РЕАЛИЗЪМ

 

          Както всяко съставно понятие, така и горното би трябвало да се разложи на съставките си, преди да бъде обяснено. Общоизвестна истина е, че терминът реализъм е един от най-неясните и противоречиви в естетиката. Той има отношение не само към теория на литературата, но и към философията, а най-ранната му употреба се отнася към XII в. при споровете между реалисти и номиналисти във френското средновековно богословие.
          Под реализъм в литературата се разбира „вярното изобразяване на живота“. Такова е определението в „Речник на литературните термини“ (1985) на Джон Къдън. В същата статия малко по-надолу авторът цитира и мнение на литературоведа X. Левин, съгласно което реализмът е „съзнателна тенденция на изкуството да наподобява реалността“ (с. 553).
          Разбирането за изкуството като „отражение“, „наподобяване“, „приближаване“ към действителността (реалността) е характерно още за първите европейски изяви на естетиката и литературознанието. В достигналата до нас част от „Поетика“ (ок. 330 г. пр. Хр.) на Аристотел е въведено понятието мимесис (подражание) като фундаментална черта на изкуството. В този смисъл още в най-ранните творби на литературата и изкуството не е трудно да се открият черти на реализъм и затова и в авторитетната литературна енциклопедия на немското издателство „Брокхаус“ антични автори като Еврипид, Аристофан и Петроний са обявени за реалисти.
          Понятието реализъм става особено актуално обаче през XIX в., когато възниква нов тип реалистична литература. И тъй като вече съществували авторитетни литературни направления като Класицизъм, сантиментализъм и Романтизъм, естествено било да се утвърди и друго направление под името реализъм. Между 1820 – 1860 г. се полагат теоретичните основи и  критическото разбиране за онова литературно-художествено направление, което по-късно получава наименованието социален (критически) реализъм. Но тъкмо поради изключително широкото значение на термина „реализъм“, обвързан с литературознание, философия и теология, още тогава започват пренесените и в XX в. спорове относно това дали реализмът е метод, стил или направление. Няма да се спираме върху този интересен спор, само ще отбележим, че в широкия смисъл на думата реализмът може да се разглежда като метод (най-правилна е употребата на термина „реалистически метод“), а в по-тесен смисъл той е художествено направление със свои естетически и времеви параметри и в такъв случай най-точната формулировка би била тъкмо по-късното понятие „социален реализъм“.
          И двата синонимни термина социален и критически реализъм са от по-късно време, началото на XX в. Употребата на втория бе в сила у нас почти до края на XX в., тъй като то бе въведено в марксическото литературознание и естетика. Негов създател е руският писател Максим Горки, считан за основоположник на социалистическия реализъм. Терминът „социален реализъм“ (англ. social realism) е отдавна в употреба в англосаксонското, романското и т. н. литературознание. Той е по-адекватен на явлението, има по-широко и обобщаващо съдържание.
          За трите десетилетия между първото упоменаване на понятието реализъм и появата на студията на френския романист Шанфльори „Реализмът“ (1857) наистина се уточняват някои от параметрите на новото литературно направление и то става художествено-естетическа реалност. През 1826 г. в авторитетното френско списание „Меркюр франсе дю XIX сиекл“ реализмът вече е обяснен като „копие“ (отражение) на природата и в този смисъл като „литература на истината“.
          В Англия и Франция новото литературно направление започва по едно и също време, в началото на 30-те години на XIX в. Процесите на утвърждаването му обаче са много по-интересни във Франция, свързани са с появата на редица литературни манифести и изяви. Причината за това е, че поради огромния авторитет на Класицизма Романтизмът закъснява с няколко десетилетия във Франция и утвърждаването му върви успоредно с опитите за мотивиране на новата идея за реализма. Така си обясняваме и наглед странния факт, че първите значителни творци на социалния реализъм (Стендал, Балзак) са също така опровергатели на Класицизма и привърженици на романтическата кауза, а теоретикът на Френския романтизъм и негов най-значителен представител Виктор Юго е и създател на един от най-ярките образци на социалния реализъм – романа „Клетниците“ (1862).
          Новото направление, което Стендал противопоставя на Класицизма в книгата си „Расин и Шекспир“ (1824-1826), той назовава Романтицизъм, което е всъщност английското наименование на Романтизма (англ. romanticism). Авторът е силен в отрицанието на „отживелия времето“ си Класицизъм, но определението на новото изкуство е доста мъгляво и неясно: разбира се само, че „романтицизмът“ ще бъде изкуство на съвременността.
