Отлаганото пътуване на чичо Митуш: „При своите си“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
При своите си
След като се навечеряха, чичо Митуш, Аго и Марин си легнаха на завет, между две кладни. Цял ден те бяха работили около вършачката сред шум, сред прах, сред жега. И да искаха, не можеха да си кажат дума. Лицето им, косата им, самите им клепачи бяха покрити със ситен, черен прах. Приличаха на арапи, очите им гледаха страшно, заобиколени с червени възпалени клепачи, устата си не смеяха да отворят. Сега такава тишина га заобикаляше, тъй чисто и прохладно беше, че ако и уморени, не бързаха да спят — драго им беше да си отдъхват, да си приказват, да се чуват един други.
— Момчета, завивайте се добре, че таз нощ ще има роса, студено ще е — говореше чичо Митуш. — Познавам по заездите аз: я как са много, я как трепкат…
— Една звезда падна — каза Марин. — Умря някой.
Малко по-нагоре сламата зашумоля, чу се дебелият, гърлест смях на Аго.
— Умрял… знаеш ти… Бабини деветини… Бабини деветини — повтаряше Аго и се смееше.
— Не се смей, Аго — скара му се чичо Митуш. — Какъв си ти такъв. Мълчи. Не зная, момчета, умрял ли е някой — продължи чичо Митуш, — ама звездите си падат, падат. В сръбската война падаха като дъжд — малко ли народ загина. И да ви кажа ли, като гледам тъй заездите, таквиз едни мисли ми идат на ума. Денем човек работа, не мисли, очите му друго гледат, а вечер… Ето сега: колко звезд и! Кой ги е турнал там? Какво има там? Що са?
— Учените казват, че и на заездите имало хора — рече Марин.
Аго пак се завъртя и зашумоля в сламата.
— Дяволи знаят учените — каза той ядосано.
— Та ви казвам, вечер таквиз мисли идат на човека — започна пак чичо Митуш. — Питам се: де ще идем и ний? Какво ще стане с нас? Защо камъка си седи хиляди години, а човека си отива толкоз скоро? Защо? Питаш, гледаш нагоре… И нещо като че те вижда оттам, а нищо не ти казва. Мълчи. И се чудиш, чудиш.
И тримата замълчаха. След малко чичо Митуш пак заговори:
— Аз за туй искам да си поотида на село. Живи там няма вече, ама имам умрели. А да ги поменеш и да им запалиш по една свещ — и то стига. Ще ида, не мога. В горния понеделник тръгвам.
— А? Какво казваш? — проговори сънливо Марин и пак заспа. Аго също тъй хъркаше. Чичо Митуш се позави и загледа пак звездите.
От някое време насам с това заминаване на чичо Митуш за родното му село се шегуваха най-много в чифлика. Той все тръгваше и все отлагаше. Васил и не вярваше, че чичо Митуш ще замине: той тъй беше го запомнил в чифлика, навярно тъй щеше да си остане докрай.
Чичо Митуш беше дошел в чифлика, може да се каже, млад. За него тогаз се знаеше, че едно след друго му се поминали две деца, умряла и жена му. Чичо Митуш излизаше често от стаята на дама с мътни, зачервени очи, като че беше пиян или като че беше плакал. Някои казваха, че спрямо своите си, спрямо децата си, чичо Митуш имал някакъв грях и затова тайно се напивал с ракия. Но господарите не искат да знаят какво имат на душата си слугите им, а гледат работата им. Наскоро чичо Митуш се успокои, стана благ, тих, какъвто бе сега, работеше добре, а това стигаше.
Като дойде понеделникът, за който беше говорил, чичо Митуш пак не замина.
— Виж колко малко кладни останаха — каза му Васил. — Ще свършим скоро, можем да минем и без тебе. Иди си.
