тях решението вземат възрастните - бабата и дядото на Рамадан. Единственият въпрос,
по който внукът има право на мнение, е какъв да бъде цветът на сватбените му потури.
По-важното - коя и каква е невестата, знаят само възрастните. Традициите на патриархалния живот са такива - строг морал, почит към старите, потискане на личностните чувства. Сватбата се устройва бързо – всеки ден е важен за дядо Асан. Докато все още е жив, той иска да види най-вече как по-скоро ще бъде продължен Дервишовият род.
От самия ден на женитбата в душата на Рамадан се завръзва съдбовният възел. Непосилна за детските му години е задачата за една вечер да стане мъж. Нещо първично, „диво", отчаяно има в неистовото желание на дядото внукът му да изпълни мъжката си мисия: „Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре на сабахлем! Ако си – вика - станал мъж -карай мъжки! Ако не можеш - с нокти или с пръсти, но да има кръв, инак цялото село ще се смее." С тази заръка Рамадан е бутнат и заключен в одаята. Смущението е толкова силно, че младоженецът е „като вдървен" и стъписай, не знае какво да стори. Още не е видял дори лицето на невестата си и когато това става, се оказва, че тя не е „женище", а момиче като „пеперудка". Истинско дете-невинно, красиво, чисто. Умалителните форми „пеперудка", „очета", наситеността на цвета на лицето й - „ бяло като мляко", щрихират един красив, запомнящ се образ в духа на фолклорните традиции. Първият поглед между двете деца се оказва вглеждане в собствените им души и това духовно единение между тях остава до края на живота им. Силвина се оказва по-смела, по-съобразителна и естествена: „...гледа, гледа, а че прихна да се смее", а Рамадан се е „ вторачил в нея като диво". Срамът е преодолян с весела игра на пумпал -така до зори. И въпросът с кръвта е решен - от носа на Силвина. Тя е все още момиче, но носи интуитивната зрялост и инстинкта, присъщи на женската природа. Още от първата среща между Рамадан и Силвина се случва чудото на любовта. Със смеха и с играта се „навива, навива" и сърцето на героя, разказващ своите преживявания. Родовите закони не са предвидили това. Те изискват само естественото продължение на рода.
Преобразява се домът на дядо Асан. Ако преди е нямало „кой къщната работа да върши", то сега „старата ни къща бе огряла като слънце". Рамадан се радва на работливата си невеста, но е привлечен и от нейната красота. Истински ритуал е разресването на косите й, при който той захласнат наблюдава различните цветови отблясъци по Силвинината коса -ту „руси", ту „ червеникави, като че греят", ту „жълто злато". И не може да повярва, че цялото това богатство е негово! А се налага да дели времето си между грижите за козите и вниманието към невестата си. Така му се иска да не се отделя от нея, да й се радва, да раздухва миглите й. Рамадан и Силвина започват съвместния си живот като красива, весела детска игра, която обаче се оказва съдбовна, драматична. Те никога няма да бъдат вече заедно, да се радват един на друг, да бъдат щастливи. За цял живот ще останат свързани само сърцата и душите им.
Завърнал се един ден от коситба, младоженецът заварва къщата без невестата си -бабата не е могла да опази Силвина, докато братята й я отвличат. Първата реакция на Рамадан е да хване ножа. Неусетно зародилите се в душата му чувства бурно се изявяват, бушува младата кръв и сърцето му иска да защити правото си да обича. Това плаши стария Асан и той завързва внука си за дирека с думите: „Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш! Тука искам на Асан Дервишов внук да писне, а че тогава ходи да се трепеш, където искаш!" Една първично изстрадала истина - животът трябва да бъде продължен на всяка цена. Рамадан трябва да изпълни родовата си мисия и чак тогава да защити достойнството си. Възелът още по-силно се затяга около влюбеното му сърце. Крехката „ надеждица ", че Силвина може пак да се върне, се стопява много бързо. Налага се дядо му пак да го заключи в одаята. През изтънялата стена Рамадан чува разговора в другата стая и разбира какво го очаква. Отново той няма право сам да решава съдбата си, а да очаква това, което старият Асан Дервишов смята, че е правилно - Силвина вече не му трябва, защото и да я върнат братята й, „за какво ми е с чуждо семе в корема?" Руфат, на който братята на Силвина я продават за два пръча, ще получи своето наказание, но не сега.
Клетвено звучи заканата на дядо Асан: „Ще оженя Рамадана!". За да има нов наследник в Дервишовия род, трябва да бъде опазен дядо Асановият внук. Ритуално е идването на ходжата, за да се закълне Рамадан : „да се не беся, да се не давя в реката. Да се не карам и сбивам. Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша." За стария Асан това е смисълът на живота му.
