“Борба” е лексикален лайтмотив на Ботевата поезия и основна екзистенциална нагласа на нейния лирически герой – централния носител на идеята за бунтаризма. Неговото борческо отношение към света има тотална обхватност. В интровертен план се проявява като себеборба (отхвърляне на стари индивидуални ценности и сдобиване с нов екзистенциален смисъл - “ До моето първо либе”). В екстравертен план то има две основни реалицации. В един аспект бунтаризмът се изявява като интелектуално-морална реакция срещу злото – с философска прозорливост Ботев демаскира целия институт за социално потисничество, като изобличава неговите догми,узаконяващи безправието. Жанров изпаз на тази реакция е сатирата, а основен лирически жест – отхвърлянето на несправедливата социална система. Главните сатирически обекти са политичиският тиранин (“и беснеещ турчин”), социалният потисник (триадата “духовенство, чорбаджийство, продажна интелигенция”), народът – роб, “скот”, узаконяващ със своето бездействие безправието, и неговите позорни водачи (“лъжереволюционерите и будителите”). В друг аспект борческото чувство се проявява не като словесна реакция срещу злото, а като копнеж за физическа съпротива срещу робската действителност. Жанров израз на този копнеж е одата, а основен лирически жест – утвърждаването на революцията като единствен път за спасение. Кулминацията на този революционен порив е желанието за вграждане на личния живот в борбата. Тези два аспекта на Ботевия бунтаризъм определят двете проблемни ядра на неговата поезия – темите за изобличението на робската действителност и за революцията.

Творби като “До моето първо либе”, “На прощаване”, “Борба” разкриват най-синтезирано съзряването на борческото чувство, чийто героически завършек е пожеланата саможертва. Духовните превъплъщения на съзряващия за подвиг лирически човек имат ясна линия: страдания-борба-саможертва. В тази смислова верига борческото чувство, резултат от трансформацията на духовното отчаяние в гневен протест срещу несъвършенствата на света, заема възлово място. Ето защо за изясняване на поставената тема е необходимо да се изследва линията на формирането на борческото чувство, т.е. сатирическите обекти, към които е насочено и героическата му кулминация – пожеланата себежертва, величавия завършек на бунтовния път, т.е. Ботевата естетическа концепция за борбата и свободата и художествения модел на тяхното изображение.

Корените на всяко борчество лежат в страданието. В Ботевата поезия това основно духовно състояние е синтезирано в един траен елегически образ – робството. Той има голям смислов обем – личностно-родови, социално-национални и планетарни измерения. Още първата Ботева творба “Майце си” очертава индивидуалния периметър на трагическото чувство, разкривайки драматичния конфликт на самотната личност със света. Техен израз е несъответствието между социалното поведение (“весел ме гледат мили другари”) и духовното състояние (“но те не знаят, че все аз тлея”). Конфликтът формира чувството за неживяна младост и усещането за изкупление на някаква необяснима родова вина (”ти ли си мене три годин клела, та скитник ходя”). Кулминацията на трагическото чувство е пожеланата смърт -–спасение от тегобите на живота (“дано да изгния в гроба”). Следващите Ботеви творби избистрят мотивите на личното страдание, което в “Майце си” няма ясна база. Оказва се, че то е резултат от прозрението на аза за лична и национална поробеност (”Към брата си”, “Елегия”). Представата за робството е синтезирана в един централен Ботев образ – дома. Той има двумерно представяне. В един план е видян като сакрално убежище ( негови елементи са огнището, първото засукано мляко, свидните роднини), а в друг – като осквернено робско пространство, т.е. като бащин и като вражи свят. Втората визия има не само родови, но и общностни измерения – трагичният семеен дом е еквивалент на националния. В обругания семеен свят върлуват над “бащино огнище” “чужди гости” (“беснеещ турчин”).Те са проникнали в съкровения събирателен център на дома – огнището, и са го разрушили. Така осквернен е образът и на националния дом, синтезиран най-ярко в началната метафорическа картина на “Елегия”. Тук синът – народ е отъждествен с безпаметен младенец , люлян не от своя майка ,а от лъжите на социалния угнетител. Позорната люлка на сирака – народ алюзира неговия исторически гроб.Знак за духовна смърт е позорното му безпаметство, престъпното му мълчание, моралната му летаргия и историческата му наивност. Кулминацията на народното страдание бележи стихът: “кръстът е забит в живо тело” (на народа). Налице е съизмерване с библейската мярка за великомъченичество – Христос. Ботев обаче трансформира библейската представа: в “Елегия” кръстът, християнският символ на милосърдието, губи сакралния си ореол – представен е като оръжие за насилие. Травестията постига ярък идеен ефект – трагичната картина на “Елегия” внушава, че народното страдание надвишава дори Христовото. Докато в “Елегия” художествената представа за робския дом се колебае между трагическа и сатирическа оценка , в творби като “Странник” и “В механата” образът му е изцяло сатиризиран – негови олицетворения са духовно безразличният към поруганата къща стопанин – “скот” и престъпно бездействащите в емигрантската механа народни синове. Кулминацията на представата за робството бележат “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски”. В тях образите на човека, народа и родината съграждат най-разтърсващата представа за трагичен национален дом. В “Жаджи Димитър” героичният свят (планината, в която лежи умиращият юнак) и робският свят (полето, в което пеят робините) са трагически тъждествени: робската жътва асоциира кървавата жътва “там на Балкана”. Общо състояние на двата свята е страданието – страда героят, че не може да продължи борбата; страда народът заради своята заробеност; страда лирическият говорител, осъзнал че “ще да загине и тоя юнак”, а с неговата смърт игото няма да свърши. Символите на домашното страдание тук са хищните животни и самодивите, сбратимени с агонизиращия герой, но този горски дом е пълно морално отрицание на робския. Скръбта по юнака достига своите апоколиптични измерения в “Обесването на Васил Левски”. Творбата символизира рухването на българския дом. Изразява го плачът на родината, осъзнала, че без своя “един син” рухва всъщност духовният фундамент на Отечеството, крепял се върху “сина на България”.

