Лист, отбрулен от вятъра на живота: анализ на „Есенна песен“ от Пол Верлен

          1. ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО

          Както вече видяхме, в мисленето на европейските автори от втората половина на 19. век се противопоставят два свята. От едната страна е буржоазният свят с неговото рационално отношение към живота, с индустриализацията, с превеса на парично-материалното над духовното, с еснафското примирение на дребната буржоазия. От другата е светът на универсалните идеи и ценности, в който съществува човешката духовност.
          Идеите за двата свята – земен и божествен – идват още от митологичното мислене и са централни за християнството. От времето на Ренесанса обаче започва развитието на едно ново светоусещане, ориентирано единствено към земното битие на човека. Рационализмът на 17. и 18. довежда тази нагласа до почти пълно господство на материално-земното. В началото на 19. век рационализмът вече започва да се осъзнава като основния виновник за затварянето на човека в условностите на цивилизацията. Романтизмът е първото обществено движение, което се опитва да възроди емоционално-духовния подход към човешкото битие, противопоставяйки се на рационалистичните принуди. Така в литературата и изкуството навлизат теми, свързани със съня, с полусъзнатото, с мечтите и чувствата, т.е. с проявата на една друга, „невидима“ реалност. Символизмът възприема тези идеи на Романтизма и се стреми да създаде изцяло нова художествена техника, в която словото да има не изобразителна, а внушаваща и пророческа функция.
          Общият меланхоличен дух на разочарования чувствителен човек е основната тема на „Есенна песен“. Лирическият герой се чувства напълно смачкан от натиска, който светът му оказва. Монотонното съществуване, умората от еднообразно протичащото време раняват сърцето му с болка, която не може точно да се определи. Затова пък начинът, по който човекът чувства света, е много ясен – чрез музиката. Той „чува“ околния свят като цигулка. Импулсите, трептенето, които са същността на музиката, като че ли най-добре могат да изразят идеята за постоянно движещия се и затова неуловим свят. Тази лирическа обработка на мотива за човешката умора от монотонното време е пряк израз на схващането, че светът е относителен. Това, което тук и сега се оценява по един начин, утре или другаде ще бъде възприето различно. Рационалните обяснения са фалшиви. Затова единствено мигът има значение. Хармонията на мига обаче се постига чрез наслагване, чрез свързване на различните трептения в една красива мелодия.

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          Като цяло лириката на Верлен не е изградена върху драматичното противопоставяне на мотиви и идеи, както това се случва в поезията на Бодлер. Въпреки това обаче основният тон на тази поезия, зададен от усещането за болка, предполага, че има някакво скрито противоречие, измъчващо лирическия герой.
          В „Есенна песен“ това вътрешно противоречие е загатнато в последните стихове, които в буквален превод звучат: „И вятърът ме подмята насам-натам подобно на отбрулен лист“. Всъщност именно с това стихотворение Верлен въвежда мотива „лист отбрулен“, който скоро ще се превърне в централен за цялата символистическа поезия. Няма значим поет символист, който по един или друг начин да не го е разработвал. Какво е вътрешното съдържание на този мотив?
          Още от момента, в който се е осъзнал като мислещо същество, човекът си задава въпроса: „Кое е моето място в света?“ Още от митологията, с която той си изгражда образ на света, за да го опознае, човекът търси начини да се впише в този свят, за да си изгради модели на правилно или неправилно поведение. Но това е възможно само ако знаеш кой си и къде е твоето място. Още древните гърци са осъзнавали, че светът е устроен така, че всяко същество да има свое строго определено място в него. Не е случайно и това, че най-важният документ на Ренесанса – трактатът на Джовани Пико дела Мирандола „За достойнството на човека“ задава същия въпрос – къде е мястото на човека в света. И отговорът е, че това място е средищно, че човекът се намира в центъра на света и само от неговата свободна воля зависи дали ще се приближи към Бога, или към животното.
          Но ето че идва един момент, в който човекът не може да си даде отговор на въпроса къде е мястото му в света. Неговата свободна воля, неговите мечти и стремежи, неговият разум и чувства вече не управляват живота му. Човекът се е превърнал в предмет за употреба, в играчка в ръцете на неведоми сили, които го лашкат насам-натам подобно на лист отбрулен. И това усещане е нетърпимо, то предизвиква болезнени кризи, защото освен всичко друго човекът не знае кои са силите, които управляват живота му. Затова и болката е толкова неясна, „неведома“. А това, че тя не може да се определи, означава и че няма как да се намери лечение. Съзнанието за тази невъзможност е отчайващо. Особено когато е придружено от съзнанието, че няма с кого да споделиш своята болка, няма на кого да се оплачеш, няма кой да ти даде утеха. Така че привидно безконфликтната, лишена от външен драматизъм поезия на Верлен се оказва заредена с дълбок вътрешен конфликт, изразяващ една от най-страшните трагедии на модерния човек.

