РЕАЛИЗЪМ


          След ярките изяви на Романтизма през първите десетилетия на XIX век, които са предпоставени от мощно утвърждаване на емоционалния свят и субективизма като водещо естетическо начало, към средата на века в културата на Западна Европа доминираща роля започва да играе позитивизмът.

          КУЛТУРАТА НА ПОЗИТИВИЗМА

          Във връзка с утвърждаването на позитивизма се осъществява цялостна светогледна преориентация към едно изключително материалистическо възприемане на света. В същото време се проявява и все по-налагащата се тенденция да се гледа на човешкото общество или през призмата на икономическите знания, при което отношенията между хората се оказват овеществени, мислени в термините на стоково-паричните отношения, или на биологията, при което животът на човека се осмисля в аналогията му с биологичното съществуване на организмите.
          Актуалният тип изкуство, който се утвърждава в този период, е реализмът. За реализъм може да се говори в няколко сходни, но недокрай съвпадащи смисъла - като художествено направление, като творчески метод и като характерен тип стил.

          РЕАЛИЗМЪТ КАТО ЛИТЕРАТУРНО НАПРАВЛЕНИЕ

          Като художествено и в частност литературно направление под реализъм (или както е прието да бъде назоваван за по-голяма точност „социален реализъм“) се разбира конкретно литературно-историческо явление, чийто най-характерен, образцов вариант се осъществява във френската литература от 30-те до 50-те години на XIX век чрез творчеството на Стендал (Мари-Анри Бейл, 1783- 1842), Оноре дьо Балзак и Гюстав Флобер, но има своите представителни прояви и в английската литература от 60-те години на века в лицето на Чарлс Дикенс (1812 - 1870) и Уилям Такъри (1811 - 1863), както и в руската литература, където е представен от творчеството на Лев Толстой (1828 - 1910), Николай Гогол (1809 - 1852), Иван Тургенев (1818 - 1883) и Фьодор Достоевски (1821 - 1881). Отличителната характеристика на всички тези писатели, която същевременно ги обвързва въпреки различията между тях, е придържането им към метода на реализма.

          МЕТОДЪТ НА СОЦИАЛНИЯ РЕАЛИЗЪМ

          Като творчески метод реализмът се разбира като стремеж за художествено представяне на действителността по принципите на приликата и правдоподобието.
          Стремежът към вярно и правдоподобно представяне на действителността не датира от XIX век, той има различни изяви в литературата и изкуството на различни други по-ранни културни епохи, например през Ренесанса, за художествените търсения на който принципът за правдоподобие е определящ - неслучайно именно тази епоха открива перспективата и по този начин реформира напълно по-ранната живопис. За предходните прояви на реализъм обаче е характерна само най-обща тенденция към вярно възпроизвеждане на действителността. Докато през XIX век реализмът се изявява като определено литературно направление, за което е прието наименованието социален реализъм, и се утвърждава като художествен метод. Онова, което отличава практиката на социалния реализъм от предходни прояви на реалистична нагласа, е историзмът. Родено още в творчеството на романтиците, но утвърдено към средата на века, съзнанието за историческо развитие отменя представата за извечните, непроменяеми характеристики на човека, вижда него и истината за живота му в перспективата на връзката между личност и обществена среда, в тяхната историческа конкретност. Човекът престава да се мисли като автономна даденост и природата му започва да се разбира като резултат от процесите, които се осъществяват в привичната му среда. Така човекът се осъзнава като продукт на определени обществени отношения. Дори най-интимните негови помисли и чувства се оказват в пряка зависимост от идеологическите модели на обществото и икономическите му механизми.
          Според писателите реалисти литературата е призвана да разкрива истината за съвременното общество. За тях писането е сродно с научния анализ. Те гледат на себе си като на учени изследователи. Балзак например се е представял като историк, който чрез творчеството си предлага опис и класификация на фактите от обществения живот в цялата им пълнота и системност. Тази творческа нагласа предпоставя изострен интерес към материалната страна на живота. Като резултат на този повишен интерес в литературата се засилва ролята на детайла при описанието на домашни интериори, вещи, дрехи, бижута или дори храна. Изкуството и литературата откриват значимостта на подобни банално битови обекти, смятани дотогава като невалидни за художествено пресъздаване.
          Стремежът на писателите реалисти към изобразяване на истината обаче се сблъсква с една обективна невъзможност - което и да е наблюдение, проведено дори и от най-добросъвестния анализатор на действителността, не може да бъде напълно обективно. Опитът художественото изображение да бъде превърнато в огледало на живота не гарантира проникване в дълбоката истинна същност на човешкото битие. От съзнанието за този парадокс се ражда характерният за писателите реалисти ангажимент да представят типичното в действителността. Показателно за високата ценност, която типичното има в ценностната система на писателите реалисти, е изказването на Стендал по повод на героя му Жулиен Сорел от романа „Червено и черно“, че „двеста хиляди Жулиеновци живеят в този момент във Франция“.
          Важно е да се уточни, че под типично не трябва да се разбира просто масовото или повтарящото се. То е онази същностна природа на явленията, която може да бъде установена чрез средствата на научния анализ. Реалистите вярвали, че художественото произведение е способно да представи адекватно живота чрез представителни образи, които носят в себе си най-същественото за дадено място или исторически момент. Илюзията им е в това, че като си приписват абсолютна обективност на наблюдението, убеденост за което им дава заниманието с „естествената история“ на обществото, те не съзнават до каква степен собствената им мисловност е формирана от същото това общество, спрямо което те се опитват да заемат ролята на независими анализатори.

