Градът като черна гробница: анализ на символно-метафоричната образност и художествените средства в цикъла „Зимни вечери“ на Христо Смирненски

     Преминал през различни влияния и при­страстия, Христо Смирненски написва цикъла „Зимни вечери” в края на творческия си път. Изборът не е случаен. Поетът изби­ра зимния сезон за показване живота на града, защото той е най-труден за бедните и онеп­равдани обитатели на крайните квартали. Така по-отчетливо се откроява контрастът с действителността. Зимният ден е най-къс, а нощта - най-мрачна и студена. Зимата навява чувства на безнадеждност с пусто­тата си и мъртвата природа(„оскрежената  топола - призрак сякаш”, „сивата мъгла”, „локвите”).
 

     Лицата на зимата в поемата са контрас­тни, свързани със студа и мизерията. От едната страна стои мракът с неговото символно - метафорично значение („ черна гроб­ница”, „пуст и мрачен”, „тъмата", „в море неп­рогледна тъма”, „сънната улица”, „мъглата гъс­та”, „черен мрак”, „мъглата жълтопепелява”, „ледно”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”, „в локвите стават на кал”), а от другата се очер­тава бледият, но не светъл, а вледеняващ силует на зимата („оскрежената топола”, „по­сребрени”, „снегът", „ледния дъх на нощта”, „бя­лата зима”, „неземни сребристи цветя”, „ехо в снега спускат се змийки от лед”, „белия сняг”, „прозореца в скреж”, „ледени цветя”, „цветята се топят безследно”, „снежинки”, „снежинки сребристи”, „бели и чисти”).
 

     Цветовата гама в творбата е предимно тъмна, мрачна, потискаща („черна гробница”, „мътни стъкла”, „мръсна”, „мъглив силует”, „по тъмно”, „черни ковачи”, „черен праг” „черно ложе”). Показано е и вариативното многообра­зие в художественото проявление на свет­лината („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „бисерни”, „бялата зима", „сребристи цветя”, „пламък”, „копия златни”, „белия сняг”, „скреж”, „снежинки сребристи”, „кат кристал”, „бели и чисти”, „златни сълзи”, „синкави, жълти и алени”, „огнен отблясък”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла"). Много отчетливо се усеща присъствието и на трагични цветови внушения като „черна гробница”, „с жълти стъклени очи”, „сивата мъгла”, „огнен сърп”, „стре­хата опушена”, „злокобно сив”, „мъглата жълтопепелява”, „сивата мъгла”, „бледожълти пет­на”, „свещ до свещ”, „жълти скръстени ръце”, „свещите бледни”). Цветовите решения съз­дават основната рамка, в която се вмест­ва водещата тоналност на цикъла:
 

          Като черна гробница и тая вечер

          пуст и мрачен е градът;

          тъпо стъпките отекват надалече

          и в тъмата се топят.

          А ближат снежинки сребристи,

          прелитат, блестят кат кристал,

          проронват се бели и чисти

          и в локвите стават на кал.
 

     В жанрово отношение творбата на Хрис­то Смирненски е с фрагментарен характер. Събира различни картини и импресии, внушаващи представата за нееднородност и разнообразие.
 

     Необичайната среща между реалност и фикция завършва с победа на мрачната действителност, в която мечтите са погубени:
 

          Вървя край смълчаните хижи

          в море непрогледна мъгла

          и вечната бедност и грижа

          ме гледат през мътни стъкла.

          Братя мои, бедни мои братя -

          пленници на орис вечна, зла -

          ледно тегне и души мъглата -

          на Живота сивата мъгла...
 

     Избраната циклична композиция подчер­тава фрагментарността на живота, в кой­то само понякога, съвсем случайно идва светлина. Но тя не сътворява, а бавно чезне. Човешкият свят се руши. Смирненски под­лага на съмнение библейската теза за сътво­рението. Щастието и хармонията са непостижими за човека, обречен да живее в крайна нужда.
 

     Лирическият говорител в „Зимни вечери” е един от всички бедни обитатели на край­ните квартали. Това личи от прякото обръ­щение в четвърта част на цикъла: „Братя мои, бедни мои братя". Той е страдащият човек, който се опитва да погледне отстрани на проблемите, общи за всички бедняци:
 

          Мярват се незнайни силуети,

          эидат странни - странни гинат пак:

          електричен наниз морно свети

          през завесите от черен мрак.

