Смислова доминанта на Далчевата поезия е проблемът за съдбата на човешкото време. Този проблем обединява основните теми на творчеството му – за ограничения живот на човешкото съществуване, за духовното и материално разтление на света, за абсолютната власт на смъртта над битието. Тяхно ядро е мотивът за тоталната самота на окования във времето и пространството индивид, а водещ патос – чувството за безмислие на човешкото съществуване, породено от прозрението за безсъбитийния ход на изтичащото време и неспособността на човека да осъществи комуникация със света на простите земни радости. Ето защо основната емоционална трагическа линия (особено в първите Далчеви сбирки) е мъката по духовното отсъствие на човека от света.
Този трагически модел на битието Далчев формира в борба срещу символизма, който започва да изчерпва своето влияние през 20-те години на века (началото на Далчевия поетически път). Въпреки че в най-ранните си стихотворения той не успява да преодолее неговата философска основа – катастрофичния трагически индивидуализъм, Далчев гради поетическия си свят върху художествени принципи, които са абсолютно чужди на символистичната визия за света. Те се налагат в българската поезия под влиянието на нахлуващите нови авангардни течения (експресионизъм, имажинизъм и др.), чиито изразители са поети като Гео Милев (“Ад”, “Ден на гнева”, “Септември”), Фурнаджиев (“Пролетен вятър”), Багряна (“Вечната и святата”), както и творците, между които и Далчев, обединени около литературния кръг “Стрелец” (негов естетически синтез е поетическият сборник “Мост” – 1923 г.). Обединява ги общата констатация, че символизмът е “мъртва поезия” (тази теза Далчев защитава пряко в статиите си “Поезия и действителност” и “Размишления върху българската поезия след войните”). Основен белег на това раждащо се ново художествено съзнание в българската поезия е насочването към изображение на предметния свят, т.е. към “овеществяване” на поетическите представи, които символистите максимално обезплътяват. Далчев е сред най-ярките реабилитатори на презираното от тях “вещество”. Символистите създават една абстрактна реалност, в която водещ е стремежът към достигане на отвъдния свят – модерната душа странства из небесни простори и гадае висшите метафизични тайни на Бога. Ето защо лирическият герой на символистичната поезия е напълно освободен от земния бит, от физическата връзка със света. За поета-символист поетически значимото не се съдържа в битовите вещи, т.е. във видимата материалност на света. Далчевият лирически герой напротив – неделим е от материалния бит, вгледан е в заобикалящите го всекидневни вещи, с които съизмерва своето битие и в които открива дълбок метафизичен смисъл. Така на символистичната тенденция към разтваряне на човека в небесния свят Далчев противопоставя максималното сливане на индивида с осезаемите конкретни предмети, населяващи земния свят. Ето защо символистичният герой е човек “над” материалния свят, а Далчевият е ситуиран в пълно предметно обкръжение. Затова неговият гносеологически устрем е насочен не към небесните загадки, а към тайната на предметите, от които той извлича своите философски открития, т.е. в релефа и обема на предметите той прозира отразени истините за съдбата на човешкото битие, за смисъла на съществуването, за трагическото съотношение между преходност и вечност, между материалност и духовност. Интересът към описание на предметите от прозаичния бит определя и друго същностно различие – символистите акцентират върху красотата на безплътните небесни простори, а далчев – върху грозното (дори уродливото) във веществения земен свят. Това определя и различието между поетическите им езици. Символистите създават поетическа реч, разграничена максимално от битово разговорната; в Далчевата поезия нахлуват думи и образи от грубо материалния бит (техен синтез е скандалната за естетиката на символизма Далчева аналогия на залеза с домат, която маркира основен похват на поезията след войните – деестетизеция на високо поетичните представи).
Може да се обобщи, че поетизацията на грубо материалния свят, потапянето, дори овеществяването на човека в битовия пейзаж и разкриването на философската му зависимост от всекидневните битови вещи са новите художествени тенденции, които Далчев ще доразвива в цялата си поезия.