Тенденцията към разрастване на социалния обхват на трагическото чувство достига своята завършеност в стихотворението “Борба”. В него думите: “страдания и робство” са синоними не само на понятието “Отечество”, но и на представата “Човечество”, защото началната констатация: “свестните у нас смятат за луди” се разраства до прозрението: ”Тъй върви светът: Лъжа и робство на тая пуста земя царува!”. Трагическата аналогия между националното съвремие и световната история показва, че Ботев възприема народната робска участ като част от съдбата на онеправдания човешки род. По принцип той представя робството като всеобщо състояние – не само на поробените, но и на заробващите ги ( напр. в “Патриот” угнетителят е представен като роб на парите – в тяхно име той разрушава нравствените си опори – съвест, чест, морал). Тази мирогледна позиция върху злото обяснява защо веригата от понятия и мисли (страдание, робство) в творчеството на Ботев се универсиализира: от лично-национални до универсални (планетарни) измерения.

Духовните терзания на лирическия аз обаче не прерастват в примирение и отчаяние, а в яростна съпротива срещу несправедливото устройство на света , т.е. в борба за решителна промяна на личностната и общностната съдба. Превръщането на трагическото в борческо светоусещане се ражда в прозренията на лирическия герой върху законите, които творят безправието. Тези прозрения формират, както се посочи, като основни проявления на Ботевия бунтаризъм интелектуално-моралното изобличение на злото.

Основен принцип на словесна съпротива срещу безправието е сатирическото демаскиране – майсторски похват за осъществяване на Ботевата риторическа стратегия. В творчеството му , социалното зло е синтезирано в един троичен сатирически образ – духовенство, чорбаджийство, продажна интелигенция. Неговото демаскиране се постига чрез находчиви оксиморонни характеристики на потисника: изразът “сган избрана” формулира един морален парадокс – елитът на обществото е сбирщина от безнравствети хора: “слепци с очи” – ироничен намек за липсата на духовно зрение у управляващите: ”наши гости” – сатирическа констатация, че етнически сродните са морално чужди на своя страдащ народ.

Прави впечатление, че в Ботевата поезия изобличението е насочено много повече към социалния, отколкото към политическия потисник. Това се обяснява с мирогледа на поета – той смята,че социалният проблем на ограбеният бългалин е проблем на световната обществена система. Стихотворението “Борба” демаскира най-ясно позорното съглашателство между героите на сатирическата триада. В стиховете: “Богат е”, казва, пък го не пита /колко е души изгорил живи,/ сироти колко той е ограбил” маркират злосторствата на чорбаджията и неговия християнски псевдоморал (“и пред олтаря бога измамил”). Констатацията :”на обществен тоя мъчител и поп, и черква с вяра слугуват;/нему се кланя дивак учител/ и с вестникарин зайдно мъдруват” разкрива нравствения съюз на водещите сили в обществото. Той е скрепен от основните догми на църквата: “страх от бога – начало на всяка мъдрост”, “Бой се от бога, почитай царя!”, “търпи и ще си спасиш душата”. В тях Ботев прозира идеологическата цел на християнството – поддържане на безправието чрез пропагандиране на примирение със злото. Ето защо най-силен сатирически акцент Ботевата поезия поставя върху духовенството, узаконяващо чрез своята философия лъжата и безправието и насаждащо стадното чувство – най-продуктивния начин за заробване.