Сега чичо Митуш намери нова причина: ако тръгне, трябва да тръгне с нови дрехи. Той повика Петра Джумалията от Сърнено, който беше майстор на селски дрехи. Петър се настани в стаята на дама и започна да шие нови дрехи на чича Митуша.
И може би не зарад дрехите, а защото пак успя да отложи заминаването си, чичо Митуш се развесели. Денем работеше като млад около вършачката и от всички беше най-черен от праха. Вечер — с Марина и Аго — си лягаха между двете кладни, гледаха заездите и си приказваха.
Веднаж близо до тях захрупа добитък: един вол беше дошел и скубеше клас от кладните. Аго стана и го подгони, като викаше високо. Чуха се и два-три удара.
— Що биеш добитъка? — каза чичо Митуш на Аго, когато се върна. — Да удариш добитък, все едно е да удариш дете. То не знае, не разбира, ти го поучи. Защо ще го биеш? И то душа носи. Ако добитъците знаяха да говорят, те щяха да бъдат като нас. И по-добри дори. Как мислиш ти, те всичко разбират, само език нямат. И то е тежкото: удариш го — мълчи, боли го нещо — мълчи, налегнат го да го колят — мълчи. То тяхната мъка край няма…
— А защо яде от кладните, да върви да пасе — обади се още сърдит Аго.
— Ех и ти, Аго… Голяма работа… учи седа сайдисваш добитъка, ти казвам.
Чичо Митуш замълча. В тъмносиньото дълбоко небе, между двете кладни, бързо-бързо трептяха звездите.
— По тези места, дето съм роден — заговори чичо Митуш, — на воловете казват ангели. Млада булка кабил не е да мине път на някой вол: ще го изчака да мине, че тогаз ще мине тя. А кога се случи да падне вол и да го заколят, не ядат месото му.
— Я го дай на мене — каза Аго, — да направя наденици, че да видиш…
— Ех, Аго, ех, Аго… Те ти са като братя, разбери. Като нас работят, като нас ще умрат. Туй е то…
Петър Джумалията свърши новите дрехи на чича Митуша, но той пак не замина: не било добро времето, като се оправи времето, тогаз. И наистина, заваляло беше дъжд и не можеше да се вършее. Пак се оживи чичо Митуш, току нареждаше какво да правят, когато не ще бъде тука, как да гледат добитъка.
Веднаж, докато траеше дъждът, чичо Митуш и Аго седяха на сундурмата пред дама. Откъм господарската къща се показа Васил, начумерен, кисел — той винаги беше такъв, когато времето беше лошо и не можеше да се работи.
Пред дама, на поляната, имаше един голям продълговат, тежък камък. Той беше останал от една стълба, която бяха поправяли, и от месеци се валяше там.
— Защо не приберете тоз камък? — каза Васил. — Колко пъти съм казал. Все тук ли ще го гледам?
За да се дигне камъка, трябваха най-малкото четирима души, но чичо Митуш не понесе думите на Василя и само с Аго, като се напъваха и пъшкаха, довлякоха камъка до край стената. Дори подложиха под него от едната и от другата страна по един по-малък камък и направиха нещо като пейка. На тая пейка, на камъка, седна чичо Митуш, когато свършиха, да си почине.
Още на другия ден чичо Митуш се почувствува недобре, на третия — стана още по-зле и легна. Някои казаха, че чичо Митуш настинал, когато, изпотен и морен, седнал да си почине на студения камък. Може би затуй Галунка, изплашена, неспокойна, се грижеше още повече за чича Митуша. Но тя беше с добро сърце и би се погрижила и без туй за него. Тя го тури да легне, зави го, запали му огън. Приглеждаше го, донасяше му нещо да хапне:
— Що си правиш труд — говореше чичо Митуш. — Не трябва, ще ми мине. И кой казва, че съм настинал на камъка? Камък лятно време е топъл. Не е от камъка то, ами тъй щяло да стане. Нищо няма, ще ми мине.
