Принцът на поетите с бастуна: литературен портрет на Пол Верлен, разломът между дарование и личност и сянката на Рембо
Зареждане на оценките…
Трудно се пише за Верлен. Не само защото всеки гений се съпротивлява на усилията да бъде оразмерен и поставен в някакви рамки. У Верлен, който безспорно е един от най-значителните европейски поети от деветнадесети век, разломът, несъвпадението между личност и дарование е особено знаменателно и смущаващо. Поетът е легенда, но ако се взрем по-внимателно в образа, виждаме, че в него преобладават тъмните тонове. Неустановен характер, слабоволие, алкохолизъм, сексуална патология – това е само част от моралните дефицити, превърнали поета преждевременно в старец и изпратили го в гроба на 51 години. Надживелият с пет години Бодлер поет не е така организиран като него на работната маса. Събраните му съчинения, издадени в пет тома подир смъртта му (1898 – 1901), не се отличават съществено от петтомното издание под редакцията на Льо Дантек и Жак Борел (1962), считано за най-доброто досега. На един от най-добрите специалисти по Верлен, какъвто несъмнено е Жак Борел, дължим и образцовото издание „Събрани съчинения в проза“ (1972).
Провъзгласеният за „принц на поетите“ след смъртта на Льоконт дьо Лил през 1894 г. Верлен е прекарвал времето си между болниците и парижките кафенета. Повечето от фотографиите му от този късен период показват намусен плешивец с рошави мустаци и къса брада, сгушен в палтото си, сякаш му е студено. Единственият му графичен портрет от млади години представя грацилен младеж с нежен и съсредоточен поглед, с чувствен нос и високо чело (до тридесетата си година все още не е бил напълно плешив). В Лувъра се съхраняват портретите на Верлен и Рембо от времето на бурната им връзка, рисувани от близкия до артистичната бохема художник Фантен-Латур, оставил великолепен портрет и на Бодлер. „Младият Сатана“ Рембо е красив като девойка, а плешивината на Верлен вече е дълбока, светлината пада така, че очите остават в сянка. Най-скандалната двойка на XIX в. ни оставя да гадаем над тайната на тази любов-омраза.
През последното десетилетие от живота си Верлен прилича на стар сатир (според някои – на Сократ), накуцвал вероятно поради артроза, като при ходене се подпирал на бастун. Ето как е претълкувал символично фигурата му Лео Фере в прекрасния предговор към стихосбирките „Сатурналии“ и „Галантни празници“ („Ливр дьо Пош“, 1961): „През последните години от живота си Верлен носеше бастун, който трудно се погаждаше със сенките по повърхността на земята. Знаеше, че копва в някаква странна ничия земя и че имаше болен крак в главата. Тъй като крилете му бяха отрязани, куцаше. Поетите винаги куцат по малко“.
Есеистично-метафоричният стил подхожда за поет като Пол Верлен. Ако се опитаме да приземим този витиеват стил, можем да припомним мисълта на големия руски писател Максим Горки, който, преминал през неволята на босяшкото си детство, остава завинаги чувствителен към чуждото страдание. Около прелеза между XIX-XX в. Верлен е най-популярният чуждестранен поет в Русия и знаме на руските символисти, макар самият той да се чуждее от символизма. „Той – пише Горки – бе по-ясен и по-разбираем от учениците си: в неговите меланхолични и изпълнени с дълбока тъга стихове ясно се долавяше вопъл на отчаяние, болката на чувствителна и нежна душа, която жадува за светлина, жадува за чистота, търси Бога и не го намира, иска да обича хората и не може“.
Във френската критика е разпространено убеждението, че двойствеността на Верлен е подобна на етическата алтернатива, формулирана от гениалния му предшественик Бодлер, съгласно която у всеки човек съществува стремеж към Доброто и Бога, неотделим от противоположното влечение към Злото и Сатаната. И както при Бодлер тази духовна алтернатива е свързана с образите на мадам Сабатие и Черната Венера Жана Дювал, при Верлен тя се материализира чрез седемнадесетгодишната годеница на поета Матилд Моте и неговия зъл гений, „Сатаната юноша“ Жан-Артюр Рембо.
Друг интересен паралел между Верлен и Бодлер, по който литературоведите не са единодушни, е свързан с политическите им възгледи и отношението им към бурните политически събития: при Бодлер участието му в революцията от 1848 г. и бунта срещу преврата на Наполеон III през 1851 г., при Верлен – симпатиите му към Парижката комуна след поражението на империята по време на Френско-пруската война. Годината между поражението и завръщането на младия поет в Париж през септември 1871 г. е преломна в неговия живот поради появата на Рембо в живота му. Марксистката критика полагаше акцент върху републиканизма на Верлен и участието му в управлението на комуната, докато буржоазната критика открай време подценява този период от живота му.