Ботевата интелектуална борба срущу църковната идеология се осъществява чрез интересен художествен похват с важен идеен ефект – иронично цитиране или перефразиране на библейски сентенции. Преизказани пародийно от Ботев, те губят сакралния си християнски смисъл и се превръщат в празни идеологеми. Най-ярко това сатирическо деформиране на “светите истини” разкриват стихотворенията “Борба” и “Моята молитва”. В тях на сатирическа преоценка е подложено свещеното християнско понятие “вяра”. По принцип тази духовна свръхценност в Ботевата поезия има двойствена идеологическа натовареност. В един идеен подтекст вярата се свързва със сакрални за лирическия човек обекти: майката (“ти си за мен любов и вяря”), идейната съмишленост (“Делба”), революцюцията (“Моята молитва”). В друг, тя е осъществена с предателство (оксиморона “предател верен”), с позорно слугуване (на богатия “и поп, и черква с вяра слугуват”), с лъжа (народът “лъжливи уста слуша с вяра”). Следователно Ботев не отрича вярата като извисено състояние на духа, а идеологическите манипулации на църквата с тази висша човешка потребност. Дискредитирането на християнската триада (вяра, надежда, любов) е път към осъществяването на Ботева сатирическа свръхцел: изобличение на църковния свръхсимвол – бога. Пример за сатирическото му демаскиране е стихът: “бог не наказва , когото мрази”. Това е иронична перефраза на библейската сентенция: “бог наказва, когото люби”. Идейният ефект от преизказването е голям – в библейския израз акцентът пада върху идеята за божията любов, а в Ботевия – върху идеята за престъпното безразличие на Господ към престъпните деяния на земните тирани. Така стихотворението “Борба” внушава, че бог е немилостив щом не санкционира злото , че рекламираната му доброта носи само мъка и поддържа земното безправие. Утвърждава се един преобърнат сатанински образ на Всевишния – пълно отрицание на църковния канон. Деидеализацията изразяват обобщените характеристики: на библейските сентенции – “свещена глупост”, на техните разпространители, светците – “глупци”, на изявените им творци, Соломон – “тиран развратен”. Така Ботев разрушава претенциите на християнските догми да бъдат вечно актуални истини.

На фалшивата представа за бог и вяра Ботев противопоставя своето индивидуално понятие в “Моята молитва”. Сблъсъка между популяр–номасова и индивидуална гледна точка очертава пряко първата строфа. В нея лирическият герой декларира, че обиталище на бога не е традиционното му място (небето), а индивидуалната душа. В първата част на творбата популярната представа за господ е развенчана чрез ироничните му отъждествявания с “лъжците”, “с безчестните тирани”, а на наивно вярващите в него – с “православни скотове”. Следователно богът е видян като творец на социалното неравенство и вековната несправедливост, т.е. като олицетворение на злото. В образа му Ботев проектира представа за дявола и утвърждава идеята за сатанинската същност на Бога.

На тази фалшива ценност поетът противопоставя своето индивидуално понятие за висшата духовна сила в обществото. Ботевият бог се отъждествява с търсещия човешки разум, освободен от догмите на църквата. Това е богът на справедливостта, защото покровителства не безчестните тирани, а онеправданите (“защитниче на робите”), чиито празник подготвя. Така образът му се разтваря в представата за революцията – единствената според Ботев спасителна религия на епохата.