          Малко по-късно и младият Балзак прави опит за по-сполучлива формулировка на новото литературно направление в своя „Етюд за Бейл“ (1832). Ще напомним, че Бейл е истинското фамилно име на Стендал. Балзак предлага новото направление да се нарече „художествен еклектизъм“: „Тази школа, която бих назовал литературен еклектизъм, изисква изображение на света такъв, какъвто е: образи и идеи, идея в образа или образ в идеята, движение и мечтателност.“ Фундаменталното разбиране за реализма като „изображение на света такъв, какъвто е“ е достатъчно категорично изразено. Следващата неясна днес част ще разтълкуваме така: Балзак е смятал Класицизма за изкуство на идеите, а Романтизма – на образите. Според него новото направление, наречено несполучливо „литературен еклектизъм“, трябва да вземе най-доброто от двете предхождащи: силата на идеите от Класицизма и ярката образност – от Романтизма.
          Възшествието на социалния реализъм през първата половина на XIX в. не е изолирано от цялостния контекст на обществено-политическото развитие. Преди всичко ще напомним, че във Франция след падането на Наполеон в настъпилата епоха на Реставрацията (1815-1830) все пак възникват благоприятни условия за бързото развитие на капитализма. Решенията на конгреса на т. нар. Свещен съюз във Виена (1815), общо взето, гарантират мирното развитие на следвоенна Европа. Силно развитие получават през този период точните науки. От решаващо значение за художествената литература е възникването на социологията посредством университетския курс на френския учен Огюст Конт „Лекции по позитивна философия“ (1830). Онова, което интересува философи и литератори, е „човешката участ“ (непреводимо е френското понятие „condition humaine“).
          Една от най-впечатляващите черти на литературата на социалния реализъм през целия XIX в. е все по-тясната й обвързаност с науката, нееднократните опити да бъдат заимствани в романистиката методи от различни науки (палеонтология, експериментална медицина, статистика, социология). Един от корифеите на реалистичния роман през XIX в. Флобер, който също използва методите на редица точни науки, определя тази тенденция твърде точно: „Изкуството става все по-научно, науката все по-художествена.“
          Балзак, най-значителната фигура на ранния социален реализъм през XIX в., си поставя грандиозната задача да изобрази платното на социалния живот в родината си в романовата поредица „Човешка комедия“, която трябвало да обхваща около 150 творби. Той бил впечатлен от постиженията на научната палеонтология (изследване на отмрелите животински и растителни видове) в лицето на Жофроа дьо Сент Илер, на когото посвещава и един от най-значителните си романи „Дядо Горио“. Идеята, вдъхновявала Балзак, е аналогията между литература и палеонтология: както учените възстановяват облика на едно праисторическо чудовище само по една открита кост от него, така и цялостната картина на обществото да бъде възстановявана по романите на писателите.
          Натурализмът на Емил Зола (от фр. Nature природа) подчертава още чрез наименованието си принципа на отражение на действителността. Младият последовател на Балзак изхожда обаче от друга наукоподобна аналогия, той се възхищава от постиженията на експерименталната физиология по негово време и смята, че експерименталният роман (така се нарича и една от основополагащите теоретични студии на Зола) трябва да прави в литературата експерименти, подобни на ония, които се осъществяват във физиологията.
          Една от най-популярните разновидности на реалистичния роман, която всъщност следва принципите на Балзаковата „Човешка комедия“, е т. нар. роман река (фр. roman fleuve). През първата половина на XX в, този тип представя най-четената разновидност на романа, в която се проследяват съдбите на няколко поколения герои от един и същ род („Буденброкови“ на Томас Ман, „Сага за Форсайтови“ на Джон Голзуърди, „Семейство Тибо“ на Роже Мартен дьо Гар), еволюцията на един герой („Жан Кристоф“ на Ромен Ролан, „Животът на Клим Самгин“ на Максим Горки) или големи исторически и митологически платна, каквито са романите на М. Шолохов „Тихият Дон“ и „Йосиф и неговите братя“ на Т. Ман.
          Социалният роман на XIX в. заслужава това определение, тъй като той изследва художествено-аналитично неразривните връзки между индивида и обществото. Още Балзак в споменатия роман „Дядо Горио“ определя героите си като „миди върху къс скала“, за да подчертава органичността на връзката между персонажите и средата. При Балзак интересът към материалната среда е изключително голям, тъй като той е смятал, че тя до голяма степен формира и характера на героите. Няма съмнение също така, че обстановката, домашният интериор и облеклото на персонажите са съставна част от онова, което наричаме материална среда. Ръководейки се от идеите на Кювие и Сент-Илер, но също така и на вече отречената но негово време наука физиономистика (наука, определяща характера и заложбите на човека по чертите на лицето му) по време на дългите си самотни разходки из Париж, които определял като „лов на герои“, Балзак се опитвал да определя по външния вид на случайно срещнати хора тяхната професия, семейно и материално състояние, индивидуални особености.
          По-важно е да се отбележи обаче, че тъкмо произведенията на социалния реализъм главно в лицето на своя привилегирован жанр романа въвежда социалната личност в литературата. Един бегъл поглед върху романа от епохата на Ренесанса до времето на реализма ще ни убеди в това. В най-прочутите ренесансови романи „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Рабле и „Дон Кихот“ на Сервантес са представени персонажи идеи и персонажи митологеми. В романа на Просвещението, който е в известен смисъл предшественик на социално-критическия роман от XIX в., вече има личности в психологическия смисъл на думата. В някои от романите на Д. Дефо и Т. Смолет вече се натъкваме и на изображение на социалната среда, но връзката между герои и среда все още не е достатъчно функционална, а напомня за модела, присъщ на ренесансовата пикареска (роман за герой авантюрист, който тръгва от низините на обществото).
          Още в ранния роман на социалния реализъм срещаме два различни модела на представяне на връзката между персонаж и среда. В „Червено и черно“ (1830) на Стендал е представен по-скоро романтическият модел на противопоставяне между героя и средата. Жюлиен Сорел не приема пошлата и лишена от възвишени идеали буржоазна среда, като се опитва да я моделира по свой вкус, но в края на краищата претърпява поражение и загива. У Балзак героите са в много по-голяма степен моделирани от социалната среда, като дори не осъзнават ясно това. Една от любимите теми на романиста е тази за парите и капитала (историята на едно богатство или на един финансов крах). Балзак, който сам е бил посредствен бизнесмен, пръв посочва огромното значение на парите в либералното буржоазно общество, където те са показател не само за социалния статут на героя, но и за неговата инициативност и способности. В този смисъл неговите герои Сезар Бирото, Вотрен и Йожен дьо Растиняк са
наистина емблематични.
          Критико-реалистичният роман изследва с голям интерес и редица социални недъзи на новото общество, срещу които се бунтува традиционният хуманизъм: несправедливата съдебна система, проституцията, жестоката експлоатация и съдбата на пролетаризираните слоеве. Подобни въпроси вълнуват Юго в романа му „Клетниците“, който иначе е силно повлиян от поетиката на Романтизма. Сумирайки основните социални пороци на обществото, писателят настоява в предговора към първото издание на романа си: „... докато на земята съществуват невежество и нищета, книги, подобни на тази, може би няма да бъдат безполезни“.
          В романите на Чарлз Дикенс, чието зряло творчество надхвърля с двадесет години това на Балзак, изходът от ужасяващата мизерия и нищета на субпролетариата е привидян във филантропизма на състрадателните богаташи. Така писателят се оказва непосредствен предшественик на английското фабианство (разновидност на утопичния социализъм). От чисто художествена гледна точка заслужава да се отбележи и пристрастието на Дикенс към загадъчното, тайнственото и чудесното, поставящи неговия роман не само в контекста на Романтизма, но и на т. нар. готически роман.
          Авантюрно-приключенските елементи, свързващи реалистическия с романтическия и готическия роман, са характерни за автори като изключително популярния навремето романист Йожен Сю, който днес е почти забравен. Създателят на българския роман Иван Вазов се е учил главно от Сю при създаването на „Под игото“ (1889-1890).
          Постиженията на социалния реализъм, свързани главно с романа, са изключително завоевание на художествената култура. При това те нямат само исторически смисъл, доколкото чрез върховите си изяви са важна съставна част от литературния канон (онова, което до неотдавна се наричаше литературна класика).

@bgmateriali.com

Изтеглиsave