Верлен е 23 години по-млад от Бодлер, а това предопределя и отсъствието на битово-биографични контакти между тях. Все пак Бодлер откликва на първите публикации на Верлен, а той от своя страна публикува в ноемврийската и декемврийската книжка на списание „Изкуство“ голяма статия за лириката на Бодлер, в която се опитва да определи нейната модерност и пряко нея да очертае принципите и на собствената си поетика. Общността между двамата Верлен открива в „аналогията и метафората“, както и в „безукорността на изказа“. Непряка връзка между двамата е и издателят Пуле-Маласис. През декември 1867 г. (Бодлер вече е покойник) издателят публикува нелегално (sous le manteau, какъвто е френският израз) в Брюксел книгата „Приятелките, сцени на сафическата любов“, чийто автор Пабло де Ерланиес е всъщност младият Верлен. Още в началото на следващата година съдът в Лил постановява книжката да бъде иззета и унищожена. Връзката в случая е не само издателят Пуле-Маласис, а и обстоятелството, че Верлен е почерпил вдъхновение от осъдения цикъл на Бодлер „Лесбос“.
Малко известен у нас факт е, че когато през 1894 г. умира известният поет парнасист Льоконт дьо Лил, провъзгласен още приживе за принц на поетите, като негов приемник е бил признат Верлен. Държа да отбележа, че тази титла е била лишена от съдържание, тя е била достояние на парижките литературни кафенета. Вечно подпийналият поет сигурно я е посрещнал с добродушно сумтене и е почерпил приятелите от масата с по един абсент. Но той кипвал винаги, нека добавим това, когато му казвали, че е символист. Още едно доказателство за неясната идентичност на направлението и символистичната школа. Но вероятно Верлен е бил прав – великият поет не се нуждае от подпори.
Свързани материали
Прокълнатият поет: Пол Верлен (1844 - 1896), биография на френския символист и на неговата музика на стиха
Биографичната справка представя поет, чийто живот се превръща в илюстрация на собствената му идея за обречеността на твореца. В началото е очертано мястото на Пол Верлен сред френските поети от втората половина на XIX век и близостта му с Бодлер, Рембо и Маларме, както и особеностите на неговия почерк: склонността към контрасти, нюансираните емоционални състояния и музикалността на стиха. Следват годините на формиране: буржоазният произход и възможността за солидно образование, ученето в Париж, ранното увлечение по литературата, стиховете, изпратени на Виктор Юго още в юношеска възраст, спряната издръжка и появата на младия поет в алманаха на Парнаската школа заедно с първите два негови сборника. Основната част проследява бурния живот на човека на крайностите: краткото семейство, войната и Парижката комуна, връзката с Артюр Рембо, живота в Брюксел и Лондон, стихосбирката, родена по това време, съдебната присъда и програмния текст, написан в затвора, както и неочакваното обръщане към вярата. Финалната част стига до късните години с техните скитания, преподаване и болести, до книгата „Прокълнатите поети“ и до понятията декаданс и краевековие, с които се свързват настроенията на епохата, а също и до наследството на романтизма в представата за обречения творец. Справката е удобна за подготовка по западноевропейска литература и символизъм, за реферат или презентация върху Пол Верлен и за въведение преди четене на негови стихотворения.
Прокълнатият поет: Пол Верлен и раждането на символизма, творчески портрет
Един поет отказва да обясни какво е символизъм и точно с този отговор започва представянето на Пол Верлен като централна фигура на новата школа. Началото възпроизвежда прочутата му реакция пред журналиста и обяснява какво стои зад нея: нежеланието литературата да бъде окована във формули и убеждението, че тя изразява индивидуалността на автора и непосредствеността на всяко поетично изживяване. Следва частта за живота, в която е проследено лутането между опитите за подреден живот и бягството към бохемство, алкохол и моментни настроения, отвело поета дори до затворническата килия. Показано е как тази двойственост се свързва с колебанието между Господа и Сатаната, за което говори Бодлер, и как от нея израства модернистичният бунт срещу пошлата действителност. Оттук идва и обяснението на прокълнатостта: защо поетът сякаш е обречен да живее извън приетата реалност и как книгата с есета „Прокълнати поети“ превръща Верлен във водач на новата школа, обединявайки младите литератори. Финалната част подрежда творческия път по книги, от ранните стихосбирки до най-важната от тях, посочва в какво се проявява поетичната му позиция и кои са програмните творби, в които се утвърждават принципите на школата, преди да се стигне до мястото на „Есенна песен“. Подходящ е за подготовка по символизъм и модернизъм, за въведение към творчеството на Верлен и за отговор на въпрос за прокълнатите поети.
