Просвещението е културно-историческата епоха, която осъществява прехода към модерните времена. Основното съдържание на тази епоха е могъщото умствено движение, разгърнало се като израз на решаващия сблъсък между интересите на буржоазията, с нейните все по-засилващи се икономически интереси и социални позиции, от една страна, и все по-разклащащите се устои на феодалния обществен ред, от друга. Това реформативно движение обхваща както социално-политическата, така и духовната сфера и по този начин не само определя характера на общественото, философското и литературно-естетическото мислене на века, но и моделира основните ценностни ориентири на модерната европейска мисловност.

КУЛТУРАТА НА ПРОСВЕЩЕНИЕТО

Основна идея на просветителската култура е принципът за гражданственост на всяка човешка личност, независимо от произхода и общественото й положение. Интересът към човека поставя на преден план въпросите за същността и характера на човешката природа, за отношението между индивид и общество, за устройството на обществото и неговата уместност, за възпитанието на личността и отговорността, която човек носи за собствената съдба. За разлика от ренесансовия хуманизъм, който разглежда човека в по-скоро абстрактен философски и морално-естетически план, просветителската мисловност го възприема предимно в социалните му аспекти.
Като основен залог за свободната изява на личността просветителите виждат знанието. Ето защо въпросът за просветата, за разпространяването на знанието сред най-широки обществени кръгове е основен за дейците на епохата. В системата на просветителската идеология се възражда ренесансовата представа за отношението между минало и настояще като противоборство между „мрак“ и „светлина“, при което знанието се отъждествява със светлината. Израз на тази мисловна нагласа е самото наименование на епохата, което във всички европейски езици съдържа знака за светлина - на английски Enlightenment, на немски Aufklarung, на френски ILLuminisme.
Водеща роля за епохата играе и утвърждаването на нови морални принципи, които изразяват идеалите на утвърждаващата се буржоазна класа - разумност, отговорност, трудолюбие и скромност.
Съществен момент от просветителската мисловност е идеята за естествения човек, според която човек се ражда с първична предразположеност към доброто и развитието на изначалните му нравствени заложби може да бъде гарантирано от възпитание в близост до природата. Просветителите разбират близостта до природата както в по-абстрактния смисъл да се следват естествените й закони, така и напълно буквално - като съприкосновение с дивата, непокварена от обществото природна среда. За естествено състояние на човека, за негови естествени права обаче се мислят не толкова природната непринуденост, колкото свободата на личността, разбирана като пълноправна гражданственост в едно разумно устроено общество.
Красивите идеи за вроден природен морал, за разкрепостяващата и преобразяваща роля на знанието, както за разумност на битието са основата, върху която мислителите от епохата на Просвещението градят своите социални утопии. Една от тях е за обществения договор, представена в едноименния трактат на Жан-Жак Русо. Тя се основава на вярата, че обществото може да бъде устроено в съгласие с принципите на разума при наличието на договореност между отделните му съсловия. В тясна връзка с това убеждение е утопичната теория за просветения монарх, според която разумното устройство на обществото може да се обезпечи от образован, благороден и справедлив владетел. Просветителите искрено са вярвали, че ако – в съгласие с идеите на великия древногръцки философ Платон, представени в трактата му „Държавата“ – кралят бъде приобщен към големите идеи за обществено преустройство и бъде научен да ги прилага в управлението си, това ще доведе до изграждането на истински справедлив обществен ред.
Просветителската идея за разумно устроено общество има и своите научнообосновани изложения. Най-значителна роля между тях изиграва мащабният труд на големия френски философ, юрист и писател Шарл дьо Монтескьо (1689 - 1755), озаглавен „За духа на законите“ (1748). В него се защитава идеята за справедливо управление на обществото чрез разделяне на трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна. Може основателно да се твърди, че тази теория има същностно присъствие в изграждането и практиката на модерното либерално общество.
Отличителна особеност на просветителската култура е енциклопедизмът – стремежът към овладяване всички области на знанието. За разлика от ренесансовия енциклопедизъм, който се разбира като всестранната образованост на отделния, изключителен, творчески надарен индивид, просветителският е цялостна образователна програма. Внушителен резултат от тази програма, който представя най-същностно просветителския проект, е знаменитата френска „Енциклопедия на науките, изкуствата и занаятите“ (1751 - 1772). Замислена като свод на мъдростта, натрупана от човешкия опит, енциклопедията е трябвало в същото време да събуди съмнение и критика спрямо отживелите и непродуктивни идеи и така да провокира желаната социална промяна. В това грандиозно интелектуално начинание участват най-изтъкнатите умове на Франция – Волтер, Дидро, Русо, Монтескьо и ред други.
Просвещението утвърждава принципно нов тип мислене и писане за литературата. Възниква универсалната теория за красивото и за изкуството, наречена естетика, която включва като свой обект на изследване и литературата. Такава е основната насока в теоретичните възгледи на създателя на естетиката, големия немски историк на старогръцкото изкуство Винкелман, а също така и на мислители като Дидро и Русо, Лесинг и Кант.
С епохата на Просвещението е свързано и възникването на периодичния печат и журналистиката. Появата на периодичния печат е изключително важно социокултурно явление, тъй като чрез него се осъществява формирането на публичност – както на обществено-политическия, така и на културния живот. Значителна е ролята на периодичния печат за литературата. Вестниците започват да представят литературни произведения и критика. Така литературното творчество се превръща в предмет на публична дискусия. Решаващо значение има и силното развитие на книгопечатането. Появата на масови издания води до зараждането на книжен пазар, който съдейства за широкото разпространение на литературните произведения и осигурява достъпа до тях на всеки образован и мислещ човек.