          И в мъглата жълтопепелява,

          в нейното зловещо празненство,

          броди тежко, неспокойно плава

          някакво задгробно същество.
 

     Като вече осъзнат индивид, имащ реална представа за действителността и нейни­те приоритети, героят се изживява като „пътник сред смълчаните хижи". До края той остава състрадателен, ангажиран, загрижен за бъдещето на децата. Но макар и да не са пряко назовани, героите са повече. Те имат възраст („дете”, „деца”, „старик”, „старуха"), пол („пиян пак, бащата”, „жена”) и социално положение (бедни и отхвърлени от живота и от системата хора). Но независимо от то­ва, дали са старци или безработни бащи, или трудещи се, жени и деца - всички са ориса­ни да живеят в мрака на безперспективността. Затова и преобладават метонимичните образи на човека от града. Него­вият меланхолен поглед изпълва художественото пространство, очертано на фона на импресивните зимни картини. Едно е чувството, което ги сближава - непреодо­лимото страдание („проридава едва”, „про­точено ридай”).
 

     Символният образ на града се вписва в об­щата картина на времето посредством из­ползваното метафорично сравнение ,,като черна гробница” и допълва алегорията Като изразно средство:
 

          под ледния дъх на нощта,

          чертала е бялата зима

          неземни сребристи цветя.
 

     Много отчетливо са маркирани символни­ят образ на мъглата, синонимите на дома и пътя, и човекът - твърде незначителен на фона на студената и мъглива вечер (между падащите снежинки и локвите в крайния квартал).
 

     Преобладаващите в поемата епитети са социални по своята насоченост („живот не­потребен", „помисли странни”, „скрита тъга”, „цигулка  разплакана”, „горестни слова”, „стени­те голи”, „детенце дрипаво”). В основата си те са антитезни и импресивни. А когато са натрупани по няколко едновременно, засил­ват чувствата и впечатленията:
 

          Синкави, жълти и алени

          снопчета пламък трептят,

          в огнен отблясък запалени

          черни ковачи коват.
 

     Тук символният образ на огъня напластява и допълнително значение - на рушителната енергия, а не на топлината и светлината, съпътстващи тази стихия. Дори плеоназмът „ковачи коват" дообогатява вътрешното пространство на общуването между човешкия и веществения свят, за да проличи чувс­твото за безизходност на фона на привидна­та красота в живота.
 

          Сравненията, използвани от Христо Смирненски, са разгънати и метафорични в по-голямата си част („като черна гробница”, „оскрежената топола - призрак сякаш”, „в мо­ре непрогледна тъма”, „сякаш плачът й дочули са”). Те префункционализират значенията на реалността във фикция (и обратно), за да се разбере истинската същност на този призрачен свят, в който доброто няма и не може да намери подслон. За да се внуши още по-убедително представата за противоре­чието между мечта и действителност, е използван и звукописът. Алитерациите и асонансите изграждат едновременно слу­хова и зрителна Картина на зимната тъмнина:
 

          Пламва стомана елмазена, вие се, съска, пълзи

          с тежките чукове смазана, пръска тя златни  сълзи.

          Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.

          Полунощ ли е пак?

          В уморения мрак

          като копия златни пламтят светлини

          и се губят по белия сняг.
 

     Поетът търси разнообразието в краестишието, като римува съществителни с при­лагателни имена, наречия и глаголни форми, единствено - с множествено число. Римите са пълни и благозвучни. Смя­ната на настроението се внушава посредством нееднородността на ритмичните стъпки.
 

     Художественото пространство е лишено от въздух и светлина („мътни стъбла", „над затвора"). То има външен израз, свързан с представата за града („вънка", „навън", „надалеч", „незнаен път"), както и вътрешна проекция, очертаваща тясното затворено пространство на крайните кварта­ли („смълчаните хижи", „къщурка позна­та", „стъбла", „прозореца", „завесата", „бараката сгушена", „стрехата опуше­на", „прозореца в скреж", „през стъбла­та", „сред стаята", „стените голи", „мъничък иконостас"). Посоката на движенето, като художествен поглед на автора, е насочена навън. Про­странството се разширява условно, а поетичното действие поставя акцент върху социалното съдържание на човешката съдба, материализирана в пространствения обем на бедняшките квартали. Художествената сре­да се изпълва с нравствените посла­ния на автора („хижи", „бараката сгу­шена", „стаята"). Домът за героите се оказва фиктивен, а пътят - безкраен. Трагичната социална съдба е в синхрон с приоритетите на общест­вото.
 

