Първата сълза на Индже: анализ на проблема за греха и възмездието в разказа на Йордан Йовков

     Много и разнородни послания отправя към читателската аудитория писателят Йордан Йовков чрез драматичния си новелистичен разказ с елементи на повест „Индже". Печатан първоначално в списание „Демократически преглед" през 1926 г., по-късно той е включен в сборника „Старопланински легенди", за да очертае параметрите на героичното. В романтичната атмосфера на разказа, изпълнен с трагични събития, творецът търси причините за повествователния конфликт вътре в личността.
 

     Цикличната композиция на произведението надгражда една фабулност; която не би могла да се вмести в рамките на краткия разказ. Затова с епическа широта и с драматургична точност Йордан Йовков ситуира действието на фона на робската действителност. Предвожданите от Индже мъже идват „като мътен порой", „като орда"; те представляват „страшно сборище". Застанал отново на същия кръстопът, откъдето е дошъл някога, героят вижда вече много по-далеч, воден не от мъжкото си честолюбие и от гневната саморазправа с всеки, който би дръзнал да му противоречи: „Като че едвам сега се отвориха очите му и той видя колко злочеста е земята, из която вървеше. Пуст беше кьрьт, без стада, без звънци. Невиждали кой знай откогарало, нивите бяха удавени в къпина и бурен, пътищата бяха тревясали. Не се чуваше дори птиче да пропее."
 

     Чрез психологическия паралелизъм на човешките преживявания някога и сега се навлиза в трагично-елегичния свят на текста, за да се проследи развитието на героя посредством неговите спомени, издаващи вътрешната му потребност да се превърне от злодей в народен защитник: „Мислите му се връщаха шестнайсет години назад." Но пътят дотам е твърде дълъг, за да бъде изминат веднага, щом се вземе решението за промяна. Неслучайно още първата картина създава тягостно впечатление от народното страдание и насочва към авторовия замисъл. Внушава се идейният и нравствен конфликт на героя чрез вникване в човешката му драма. Очертава се историческата истина за кърджалията със силен и въздействащ характер, способен да изживява драматични и разтърсващи чувства и страсти. Той дори има своя максима: „Ако искаш да падне ябълката, трябва да раздрусаш клона” Неслучайно е показано отношението му към живота на хората, тръгнали с него или просто имали нещастието да го срещнат на пътя си: „А наоколо се люлеят подарите, пищят жени и деца, кръв багри високите дувари и тежите порти. Индже става по-весел. Мъчно е да му се угоди." Така - чрез широките епически картини - се очертава и образът на народа, за който отникъде помощ не идва.
 

     Йордан Йовков въвежда героя си в потока на действието в момент на силна нравствена колизия: „Индже не им харесваше, не е такъв, какъвто знаеха по-рано. Не приказва, мълчи, сприхав е." Чрез психологическата борба авторът цели да покаже вътрешните процеси на промяна, защото не се стига изведнъж до решението да се започне нов живот. За писателя е ясно, че трябва да се проследи пътят, който изминава личността, за да преодолее деструктивната си енергия: „Млад беше тогава Индже, не скъпеше живота си, не се боеше от смъртта. Никога не делеше доброто от злото, никога не беше се запитвал кое е грях и кое не. Гробища и пепелища оставаха след стъпките на коня му. Името му задаваше страх и трепет. Помисли, че силата му е безмерна, а волята му закон за всички. Не щадеше вече ни чужди, ни свои." По този начин по-убедително може да се внуши и истината за неговата необикновеност. Исторически правдивият подход дава възможност да се разбере, че еничарското възпитание му е въздействало, но не е ограбило напълно чувствата му: „Индже не мислеше да слезе, но погледна отгоре, видя лицето на момата и слезе... Той забрави за майстора, за дрехите, хвана момичето за ръка и го поведе нататък... Тя стана негова жена по закон и по обичай."
 