Ранните му постсимволистични творби (най-първите му стихотворения, печатани в стихосбирката “Мост” са силно повлияни от символизма) “Стаята”, “Хижи”, “Болница”, “Старите моми”, “Коли”, “Вратите” оформят основни черти на Далчевия трагически модел на човешкия свят, като въвеждат водещите мотиви и образи, доразвити в по-късните му стихотворения. Посочените творби са първата художествена интерпретация на голямата Далчева тема – за съотношенията на човека с вещите, т.е. за философската зависимост между мъртвото и живото, вечното и тленното. По принцип релацията “индивид-вещи” има две идейни реализации в неговата поезия – пълно скриване на индивида зад обективната материя и зримо съотнасяне на човека с предметното му обкръжение, т.е. максимално скриване зад вещите или видимо открояване сред тях. Първата реализация представят посочените по-горе стихотворения от първата му самостоятелна стихосбирка “Прозорец” от 1925 г. (някои от тях са препечатани от сбирка “Мост” 1923 г.). В тях е водещ стремежът към свръхобектимност на изображението – човекът пластически е изчезнал, обективирал се е в битовопредметния пейзаж, т.е. не изразява пряко себе си, а се е потулил зад обективните предмети. Светът е видян като оголена от живо човешко присъствия материя. Ето защо описаното страдание няма зрим конкретен човешки образ. Налице е лирическа структура без субект, защото конкретно човешкото е подменено с безлично материалното. Пълното изличаване на индивидуалния “аз” е похват, внушаващ една от водещите Далчеви идеи – за духовното отсъствие на човека в царството на мъртвите предмети. Липсващия сред студените вещи човек внушава (тук индиректно) основното Далчево самоусещане – чувството за собствена духовно физическа умъртвеност. Така творбите оформят непряко представата за свят, в който субектът е изгубил име, лице, собствен живот. Той е погълнат от обезлюдените предмети, удостоверяващи неговото отсътствие от света (образът на безазовата личност ще придобие осъзаеми човешки черти в сбедващите Далчеви стихотворения от сбирките “Прозорец” и “Стихотворения” 1928 г.). Човешкото отсъствие от трагическите предметни картини на стихотворенията “Хижи”, “Стаята”, “Коли”, “Болница” е кулминация на изчезването на субекта в Далчевата поезия. Отсъствието му утвърждава представата за живота като пусто и безмислено битие.
Студеният мъртъв свят на вещите не е само обезчовечен – показан е в пределната си грозата, дори зловещност. Именно той, а не човекът, представя истинското битие. Тази трагическа представа за обезлюдеността на света има специфичен пространствен облик. Далчевото художествено пространство е максимално стеснено до границите на запустената и затворена къща-стая – централния трагически топос на неговата поезия. Това затворено и лишено от човешко битие камерно пространство внушава едно съществуване без живот, един дом без човек, т.е. в общо философски план един свят без субект. Неговото изчезване в света на обезлюдените домашни предмети утвърждава водещата идея в ранната Далчева поезия – за духовната смърт на човешкото. Трагическият облик на това пусто прастранство въвежда още тук (“Стаята”, “Хижи”) един мотив доразвит в следващите творби (особено в “Повест”) – мотива за осъмняването в реалността на човешкото присъствие в света. Образът на опразнената къща се превръща в генерална Далчева метафора за обезлюдеността на света, за невъзможността на неговото духовно стопанисване – опазване от разрушителната смърт. Разтварянето на човека в необитаемите предмети превръща вратите, хижите, прозорците, болничните легла в основни герои – трагически знаци на човешкото духовно отпътуване от света.