          РОМАНЪТ НА СОЦИАЛНИЯ РЕАЛИЗЪМ

          Като всяко литературно направление или културна епоха и социалният реализъм има свои специфични жанрови предпочитания. Водещ жанр за литературата на реализма е романът. Въпреки че има своето значително място в западноевропейската литература от Ренесанса нататък, тъкмо по времето на социалния реализъм този жанр придобива ново значение. За писателите реалисти именно романът е в най-голяма степен способен да регистрира състоянието на обществото в конкретен исторически момент и да осъществи задълбочения му анализ. В съгласие с това убеждение се раждат няколко литературни метафори, които изразяват разбирането за романа, три от които имат важно значение за насоката на литературните търсения от епохата. Едната е за романа като „огледало“ (формулирана от Стендал в „Червено и черно“) и изразява идеята за отражателно имитативния характер на отношението между литературното повествование и реалността. Другата метафора, въведена от писателите реалисти и превърната в термин, е за романа, който е като река. В нея намира израз характерната за епохата амбиция за максимално пълно изображение на действителността. Тази жанрова формула изразява ориентацията към мащабни епически платна - романи епопеи от типа на „Клетниците“ от Виктор Юго, „Панаир на суетата“ на Уилям Такъри или „Война и мир“ на Лев Толстой. Третата формула уподобява романа на семейна сага и в съответствие с нея се раждат самостоятелни произведения или романови поредици, в които е представена съдбата на няколко последователни поколения. Забележителен опит в тази насока представлява цикълът романи „Ругон Макарови“ от Емил Зола, в който той си поставя задачата да покаже „биологическата и обществената история на едно семейство в епохата на Втората империя“ (както гласи подзаглавието на епопеята). Тази тенденция става особено активна в реалистичната литература на XX век, където я виждаме осъществена в творчеството на Джон Голзуърди със „Сага за Форсайтови“, на Томас Ман - с „Буденброкови“, и на Роже Мартен дю Tap - със „Семейство Тибо“.

          МОЗАЙКА

        ► Литература на натурализма
          Крайна изява на позитивизма представлява едно литературно направление, което се утвърждава през 60-те години на века под името натурализъм. Важна роля за раждането на школата на натурализма изиграва философията на най-известния представител на позитивизма – Огюст Конт (1798 - 1857), но решаващо значение за общото задълбочаване в позитивизма има мощното влияние, оказано върху европейското съзнание от дарвинизма. Тази теория за биологичното развитие и произхода на видовете, създадена от Чарлз Дарвин (1859) и развита от неговите последователи, се основава на идеята, че растителните и животинските видове се развиват на принципа на естествения подбор, който увеличава способността на вида да оцелява и да се възпроизвежда. Във връзка с появата на тази теория се налага практиката обществените процеси да бъдат изследвани по подобие на природните.
          Най-ярък израз на естетиката на натурализма и като своеобразен негов кодекс се явява теорията на Иполит Тен, според която човешката съдба се определя от „расата, мястото и момента“.
          Основните и най-важни предпоставки за появата на натурализма обаче се крият в самата теория на реализма. Стремежът към максимална точност в описанието на материалната среда и към отварянето на художествените произведения към обществената документация води до смесване между наука и изкуство. Литературата започва да губи отликите си от историята и социологията. Отказът или неумението на социалните реалисти да отчетат принципната разлика между естетическия и научния подход към действителността ги води към натурализма, който се характеризира с още по-голяма амбиция да бъде научен метод. Това кара писателите натуралисти да уподобяват текстовете си на научни изследвания и заемайки термини от областта на биологията, да представят човека като детерминиран изцяло от наследствеността и средата. Обществото, съответно, им се представя като арена на първични инстинкти, проявяващи един или друг биологичен закон.
          За предшественици на натурализма се смятат Гюстав Флобер и братя Гонкур. Направлението намира своя най-авторитетен теоретик и представител в лицето на Емил Зола (1840 - 1902) - един от най-значителните френски писатели от втората половина на XIX век, автор на многобройни романи и литературно-теоретически текстове, най-мащабен между които е романовият му цикъл „Ругон Макарови“. В друго негово представително произведение - „Терез Ракен“ (1867), е разказана историята на една страст, която води не само до пренебрегване на брачните закони, но и до убийство на съпруга. Героите на романа са показани като подвластни на нагона си, който ги води към престъпление, а чрез чувство за вина, възникнало след убийството, и към гибел. Зола представя героите си като „животни в образ на хора“. Съдбата им се определя от два механизма. Първоначално физиологията им ги тласка към престъпление, впоследствие престъплението само ги убива.
          Във връзка с романа му „Вертеп“ около Зола се организират повечето значителни писатели на епохата. Ражда се и школа от негови по-млади привърженици и ученици, най-известният между които е Мопасан. Така се появява т.нар. натуралистична школа, която се разпада докъм края на 80-те години. Прояви на натурализъм могат да се открият при многобройни писатели от 70-те години на века. В същото време обаче както най-добрите романи на Зола, така и произведенията на останалите значителни представители на това направление значително се отклоняват от крайностите на натуралистичния метод. Това обстоятелство представя натурализма като своеобразна кризисна фаза на социалния реализъм, предпоставена от доведените до крайност позитивистични нагласи. Потвърждение за основателността на подобно твърдение е творчеството на Мопасан, което, при все че изпитва силно влияние от Зола и натурализма, като цяло представя независим, същностен и много значим етап от развитието на социалния реализъм.

          ► Реализъм в изобразителните изкуства
          Времето на позитивизма не е особено благоприятно за развитието на изкуствата. В живописта се налага тенденцията към изобразяване на делничното, мизерното, потискащото.
          Най-известни изразители на социалнореалистичните тенденции в живописта са френските художници Гюстав Курбе (1819 - 1877), Оноре Домие (1808 - 1879), Жан-Франсоа Миле (1814- 1875).
          Съответен на реализма в литературата е художественият стил Бидермайер, който се ражда във Виена, столицата на Австро-Унгарската империя и изразява вкусовете на буржоазията. Той се характеризира с реалистично представяне на бита на различните социални съсловия.
          В пряка връзка с реалистичните нагласи на времето е и появата на фотографията през 20-те години на XIX век.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave