Поемата "Ралица"- кратък анализ
  Чрез образа на героинята Славейков създава представата за „вечната българка”. Ако се запитаме в кое време или в кой век живее Ралица, невъзможният отговор ще бъде най-точната характеристика на проблема.
  Първият мотив е този за хубостта. Представата за нея се изгражда по два начина:
-чрез разгърнати сравнения в омировски стил:
Като оназ вечерница в небото,
една бе в село Ралица девойка,
и цяло село лудо бе по нея.
-чрез отношението на другите към Ралица – момците се надпреварват да й напият вода, да се хванат на хорото до нея, мислите им се вият около нея така, както се вие сърменият й колан около „кръшната й тънка половина”.
  Заедно с хубостта се разгръща мотивът за сирачеството. Ралица е отгледана от леля си с обич: „гърлицата както / отглежда своя рожба, докато / се на крила самичка тя възмогне”. Дете на любовта, тя ще стане жертва на любовта.
  Красотата на Ралица поражда тревожни предчувствия – напълно в духа на народното схващане, че многото добро не води към добро:

Блазе й с хубост – казваха едни;
Блазе, комуто на честта се падне –
обаждаха се други. А с глава
посвиваха пък трети, век живели,

свят упознали – шепнейки изниско:

Блазе й... Ех, кабил ни край не е
на хубаво да води тая хубост.

  Завръзката се осъществява с помощта на класически любовен триъгълник. За Ралица „залитат” двама момци – богатият (според тогавашните норми) Стоичко Влаха, „заможен и личен / ерген, един на майка и баща” и бедният Иво Бойкин. Изборът на девойката не е мотивиран с оглед на имотното им положение. И тук личи разликата между Славейков и писателите реалисти, при които героят е функция на социалната среда и изборът е детерминиран социално. Ралица се отказва от Стоичко, въпреки че е богат, и избира Иво, независимо че е беден. Причината е чисто психологическа – примамват я „ваклите” му очи и „благите” му думи.

  Двамата са „лика / и прилика, един за друг родени.” Този момент у Пенчо Славейков напомня същото сравнение у стария Славейков в „Изворът на белоногата” за сходството между Гергана и Никола:
Двамата млади, зелени –
един за други родени.
Двамата лика–прилика –
като два стръка иглика.
Сравнението е взето от богатата съкровищница на фолклора.

  Чрез годявката на Ралица и Иво Славейков проиграва обичаите на фолклорната ритуалност – отиването на „китните свати”, пристигането на „дружки и недружки”, преливането на сърцето „като пълна чаша”. Слънцето като символ на патриархалното щастие...

  Срещата между Ралица и Стоичко на извора е повратен момент в сюжета на поемата. Тя напомня срещата между Гергана и везира в творбата на стария Славейков. Изворът е гореща точка в битието на патриархалния човек. При извора момъкът причаква девойката, за да й се обясни в любов. Предложението на Стоичко – огърлица жълтици – е отхвърлено от Ралица, както предложението на везира – да я отведе в Стамбул – е отхвърлено от Гергана. Но Ралица отказва от позициите на разбирането за целостта на българското.

  Когато изкусителят Стоичко заявява на Ралица, че сърцето й ще бъде или негово, или ничие, тя му отговаря категорично: „Пусни!... Сърцето силом се не зема. / Не е то пита, то не се ломи!” С метафората за сърцето пита завършва поемата. Ралица остава „ненадломена” от живота, с несломено сърце.

  Ралица е хармонична личност и е наясно със себе си и с околните. Онова, което изпитва тя към Иво, е любов – вечно чувство, което укрепва човека. Стоичко е дисхармонична личност. Той изпитва към Ралица страст – преходно чувство, което го корозира вътрешно. Доказателствата в текста за неговата дисхармоничност са три:

-докато слънцето на щастието грее драголюбно за Ралица и за Иво, в душата на Стоичко то сгъстява мрак;
-докато в природата е пролет, в душата на Стоичко гнезди „мъглива есен”;
-докато останалите герои вървят по утъпкания път на патриархалната традиция, Стоичко свива в друг път – пътя на престъплението.

  Семейното (и любовно) щастие на Ралица и Иво изглежда несмути
Семейното (и любовно) щастие на Ралица и Иво изглежда несмутимо дори след срещата на извора. Отношенията им минават под знака на идилията. Радостта на Ивовата майка няма граници, а усмивката на Ралица е благ вестник на ясни дни...

  Престъплението се осъществява по време на зимна буря. Поетът използва природо-психологически паралелизъм. По време на убийството Стоичко хвърля в лицето на жертвата реплика, която преобръща народната поговорка за лошата дума и лютата рана: „Мен нейни думи – тебе моя нож! / Сърцето, що не се ломи, за мене / ще да е цяло!” Убиецът греши първи път, когато смята, че може насила да спечели любовта на Ралица. Той греши втори път, когато поставя на една везна ножа и думите. Затова от този момент нататък той става излишният герой на поемата, запилява се нанякъде и изчезва.
  Страданието на Ивовата майка я отвлича в гроба. Съчувствието на чуждите хора към злощастието на Ралица е краткотрайно. Славейков внушава идеята, че човекът е сам в своето страдание. И в своята болка. Години по-късно, малко преди смъртта си, поетът Андрей Германов пише:
Страшно е, че в този произволен
свят, запратен нейде из Всемира,
всеки сам за себе си е болен,
всеки сам за себе си умира...
  Ралица намира сили да надмогне страданието благодарение на вътрешната сила на духа си и на „момчаната” си рожба, която добива няколко месеца след смъртта на Иво. В очите на сина си тя вижда очите на любимия. А на устните й остава хубавата усмивка, знак на хармонията.
 

@bgmateriali.com

Изтеглиsave