Доминацията на предметното над духовното определя и облика на другия основен компонент от Далчения трагически модел на света – времето. Показателно е, че дори и неговият абстрактен образ е овеществен: “часовете капят върху пода”, “спи махалото”, “сънува тишината”. Опредметеното време внушава, че то не е човешки изживяно. Неговият безсъбитиен цикъл е представен чрез кръговрата на мъртвите вещи. Важна роля за изграждане на песимистичната Далчева концепция за съдбата на човешкото време има техният облик – в ранните му стихотворения вещите са представени като запусните и загниващи. Те показват, че Далчев вижда битието само като процес на глобална деструкция, т.е. чезнене, умиране на духовните и материални основи на живота. Следователно в тези ранни стихотворения трагичният образ на човешката душа е опредметен в гниещата вещност на света. Ето защо Далчевата поезия внушава не толкова представа за материалността на битието, колкото за неговото тление. Конкретните знаци на това тотално разрушение в ранните творби са гниещите врати, стени, както и запустените от човека в интериора на стаята предмети – спрял часовник, прашни портрети, огледала без отражения, зазидан балкон, черни прозорци и т.н. Това са основните материални белези на духовно обезлюдената стая. Именно в запустените вещи и гниещите предмети Далчев въплъщава своята катастрофична теза: тлението на живата и мъртвата материя е основен закон на битието. Неподвижните предмети внушават липсата на ставащи събития, удостоверяват най-убедително чавешкото отсъствие от света. Ето защо в далчевата поезия абсолютна власт има само смъртта – свръхсилата, която управлява битието. Тя единствена ръководи живота в света-стая, разкрит в процес на човешко умиране, погребване и забрава. Нейни жертви са зазиданите в студената къща обрачени стари моми (“Старите моми”); упътените към небитието болни (“Болница”). Тя тегли катафалката с покойника (“Път”) и съживява призрака на заровения преди 9 дни мъртвец (“Къщата”). В тези катастрофични стихотворения следите на човешкото съществуване се излъчват само от прашните партрети на отишли си от света хора (“Стаята”). Ето защо основните предмети в запустената стая се превръщат в символни изображения на смъртта. Това показва, че Далчевите вещи имат не само физично, но и метафизично присъствие. Напр. бурният вятър от едноименното произведение символизира смъртоносната сила, помитаща смисъла на човешкия живот. Гниещите врати (“Вратите”) се оказват зловещ вход към небитието. Белите варосани стаи са знаци на човешко страдание (“Болница”). Зазиданият балкон без никаква врата символизира непотребвана и забравена от всички човешка душа, надмесена над пустотата на света. Ето защо в Далчевата поезия смъртта е силата, която не може да бъде спряма чрез никакви заключени врати (“Вратите”). Тя се оказва единственият знак за движение в худажествения свят на Далчев – призвана едновременно да прибере човешкото тяло и да сложи край на изтичащото време. Така чрез света на обективното – коментираните вещи - Далчев внушава тоталната самота на един духовно мъртъв лирически човек в един упътен към небитието погребален свят (“Коли”).
В мъртвата самотна къща човешкото просъствие е компенсирано от мрака, обявен за истински наемател, както и от призрачните видения, идващи от спомена за заровения мъртвец. Човешкото отсъствие в тези ранни творби има и диаболични знаци. Сред мъртвите вещи се появяват демонични предмети – чер прозорец, фатално спрял часовник, стаи без обитатели, сянка на заровен мъртвец. Тази Далчева съпричастност към странното, необяснимото, патологичното, ужасяващото е синтезирана в образа на Дявола, обявен за истински стопанин, който може само да дава обезлюдената къща под наем (“Къщата”). Показателно е в тази връзка Далчевото твърдение от стих. “Хижи”, че в зепустените домове “не живеят нито хора, нито божий чеда”. Човешкият живот се представяя като ад с 12 кръга (“Дяволско”), а щастието се отъждествява със съдбата на студения и блед мъртвец (тези мистични диаболични картини дават основание на някои критици като Св. Игов да определят Далчевия художествен метод като метафизичен реализъм). Следователно в този зловещ свят на човешка самота само смъртта се оказва способна да ражда и твори събития. Плодовете на нейните рождества са умрелите часове, обезлюдените пространства, духовно умъртвения субект, т.е. смъртта ражда мъртво време и мъртво пространство. Така още в ранните Далчеви стихотворения отношението “пространство-човек-време” получава своята трагична интерпретация. Нейни означители са устойчивите мотиви за времето-мъртвец и пространството (къщата) гроб. Всевластието на смъртта-стопанин в ужасяващата къща определя и понятието на лирическия човек за свобода – то се отъждествява единствено с нея: “аз имам всичко моя е смъртта” (“Дяволско”). Тя бележи разлагащата се ненужност на човешкия живот, обграден само от мъртви вещи.
