„Кавал свири на поляна“: пълният текст на „Пристанала“ от Христо Ботев

Късна нощ, буря и момиче, което чака само на бял камък край придошлата река: така започва „Бойка войвода“ на Петко Р. Славейков, поместена тук в пълния си текст. Творбата е дадена изцяло, без съкращения, в народния песенен стих, с който е написана. Първата част е самото чакане: бурята, поройът, петлите, полунощ и стъпките, които Бойка разпознава още преди да види лицето. Идва младият войвода Стоян, нейният годеник, за да се сбогува: получил е писмо да събира вярна дружина и да тръгне през гората, защото гърци са навлезли в пределите, палят градове и пленят села. Оттам нататък творбата е диалог и всъщност спор. Бойка отказва раздялата и заявява, че тръгва с него, като се позовава на бащиния си дом, пълен с оръжие и хранени коне, и на това, че е едничка рожба вместо син. Стоян отговаря с дълга картина на войната: чупещите се саби и копия, падналите юнаци, гладът, сухата коричка, моравата за постелка и белият камък за възглавница, и я убеждава да остане на село, при стария си баща и майка. Най-обширната част е нейният отговор. Бойка му припомня две случки от миналото, с които доказва какво сърце носи под моминската си лика, обръща наопаки думата „страшно“, сравнява смъртта в бой със смъртта на легло и стига до въпроса защо, ако е родена като мъжете, да няма право и да умира като тях. Доводите ѝ за рода, за любовта и за раздялата вървят един след друг в самия текст. Творбата свършва с мълчание, а не с решение, и то е оставено на читателя. Подходяща е за четене преди урок върху Петко Р. Славейков и възрожденската поезия, за точно цитиране при анализ на образа на българката и на темата за дълга към рода, както и за работа върху народния стих и фолклорните формули.

Разказът, който Вазов първо озаглавява „Стоянчо из Ветрен“, а по-късно преименува, е разгледан тук изцяло през очите на онези, които остават у дома. Разработката тръгва от историята на самия текст: кога е написан, кога и в кой сборник излиза с познатото си заглавие и защо новото заглавие се оказва толкова точно намерено. Първата част се спира на природната картина, с която повествователят въвежда читателя. Показано е как мъглата, ситният дъжд и звуковата организация на описанието подготвят очакването за нещо страшно, преди в текста да е споменато каквото и да било за него. Следва анализ на изпращането: контрастът между окаяния вид на войниците и вътрешния им устрем, поименно изброените момчета от Ветрен и защо на преден план е изведена именно баба Цена. Разгледано е краткото прощаване на Стоян с близките му, точната дата, която авторът отбелязва веднага след раздялата, и двойствената природа на Сръбско-българската война, която е и справедлива, и братоубийствена. Централната част проследява композицията на творбата през вълненията на майката: съня, молитвите, надеждата, която носи писмото, и авторовия коментар върху всяко нейно състояние. Финалният епизод с двете деца сред виелицата е разгледан отделно, заедно с ролята на втората природна картина и със смисъла на въпроса, който стои в заглавието. Текстът е подходящ за отговор на литературен въпрос, за съчинение върху образа на майката у Вазов и за подготовка по темата за човешката цена на войната.

Хайдушка дружина, огън в планината и един стар войвода, когото момчетата най-после питат кой е и защо е избрал този занаят. Оттук тръгва „Войвода“, поместен в пълния си текст, без съкращения и без христоматийни изрезки. Първите глави връщат войводата Стоян в родното село Мечка, при тримата братя, при майката и бащата и при спомена за бащината керемида, под която се живее сладко. Портретът на най-големия брат Продан, неделните премени, седянката и сватбата с Латинка са предадени с всички битови подробности, с песните и с благословиите, които съпътстват българската сватба. После идва сблъсъкът, който преобръща целия този свят и обяснява защо разказвачът седи сега край огъня като хайдутин. Как се стига дотам, кой натиска спусъка и какво остава от рода, текстът казва сам, глава по глава, и точно затова тук не е преразказано. Между главите са вплетени народни песни, а следващата част сменя рязко тона: пред очите на дружината се разстила утрото над Стара планина, Пирот и Нишава, за да прозвучи веднага след това призивът за мъст. На същото място стои и вторият текст, посочен в заглавието на материала, „Стоян“, така че двата разказа на Каравелов са събрани заедно. Четенето на оригинала дава онова, което никой преразказ не замества: езикът на епохата, обръщенията, пословиците и авторовата интонация, върху които после стъпва всяко съчинение. Подходящо е за четене по програма, за подбор на точни цитати, за подготовка на преразказ от името на герой и за час, в който се работи върху конкретен откъс.