Дори, както по-рано, чичо Митуш определи деня, когато, след като оздравее, ще тръгне за село.
Дъждът все валеше. Стана толкоз хладно и мокро, че прибраха воловете в дама. Тъкмо ги навързаха и Аго, разгорещен от работа, още викаше, ето че съвсем неочаквано откъм одаята на дама се показа чичо Митуш. Клатушкаше се като пиян, беше по-сърнал, с помъртвяло синкаво лице, очите му хлътнали, погледът крив. Леко-леко, едвам чуто, попъшкваше.
Без да каже нещо на Аго, като насън, той отиде при първия вол, с разтреперена ръка попипа въжето, като да проверяваше дали е добре вързан, после го помилва по челото, по очите.
— Балан, Балан — говореше. — Ти ли си, Балан? Яж си… яж си…
А като милваше Комура:
— Комур, хубавецо… Ти ли си, хубавецо…
Аго едно след друго прекарваше длан над носа си, учуден, Марин гледаше с насълзени очи и мълчеше.
Като изреди два-три вола, чичо Митуш се спря — умори се и се разтрепера, повече не можеше. И простря ръка към всички останали волове и ги загледа. Избелелите му устни нещо шепнеха. Той се обърна изведнъж към Аго и Марина и със същите разширени, замислени за нещо важно очи каза:
Отадям си, момчета, отадям си!
Галунка беше влязла и учудено, плахо гледаше чича Митуша.
— Боже господи! — каза тя. — Чичо Митуше, какво правиш? Защо си станал? Бива ли да излизаш, болен човек…
Тя го взе под мишницата и го поводе към стаята му.
— Отадям си! Отадям си! — чуваше се отслабналият глас на чича Митуша.
След три деня чичо Митуш се помина. Случи се тъй — и за туй много се говореше в чифлика, — че той умря в същия тоя ден, който си беше определил за тръгване за село. Облякоха го в новите дрехи, които беше му ушил Петър Джумалията, наредиха го, Галунка плака. И тъй като в чифлика нямаше гробища, трябваше да го занесат в Сърнено.
Туриха ковчега в една кола с канати. Впрегнаха Балана и Чивгата, най-едрите, най-хубавите волове, и двата бели, с големи рога. Вързаха им бели кърпи. И с черни мъдри очи, спокойно загледани, с понагърчена кожа на шиите си, под гушата, те пристъпваха бавно, с достойнство. От едната им страна вървеше Аго, от другата — Марин. Нямаше нужда да ги карат: те сякаш сами знаеха какво правят и къде отиват.
В друга кола, впрегната с големи сиви коне, идеха Васил и Галунка, Василена и Велико. Поразкъсаха се облаците, светна слънце, откри се широкото поле. Бавно вървяха двете кола. Галунка плачеше.
Свързани материали
Воловете, които познават имената си: разказът „Всеки с името си“ от Йордан Йовков, пълен текст
Нова година в чифлика, именен ден на готвача и една кола с бели волове, окичени със златен варак. С тази картина започва разказът, чийто пълен текст е даден тук, без съкращения и без преразказ. Първите страници въвеждат чифлишкия свят: празника на Васил одаджията, скарването заради кокалите в чорбата и чичо Митуш, старейшината на аргатите, който излиза пред дама тъкмо когато воловете се връщат от кладенеца. Йовков описва подробно бавното им прибиране, зимната отпуснатост на полето и навиците на всяко животно поотделно. Средищната сцена е вързването на воловете. Чичо Митуш вика имената едно по едно и от неподвижното стадо тръгва само този, който чуе своето име. Оттук се ражда и спорът с Аго дали добитъкът разбира човешката реч, в който старият аргатин излага цялата си вяра за ума, търпението и достойнството на вола. Финалната част е разказ в разказа: спомен за един стар човек от селото и за последната му молба, който придава на творбата друг мащаб. Развръзката е оставена за самия текст. В текста си личат и типичните за Йовков похвати: пестеливото описание, което със свои детайли изгражда цяла картина, диалогът, в който всеки герой говори със свой глас, и вниманието към имената като към нещо, което отрежда на всяко живо същество неговото място. Заглавието получава пълния си смисъл едва след последните редове. Подходящо за характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за разбор на името като знак за достойнство и за точно цитиране в съчинение или в устен отговор.