     Пресечните точки на простран­ството, времето и действието са в човека като герой на творбата; но и в настроенията, породени от зи­мата, която задълбочава драмата на индивида. Вечерта с нейния мрак и с мъглата, както и пътят показват не­изменния ритъм на човешкото същес­твуване в опозиция с дочутия „остър писък на локомотив" като доказателство, че животът някъде продължава, променя се.
 

     Образът на града в цикъла „Зимни вечери” е призрачен, мъглив, заскрежен, кален, негостоприемен. Той е град на контрасти и очевидна соци­ална несправедливост. Неговите го­леми пространства не могат да скрият малките „хижи" и „бараката сгуше­на", „стрехата опушена" и „стените го­ли". В тези „домове" няма място за общуване и чувства на привързаност:
 

          В стъклата с десница незрима,

          под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима

          неземни сребристи цветя.

          Но ето къщурка позната;

          Завесата мръсна, продрана.

          Трепна в бараката сгушена

          пламът разкъсан и блед;

          а от стрехата опушена

          спускат се змийки от лед.
 

     Градът, като художествена среда и метафоричен знак на човешка душевност, е изграден посредством множество детайли, показващи истинската му същност. Остро се до­лавя контрастът между тишина и звук („писък на локомотив"). Маркирана е опозицията светлина (лампи, фенер) и мрак. Чрез слуховите и зри­телни картини се внушава истината за подмяната на живота със смърт заради „разбитите съдби" на хората от крайните квартали. Дематериализацията на битието довежда до изграждането на един типичен образ - на отсъствието, на монотоннос­тта и липсата на перспектива, на несигурност. Очакванията и надеждите на младия човек, заявени в „Юноша”, в пространството на „Зимни вечери” остават напълно излъгани, защото светът е видян ка­то капан, затвор, ковчег, гробница, където илюзиите за щастие загиват. Романтичната мечта за по-съвършен свят се сблъсква с грозната социална действителност („бели и чисти" -„кал"). Красотата на духа се погубва от материалните интереси. Но има нещо много общо между детството и зрелостта („слепия старик" - „нато­варено дете", „моминско лице" - „ста­руха", „детенце дрипаво", „две деца", „децата"). Измамна е белотата на зимата, потъваща в мрака. Не случайно „гърмят в тишината" думите на безизходността:
 

          и грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова.

          Завърнал се вкъщи - безхлебен, пиян пак, - бащата ругай:

          и своя живот непотребен, и своята мъка без край.

          Завесата мръсна, продрана, и едър мъглив силует

          размахва ръцете в закана, от помисли странни обзет.
 

     Няколко са опозициите, организи­ращи композиционно цикъла „Зимни вечери”:
 

          мрак – светлина;

          звук - мъл­чание;

          надежди – реалност;

          живот –смърт;

          снежинки – кал;

          огън – лед;

          затвор - звезди.
 

     Но най-цялостно е разгърната корелацията: желано –постижимо. Лирическият изповедник си дава сметка и за реалността - ня­ма щастие там, където контрасти­те са огромни. Неслучайно е използ­ван още в първата част на цикъла символният образ на тополата - дър­вото на перспективната и на спокойствието, на щастието и сигур­ността. И то е „призрак сякаш" в сянката на града, погубващ дори мечти­те на обикновения човек.
 

     Типизацията в „Зимни вечери” пре­обладава над индивидуализацията. Обяснението е в обезличаващото и деперсонализиращо въздействие на пространствата върху човека, пред­ставен косвено („стъпките", „детска глава", „слова", „силует", „децата", „Жена", „песни на скрита тъга", „цигулка разплакана", „старите цигани", „черни ковачи коват", „незнайни силу­ети", „някакво задгробно същество", „слепия старик", „натоварено дете", „плач на Жена", „моминско лице", „старуха", „сенките", „детенце дрипа­во", „две деца", „децата"). Сближава ги общата участ („пленници на орис вечна, зла"). Неслучайно 6 поантата на четвъртата част поетът (чрез лирическия си герой) се обръща към своите „бедни братя". Тяхното пленничество е очевидно и поетът ги представя като трагически жерт­ви на „орис вечна, зла".
 

     Цикълът на Христо Смирненски „Зимни вечери” посредством образ­ността на поетическите послания доказва, че истинската поезия внуша­ва идеите чрез търсенето на съвър­шена художествена форма.