     За драматизма на вътрешната борба свидетелстват някои отчетливи детайли: дълбоко врязаната бръчка („А страшно е лицето на Индже и дълбоко се врязва отвесната черта на челото му."), китката паунови пера на самурения калпак, мълчанието или сприхавостта му. Непонятно е дори вглеждането му в разрушения от него свят. Раздвоението подсказва надигащата се нова сила, която би могла неудържимо да го повлече след себе си: „ Тогава дойде най-лошото. Беше един пролетен ден... Не беше добър тоя ден... побеснял, подхвърли детето нагоре във въздуха с едната си ръка, а с другата го перна с ятагана си."
 

     Посегнал на собственото си дете в момент на ярост, Индже всъщност загубва всичко. Рухва неговият свят: „безсилен яд помътваше разума му. Индже стана страшен. И по-рано той не знаеше милост. Но от както погледът на Пауна угасна за него, сърцето му се превърна на камък.”
 

     Сърцето му е на кръстопът, между миналото и настоящето стои Индже повече от шестнайсет години. И носи раната от любовта. Която така и не може да бъде превъзмогната - нито с жестокост, нито със самота, нито с мълчаливия размисъл - неизречен, но изстрадан: „Да биха се събрали костите на убитите, биха направили планина, кръвта би потекла като река. В тая страшна и кървава  мора Индже като че изгуби свяст... Не се умори ръката на Индже да убива."
 

     Чрез хиперболизацията и действената характеристика Йордан Йовков изгражда образа на трагическия герои. Неслучайно Индже започва да не се харесва на кърджалиите, които доскоро са му вярвали и безрезервно са вървели след него. Защото погледът му е отправен натам, накъдето е тръгнала Пауна. Но любовта много често след блаженството води към гибел. Така предначертаното от съдбата се случва: „Много нещо се случи, много отмина." В спомените на Индже любовта към Пауна е все така силна. Това е единствената жена, докоснала истински сърцето му. Макар и късно, той осъзнава, че тя му е равна с покоряващата сила на духа и с женското си обаяние. Затова така осезателно си спомня слизането от коня тогава, когато среща погледа й, за да я поведе от този момент нататък навсякъде със себе си - до мига на окончателното й тръгване: „Хубава беше, тънка, висока. Но хубави жени Индже беше виждал много. Защо това момиче, които на косъм беше останало да загине, стоеше пред него тъй спокойно и кафявите й очи го гледаха радостно и замесено. Майка й, баща й, всичките й близки са може би избити, а в очите й няма страх, нито омраза. Ето кое учуди Индже.” Използваната ретардация, повторението на спомените в размислите на героя разкрива вътрешната психологична драма, неизживяна докрай от Индже в изминалите години. Повествователят внушава истината, че тези шестнадесет години са подложили на преоценка целия изминат живот на разбойника и са го накарали да осъзнае вината си.

     Нравственият му прелом не би бил убедителен, ако веднага тръгне след жената, която обича - защото в такъв случай би проявил човешка слабост. Той е самотник, който не знае как може да се довери на някого, когато става въпрос за сърдечните му вълнения. А и едва ли може изведнъж да осъзнае какво е загубил с тръгването на Пауна – любовта, свободата, уважението, детето, доверието или себе си. Трябва да заплаче за своето нещастие, за да оцени и чуждата болка: „Звъни песента под ясното небе, ронят се думите, като зърна от тежки класове. Индже слуша. Нещо сладко се топи в гърдите му, от очите му се проронва сълза и пада върху бялата грива на коня му. такъв преломен Първата сълза, която Индже беше пролял през живота си." Но има моменти, които го карат особено силно да се замисли върху поведението си. Анатемата на свещеника е момент, в който си дава сметка, че нещо наистина се променя у него - колкото и да не иска да си го признае. Като всеки човек, и той се страхува от клетвата, въпреки че не  го показва външно. Страданието му след тръгването на Пауна го обрича на самота. Макар и късно, успява да вникне в драмата на народа – за която и той има вина: „А все тъй мъртви бяха селата и все тъй пусти бяха кърищата наоколо... Индже се гневеше на себе си, че се подгъва и усеща жалост, и все му се струваше, че там някъде, сред тая страшна гора от черни кръстове, лежи Пауна и до нея малкото сукалче, разсечено от ятагана му. Друг път той разтърсваше глава, като че искаше да прогони лоша дрямка: унесъл се беше и виждаше сам себе си как държи детето си, като го милва с кървава ръка ,а Пауна го гледа бледна и усмихната."
 