Кучето, на което пъпът му е хвърлен на пътя: пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков
Куче се появява на прага, изяжда комата хляб, полудува от радост, а след няколко дни отново поема нанякъде. Пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков е поместен тук без съкращения. Разказът започва със завръщането на жълтото куче в чифлика и с мърморенето на чичо Митуш, който го хока и в същото време му отчупва залък след залък. Оттам повествованието обяснява с какво то се различава от Лефтер, Петрика, Джюли и Калпазан: другите пазят къщата и добитъка и знаят, че са слуги, а жълтото куче живее за себе си и обича да пътува. Средната част е низ от завръщания и изчезвания, всяко със свой повод и своя история: срещата с овчаря край Сърнено, лозята и мисирлиците, пъдарят със сачмите, тенекията за масло на тавана и смехът на целия чифлик. Отделен епизод отвежда чичо Митуш чак до границата, където изгубените волове и три чужди кучета го поставят в положение, което го засяга много повече, отколкото сам си признава. Финалната сцена е нощна и дъждовна, а последното изречение оставя стария човек лице в лице със скитника, когото така и не е успял да задържи. Разказът е подходящ за работа върху Йовковия поглед към човека и животното, върху образа на чичо Митуш и върху темата за свободата и привързаността. Удобен е и за точно цитиране в интерпретативно съчинение, и за преговор преди изпит.
Белият гълъб на керемидите: пълният текст на разказа „Гълъбът на прозореца“ от Йордан Йовков
Йовковият разказ „Гълъбът на прозореца“ е поместен тук изцяло, без съкращения и без съпътстващ разбор. Действието започва под цъфналия салкъм пред господарската къща, където чичо Митуш е дошъл с трион и брадва, за да отреже клоните, които трошат керемидите. Галунка го подкача, а той ѝ обещава половината от парите, ако намери пари горе на дървото. Оттам тръгва първата от историите в текста: за бедния Махмуд, който се примолва да отсече сухия клон, за хралупата, която се отваря под брадвата му, и за това как старият господар хаджи Петър постъпва с намереното. Тя е разказана изцяло и подготвя всичко, което следва. Втората част е за гълъбите. Докато чичо Митуш работи на покрива, един едър бял гълъб не се помръдва от мястото си, а по-късно двамата ги гледат отдолу как се премятат презглава във въздуха. Тук е и споменът за срещата с бабичката на пътя за града и за причината, поради която хаджи Петър завъжда гълъби. Изброени са и породите, които е държал, с имената, с които ги наричат. Третата част е разказът на Галунка за последните дни на стария господар: за отворения прозорец, за белия гълъб, който идвал и заничал навътре, и за онова, което тя видяла в очите на болния, преди той да се помине. Чичо Митуш задава само един въпрос за гълъба и си прави своя извод. Финалът се разиграва в двора по пладне и започва с внезапна тревога сред гълъбите и кокошките. Развръзката и последните думи на чичо Митуш са оставени за самия текст. Полезен за четене на творбата в оригинал, за точно цитиране в отговор на литературен въпрос или в интерпретативно съчинение, за подготовка на преразказ и за характеристика на героите, тъй като целият текст стои на едно място.
