Пенчо П. Славейков е важна фигура в българския културен и обществен живот. Когато той съзрява, България вече е решила в общи линии проблемите на своето национално самоосъзнаване и политическо самоопределение. Но развитието на младата национална държава е затруднено от трудното навлизане на модерността. Това дава основание на Славейков, а и на целия кръг „Мисъл“, да обявят, че не е възможно модерно общество, без преди това да се създаде модерният човек, за когото законите на морала, съвестта и човешките ценности не са празна дума. В борбата за установяване на този нов човек Славейков заема ролята на духовния водач. Но делото на живота му не може да бъде реализирано само с поезия. Нужна е непосредствена обществена дейност, борба в прекия смисъл на думата, защото българската действителност от онова време е доста груба. Следвайки пътя на баща си, той неведнъж се оказва в центъра на остри обществени сблъсъци, което му дава основание да се обяви и за „воин“.
Образа си на жрец воин Славейков изгражда по всички възможни начини – и чрез присъствието си в духовния живот на младата нация, и чрез основните мотиви на творчеството си. Той успява да превърне дори физическото страдание в предимство, като показва, че силата на волята и високата цел могат да победят съдбата. Много от героите на неговите поеми успяват да надмогнат страданието и да се издигнат до висините на духа. И това са не само бележити писатели, художници или музиканти като Микеланджело, Шели и Бетовен, а и обикновени селяни като Ралица. Това, което ги обединява, е способността им да възприемат страданието като велик учител, извисяващ духа. Защото само духът е този, който може да създаде истинска общност, способна сама да твори съдбата си.
Ролята на жрец води Славейков до идеята, че задачата на поета е да разкрие тайните на живота. Затова той не се стреми към популярност, а към намиране на сродни души. Някои издания на книгите му са предназначени за точно определени хора. Презрението си към „фасулковщината“ той превръща в морална и обществена позиция, която го прави своеобразен вътрешен емигрант. А в един момент поетът и реално напуска родината, заклевайки се, че няма да се върне жив в нея. За жалост, думите му се оказват пророчески. Така Славейков реализира последния си героичен жест – показва, че нищо не е по-голямо от идеала, че дори смъртта не е непосилна цена, когато трябва да се защитят човешкият и общественият морал. Съвременниците оценяват високо този жест. При пренасянето на тленните му останки неговия по-млад съратник Боян Пенев произнася траурно слово, в което казва: Пенчо Славейков се завърна в своята родна земя. Преди години той бе прокуден от нея, напусна я огорчен и покрусен – напусна я, като каза, че жив няма да се върне в нея. Неговите трагични думи се изпълниха. За него нямаше място тук, в земята, която толкова много обичаше и която тъй вдъхновено възпя. Живя чужд между нас, гнетен от тълпата, непобедима сила в българската враждебност и жестокост.“
Но и смъртта не слага край на трудностите, с които Славейков се сблъсква. Неговите идеи са посрещнати враждебно от всички страни. Особено след трагичния за България край на Първата световна война, показала на какво е способна човешката жестокост. След установяването на тоталитарния комунистически режим творчеството му даже е било забранявано за определени периоди. Но дори и когато се връща в учебниците, Славейковото име е следвано от недоброжелателни определения като „модернист“, „ницшеанец“, „индивидуалист“. А всъщност повече от сто години след смъртта на поета стана ясно, че неговите идеи са вечни, защото трагичното историческо развитие на света през двайсети век показа, че единственият изход за човека е в неговото самоусъвършенстване. Урок, който за нас е особено важен, защото днес „пазарската врява“ на „фасулковците“ е взела застрашителни размери.