     Интересно е да се помисли върху въпроса защо едва след тръгването на Пауна Индже потъва в размисли за миналото си. Идва прозрението и той разбира, че отнемането на живота не е проява на смелост  пред смъртта, а по-скоро човешка слабост, която е и непростима. Няма извинение за Индже. И героят осъзнава, че е като останалите хора, които обичат и страдат. Разбира разликата между доброто и злото - колкото и да са закърнели сетивата му за чуждото нещастие. Твърде много са самотните му дни, за да поиска и занапред да бъде без жената, която обича. Не може да забрави гнева, с който изрича проклетите думи: ..Хайдутин дете не храни!" за „нейното и неговото дете", и се е опитал да го убие.
 

     Истина е, че е накърнено честолюбието на Индже след тръгването на Пауна - и в началото това го озлобява още повече. Но след време разбира, че любовта към нея  му е давала чувство за сигурност. Живи са човешките му пориви към щастие, въпреки главозамайването от досегашните му „подвизи”. Затова страда истински. И му е приятно да види възхищение и уважение в очите на хората, които доскоро са се страхували от него, а сега го прославят. Истински го вълнуват думите на дядо Гуди от Чукурово: „Не те познавам. Ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си. Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе!...Но само ти да си!... Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази." Напълно в духа на народната образност се показва покорството в единоборство с хищническата природа на по-висшестоящите. Неслучайно вече е подчертана тази природа и на Индже: „Леко и стройно пристъпва - познават те тая походка ни хищник ,  поспирва се и хвърля бърз поглед на орел... Тогава Индже връхлетя отгоре му като ястреб."
 

     Именно при хората от народа Индже намира себе си. Убедително и аргументирано писателят показва, че това е възможно, защото героят носи вътрешна предразположеност към действено отстояване на каузата си. Способен е да осъзнае разрушителната сила на робството, което пречи на хората да живеят и обичат, да се радват от плодовете на своя труд. Те му показват, че протегнатата за помощ ръка е по-достойна за уважение, отколкото тази на довчерашния убиец. Така става връщането и към библейската притча за блудния син. И се осъществява преходът от знание към познание.
 

     Най-сетне - след анатемата на свещеника, след срещата с дядо Гуди, след песента на жените - Индже разбира, че за любовта трябва да се воюва с красиви жестове на внимание, а не с жестокост. Но цената на това познание е твърде висока. Тя е показана чрез градацията на случките в живота на Индже и на хората, които държи до себе си (Сяро Барутчията и Пауна). Контрастно е изображението им. Разкрита е драмата и на тези, без които в последствие се оказва, че той - силният и привидно неуязвимият - не може да продължи напред.
 

     Народният език помага за живо, образно изразяване драмата на разбойника, готов да поеме по нов път и да усети доброто със закърнелите си от години човешки сетива. За тази цел са използвани множество народни конструкции („Когато", „Но". „Когато тая пролет". „В тая минута". „Вечерта", „Но ето", „Тогава", „Много нещо се случи, много отмина", „Същия ден". „На сутринта", „Тъкмо в тая минута", „Изведнъж", „За втори път", „А все тъй", „Веднъж", „Навред", „Минаха се две години", „Тогава", „До това време"). Така се създава усещането за повторителност на действията, които следват логиката на човешкия характер. Едновременно с речевата и действената характеристика се стига до онези корени на явленията, които помагат да се разбере истината за човека, скрит зад привидното безразличие в моментите на най-голям емоционален срив.
 

     Новото лице на закрилника Индже трудно би могло да се приеме безрезервно от читателя. Едва ли от довчерашния убиец и разбойник, който не се е замислял върху съдбата на другите, може да се роди личност, достойна за уважение (особено като се има предвид, че е посегнал на собствения си син). Ясна е тезата на Йордан Йовков, защитавана и чрез този нетрадиционен герой, поставен да действа при изключително провокативни обстоятелства: няма лоши хора - стига да срещнат онези, които да ги обичат и да им помагат по пътя към доброто. Човечността и добротата могат да се появят и у закоравелия престъпник - стига да бъде разбран и да му се прости за миналото в името на настоящето и бъдещето.
 

     И все пак би могло да се помисли за това, дали има оправдание за престъпленията на Индже, вършени години наред с видимо наслаждение и с неоснователна жестокост. Той има съвест, която до тръгването на Пауна е съществувала само потенциално у него. Доказва, че е способен да преосмисли живота си и да приеме философски възмездието - да бъде убит от ръката на собствения си син Найден (намерен), отгледан от баба Яна Калмучката („Милостивата”) на празника на Света Троица и то, когато вече си е признал:„Най-тежкият ми грях е там. Тряба да ида и на тая страна... Тряба, тряба да ида отвъд!" Приел мисълта да признае греха си, Индже накрая наистина е близо до щастието, което трябва да бъде заплатено с кръв.  Неслучайно има все пак доблестта да си признае: „Много майки съм разплакал... Дойде и моят ред." Но Видял очите на сина си, той няма право да чуе последните думи на Сяро  Барутчията, които биха могли да го направят наистина щастлив: „Кажете му, че водя жена му, кажете му, че иде Пауна!"
 

     Краят на разказа съвпада със смъртта на Индже, за да се разбере, че когато човек е най-близо до щастието, го очаква възмездие като изкупление за миналото. Новата слава и възвърнатата любов на Пауна едва ли могат да поставят ново начало в живота му, изпълнен с твърде много смърт и човешко нещастие. Затова той не може да чуе и последния вик на жена си, която също е продължавала да го обича - въпреки болката и огорчението, въпреки самотата и отсъствието на Индже, белязал живота и завинаги.
 

     Според някои критици, грехът на Индже е изкупен с неговата смърт. Той наистина заплаща за извършеното зло точно тогава, когато е най-близо до щастието и любовта. Но с неговата смърт не могат да бъдат върнати хилядите убити от ръката му или да се изградят домовете им, разрушени от дружината му. Баба Яна Калмучката е много права, когато му признава:     „ Туй дете е твоят син! Ах, защо го прибрах тогаз, по-добре да беше умряло..." А малко преди това е търсила прилика между двамата:„Хайдутин! От баща си по-долу не ще паднеш..." Белязал детето си, Индже всъщност му е предал и своята кръв, която не се плаши от отнемането на чужд живот. И от красивите родители не е останало нищо друго, освен очите на Пауна и характера на Индже: „Като че втори куршум удари Индже... Докараха Гърбавото. Индже го погледна - грозно, гърбаво, ниско, на челото му падаше нечиста сплъстена коса. Гледаше изпод вежди като звяр, измъкнат от дупката му. Но очите му се отделяха от цялата му грозота, хубави кафяви очи. Индже се вгледа в тях и позна очите на Пауна."
 

     Проблемът за греха и възмездието в психологическия и драматичен разказ „Индже” е свързан с този за любовта и нейната прераждаща сила. Това е духовната красота, под въздействието на която и разбойникът е способен да прояви човешките си чувства. Нравствените проблеми издават дълбоката убеденост на Йордан Йовков в съществуването на доброто у всеки човек - стига да се намери навреме кой да го събуди и увлече след себе си.