„И шут не шут, пак си е хубавец“: пълният текст на разказа „Шутият вол“ от Йордан Йовков
Един едър вол с къси, обърнати назад рога, когото в чифлика подминават заради вида му: тук е поместен целият текст на разказа от цикъла „Ако можеха да говорят“, без съкращения и без чужд коментар. Разказът започва пред сундурмата, докато чичо Митуш и Аго закусват, а Комура стои наблизо и не сваля очи от тях. Първите страници очертават нрава му: боричканията с другите волове, кражбите от колата със сено и от нивите, хвърлената тояга на Аго и оплакването на Галунка за изядените юфки. Оттам действието се пренася на нивата, където плугът затъва в дебелите корени на троскота и шестте чифта волове не могат да го помръднат. Сцената с прередените волове и с онова, което следва, е кулминацията на разказа: в нея се решава как ще гледат на Комура и хората, и белите волове с еленовите рога, смятани дотогава за първи. Втората част е изпитанието. Една сутрин Аго се връща сам от паша с лоша новина, а чичо Митуш посяга към зимбила с инструментите. Изходът и грижата след него са разказани докрай, заедно с двете дребни случки, с които Йовков затваря образа на вола. Пълният текст е удобен за характеристика на Комура и на чичо Митуш, за наблюдение върху хумора и върху погледа на Йовков към животните, за откриване на точни цитати и за подготовка на преразказ или съчинение върху разказа.
Кучетата не го залаяха: „Нощен гост“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Един-два часа преди съмване, в тъмния агъл при овцете, чичо Митуш и малкият Митко подкарват стадото към стъргата, а млякото започва да шурти във ведрата. В същата нощ пристига непознат човек, когото кучетата пропускат, без да залаят. Разказът „Нощен гост“ от Йордан Йовков е поместен тук изцяло, дословно и без съкращения. Пълният текст следва цялата нощ: доенето и подвикванията на детето, звездите, по които се мери времето, разпита, който овчарите правят на новодошлия, и името, с което той се представя. Голяма част от разказа заема историята, подхваната от госта зад плета, в тъмното: за Божил кехая, за облога му с една мома и за нощния път до чешмата, край която, разправят, излизала жена. Тази вмъкната легенда е дадена така, както Йовков я е написал, заедно с това, което се случва после със самия Божил кехая. Съмването сменя гледната точка: на дневна светлина овчарите виждат кой всъщност е нощният им гост, а сцените с прясното мляко, кучетата при коритото и намирането на изгубената овца водят до тихия финал и до думите, които чичо Митуш не успява да изрече. Тълкуване не е прибавено: изводите за странния човек, когото животните приемат, и за срещата между разказ и живот остават за читателя. Текстът върши работа при четене преди час, при преразказ, при цитиране в анализ или в интерпретативно съчинение и когато се търси дословно точен израз.
„Все сирене, сирене“: „Един срещу трима“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа за нощта в чифлика
Разказът на Йордан Йовков е поместен тук изцяло, без съкращения и без чужд коментар между редовете. Действието се развива в един добруджански чифлик, останал за няколко дни без стопанин: Васил е отишъл да прибере овдовялата си балдъза, а младата Галунка остава сама с парите от продадената храна и с шепа слуги. Първите страници рисуват мълчаливия Панко, най-работливия и най-уважавания между тях, двамата непознати гости, които го чакат пред саята, и сръдливия Аго, който напуска чифлика, защото на другите е дадена баница, а на него сирене. Втората част е една есенна нощ: дъжд, съборен фенер, гъски в тъмния дам и писъци откъм господарската къща. Йовков води тази нощ с пестеливост, която прави всяко движение видимо, а развръзката побира в няколко реда и я оставя да прозвучи в един-единствен изблик на смях. Текстът е даден с диалектните форми и турцизмите на оригинала (милин, сая, топоришка, ямурлук) и е удобен за четене на глас, за проследяване на композицията и за търсене на точни цитати. Подходящ е за подготовка върху добруджанските разкази на Йовков, за характеристика на героите и за разговор върху това кой се оказва верен в мига на изпитанието. Публикувана е само художествената творба: разбор, въпроси и задачи към нея няма.