Към мен, Еньо, вървеше чудноват човек. Посред лято мъжът беше навлякъл зимно палто. Приближи се на две-три крачки и спря. Продължавах да го гледам втрещено, а непознатият ми се усмихна.
Накрая разбрах, че това е Серафим. Той беше мършав и дребен. Всяка година или през една, той идваше по тия места. Серафим ми разказа за работата си през лятото. Когато престана да говори, си свали палтото и се опипа над кръста. Разбрах, че там беше скрил парите си. Посъветвах го да си купи ново палто.
Павлина, на която бях кръстник, дойде в кафенето и ме помоли за пари. Разказа ми, че мъжът й бил болен и й трябвали за лечението му. Отказах й, но тя ме помоли отново. Накрая млъкна, заплака и си тръгна. Серафим ме попита дали е искала пари и аз му обясних.
Вечерта Серафим ми остана на гости. Предложих му да легне на пейката, но той ми отказа. Помислих си, че го беше страх да не го ограбят, защото се опипа по пазвата. Оставих го да прави каквото си иска, затворих кафенето и се прибрах.
На сутринта отворих кафето по-късно. Застанах пред Серафим и го попитах, защо е дал пари на Павлина. Може да не му ги върне. Как щеше да си купи ново палто? Серафим носеше това палто повече от десет години. Той ми каза, че за него палтото му е златно. Мислеше си, че и пред Бога може да се яви с това палто и той да му даде по-хубаво.
Докато ми казваше това, Серафим не ме погледна. Пусна палтото на коленете си и се усмихна.
Изготвил: Бейза Дауд – VIа клас
СУ „Н.Й.Вапцаров“ – гр. Момчилград
@bgmateriali.com