Принцът на поетите, умрял в мизерия: Пол Верлен, кратка биография
Един поет, наричан „принц на поезията“, когото същата тази биография показва в парижките бордеи, в затвора и в бедността на последните му години. Очеркът проследява рождението в Мец и преместването в Париж, ранните увлечения и дипломата по словесност, първата стихосбирка „Сатурнически поеми“ и краткия брак с Матилд Моте. Отделено е място на 1871 г. и на срещата с Артюр Рембо, на бохемското съжителство и на изстрела, който го прекратява, както и на присъдата, която следва. В затвора Верлен чете и написва една от най-добрите си книги. Финалната част събира неуспешните опити да се установи в Англия, връщането към алкохола след смъртта на майка му, болестите, признанието, което му носи сборникът с есета „Прокълнатите поети“, и обстоятелствата около смъртта му през 1896 г. Кратката биография е удобна за представяне на автора преди урок върху символизма в 9. клас, за справка при съчинение и за подготовка по темата за прокълнатия поет.
Дендито пред огледалото: Шарл Бодлер, литературен портрет на художествения критик, на парижкия денди и на човека зад единствената му стихосбирка
Портрет на Шарл Бодлер, който тръгва не от стиховете, а от лицето му: от портретите, рисувани от Курбе, Мане, Домие и Фантен-Латур, от собствените му автопортрети и от прочутата фотография на Каржа, за да покаже какво издава погледът на поета. Първата част представя Бодлер като художествен критик. Проследени са неговите „Салони“, посветени на годишните художествени изложби, връзката им с обзорите на Дидро и статията „Художник на съвременния живот“, в която поетът излага разбирането си за прекрасното и за връзката между модерното и модата. Тук е обяснено кой е Константен Ги, защо Бодлер го изважда от забвение и къде в статията се появява България цели петнадесет години преди появата ѝ на политическата карта на Европа. Оттам изложението минава към откриването на градския пейзаж и към цикъла „Парижки картини“, като посочва какво в него предзадава по-късните поетически експерименти на Аполинер. Втората, по-обширна част е психобиографична. Тя започва с рождението на поета в семейство с голяма възрастова разлика, с ранната смърт на бащата и със сложните отношения с генерал Опик, минава през изключването от колежа, изоставеното следване по право и наложеното пътуване по море, което Бодлер приема като изгнание и от което се връща по-рано от предвиденото. Самостоятелен акцент е поставен върху дендизма, разгледан не само като мода в облеклото и поведението, а като идеология на личността: чрез спомена на Теофил Готие, чрез анекдотите на първия му биограф и чрез образа на огледалото, тълкуван от Димитър Аврамов и от Жан-Пол Сартр. Финалните раздели проследяват попечителството след пропиляното наследство, годините на дългове и чести квартири, бягството в Брюксел и болестта, както и противоречивото участие на поета в революционните събития между 1848 и 1851 година. Текстът е подходящ за представяне на Бодлер като личност и като естетик, за подготовка по темата за живота и възгледите му и за увод към поезията му.
Прокълнатият крал на поетите: биографична справка за Пол Верлен (1844 - 1896)
Мец, 1844 година, и Париж, 1896 година, а между двете дати се побират един лицей, чиновническо бюро в кметството, Парижката комуна, брак, бягство и два затвора. Страницата събира най-важното от живота на френския поет Пол Верлен в кратка биографична справка. Подредени по години са дебютът със „Сатурнически стихотворения“, следващата стихосбирка, срещата и пътуванията с Артюр Рембо, изстрелът, който отвежда поета зад решетките, и книгата, издадена веднага след това и смятана за първата книга на символистичната поезия. Отбелязани са и учителските му години в Англия и Франция, сборникът с есета, който го утвърждава като водач на новата школа, късните му заглавия от годините на болестта и обстоятелствата около смъртта му. Справката е удобна за бърза подготовка на реферат или устен отговор за символизма и като въведение преди четене на стихотворенията на Верлен.
„Във всичко музиката само“: естетическите принципи на символизма при Пол Верлен, анализ на „Поетическо изкуство“ и „Униние“
С един възглас за музиката Пол Верлен обръща посоката на френската поезия. Разработката проследява какво стои зад този възглас и как от него се ражда символизмът. Първата част представя противоречивата съдба на поета: бунтът срещу лицемерието и материализма на епохата, следата от Бодлер, бохемският живот, „Сатурнически поеми“, участието в Парижката комуна, връзката с Рембо и затворът, „Прокълнатите поети“ и бедните последни години. Същинската част излага естетическите принципи, с които започва символизмът: музикалността като основа на стиха и последиците ѝ за римата, паузата и мерената реч; символът като средство за връзка между вътрешния свят и външната реалност; „пейзажите на душата“, в които стихът не разказва, а внушава. Отделен раздел е посветен на програмното стихотворение „Поетическо изкуство“ и на връзката му с едноименния текст на Боало. Шест ключови стиха са извадени и обяснени един по един като точки от естетическата програма на новата поезия. Следва наблюдение върху „Сатурнически стихотворения“ и четирите цикъла в сборника, както и разчитане на мотивите в „Униние“, където душата е сравнена с Рим при сетния упадък. Разработката е подходяща за урок върху символизма в 9. клас, за характеристика на Верленовата поетика и за подготовка на съчинение или устен отговор върху „Поетическо изкуство“.