За Рамадан ударите на съдбата стават все по-жестоки. Дългът към рода и любовта към Силвина го поставят на съдбовен кръстопът. Те вече живеят през „един дувар", но са сякаш от бездна разделени. Силвина е в ръцете на „оня гад" Руфат. Авторът не пести грубите си оценки, когато трябва да характеризира своя герой Руфат, да изрази отношението си към него. Ретроспективният разказ за неговия живот ни представя един отблъскващ човек, „хайлазин", който само показва „салтанати". В неговите груби ръце попада Силвина и с този егоистичен и алчен човек трябва да живее, да бъде вярна на семейството си и да изпълнява дълга си на жена и майка. Това изискват родовите закони. Но никой не може да попречи на Рамадан тя да остане завинаги в сърцето му. Как му се иска да я види, да разбере какво става с нея, още повече като знае, че живее с „оня звяр". За да види своята Силвина, Рамадан дори се качва на покрива на къщата си, за да може да я зърне през „пенджерчето". Вечерните му наблюдения са още по-болезнени за него. Как да гледа Силвина в ръцете на Руфат? Как да търпи да вижда тази, която по закон му е била жена, че друг мъж, „като диво я захапваше", а „главата й висеше все като прекършена". Като свещ се топи сърцето на Рамадан от това, което вижда всяка вечер: „ Как се па не стопи това сърце! Как се не свърши, та оставаше и за другата, и за по-другата вечер?"
Вечерните наблюдения и изстраданите мигове на Рамадан са сериозни житейски уроци. Дядо му не се плаши от това - напротив, ясно е, че така внукът вече възмъжава: „ Нека - вика - да се точи! Зло да на бира! И да се научи да не вади кръвта на жената през носа!" Злото, което Рамадан събира, желанието му да отмъсти за поруганата си чест и за откраднатата невеста, се трупат в душата му. Мислено той вижда хиляди пъти смъртта на своя враг, докато накрая от мисълта за мъст се разболява. Става страшно за Дервишовия род и дядо Асан се уплашва. Мисълта за Дервишовото семе го кара да вземе мерки внукът му час по-скоро да се възстанови. Грижите на „дебелото Айше" правят чудо. Рамадан оздравява, порастват му и мустаци, и брада, заяква физически, макар на душата му да не олеква. Настъпва моментът пак да го оженят. Двамата мъже в Дервишовия род - старият и младият - си имат свой „дерт" в живота: всеки иска да отмъсти на Руфат. Правото на това обаче се пада на Рамадан: „...Руфатя няма да закачаш! Аз ще се разправям с Руфатя!";
Идват най-после щастливи дни за дядо Асан. Той вижда внука си оженен, а скоро съдбата му изпраща и правнук. Знаела е като че ли за грижата на изстрадалия старец и му праща толкова чакания наследник преждевременно. Това е бил досега смисълът на живота на стария човек. Вече може дори и да си отиде от този свят! И го прави с ясно съзнание, с желание и усмивка. Какви ли сили са давали кураж на дядо Асан да живее и да се държи до този момент, щом на третия ден след раждането на детето той „ляга да мре". Но оставя своя завет: „...видех... Дервишово семе и отивам да занеса на баща ти хаир-хабер. А Руфатя... оставям в твоите ръце!"
Още по-здраво се затяга житейският възел на Рамадан. Видимо съдбата е благосклонна към него - има добра жена, деца. Но в коя посока от кръстопътя си да продължи : „ Как се носят три неща само в едни ръце! Три неща: душманин, дете и жена!" Спира го чувството му за дълг към семейството - още повече, че това изискват родовите закони и традиции. Отмъщението, мисълта за „душманина" временно остават на заден план. Най-напред го задържа мисълта, че детето му не е пораснало. След време все по-често започва да вижда в съседния двор и Силвина - и тя с дете на ръце. Тя тревожи мислите и на мъжа си, и на Рамадан, който се утешава, че поне може отдалеч да я вижда, да й се радва. Силвина! -образът й, името й спират Рамадан да отмъсти и да извърши убийство, защото „в затвора няма дупчица да има към Силвина"... Така в терзания и „дертове" минават 40 години! И вместо отмъщение, Рамадан показва, че може да прости, без да иска. Не смърт, а грижа за неговия враг му отрежда съдбата - най-трудното изпитание. И пак заради Силвина. Само като види очите й, е готов да носи дърва за болния й мъж, да се грижи за него, за да й е по-лесно на нея. Стига им и на двамата, че могат да бъдат заедно. „Ако той беше звяр, не ставай и ти" - с тази своя житейска философия Силвина дава сили на Рамадан. А изход от кръстопътя не се вижда! Две години душата му се разкъсва между доброто и злото. Крепят го желанието да дойде време да си отиде Руфат, мечтата за Силвина -да дочака деня, когато „под една черга да легна с нея като мъж с жена". Обичта към Силвина и светостта на чувствата на Рамадан не се вместват в родовите ценности. Традицията отрича подобно отклонение от собственото семейство. Но Рамадан изпълнява дълга към близките си. Самият той вече е дядо, отгледал е децата си, задомил ги е, изпълнил е и семейните, и родовите си задължения. Но над тези ценности има и други, неписани. Съдбата на Силвина и Рамадан извисява светостта на любовта като човещина и добро над традиционния морал.
Изплаквайки своята изповед, Рамадан остава на старото си „кръстопьтче". Трудно му е, търси съвет и помощ: „Ако ти можеш да ми кажеш - кажи, ако ли не - помагай да качим дървата..." Но явно те не са му необходими. В дома на „оня кърждалия" го чакат очите на Силвина и животът му ще продължи така, докато съдбата реши. Драматичната история на героите в „Дервишово семе” трогва читателя, но това е и разказ за победата на живота над смъртта, за утвърждаването на родовите ценности, за победата на личностното самоосъзнаване.
@bgmateriali.com
