Огледало, поставено пред живота: реализмът като направление, метод и епоха. Литературно-исторически обзор за позитивизма, романа и натурализма
Зареждане на оценките…
След ярките изяви на Романтизма през първите десетилетия на XIX век, които са предпоставени от мощно утвърждаване на емоционалния свят и субективизма като водещо естетическо начало, към средата на века в културата на Западна Европа доминираща роля започва да играе позитивизмът.
КУЛТУРАТА НА ПОЗИТИВИЗМА
Във връзка с утвърждаването на позитивизма се осъществява цялостна светогледна преориентация към едно изключително материалистическо възприемане на света. В същото време се проявява и все по-налагащата се тенденция да се гледа на човешкото общество или през призмата на икономическите знания, при което отношенията между хората се оказват овеществени, мислени в термините на стоково-паричните отношения, или на биологията, при което животът на човека се осмисля в аналогията му с биологичното съществуване на организмите.
Актуалният тип изкуство, който се утвърждава в този период, е реализмът. За реализъм може да се говори в няколко сходни, но недокрай съвпадащи смисъла - като художествено направление, като творчески метод и като характерен тип стил.
РЕАЛИЗМЪТ КАТО ЛИТЕРАТУРНО НАПРАВЛЕНИЕ
Като художествено и в частност литературно направление под реализъм (или както е прието да бъде назоваван за по-голяма точност „социален реализъм“) се разбира конкретно литературно-историческо явление, чийто най-характерен, образцов вариант се осъществява във френската литература от 30-те до 50-те години на XIX век чрез творчеството на Стендал (Мари-Анри Бейл, 1783- 1842), Оноре дьо Балзак и Гюстав Флобер, но има своите представителни прояви и в английската литература от 60-те години на века в лицето на Чарлс Дикенс (1812 - 1870) и Уилям Такъри (1811 - 1863), както и в руската литература, където е представен от творчеството на Лев Толстой (1828 - 1910), Николай Гогол (1809 - 1852), Иван Тургенев (1818 - 1883) и Фьодор Достоевски (1821 - 1881). Отличителната характеристика на всички тези писатели, която същевременно ги обвързва въпреки различията между тях, е придържането им към метода на реализма.
МЕТОДЪТ НА СОЦИАЛНИЯ РЕАЛИЗЪМ
Като творчески метод реализмът се разбира като стремеж за художествено представяне на действителността по принципите на приликата и правдоподобието.
Стремежът към вярно и правдоподобно представяне на действителността не датира от XIX век, той има различни изяви в литературата и изкуството на различни други по-ранни културни епохи, например през Ренесанса, за художествените търсения на който принципът за правдоподобие е определящ - неслучайно именно тази епоха открива перспективата и по този начин реформира напълно по-ранната живопис. За предходните прояви на реализъм обаче е характерна само най-обща тенденция към вярно възпроизвеждане на действителността. Докато през XIX век реализмът се изявява като определено литературно направление, за което е прието наименованието социален реализъм, и се утвърждава като художествен метод. Онова, което отличава практиката на социалния реализъм от предходни прояви на реалистична нагласа, е историзмът. Родено още в творчеството на романтиците, но утвърдено към средата на века, съзнанието за историческо развитие отменя представата за извечните, непроменяеми характеристики на човека, вижда него и истината за живота му в перспективата на връзката между личност и обществена среда, в тяхната историческа конкретност. Човекът престава да се мисли като автономна даденост и природата му започва да се разбира като резултат от процесите, които се осъществяват в привичната му среда. Така човекът се осъзнава като продукт на определени обществени отношения. Дори най-интимните негови помисли и чувства се оказват в пряка зависимост от идеологическите модели на обществото и икономическите му механизми.
Според писателите реалисти литературата е призвана да разкрива истината за съвременното общество. За тях писането е сродно с научния анализ. Те гледат на себе си като на учени изследователи. Балзак например се е представял като историк, който чрез творчеството си предлага опис и класификация на фактите от обществения живот в цялата им пълнота и системност. Тази творческа нагласа предпоставя изострен интерес към материалната страна на живота. Като резултат на този повишен интерес в литературата се засилва ролята на детайла при описанието на домашни интериори, вещи, дрехи, бижута или дори храна. Изкуството и литературата откриват значимостта на подобни банално битови обекти, смятани дотогава като невалидни за художествено пресъздаване.