ЛИТЕРАТУРАТА НА ПРОСВЕЩЕНИЕТО

Определящата част от писателите на XVIII век са същевременно и активни дейци на просветителското движение - философи, учени, общественици. Ето защо творчеството им отразява пряко социално-политическите, философските и моралните идеите на Просвещението. Въпреки тази си идеологическа тенденциозност обаче произведенията на просветителите се отличават със завидно разказваческо майсторство, завладяващи въображението сюжети, вкус към играта и забележително чувство за хумор.
Просветителската литература е съсредоточена върху нравствения живот на индивида и неговата отговорност както за собствената му съдба, така и за съдбата на обществото. Основните й теми са за възпитанието и формирането на личността (романът трактат на Жан-Жак Русо „Емил, или за възпитанието“, философската новела на Волтер „Кандид“), за човешката действеност и за познанието (романът на Даниел Дефо „Робинзон Крузо“ и трагедията „Фауст“ на Гьоте), а също и за пътуването, разбирано като личностно формиращ фактор („Робинзон Крузо“ и романът на Джонатан Суифт „Пътешествията на Гъливер“).
Векът на Просвещението ражда и идеята за Европа като културна общност. Във връзка с това в литературата придобиват актуалност проблемите за толерантността и веротърпимостта, както и темата за срещата между своето и чуждото. Тази тема се оказва в естествена връзка с основополагащото за епохата противопоставяне на цивилизация и природа, като позицията на чужденеца се отъждествява с ролята на природния човек, или ,дивака“, докато представата за „европееца“ се определя от собствените културни норми. Една от най-ярките реализации на мотива е романът на Монтескьо „Персийски писма“ (1720), герои на който са двама персийци, пребиваващи в Европа. Чрез писмата им, писани от тях или получавани от дома, се провежда занимателна и поучителна съпоставка между различни типове държавно управление, обществени нрави и културни нагласи.

„РОБИНЗОН КРУЗО“ (1719)
Романът на Дефо, който се приема за първия реалистичен роман на просветителския век, отразява интереса на епохата към пътешествия и географски открития. За основа на сюжета му е използван действителен случай, оповестен от вестниците, за шотландски моряк, оцелял след четиригодишен престой на пуст остров. Героят на Дефо попада на пуст остров вследствие на корабокрушение и прекарва там 28 години. За писателя тази ситуация е възможност да проведе експеримент с човешката природа. Макар и в безнадеждно положение, Робинзон успява благодарение на своите интелигентност, трудолюбие, жизнеспособност и съзидателни възможности да превърне дивия остров в цивилизовано пространство. Така Дефо превръща своя роман в апология на самоинициативата и прогреса, основните ценности в буржоазната идеология, а героя си – в символ на човешката съзидателност.
В последователността на инициативите, които той предприема, може лесно да бъдат разпознати отделните етапи от развитието на човечеството – от първобитното състояние на оцеляване с помощта на природни убежища, търсачество и лов, през опитностите на земеделието и скотовъдството, към изграждане на някакъв тип социален ред (Робинзон си води дневник и следи календара, а към дивака, когото открива на острова, прилага традиционните формули на обществени взаимоотношения – присвоявайки си ролята на господар, той му дава невзрачното име Петкан, защото го е намерил в петък, поставя го в ролята на ученик и слуга и му налага своя език, своите обичаи и морал, както и своята религия).
Със своя енергичен и предприемчив дух Робинзон е емблематичен образ на буржоазията от това време. Вместо да представи емоционално-психологическия аспект на изпитанията, през които преминава неговият герой, Дефо се съсредоточава главно върху битово-практическата им страна. Основно съдържание на романа съставляват усилията и находчивостта на Робинзон, с помощта на които той си създава жизнена среда, подобна и в някаква степен равностойна на живота му у дома. Екзотиката, романтиката, приключението, които други епохи биха предпочели, отстъпват в романа на една възторжена възхвала на труда, на практическия разум и на благата на цивилизацията, разбирани в най-прекия им битов смисъл. Съсредоточаването на повествованието върху набавянето на битови удобства има специфичен ефект върху читателя. Когато Дефо описва как Робинзон си изработва маса, превърнала се в цел на всичките му физически, интелектуални и емоционални сили, тя престава да бъде просто подробност от бита и у читателя се събужда съзнание за чудото на заобикалящите го предмети, които е свикнал да приема за банална даденост и да не ги забелязва.
Духовният потенциал на Робинзон се проявява в решимостта му да възстанови материалните и социалните порядки на цивилизованото общество, превръщайки девствената природа в работилница. В борбата си с несгодите Робинзон постига резултати не само за средата, където живее, а и за самия себе си. Съзидателните му усилия се оказват важен формиращ фактор за неговата личност. Въпреки че сюжетът дава основание романът да бъде окачествен като авантюристично-приключенски, много по-същностно „Робинзон Крузо“ принадлежи към водещия за просвещенската литература жанр на възпитателния роман.

„ФАУСТ“
Създадена от класика на немската литература Йохан Волфганг фон Гьоте, трагедията „Фауст“ е едно от най-представителните литературни произведения на Просвещението. В нея са вложени основните идеи и ценностни ориентации на епохата. Гьоте работи върху тази творба шейсет години, от ранна младост до смъртта си в 1832 г.
Главният герой Хайнрих Фауст е талантлив учен, който въпреки успехите и известността си не може да изпита удовлетворение. Той се стреми към познание на абсолютната истина, на всеобщата свързаност на вселената и смисъла на човешкото съществувание. Търсейки решение на нерешимите си проблеми, той прибягва до помощта на магията, което води до появата на дявола Мефистофел. Фауст сключва договор с него, според който се съгласява да му даде душата си в замяна на изживяване, което би го освободило от чувството му на неудовлетвореност и би го накарало в този миг на щастие да каже на времето да спре. Мефистофел предлага на Фауст различни изкушения - връща му младостта, въвлича го в бурни пиршества, позволява му да изживее щастието на любовта с младата и красива Маргарита. Връзката обаче завършва трагично и Мефистофел поднася на Фауст нова серия дарове, която обхваща всичко, което светът може да предложи като възможност – успехи, признание, висок социален престиж, победи, власт. Той му предлага и магически изживявания, като го запознава с герои от класическата древност, между които и Хубавата Елена, възпята от Омир в „Илиада“, която става жена на Фауст и му ражда син. Нищо обаче не може да успокои раздвоената душа на героя и да утоли копнежа му по непостижимото съвършенство. Вече стар и с изтляващи сили, той се опитва да се отдаде на съзидателна дейност в името на общественото благо и замисля грандиозен проект. Чувайки ударите на лопатите, с които копаят гроба му, Фауст мисли, че започва мечтаният от него строеж, и произнася съдбовното: „О, миг, поспри!“. Така той губи душата си, но въпреки това като награда за неутолимия му стремеж към знанието, истината и доброто, както и заради решимостта му да се уповава на вярата в нещо по-висше от личния му живот, душата му е спасена и е приета в небесните селения.

РОМАНЪТ НА ПРОСВЕЩЕНИЕТО

Водеща роля за литературата на Просвещението играе романът. Характерни за епохата негови разновидности са авантюрният и пикаресковият (от исп. picaro - измамник) роман, характерни примери за които са „Мол Фландърс“ (1721) на Дефо и „Жил Блас“ (1735) на Ален-Рене Льосаж. Във връзка с интереса към частното битие на индивида се появяват романи във формата на дневници или писма. Особено популярен става епистоларният роман (романа в писма). Освен „Персийски писма“ на Монтескьо, представителни произведения за този жанр са романът на Самюел Ричардсън ,,Памела“(1740), „Монахинята“ (1760) на Дидро, „Жули, или Новата Елоиз“ (1762) на Русо и „Страданията на младия Вертер“(1774) на Гьоте.

МОЗАЙКА

МУЗИКАТА НА XVIII ВЕК
Епохата е забележителна с извънредно богатата си музикална култура. Представително за века е творчеството на Кристоф Вилибалд Глук (1714- 1787), един от създателите на оперното изкуство. Родствена на идеите на Просвещението е музиката на виенските класици Йозеф Хайдн (1732- 1809), Волфганг Амадеус Моцарт и Лудвиг ван Бетовен (1770- 1827).