Мъглив есенен ден, разградени гробища и жени, които разнасят жито: с тази картина започва един от най-тихите разкази на Елин Пелин, поместен тук в пълния си текст. В началото се разгръща пейзажът на селската задушница: старата черквица и оголелите тополи, окитените каменни кръстове, поп Серафим с кадилницата, учениците под сайванта, сирачетата и просяците край зида. Постепенно от общата картина се отделят отделни фигури и разказът се стеснява до един човек. Същинската част е почти изцяло диалог. Вдовецът Станчо Поляка разнася жито за покойната си съпруга и минава от група на група, а кумицата му и тъщата му го заговарят за самотата, за децата и за това как се живее нататък. Репликите им са предадени с говора на селото, с поговорките и с онази смесица от съчувствие и практичност, която прави сцената едновременно тъжна и смешна. Втората половина остава двама души на камъните под черковната стряха, когато гробищата вече са запустели. Разговорът им тръгва от спомена за умрелите и неусетно поема в друга посока, а дъждът, мъглата и ракията вървят заедно с него. Финалът е кратък и оставя последната дума на Станчо. Текстът е поместен изцяло, без съкращения, така както е нужен за четене в час, за проследяване на есенния пейзаж и на речевата характеристика на героите и за точно цитиране при анализ. Разказът е подходящ за работа върху темата за смъртта и живота у Елин Пелин, за наблюдения върху диалога и хумора в неговата проза и за подготовка на съчинение или на отговор на литературен въпрос.

Едно дете пита стария си дядо защо плаче над черните бразди, а отговорът превръща обикновения ден на нивата в най-тежкия ден от живота на един войвода. Тук е поместен текстът на Ботевото стихотворение, без разбор и без бележки. Началото е въпросът за облака, който се задава откъм гората и Балкана, и за това дали ще донесе дъждец дребен, или страшна буря. Следва разговорът: детето си спомня какъв юнак е бил дядото, как е седял сред юнаци като баща с брадата, и не разбира защо сега едва влачи ралото. В отговора старецът праща момчето към селото, където хората вече са се събрали на мегдана, и назовава онова, което ще види там. Средната част е разказът за двамата братя войводи и за причината, поради която бащината дружина се самоизбива. От нея излиза и стихът, останал в езика като поговорка за несговорната дружина. Финалът връща бурята, която вече не е само небесна: закапват едри капки, крякат гъски и патки, всички тичат към селото, а дядото не ще да разпряга. Последната реплика принадлежи на него и в нея е събрана цялата тежест на творбата. Текстът е подходящ за четене преди урок върху Христо Ботев, за цитиране в съчинение върху темата за разединението и за подготовка по темите за бащата и сина, за дълга и за националните раздори.

Три вечери един млад бъчвар обикаля пустите дворове на Неда, а после дълги дни носи мъглата, която му тегне и пред очите, и на сърцето. Тук е публикуван пълният текст на поемата „Бойко“ от Пенчо Славейков, така както е написана, без съкращения. Страницата съдържа само творбата, без анализ, коментар и въпроси. Разказът в стихове тръгва от безсънните нощи на първия майстор бъчвар в селото, когото до вчера всички са търсели и за работа, и за седенки, и за хоро. Оттам минава през тихите увещания на майка му, през женитбата, която тя урежда, през пристигането на снахата в дома и през една случайна поръчка, която връща всичко назад. Втората половина следи как оттеглянето от работата и от близките се задълбочава и как мълчанието в къщата се превръща в зли думи, преди последната нощ на двора да преобърне погледа на героя към самия него. Стихът е неримуван, с дълъг равен ритъм, а диалозите са вплетени направо в повествованието, без творбата да се разпада на сцени. Лексиката е народна и старинна (севда, изгора, къщовница, чембер, оджак, бъчевар), а битът е изнесен на преден план: седенки и хоро, гроздобер и зимници, чардак и механа, врачки и знахари, магии, зашити в елека. През цялата поема се повтаря песента на невидим млад свирач с медна цафара, която свързва началото и края и носи една и съща жалба за младост и за обич. Наред с главния герой в творбата стоят три женски образа, чиито съдби се преплитат с неговата: старата майка, която мисли, че знае лека на всяка мъка, невястата, която мълчи и понася, и жената от миналото, чиито няколко думи задвижват всичко. Между тях са разпределени и най-силните реплики в поемата. Текстът е удобен за четене в час, за наизустяване на отделни части, за точно цитиране в интерпретативно съчинение или устен отговор и за наблюдение върху това как Славейков строи характер чрез мълчание, повторение и битова подробност, вместо чрез обяснение.