Развенчаването Ботев постига чрез майсторски риторически похват – творбата има облика на молитва (основен жанр на средновековната литература), но водещите й идеи са антихристиянски. Следователно поетът успява да развенчае християнската догматика , използвайки нейния любим жанр за идеологическо въздействие – молитвата. Бунтаризмът на Ботев придобива изключителна сила , защото е проявен в епоха, характери–зираща се с култ към православието. Ботевото изобличение, както се посочи, е насочено не само към политическия и социален угнетител, но и към народа – роб, утвърждаващ чрез своето примирение безправието. По принцип в Ботевите текстове народът е двумерен образ – в трагико-героичен план е видян като мъченик, раждащ “свети жертви”, а в сатирически – като овчедушна маса. Най-синтезирано сатирическата му визия очертава “Гергьовден”. В него образната двойка “угнетител-угнетени” е представена в алегоричните образи на овчаря и стадото, които имат библейска употреба. Но Ботев преобръща библейския смисъл – например в популярната притча за “лошите пастири” изобличителният акцент пада върху недостойните водачи, а в Ботевия – върху овчедушието на норода, следващ безропотно своя потисник. Така Ботев заклеймява висшата християнска добродетел – кротостта. За Ботев догмата за кроткото примирение със злото като път към спасение (“търпи и ще си спасиш душата”), осмяна и в много други произведения, е основа на световното безправие. Ето защо в сатирическия контекст на неговото творчество заглавието “Гергьовден”, назоваващ празник с богати религиозни значения, присъства само с едно от тях – ритуала на заколението, т.е. моралната смърт на робската общност, приела безропотно участта си на жертвено агне. Представата за това духовно заколение дава финалът на творбата , описващ позорното морално-битово единство на овчар и стадо, т.е. на палач и жертва, тръгнали заедно да се поклонят на бога.

Емблема на робската същност в Ботевата поезия е образът на странника от едноименното стихотворение. Той изцяло преобръща Ботевия модел за героическа личност и окарикатурява идеята за героичното завръщане (“На прощаване”). Неговото изобличение се постига чрез интересен похват – успоредяване на трагическа и сатирическа представа: на фона на разпадналия се родов свят (“турци тейка ти убиха, братята ти…изгниха в тъмница”), осиротял без мъжко присъствие (населен с “баби”, “деца”, “моми”, “стара майка”), Ботев разгръща представата за моралната деградация на завърналия се в поруганата къща син, т.е. на призвания да замести загиналите “баща” и “братя”. Изгубването на неговата мъжка самоличност има ясна сатирическа линия: въведен като странник( романтично извисена представа) с “мъжка снага” , примиреният със злото герой придобива женски характеристики (“на че плачеш, ех жена си…народи рояк дечица”), които достигат своята карикатурна кулминация в определението “скот”. Странникът олицетворява един тип ценности – еснафско-патриархални: сполучлив гурбет – спестени пари – женитба по сметка (“вземи жена с имот”) – създаване на дом и челяд – прехрана. Това пълно потопяне в робското битие, възприето от странника като добър живот, Ботев определя като скотски избор. Той бележи пълната морална смърт на българския дух. Ето защо е категорично отхвърлен.

На сатирически прицел в поезията му са поставени и онези народни водачи, окарикатурили със своето поведение върховната си мисия – псевдореволюционерите и лъжебудителите. Позора на първата категория демаскира стихотворението “В механата”. Той е очертан чрез конфликта между тържественото вричане на призваните да мъстят народни синове и престъпната забрава на дадения обет (“забравяме думи, клетви”). Той отразява моралното несъответствие между думите и делото. Подчертават го стиховете: “Пием, пеем буйни песни/ и зъбим се на тирана” – знаци на симулативно борчество и “коли, беси, пие, псува/и глоби народ поробен!” – знаци на тираничната активност на потисника. Така на фона на престъпната действеност на върлуващия враг изпъква още по-ярко престъпната бездейственост на отговорните за трагичната участ на народа псевдозащитници. Тук Ботевият бунтаризъм е очертан като морален сблъсък между будната съвест на трагическия аз и духовната слепота на неговото обкръжение. Този конфликт има обаче драматично разгръщане. Стиховете: “пием, пеем, зъбим се, забравяме клетви… и се смеем” трансформират местоименната позиция “аз-вие” в синонимната двойка “аз-ние”.Оказва се , че обвинението към другите се стоварва като морален бумеранг върху съвестта на лирическия герой, осъзнал, че по отношение на реалните действия е приравнен с другите. Но във финала на текста моментната морална интеграция с другите се разпада – знак за разрива е сатирическата градация на Ботевото изобличение към недостойните водачи: от “глупци неразбрани” до “идиоти” (определението е най-драстичната Ботева квалификация на робския морал).

Изобличението на робската психика има и естетически обект – образа на ония български писатели, които подобно на политическите водачи са осквернили духовната си мисия. В “Защо не съм” ироничните задявки на поета с Пишурката са насочени към изобличаване на един тип лъже–изкуство, отразяващо дребни , незначителни теми в епохата на драматични национални и световни конфликти. Чрез ироничната идеализация на бабината хурка Ботев изравнява морално псевдо–твореца с битовата пред–става за за уседнал живот – бабата.

