ПОЛ ВЕРЛЕН (1844 – 1896)
Трудно се пише за Верлен. Не само защото всеки гений се съпротивлява на усилията да бъде оразмерен и поставен в някакви рамки. У Верлен, който безспорно е един от най-значителните европейски поети от деветнадесети век, разломът, несъвпадението между личност и дарование е особено знаменателно и смущаващо. Поетът е легенда, но ако се взрем по-внимателно в образа, виждаме, че в него преобладават тъмните тонове. Неустановен характер, слабоволие, алкохолизъм, сексуална патология – това е само част от моралните дефицити, превърнали поета преждевременно в старец и изпратили го в гроба на 51 години. Надживелият с пет години Бодлер поет не е така организиран като него на работната маса. Събраните му съчинения, издадени в пет тома подир смъртта му (1898 – 1901), не се отличават съществено от петтомното издание под редакцията на Льо Дантек и Жак Борел (1962), считано за най-доброто досега. На един от най-добрите специалисти по Верлен, какъвто несъмнено е Жак Борел, дължим и образцовото издание „Събрани съчинения в проза“ (1972).
Провъзгласеният за „принц на поетите“ след смъртта на Льоконт дьо Лил през 1894 г. Верлен е прекарвал времето си между болниците и парижките кафенета. Повечето от фотографиите му от този късен период показват намусен плешивец с рошави мустаци и къса брада, сгушен в палтото си, сякаш му е студено. Единственият му графичен портрет от млади години представя грацилен младеж с нежен и съсредоточен поглед, с чувствен нос и високо чело (до тридесетата си година все още не е бил напълно плешив). В Лувъра се съхраняват портретите на Верлен и Рембо от времето на бурната им връзка, рисувани от близкия до артистичната бохема художник Фантен-Латур, оставил великолепен портрет и на Бодлер. „Младият Сатана“ Рембо е красив като девойка, а плешивината на Верлен вече е дълбока, светлината пада така, че очите остават в сянка. Най-скандалната двойка на XIX в. ни оставя да гадаем над тайната на тази любов-омраза.
През последното десетилетие от живота си Верлен прилича на стар сатир (според някои – на Сократ), накуцвал вероятно поради артроза, като при ходене се подпирал на бастун. Ето как е претълкувал символично фигурата му Лео Фере в прекрасния предговор към стихосбирките „Сатурналии“ и „Галантни празници“ („Ливр дьо Пош“, 1961): „През последните години от живота си Верлен носеше бастун, който трудно се погаждаше със сенките по повърхността на земята. Знаеше, че копва в някаква странна ничия земя и че имаше болен крак в главата. Тъй като крилете му бяха отрязани, куцаше. Поетите винаги куцат по малко“.
Есеистично-метафоричният стил подхожда за поет като Пол Верлен. Ако се опитаме да приземим този витиеват стил, можем да припомним мисълта на големия руски писател Максим Горки, който, преминал през неволята на босяшкото си детство, остава завинаги чувствителен към чуждото страдание. Около прелеза между XIX-XX в. Верлен е най-популярният чуждестранен поет в Русия и знаме на руските символисти, макар самият той да се чуждее от символизма. „Той – пише Горки – бе по-ясен и по-разбираем от учениците си: в неговите меланхолични и изпълнени с дълбока тъга стихове ясно се долавяше вопъл на отчаяние, болката на чувствителна и нежна душа, която жадува за светлина, жадува за чистота, търси Бога и не го намира, иска да обича хората и не може“.
Във френската критика е разпространено убеждението, че двойствеността на Верлен е подобна на етическата алтернатива, формулирана от гениалния му предшественик Бодлер, съгласно която у всеки човек съществува стремеж към Доброто и Бога, неотделим от противоположното влечение към Злото и Сатаната. И както при Бодлер тази духовна алтернатива е свързана с образите на мадам Сабатие и Черната Венера Жана Дювал, при Верлен тя се материализира чрез седемнадесетгодишната годеница на поета Матилд Моте и неговия зъл гений, „Сатаната юноша“ Жан-Артюр Рембо.
Друг интересен паралел между Верлен и Бодлер, по който литературоведите не са единодушни, е свързан с политическите им възгледи и отношението им към бурните политически събития: при Бодлер участието му в революцията от 1848 г. и бунта срещу преврата на Наполеон III през 1851 г., при Верлен – симпатиите му към Парижката комуна след поражението на империята по време на Френско-пруската война. Годината между поражението и завръщането на младия поет в Париж през септември 1871 г. е преломна в неговия живот поради появата на Рембо в живота му. Марксистката критика полагаше акцент върху републиканизма на Верлен и участието му в управлението на комуната, докато буржоазната критика открай време подценява този период от живота му.
Верлен е 23 години по-млад от Бодлер, а това предопределя и отсъствието на битово-биографични контакти между тях. Все пак Бодлер откликва на първите публикации на Верлен, а той от своя страна публикува в ноемврийската и декемврийската книжка на списание „Изкуство“ голяма статия за лириката на Бодлер, в която се опитва да определи нейната модерност и пряко нея да очертае принципите и на собствената си поетика. Общността между двамата Верлен открива в „аналогията и метафората“, както и в „безукорността на изказа“. Непряка връзка между двамата е и издателят Пуле-Маласис. През декември 1867 г. (Бодлер вече е покойник) издателят публикува нелегално (sous le manteau, какъвто е френският израз) в Брюксел книгата „Приятелките, сцени на сафическата любов“, чийто автор Пабло де Ерланиес е всъщност младият Верлен. Още в началото на следващата година съдът в Лил постановява книжката да бъде иззета и унищожена. Връзката в случая е не само издателят Пуле-Маласис, а и обстоятелството, че Верлен е почерпил вдъхновение от осъдения цикъл на Бодлер „Лесбос“.
Малко известен у нас факт е, че когато през 1894 г. умира известният поет парнасист Льоконт дьо Лил, провъзгласен още приживе за принц на поетите, като негов приемник е бил признат Верлен. Държа да отбележа, че тази титла е била лишена от съдържание, тя е била достояние на парижките литературни кафенета. Вечно подпийналият поет сигурно я е посрещнал с добродушно сумтене и е почерпил приятелите от масата с по един абсент. Но той кипвал винаги, нека добавим това, когато му казвали, че е символист. Още едно доказателство за неясната идентичност на направлението и символистичната школа. Но вероятно Верлен е бил прав – великият поет не се нуждае от подпори.
@bgmateriali.com