Стремежът на писателите реалисти към изобразяване на истината обаче се сблъсква с една обективна невъзможност - което и да е наблюдение, проведено дори и от най-добросъвестния анализатор на действителността, не може да бъде напълно обективно. Опитът художественото изображение да бъде превърнато в огледало на живота не гарантира проникване в дълбоката истинна същност на човешкото битие. От съзнанието за този парадокс се ражда характерният за писателите реалисти ангажимент да представят типичното в действителността. Показателно за високата ценност, която типичното има в ценностната система на писателите реалисти, е изказването на Стендал по повод на героя му Жулиен Сорел от романа „Червено и черно“, че „двеста хиляди Жулиеновци живеят в този момент във Франция“.
Важно е да се уточни, че под типично не трябва да се разбира просто масовото или повтарящото се. То е онази същностна природа на явленията, която може да бъде установена чрез средствата на научния анализ. Реалистите вярвали, че художественото произведение е способно да представи адекватно живота чрез представителни образи, които носят в себе си най-същественото за дадено място или исторически момент. Илюзията им е в това, че като си приписват абсолютна обективност на наблюдението, убеденост за което им дава заниманието с „естествената история“ на обществото, те не съзнават до каква степен собствената им мисловност е формирана от същото това общество, спрямо което те се опитват да заемат ролята на независими анализатори.
РОМАНЪТ НА СОЦИАЛНИЯ РЕАЛИЗЪМ
Като всяко литературно направление или културна епоха и социалният реализъм има свои специфични жанрови предпочитания. Водещ жанр за литературата на реализма е романът. Въпреки че има своето значително място в западноевропейската литература от Ренесанса нататък, тъкмо по времето на социалния реализъм този жанр придобива ново значение. За писателите реалисти именно романът е в най-голяма степен способен да регистрира състоянието на обществото в конкретен исторически момент и да осъществи задълбочения му анализ. В съгласие с това убеждение се раждат няколко литературни метафори, които изразяват разбирането за романа, три от които имат важно значение за насоката на литературните търсения от епохата. Едната е за романа като „огледало“ (формулирана от Стендал в „Червено и черно“) и изразява идеята за отражателно имитативния характер на отношението между литературното повествование и реалността. Другата метафора, въведена от писателите реалисти и превърната в термин, е за романа, който е като река. В нея намира израз характерната за епохата амбиция за максимално пълно изображение на действителността. Тази жанрова формула изразява ориентацията към мащабни епически платна - романи епопеи от типа на „Клетниците“ от Виктор Юго, „Панаир на суетата“ на Уилям Такъри или „Война и мир“ на Лев Толстой. Третата формула уподобява романа на семейна сага и в съответствие с нея се раждат самостоятелни произведения или романови поредици, в които е представена съдбата на няколко последователни поколения. Забележителен опит в тази насока представлява цикълът романи „Ругон Макарови“ от Емил Зола, в който той си поставя задачата да покаже „биологическата и обществената история на едно семейство в епохата на Втората империя“ (както гласи подзаглавието на епопеята). Тази тенденция става особено активна в реалистичната литература на XX век, където я виждаме осъществена в творчеството на Джон Голзуърди със „Сага за Форсайтови“, на Томас Ман - с „Буденброкови“, и на Роже Мартен дю Tap - със „Семейство Тибо“.
МОЗАЙКА
► Литература на натурализма
Крайна изява на позитивизма представлява едно литературно направление, което се утвърждава през 60-те години на века под името натурализъм. Важна роля за раждането на школата на натурализма изиграва философията на най-известния представител на позитивизма – Огюст Конт (1798 - 1857), но решаващо значение за общото задълбочаване в позитивизма има мощното влияние, оказано върху европейското съзнание от дарвинизма. Тази теория за биологичното развитие и произхода на видовете, създадена от Чарлз Дарвин (1859) и развита от неговите последователи, се основава на идеята, че растителните и животинските видове се развиват на принципа на естествения подбор, който увеличава способността на вида да оцелява и да се възпроизвежда. Във връзка с появата на тази теория се налага практиката обществените процеси да бъдат изследвани по подобие на природните.