Чрез пародийния портрет на поета Петко Славейков Ботев осмива моралното дезертьорство на писателите, отказали се доброволно от мисията си на народни водачи. Моралната си капитулация (“не пей ми се”) Ботев алегорично отъждествява с поведението на овцата . Според него малодушието (в случая – елегичния вопъл на Славейков) е равно на овчедушие. Оказва се , че в Ботевата поезия чрез характеристиката “овца” недостойният водач и следващата го общност са морално изравнени – творецът се отъждествява с народното стадо и става като него равнодушен и примирен (“ от днес вече ще да блея”). Това сближава “Защо не съм” с “Гергьовден” – две сатирически интерпретации на образната двойка “водач-народ”.

Осмивайки Вазов, Ботев клейми друга линия в развитието на псевдолитературата ни:популяризацията на утопични християнски идеи. Става дума за преизказаното във Вазовото стихотворение “Вярата ми” библейско пророчество за възцаряването на световна хармония (нейна емблема е побратимяването на вълка с агнето) .Според Ботев перспективата за естествена морална регулация в природата и обществото (“ще стане вълк овцата”) е абсурдна. Той смята , че само социалната революция може да възстанови мечтаната хармония. Ето защо сатирическата реакция срещу несправедливата действителност е косвен израз на неговата революционна позиция. Поетът възприема революционната борба като част от необратим световен революционен процес. Тази вяра в смисъла на физическата съпротива срещу злото мотивира другото основно проявление на неговия бунтаризъм – култа към революцията и необходимата себежертва.

Формирането на това революционно съзнание разкриват най-цялостно две Ботеви стихотворения, определени като духовни биографии на лирическия аз: на неговото минало, настоящо и бъдещо битие – “До моето първо либе” и “На прощаване”.Те представят героя в драматичен и екзестенциален момент - съзряване и готовност за нов социален избор, т.е. за промяна на нравствената и социалната самоличност. И в двете творби този прагов момент е представен в ситуация на изповед – сбогуване с най-съкровените същества от интимния мир на героя: либето и майката. Двете стихотворения разрешават централните екзистенциални въпроси на Ботевата поезия – за смисяла на социалния път, за същността на истинската любов, за себежертвата като необходим акт за спасяване на живите. Намирането на новия социален смисъл е представено като драматичен конфликт между интимни и общностни ценности. По принцип във Възрожденската поезия отношението към интимния свят се определя от императива на националната идеология. Ето защо водеща в Ботевата поезия е темата за самоограниченията на устремената към подвиг личност.

Драмата на самоналожения аскетизъм е проблемен център но “До моето първо либе”. Намирането на новия смисъл на съществуване е представено като сблъсък на минали и на настоящи ценности в духовното битие на аза, т.е. като духовна преориентация от живот , отдаден на либето (робски избор, защото пропилява силите, предназначени за делото), към живот, посветен на народа и неговата историческа нужда от свобода. В своята изповед Азът декларира, че в миналото му духовно битие свръхценност е било либето, нейните любовни песни – образец за вълнуващо изкуство; понятие за страдание и робство – любовните мъки и себеунижения пред духовната власт на изгората ; извор на щастие – нейната усмивка. За страдащия герой обаче такъв избор е вече слизане в калта, защото разкъсва святата му връзка със съдбата на неговия народ. Осъзнаването на този разрив е повратен момент в духовната биография на Ботевия лирически човек, защото бележи възстановяването на на хармонията между личностните и общностните цели и ценности. Интеграция изразяват новите декларации на героя пред либето: негова свръхценност е вече народът; еталон за вълнуващо изкуство – елегичните народни песни за “стари и нови теглила”; понятие за робство – мъченическата национална участ (“как теглят без дом дечица”). В Ботевата поезия синхронизацията на личностната със социалната трагика мотивира появата на един устойчив образ – революцията. Той се формира в процеса на драматичните вслушвания на лирическия Аз. В началото неговият жизнен път е озвучаван от “чудния глас” на либето. Сега обаче в душата му зазвучава трагичният песенен вопъл на народа (“ти имаш глас чуден… но чуйш ли как пее гората”). В хода на това трагично вслушване Азът започва да чува далечния тътен на “викове страшни и злобни” и “предсмъртни песни надгробни”, т.е. звука на революцията. Пълното скъсване със старите ценности бележи естетизираният образ на мечтаната смърт, представена като ”мила усмивка”, а нейния гроб – “сладка почивка”. Творбата гради ново понятие за щастие. Образът на усмихващата се любима, духовен център в миналото битие на Аза, се измества от образа на усмихващата се смърт, т.е. реалното лично либе се трансформира в либето – смърт. Ето защо копнежът за влизане в мечтания земен дом – гроба, показва , че истинската любима на юнака мома може да бъде само смъртта, а гробът – единственото мечтано брачно ложе.