          3. ЛИРИЧЕСКИЯТ ГЕРОЙ КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

          В лириката на Пол Верлен се наблюдава често препокриване между лирически говорител и лирически герой. Тази практика е закономерна и произтича от модерното разбиране, че поезията не трябва да отразява външния свят, а движенията на душата и чрез тях да внушава другия, по-истинен и затова човешки свят. В голяма част от Верленовите стихотворения се откриват автобиографични моменти, но те прерастват в общочовешки обобщения.
          Когато пише това стихотворение, Верлен е само на 22 години – есента на живота му е доста далече. Но тъкмо тук се долавя един от важните за модернизма мотиви – в новия динамичен свят младите хора бързо губят своите илюзии, мечти, бързо узряват и се чувстват не пленени от емоциите на младостта, а от съмнения, от мъка по изгубената младост, от страха пред това, което ги чака, от усещането за „живот неживян“. В стихотворението възрастта на героя не е определена, нито пък той притежава индивидуални черти. За поета единствено важно е чрез него да предаде едно общо за човека настроение. Ако проследим „поведението“ на лирическия герой, ще установим, че в атмосферата на есента риданията на цигулките го раняват в сърцето и всичко му изглежда безнадеждно. Всичко е задушено и изнурено, бледо – но звукът на времето го връща в спомена и той заплаква, и си тръгва, за да изчезне, отвян от вятъра на живота. Тоест, героят все пак проявява някаква активност – плаче, тръгва си, докато светът не го погълне изцяло. С други думи, дори малката активност се пречупва и героят се превръща в пасивен предмет. Завършекът на стихотворението въвежда и усещането за смъртта – все пак основното значение на думата „morte“ от израза „Feuille morte“ е „мъртъв“.
          Тъй като героят не е определен по никакъв начин, това усещане за смърт може да се тълкува по различни начини. Единият от тях е, че става дума за възрастен човек, есента на чийто живот вече е настъпила, той се е примирил и е готов да си тръгне, защото знае, че след есента идва зимата, т.е. смъртта. Но тълкуването може да е и съвсем друго – става дума за млад човек, който се чувства изхвърлен от света – аутсайдер, както бихме казали днес. В този случай неговата неопределеност получава обяснение – той няма спомени, мечти, близки хора. С други думи, всичко онова, което е съдържание на човешкия живот, което му придава индивидуалност и определеност, липсва. В резултат на това човекът се е превърнал в „самотен мъж“, загубил „нишката“ на живота си, в неодушевен предмет, а вятърът на живота го лашка насам-натам. Едно наистина всеобемащо обобщение за същността на модерния човек.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО

           Основният принцип на символистичната поезия се състои в нейния отказ да описва външния свят, съсредоточавайки се върху вътрешния свят на човека. Въпреки това много символисти описват природни явления. Но това не са обикновени пейзажни стихотворения. Защото в тях природата и нейните състояния се използват, за да се предадат различни душевни състояния на лирическия герой. С други думи, символистичната поезия създава „пейзажи на душата“. Нейната основна задача е да внуши на читателя настроенията на лирическия герой, да го потопи в едно непосредствено емоционално преживяване. Принцип наистина много наподобяващ начина, по който въздейства музиката. Затова за символистите е изключително важна виртуозната постройка на стихотворението, което с думи трябва да постигне нещо по принцип неподвластно на думите. Затова и стиховете на символистите са толкова трудни за превод.
          От друга страна обаче, смисълът на думите в никакъв случай не е маловажен. Защото с него се въвеждат основните мотиви на символистическата поезия, а те не са само настроение и емоционално преживяване. Мотивите за самотата на модерния човек, за неживения живот, за напразно пропиляната младост, за празнотата и тъгата, за живота като затвор и за излишността на всеки спомен съвсем не са абстрактни понятия, а отразяват едно усещане за живота и света, пронизващо цялостното световъзприятие на символистите.
          В „Есенна песен“ този принцип е реализиран блестящо. В него природата и човекът се сливат напълно с посредничеството на музиката. Героят чувства природното състояние не по друг начин, а като песен на цигулка (в първата строфа) и като тежък звън на часовник (втора строфа). И двете обаче приличат на плач и ридание. Така във въображението на читателя „есен“, „цигулка“, „печал“, „звън“, „здрач“, „плач“ се смесват в една обща музикална мелодия, създаваща един свят на нежна съкровена тъга. Това впечатление се подсилва от виртуозната звукова организация на изказа, която толкова трудно се постига в преводите. В оригинала стиховете съдържат само по четири срички, от което изразът става изключително кратък и концентриран. Така акцентът се поставя върху звученето и стихотворението постига своето песенно внушение. Българските преводи са по-многословни. И това е не е по вина на преводачите, а заради особеностите на българския език.
          Така, говорейки за природата и нейните състояния, чрез които изразява душевните състояния на своя герой, стихотворението всъщност създава символен образ на един изпразнен от истинско духовно съдържание свят, който превръща човека в неодушевен предмет, подхвърляйки го насам-натам, подобно на отбрулен (мъртъв) лист.

          5. МЯСТОТО НА „ЕСЕННА ПЕСЕН“ В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ

          „Есенна песен“ се възприема като емблематично стихотворение за творчеството на Пол Верлен. Бихме могли да кажем, че то осъществява на практика манифестното пожелание, изказано в „Поетическо изкуство“. Затова е възприето като ненадминат образец от всички европейски символисти. Австрийският поет Хуго фон Хофманстал например влиза в своеобразно поетично „състезание“ с Верлен, преобръщайки внушението на „Есенна песен“ в своето стихотворение „Предпролет“ (1892) – то със същите средства внушава не печал, а радост. Заедно с това въведените от „Есенна песен“ мотиви бързо се превръщат в център на символистичното възприятие на света. Ще ги намерим разработени в творбите на почти всички символисти. У нас най-близо до Пол Верлен са Димчо Дебелянов и Николай Лилиев. Дебелянов дори го споменава пряко в стихотворението си „Под сурдинка“:

          То сякаш горко запленена,
          далече в глъхналия лес,
          звъни душата на Verlain’a
          ,,dis qu’as-tu fait de ta jeunesse!“

          Но и когато модата на символизма отминава и започва да се пише съвсем друг тип поезия, стиховете на Верлен продължават да провокират поети и композитори. Още съвременниците му създават музика по стиховете му - например Клод Дебюси или Жул Масне. И до днес тази практика е жива – Жорж Брасенс включва в албума си от 1965 г. песента „Коломбина“ по текста от стихосбирката „Галантни празници“, а Лео Фере през 1961 г. изпя 24 стихотворения от „Сатурнически стихотворения“. Майсторът на френския шансон Шарл Трене също изпя „Есенна песен“ в едно забележително изпълнение. А през 1968 г. Салваторе Адамо пише и изпълнява песента „Бедният Верлен“ В наши дни върху Верлен експериментира британецът Джон Грейвз с три албума „Greaves Verlaine“ (2008 - 2015).
          И един любопитен факт. Поради краткостта и популярността на стиховете от „Есенна песен“ по време на Втората световна война британското радио ВВС е използвало първите шест стиха като кодирано известие за френската съпротива в операция „Овърлорд“. На първи юни 1944 г. са излъчени първите три стиха, което е означавало, че операцията ще се проведе в рамките на две седмици, а на 5 юни с излъчването на вторите три стиха става ясно, че десантът ще се проведе в рамките на 48 часа. Наистина странни са понякога употребите на поезията!