Най-ярък израз на естетиката на натурализма и като своеобразен негов кодекс се явява теорията на Иполит Тен, според която човешката съдба се определя от „расата, мястото и момента“.
Основните и най-важни предпоставки за появата на натурализма обаче се крият в самата теория на реализма. Стремежът към максимална точност в описанието на материалната среда и към отварянето на художествените произведения към обществената документация води до смесване между наука и изкуство. Литературата започва да губи отликите си от историята и социологията. Отказът или неумението на социалните реалисти да отчетат принципната разлика между естетическия и научния подход към действителността ги води към натурализма, който се характеризира с още по-голяма амбиция да бъде научен метод. Това кара писателите натуралисти да уподобяват текстовете си на научни изследвания и заемайки термини от областта на биологията, да представят човека като детерминиран изцяло от наследствеността и средата. Обществото, съответно, им се представя като арена на първични инстинкти, проявяващи един или друг биологичен закон.
За предшественици на натурализма се смятат Гюстав Флобер и братя Гонкур. Направлението намира своя най-авторитетен теоретик и представител в лицето на Емил Зола (1840 - 1902) - един от най-значителните френски писатели от втората половина на XIX век, автор на многобройни романи и литературно-теоретически текстове, най-мащабен между които е романовият му цикъл „Ругон Макарови“. В друго негово представително произведение - „Терез Ракен“ (1867), е разказана историята на една страст, която води не само до пренебрегване на брачните закони, но и до убийство на съпруга. Героите на романа са показани като подвластни на нагона си, който ги води към престъпление, а чрез чувство за вина, възникнало след убийството, и към гибел. Зола представя героите си като „животни в образ на хора“. Съдбата им се определя от два механизма. Първоначално физиологията им ги тласка към престъпление, впоследствие престъплението само ги убива.
Във връзка с романа му „Вертеп“ около Зола се организират повечето значителни писатели на епохата. Ражда се и школа от негови по-млади привърженици и ученици, най-известният между които е Мопасан. Така се появява т.нар. натуралистична школа, която се разпада докъм края на 80-те години. Прояви на натурализъм могат да се открият при многобройни писатели от 70-те години на века. В същото време обаче както най-добрите романи на Зола, така и произведенията на останалите значителни представители на това направление значително се отклоняват от крайностите на натуралистичния метод. Това обстоятелство представя натурализма като своеобразна кризисна фаза на социалния реализъм, предпоставена от доведените до крайност позитивистични нагласи. Потвърждение за основателността на подобно твърдение е творчеството на Мопасан, което, при все че изпитва силно влияние от Зола и натурализма, като цяло представя независим, същностен и много значим етап от развитието на социалния реализъм.
► Реализъм в изобразителните изкуства
Времето на позитивизма не е особено благоприятно за развитието на изкуствата. В живописта се налага тенденцията към изобразяване на делничното, мизерното, потискащото.
Най-известни изразители на социалнореалистичните тенденции в живописта са френските художници Гюстав Курбе (1819 - 1877), Оноре Домие (1808 - 1879), Жан-Франсоа Миле (1814- 1875).
Съответен на реализма в литературата е художественият стил Бидермайер, който се ражда във Виена, столицата на Австро-Унгарската империя и изразява вкусовете на буржоазията. Той се характеризира с реалистично представяне на бита на различните социални съсловия.
В пряка връзка с реалистичните нагласи на времето е и появата на фотографията през 20-те години на XIX век.