Тематичният преход от личното към народното страдание до идеята за борбата се осъществява чрез появата на един символно-алегоричен образ – бурята, кодиращ революцията. В него Ботев проектира върховния копнеж на своя живот – вдигането на предсмъртната “кървава напивка”. Този образ доутвърждава представата за мечтаната невеста – смърт, защото слива в едно трагическата визия (кръвта) с героическата (духовен празник, означен от жеста на тържествения тост). Така стихотворението утвърждава борбата като грандиозен празник – отрицание на робското ежедневие. Тази визия унаследяват следващите поколения революционни поети ( Вазов я представя като “блажна веселба”, Смирненски – като “празник”, Фурнаджиев – като “сватба”, Вапцаров – като “песен”).

Върху идейната схема “страдание – борба – готовност за себежертва” е построено и стихотворението “На прощаване”, описващо с автобиографична точност най-завършения образ на съзряващата за подвиг личност в Ботевата поезия. Етапите на това духовно съзряване са проектирани в образа на юначния път. Негово начало е отлъчването – пропъждане от родния дом и озоваването в “таз тежка чужбина”. Този факт бележи първия екзистенциален избор на личността – приемане на безприютния свят заради единственото му, но най-важно духовно предимство: тук турчин не бесней. От изповедта на героя става ясно обаче,че е съзрял за нов съдбовен избор – вече не бягство от робството , а готовност за борба срещу него. Мечтаното завръщане, изповядано пред майката обаче, се оказва второ прощаване с родовия свят, защото посоката на неговия път след след преминаването на “тиха, бяла Дунава” води не към родния , а към горския дом – Балкана. Героическото пространство, в което юнакът ще осъществи мечтания подвиг. Творбата проектира юнашкия път в две вероятни развръзки:живот в смъртта (“ако загина мене да помнят”) и живот в свободата (“ако се върна жив и здрав в село”). Прави впечатление , че първата развръзка е текстово по-обемна, защото е почувствана от Аза като по-вероятна. Тази трагична нагласа към собствената участ е синтезирана в неговия морален девиз:”свобода и смърт”. По принцип Ботевият герой е личност на категоричните противопоставяния:”хляб или свинец”, “запей или млъкни”, “ил мъжа ти, ил аз”. В “На прощаване “обаче популярният бунтовен девиз “Свобода или смърт” е трансформиран, защото двете понятия не са противопоставени, а изравнени – съчинителният съюз “и” подсказва, че огледалният образ на свободата в Ботевата поезия е смъртта. Следователно Ботев вижда позицията “живот-смърт” като отношение “живот в смъртта”. Затова свободата за аза може да съществува само като живеене след смъртта в паметта на живите (“братята сюрмаси”). Именно тази идея е вложена в словото–завещание на сина към майката (“Кажи им майко ,да помнят…/да помнят, мене да търсят” , “Силно да любят и мразят”!. Това завещание отрежда на майката нов социален статут – не на традиционна оплаквачка, а на съхранителка на синовния завет. Лирическият герой я зарича да вдъхнови “братята сюрмаси” да търсят разпиления му гроб (“бели меса”, “черни кърви”). Тази въображаема картина поражда асоциации с библейското послание за Христовата плът и кръв, предназначени да проникнат у всеки вярващ и да го приобщят към Бога. Ботевият герой също вярва, докосването до неговите мощи е сакрален акт, способен да вдъхнови живите, т.е. да превърне “братята сюрмаси” в негови достойни апостоли. Следователно юнакът осмисля вероятната си смърт като необходимо изкупление за спасение на живите, т.е.той има месианистично съзнание. Знаците на неговия месианизъм са и мястото му в дружината (той е неин предводител), както и максималистичният му духовен копнеж да се впише чрез смъртта си завинаги в националната памет, т.е. да постигне безсмъртие:”Но стига ми тая награда/да каже нявга народът/умря сиромах за правда/за правда и за свобода…” Този финал на творбата оформя линията на героичната съдба в Ботевата поезия: трагичната изповед (слово-страдание – “не плачи!”) прераства в молба-послание (слово-завещание – “кат брата си да станат”), което трябва да роди народното слово – памет (наградата:”да го помнят”, “знаят”, “да кажат”) т.е. безсмъртието.

