„А помниш ли дядо Слави? А Люцкана, Люцкана?“: началото на разказа „Последна радост“ от Йордан Йовков, откъс

Зимно шосе към семинарията, керван биволски коли с въглища и една малка скулптурна група, видяна на художествена изложба: оттам тръгва размисълът, чийто текст е поместен тук изцяло, без съкращения и без чужд коментар. Разказвачът върви сам през заснежения край, спира се пред спрелите на пътя кола и си спомня фигурите на бивола и опълченеца, пред които на изложбата се тълпят посетители, всеки с различно обяснение защо групата се казва точно така. Оттам погледът се прехвърля към селския двор, към галените имена, с които се посрещат воловете, към детето, което подава суха кора хляб, и към скръбта, настъпваща в къщата, когато животното умре или бъде отнето. Средната част противопоставя на тази задушевност едно раздразнение от сълзливата литература, която свежда всичко до пари и лихвари. След това текстът се връща към човека: към пролетта, сеитбата и жътвата, превърнати в обряд, към вечерта, в която камбаните разнасят вестта за войната, и към чуждите пътища, по които двамата другари стигат до калните полета на Чаталджа. Финалната част връща кервана обратно през града и го оставя там, откъдето е тръгнал: при бедната хижа, босите деца и дъха на животните зад стената. Творбата е подходяща за подготовка на анализ или съчинение върху темата за труда, земята и мълчаливото достойнство на българския селянин у Йовков, за търсене на точни цитати и за наблюдение върху образността и пръстеновидната композиция.

Разказът е поместен тук изцяло, така както Иван Вазов го завършва през 1893 година. Началото е разходка: разказвачът обяснява защо избира точно ломското шосе, най-глухото от друмищата около София, и какво намира в неговото уединение. Оттам се разгръща панорамата на софийското поле, на Стара планина и Витоша, а с нея и размисълът за природата като съвършено създание и за човека, останал недовършен в ръцете на своя създател. Втората част сменя тона. Един февруарски ден, под ниски пепеляви облаци и първия сняг, разказвачът се пита може ли зимното мъртвило да бъде хубост и поезия, и точно тогава срещу него се задава дребна старица със седемдесет години на гърба и с бреме от халище и дрипи. Разговорът с бабичката е сърцевината на текста: откъде идва, какво носи, защо върви тичешком към града и какво се готви да направи там. Отговорите ѝ преобръщат цялата дотогавашна съзерцателност и превръщат прекрасния пейзаж в укор. Финалната част е вътрешна: угризението, въпросите за вината на културата и за отговорността към страждущото човечество, решението да догони старицата и това, което остава от него, когато фъртуната се спуска над Коньовица. Текстът върши работа при четене и разбор в час, при проследяване на контраста между картината на природата и социалната драма, при разбор на образа на разказвача и при подготовка на съчинение или точно цитиране по „Пейзаж“.

Празничен ден, пълна кръчма и един дрипаво облечен непознат, доведен пред кмета насила: тук е поместен целият текст на разказа, без съкращения и без чужд коментар. Началото е широко и спокойно. Селяните идат в чисти ризи, говорят за поникналите ниви и за очаквания берекет, карат се и се сдобряват, кметът обещава глоба на всеки уловен в нивите добитък, а дядо Иван разказва за празника и за парченцето от честния кръст. На една маса се шегуват с касацията, на друга се спори за вярата, а настрана мълчи полупияният каменар Торашко, който живее зад своите камари камък и повтаря, че не ще да знае никого. Тази обикновена сутрин се пречупва в мига, в който полският пазач въвежда другоселеца, уловен с коня си в чужд ечемик. Оттам нататък разказът се движи между обвинението, оправданието и присъдата: сто лева глоба, разтрепераните ръце, които вадят вехтата кесия с копчета и огниво, и една неочаквана намеса, която обръща посоката на цялата сцена. Втората половина изнася действието вън от кръчмата, при падналия кон, около когото се струпва цялото село със съвети и помощ. После идва пладне, идва вечер и разказът се затваря с картина, оставена без нито една обяснителна дума. Текстът е подходящ за подготовка на анализ или съчинение върху темата за своя и чуждия, за човечността и състраданието у Йовков, за наблюдение върху ролята на диалога и на речевата характеристика и за търсене на точни цитати.

Пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов, поднесен в оригиналния му вид, заедно с подзаглавието „Исторически епизод“ и с народния епиграф, който стои преди първия ред. Повествованието започва с точна дата и с ясно очертан исторически фон, следобеда на деня, в който Ботевата чета е разбита, и оттам въвежда в едно съвсем обикновено ежедневие край брега на Искър, където жени чакат ладията, а заптиетата решават кой да мине. Оттук нататък разказът следва пътя на една възрастна селянка от Челопек, тръгнала към Черепишкия манастир с болното си внуче на ръце. По този път тя се изправя пред няколко избора и всеки следващ иска от нея повече от предишния, а текстът ги подрежда в шест части със самостоятелни сцени. Читателят ще намери тук цялата поредица от епизоди, около които обикновено се води разговорът в час: молбата пред заптието на брега, среднощното хлопане по манастирската порта и разговорът със сърдития калугер, срещата в церовата гора и утрото, в което потерята излиза срещу селото. Финалът, в който се решава съдбата и на детето, и на момъка от гората, Вазов е оставил за последните редове и той остава да бъде прочетен в самия текст. Изданието е удобно за подготовка на преразказ, за точно цитиране при съчинение или анализ, за проверка на конкретна реплика и за четене на творбата наведнъж, без съкращения и прескачане.

Пред теб е самото произведение, а не разказ за него: „Евгений Онегин“ на Александър Пушкин в български стихотворен превод, четим изцяло на страницата. Именно затова текстът е удобен за точно цитиране при подготовка на анализ, съчинение, реферат или отговор на литературен въпрос, а не само за преразказ по чужди думи. Изданието започва с авторовото посвещение, в което Пушкин представя творбата като скъп залог на вярна дружба и предупреждава, че стиховете му са пъстри, ту шеговити, ту печални, родени и в безгрижни часове, и в безсъници. След него върви първата глава с епиграфа от княз Вяземски и с представянето на героя: домашното възпитание при чуждите гувернантки, лустрото на светското образование, езиците и танците, познанията, които стигат само колкото да блеснат в разговор. Оттам нататък текстът следва деня на Онегин в столицата, разходките, театъра, кабинета му, бала до зори и умората, която идва след всичко това, а после и заминаването при болния му вуйчо, наследството и първите му дни на село. Романът в стихове тече в характерните римувани четиринадесетстишни строфи, номерирани една след друга, а между тях се вплитат авторовите отклонения, в които разказвачът говори за себе си, за своята младост и за разликата между него и неговия герой. Оригиналната композиция е запазена, така че всяка строфа може да се намери по номер, а повествованието продължава глава след глава в същия стихотворен строй. Още в първата глава се вижда и онова, което прави романа необичаен за времето си: разказвачът не се крие зад героя, а спори с него, шегува се със себе си и предупреждава читателя да не бърка двамата. Тъкмо тези места са най-полезни при писане, защото дават готови опори за разсъждение върху иронията, върху отношението автор и герой и върху скуката, която движи Онегин. Текстът е подходящ за четене вкъщи и в час, за откриване и извеждане на цитати, за характеристика на героя, за наблюдения върху иронията на разказвача и върху ролята на авторовите отклонения, както и за подготовка по темите за романтическия герой и за руската класика.

Продължението започва в мига, в който старата жена изчезва надолу по стръмната пътека и младият мъж остава сам сред дебелите церови стъбла. Гората мълчи, само вятърът прошумолява високо в короните, а героят притиска гръб о един широк дънер. Пряката реч, изречена шепнешком, показва как той се крепи: обещанието на непознатата е единственото, което му остава. Оттам разказът следва бавно точещите се часове, залеза зад планинските ридове и настъпването на непрогледната тъмнина, в която само звездите мъждукат над дърветата. Напрежението нараства заедно с чакането, а надеждата се превръща в основната тема. Историята запазва мястото, времето и героя от Вазовия разказ, но развива своя сюжет. Описанията са кратки и точни. Разработката е подходяща за образец при писане на разказ по въображение по мотиви от изучавана творба. Чакането е предадено чрез конкретни картини, а не чрез общи думи за страх, и точно затова напрежението се усеща. Финалът остава верен на оригинала и не обещава повече от онова, което творбата допуска. Разказът е завършен, следва ясна последователност и запазва езика и настроението на изходната творба.