Синтез на Далчевата трагическа визия за всевластието на смъртта е стих. “Вратите”. Водеща в него е идеята за ерозивния ход на времето-мъртвец, еднакво безмилостно към всичко съществуващо. То тече само в посока на разрухата, чиито събирателен знак са изгризаните от червеи, изгнили от вода и рушени от ветровете ръждиви врати. Налице е скрти трагичен паралел между гниенето на живата и мъртвата материя. Този паралел доказва, както се посочи, че Далчев вижда света само като процес на умиране. Илюстрация на тази визия е и описанието на разяждащата се човешка тленност в стих. “Болница” (нейни маркери са “сухи ръце”, “очи, вгледани в друг свят”). Така мотивът за разтлението на материята става още тук смислово ядро на темата за всесилието на смъртта. Цитираните творби внушават, че човешкото време има само една трагична посока – от гниенето към Нищото.
Основен участник в болестното тление на света е и образът на водата. В цялата Далчева поезия дъждът, водните капки, потока, реката са знаци на изтичащото битие. Течащата вода кодира потока на безмисленото необратимо време в “Убийство” – образът на мистериозния убиец се разраства до символ на гибелния ход на живота, който руши идеята за човешкото съществуване.
Синтез на обезчовеченото студено пространство, в което времето тече само в посока на вехненето, разрухата, угасването е стих. “Стаята”. Обезличностеният битов пейзаж тук символизира най-пълно абсолютната човешка погубеност и отсъствие. Описаните необитаеми предмети са видяни в момент на необратима десттрукция. Те бележат тоталната гибел на материята и утвърждават най-убедително идеята за разрушителния ход на изтичащото време, поглъщащо всичко (както душата, така и нейното материално предметно обкръжение). Творбата внушава отвъдни светове не съществуват и шанс за безсмъртие няма. Човекът има само една възможност: да се вглежда в смъртта. Това вглеждане, основна позиция на лирическия герой, достига своята кулминация в обещаното обесване на прозореца: “аз ще се изплезя на света, обесен върху черния прозорец” – “Дяволско”.
“Стаята” е най-предметното Далчено стихотворение, защото пределното овеществяване на описания свят подчертава най-силно в сравнение с другите стихотворения разлагането и пълното изчезване на аза. Тук той присъства в своите зловещи отражения – вехнещите вещи. Именно този несподелен от човека дом изразява в свръхобективен план усещането на далчевия лирически герой за безпределната самота и обреченост.
Посочи се, че основни материални знаци на човешкото отсъствие в тези ранни стих. Са часовникът, огледалото, колелото (чекръка, спиците), черният прозорец и безмълвните портрети, водата.
Съизмерването на тленното и вечното, материалното и духовното е философски център на цялата Далчева поезия. Релацията “преходност-вечност” има две основни интерпретации. В ранните творби човекът е представен като жертва на зла съдба, събрала в едно същество душата и тярото. Ето защо в тях е водеща темата за разединението на духа и плътта, а основен патос е проклятието на тленното. В творби като “Метафизичен субект” и “Камък” обаче Далчев реабилитира и дори възвисява тленното, на което дължи своята мощ душата. В “Камък” преходният живот е представен (какот във “Вечер”) чрез паралел между човешкото и природното (“остаряват хора и дървета”). ПРиродата е представена като споделяща човешката участ. Азът осъзвана неотменимостта на този световен закон с философска примиримост. Оказва се обаче, че законът има и друго противоположно проявление – камъка. Той не е повлечен в кръговрата на негативните човешки метаморфози (стареенето); не досегаем е за ерозивната сила на сезоните, неизменен е (“винтаги един и същ”); нито старе, нито се движи; лишен е от мъките на греха, а оттук и от греховност. Камъкът въплъщава Далчевото философско разбиране за вечността: тя е лишена от живот, безгреховна, безчувствена, т.е. мъртва. Това я прави “свята”. Човекът обач е нещо съвсем друго. Той е единство на тленна плът и съвест, което го обрича да се праменя, движи (да завяхва и се възражда). Стих. “Камък” внушава, че това не е само ужасно но и прелестно. Ето защо поетът тук възвисява, а не принизява грешния живот, те.е открива значимото и в спокойствието на камъка, и в динамичния превратен живот на тленното.
@bgmateriali.com