Юнашкият път обаче е немислим без намирането на идеен съмишленик, т.е. смисълът на революционната борба е в нейното споделяне. Ето защо лексикален лайтмотив на Ботевата тема за юнашкия път е “делба” (заглавие на едноименното произведение). Тя означава поделяне на общи изпитания – “страдание”, “бедност”, “чужбина”, “хорски укори”, “присмех глупешки” и готовност за необходимата гибел (”на смърт, братко, да вървим”). Става ясно, че делбата засяга не материално-мещните, а идеално-духовните притежания (свободата и социалната справедливост). Мотивът за родството не по кръв, а по избор очертава идеята за споделеността. Тя градира от: “чувства и мисли” през “страданията и неразбирането” до последната “делба” – смъртта. Така тексът сакрализира обряда “саможертва в името на родината”.

В двете коментирани изповедни творби борческият устрем е разкрит като мечтано действие, което предстои да извърши готовият за себежертва лирически герой. Но Ботев има и немонологични по конструкция творби, в които героичното е разкрито като реализиран акт в националната история. Това са “Хайдути”, “Хаджи Димитър”, “Обесването на Васил Левски”. Последните две са идейно-художествен синтез на Ботевото естетическо понятие за подвиг и доказателство за таланта на поета да използва различни модели за героизация, като постига сходен художествен резултат – неговите образи на Хаджи Димитър и Васил Левски са измежду най-високите постижения на българската поезия. Творбите са изградени върху две противоположни внушения: водещо в “Хаджи Димитър е твърдението “той не умира”, а в “Обесването на Васил Левски” – представата за физическата гибел на обесения. Различни са и жестовете на преклонение пред героите: в първата – песенно възхваляване ( пеят певците, жътварите, Балкана, самодивите), а във второто – горестно оплакване (плачат майката-родина, жените, децата). В “Хаджи Димитър” преклонението е подчертано и чрез физическо съпричастие на неразумния (дивите животни) и фантазния (самодивите) свят към драмата на умиращия. Знаци на тази близост са парадоксалното преображение на хищниците – орлица, сокол, вълк се омилостивяват и побратимяват с юнака (пазят му сянка, облекчават му раните) ,и на злокобните самодиви, преобразили се в негови посестрими. В “Обесването на Васил Левски” обаче, преклонението пред юнака изразява не жестът на физическо сближаване, а дистанцирането, т.е. тук мерило за народната любов е не грижата , а глобалният мащаб на националната болка, породена от апокалиптично прозрение: обесеният няма да възкръсне, никой няма да го замени, националният дом трагично осиротява, защото губи своя духовен фундамент (единствения син на България). Следователно в първата творба Ботев възвеличава по одически път, а във втората – по елегически.

Най-ярко различието в идейните подходи за идеализация проличава в духовния статут, който Ботев изгражда на своите герои. В първото стихотворение е водеща тенденцията към универсализация на личностно- националната съдба – както посочва Никола Георгиев, заглавието въвежда героя като единично, конкретно лице (Хаджи Димитър); стихът:”ще да загине и тоя юнак” го причислява към групата на падналите за отечеството народни синове; сентенцията:”тоз, който падне (в смисъл на всеки)…не умира” го приобщава към всички национални герои в световната история. Следователно съдбата на героя се представя като потвърждение на един универсален морален закон ( загиналият за свобода се обрича на вечно безсмъртие). Представянето на националния подвиг като повтаряем акт (един от безбройните жестове на човешка съпротива) определя и конструкцията на художественото време и пространство. Лирическото действие протича в едно денонощие (от обеда до новия обед):”слънцето …пече” – “слънцето пак пече ли пече”. Описаният природен времеви кръг поражда скрито внушение и за социална повтаряемост на вечната борба между робството и свободата , духа и тялото, смъртта и безсмъртието. Така художественото време придава на националния подвиг универсално значение, т.е. утвърждава го като вечно повтарящо се събитие в световната борческа история. Универсални измерения му придава и художественото пространство. Линията: Балкана – “Таз робска земя” – “цяла вселена” проектира личната себежертва в границите колкото на националното, толкова и на планетарното пространство. Така описаният индивидуален подвиг губи своята собствена уникалност и се изразява с делата на себеподобните юнаци.