Свързани материали
Подробен и разширен литературно-исторически анализ на Реализма като литературно направление и културно-историческа епоха - позитивизъм, метод, роман, натурализъм, въпроси и отговори
Направлението е представено заедно с философията, която го поражда. Въведението обяснява културно-историческия контекст на позитивизма и какво се променя след ярките изяви на романтизма. Следват раздели за културата на позитивизма, за реализма като литературно направление, за метода на социалния реализъм и за романа като негов водещ жанр. Отделна част е посветена на литературата на натурализма, а друга на реализма в изобразителните изкуства. Въпросите и задачите изясняват какво е позитивизъм и с кое време се свързва появата му, що е реализъм и кои са образцовите му представители, какво е призванието на литературата според писателите реалисти, с какъв парадокс те се сблъскват и какъв ангажимент поражда той, както и какво разбират под типично. Единадесет въпроса с отговори придружават текста. Свързването на литературата с философията на позитивизма обяснява откъде идва самата идея за обективно изображение, а въпросът за парадокса пред писателите реалисти е сред най-интересните. Отговорите са конкретни и подходящи за реферат по темата. Обемът е съобразен с учебната програма, а формулировките са достъпни и без предварителна подготовка.
Реализмът като метод и направление в литературата и в изкуството на XIX век - литературно-теоретичен анализ с въпроси и отговори: От огледалото на действителността до човешката психика
Реализмът е разгледан и като метод, и като направление. Началото обяснява, че през XIX век настъпва повратен момент, който променя из основи представата за творчество. Следват раздели за появата и същността на реализма и за неговите принципи: обективност, социална определеност на човешката личност, деидеализация и антилитературност. Централната част разглежда реализма в литературата по признаци: типизация, детайлност и предметност, психологизъм и отстраняване на разказвача. После идват реализмът в европейските и северноамериканските литератури и реализмът в изобразителното изкуство. Четиринадесет въпроса с разгърнати отговори и задачи придружават текста, като първият пита с кои автори се свързва началото на направлението. Изброяването на принципите и на литературните признаци дава готова схема, по която реализмът може да бъде разпознат във всяка изучавана творба от периода. Отговорите са конкретни и с примери от европейските литератури. Отговорите са разгърнати дотолкова, че да могат да се използват наготово при устно изпитване.
Подробен и разширен литературно-исторически анализ на епохата на Реализма през XIX век - възникване, светоглед, идеи, стил, представители, въпроси и отговори
Епохата е представена от нейните причини до нейните следствия. Въведението обяснява, че деветнадесети век е време на дълбоки промени и че реализмът идва след разцвета на романтизма. Следват раздели какво е реализъм, кои исторически събития са свързани с появата му и какъв светоглед носи той. Отделна част разглежда стила на реалистичното описание и изображение, а друга литературата и изкуствата на епохата. Въпросите изясняват двете основни значения, с които понятието се употребява днес, има ли съответствие между художествен образ и действителност, как протича синхронията и кога настъпва разривът между романтизма и реализма във Франция, какви са основните черти на реалистичния светоглед, каква е ролята на модерните науки и за каква особеност на времето свидетелства откритието на фотографията. Въпросът за фотографията е неочакван и точно затова запомнящ се, защото свързва едно техническо откритие с промяната в цялото художествено мислене на епохата. Отговорите са разгърнати и подредени по темите на изложението. Наблюденията върху езика помагат и при търсене на подходящи цитати за собствен текст.
„Животът във формите на самия живот“: обща характеристика на реализма като литературно направление
Защо през 30-те години на 19. век литературата изведнъж се обръща към делничното, към чиновника, търговеца и човека от социалните низини? Разработката отговаря на този въпрос, като представя реализма не като сбор от определения, а като промяна в самата гледна точка към света. В началото е очертано какво отличава новото течение от Просвещението и Романтизма и защо то е много по-тясно литературно явление от тях. Оттук се преминава към предпоставките за появата му: изчерпването на просвещенските надежди и на романтическото негодувание, откриването на историческото развитие като ключ към разбирането на човека и обществото, както и наследството от ренесансовата и просвещенската литература. Отделно е изяснено защо стремежът към правдоподобие сам по себе си още не прави една творба реалистична и кои два принципа са задължителни, за да се говори за реализъм в точния смисъл на думата. Проследен е и произходът на самото понятие: откъде идва думата, кой вестник я употребява за пръв път и срещу какви художествени норми се насочва тя през различните десетилетия. Същинската част представя двете поколения писатели реалисти. Показано е кои автори принадлежат към всяко от тях, какво все още свързва първото поколение с Романтизма и какво се променя при второто, включително мястото на авторовия глас в строежа на творбата. Втори голям раздел е посветен на изобразителните принципи. Разгледано е понятието за типичното чрез известна формулировка на един от теоретиците на марксизма и чрез трите етапа, през които Балзак изгражда своите образи. Обяснено е вътрешното противоречие, което стои в основата на метода, както и опасността от схематизъм при търсенето на обобщение. Разделът завършва със седем точки, които събират художествената програма на реализма. Текстът е подходящ за подготовка за час и за изпит по литература, за въведение към творчеството на Балзак, Стендал, Флобер, Дикенс, Толстой, Достоевски и Чехов, както и за ученици, които трябва да съпоставят реализма с предходните литературни направления.
Огледалото на своя век: реализмът в литературата на XIX век, обзор на направлението, неговите принципи и представители
Подреден учебен обзор на реализма като литературно направление и като метод, който подготвя ученика да говори свързано за XIX век, вместо да изброява имена и години. Началото поставя реализма сред останалите стилови течения на столетието и обяснява защо точно романът се превръща във водещ жанр на епохата. Следва историческата рамка: къде и кога възниква направлението, коя година се приема за условна граница с романтизма и кои книги излизат в първите десетилетия, когато двете направления вървят успоредно и воюват срещу общ противник. Централната част изяснява самото понятие: кога влиза в широка употреба, какво обозначава и коя философска нагласа стои зад него. Оттам изложението извежда три основни принципа, всеки представен поотделно и подкрепен с формулировка на автор от самата епоха: връзката между човека и историята, търсенето на типичното и научният подход към литературата. Отделен раздел подрежда представителите по национални школи. За френския реализъм са очертани творческите задачи на трима автори заедно с най-известните им романи, а английската и руската линия са дадени по-сбито, с онези заглавия, които се цитират в час. Финалната част проследява какво става с реализма след средата на века: как прераства в натурализъм, как литературата започва да се мисли като експериментална наука и какво от неговите принципи остава живо през XX век. Обзорът е подходящ за преговор преди класна работа върху литературните направления, за въведение към всеки роман от епохата, за реферат върху реализма и за бърза ориентация кой автор към коя школа принадлежи.
„Правда на природата и правда на обществото“: как живописта, фотографията и науката раждат реализма. Учебен обзор на реализма през XIX век, от „Червено и черно“ до експерименталния роман
Един художник настоява да рисува само това, което е пред очите му, а един току-що изобретен апарат започва да улавя света без разкрасяване: оттук обзорът обяснява защо през XIX век литературата тръгва към истината за човека и неговата среда. Изложението започва с определението за реализъм и с причината романът да излезе на преден план, а после подрежда хронологията: годината 1830 и „Червено и черно“ на Стендал, границата между романтическото мечтание и реалистичното наблюдение, книгите на Балзак от „Гобсек“ до замисъла за „Човешка комедия“, както и романите с романтичен дух, които вървят успоредно с тях. Следва частта за самото название на направлението, за школата на реализма и за спора около думата, а с нея и разказът за живописта и за фотографията, чието изобретение променя представата какво значи да видиш истината. Отделен дял събира историческите причини, от революциите и империите до войните, и обяснява защо реалистите свързват съдбата на обикновения човек с голямата история. Следващите части въвеждат понятията, без които темата не се разбира: среда, позитивизъм, социология, етюд, експериментален роман, типичното вместо изключителното, невидимият автор. Обзорът показва и как същото усилие върви в живописта, и как реализмът излиза извън Франция, с имената на английските, немските, американските и руските му представители. Финалната част обобщава защо тези книги още изглеждат близки и какви въпроси може да си зададе ученикът днес. Подходящ е за подготовка по западноевропейска литература, за преговор върху епохата и за въведение преди четенето на Балзак и Флобер.