В “Обесването на Васил Левски” е точно обратното.Героят е тотално ограничен от другите – той не е “и тоя юнак”, а “един син на България”(в смисъл на единствен). Следователно Ботев търси величието му не в неговата тъждественост с другите, а в неговата уникалност, неповторимост. Утвърждаването му като свръхличност без аналог в националната история Ботев постига чрез един похват, станал традиционен в българската поезия – съизмерване на Апостола с Христос. В стихотворението скритата аналогия с библейския архетип подсказват образите на страдащата за “своя един син” свещена родина (скрит намек за Божията майка), злата зима – аналог на страшната буря след Христовото разпване, виещите се тръни – алюзия за трънния венец и най-вече бесилото, кодиращо разпятието. В българската поезия най-често образът на Левски се отъждествява със “Сина человечески”. Емблематичен в това отношение е Вазовият стих: “О, бесило славно/ти си с кръста равно!”. Ботевото съизмерване обаче е от друг тип. Подсказва го липсата на водещия библейски мотив за възкресението – образите на свирепата зима, пустинното поле,из което се гонят вихри и тръни, гарвана и бесилото, внушаващи безродност, т.е.липса на възможност за рождество. Следователно смисловата опозиция “смърт-безсмъртие” (идейно ядро на “Хаджи Димитър”) е трансформирана в синонимната двойка “смърт-безнадежност” (неин синтез е изразът: “плач без надежда”). Подтискането на мотива за възкресението в последната Ботева творба има важен идеен ефект – ако в библейския разказ Христос се самопродължава чрез своите земни последователи (апостолите), Ботевата елегия внушава, че Левски е без аналог в историята: явява се само един път, без да остави заместници, т.е. да се самопродължи, защото е неповторим и единствен истински син на родината-майка. Така творбата скрито утвърждава представата за националната свръхличност, надвишаваща дори билейската мярка за уникалност и неповторимост.

Има една творба, която синтезира идейния модел на Ботевата поезия, основните й образи, теми и мотиви и жанрови подходи. Показателно е, че нейното заглавие – “Борба” е лексикален лайтмотив на Ботевото творчество. Тя сплита в художествено единство основните линии на Ботевата лирика: “робството-бунта-свободата”, “любов-омраза”, “отечество-човечество”, “елегично-сатирично-одично”, “лирически човек-угнетител-угнетени”, “слово-изобличение-слово-революционно утвърждаване”.

Творбата илюстрира най-убедително основната идейната тенденция в Ботевата поезия – универсализация на личностно-националната съдба. Началният стих въвежда черз мотива за пропиляната младост чувството за индивидуална покрусеност (“в гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда”). Рухването на духовното триединство се оказва резултат от горчиво социално прозрение: моралните стойности са подменени с материални – на социалния връх са чорбаджиите, а на дъното “свестните”, обявени за “луди” (“богат е казва, пък го не пита колко е души изгорил”). Тази преобърната ценностна система на националния свят е представена като минимодел на глобалната световна несправедливост. Пространствената линия: “у нас”-“вредом”-“на тая пуста земя” утвърждава представата за всевечността на злото. Текстът очертава следната логическа верига: няма вяра, защото злото е убило нравственото начало (истинските борци са мъртви; лъжливите библейски догми властва; кумир са парите; тираните върлуват) и съдбата – лична, национална, планетарна е непроменима.

Финалната част на творбата обаче трансформира този елегичен идеен модел чрез въвеждането на един контрапунктен образ – предстоящата неизбежна революция. Той гради нова представа за бъдещето на човешката история. Срещу трагичната констатация “Тъй върви светът…” застава оптимистичното пророчество “борбата върви към своя свещени конец”. Отхвърлена е налаганата дотук идея за всевечността на злото, т.е. за трагическата приемственост между древното минало (времето на библейските пророци) и робското настояще. Прави впечатление, че двата противоположни свята (минало-сегашният и бъдещият) са характеризирани с еднокоренни думи – “конец” и “свещен”. В елегичния контекст на творбата първата квалифицира смазваната от безправие робска действителност (“зло безконечно”), а втората – нелепостта на догмите, върху които се крепи вековният гнет (“свещена глупост”). Изразът “свещени конец” дава ново понятие за сакралните ценности на епохата – революцията, която ще сложи на “безконечното зло” “конец”.

Тази творба разкрива най-пълно глобализацията на борческото чувство. То се поражда като “аз”-протест срещу “те” – земните тирани и разширява социалния си обхват до “ние” – днешните борци, готови да разрешат дилемата: “Хляб или свинец”. Тази героическа идентификация на лирическия герой с общността на борците превръща Ботевата поезия в лично-национален жест на съпротива срещу световното зло.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave