СМЪРТТА КАТО ДЪЛГ

 

          Готовността да се приеме смъртта, е най-важният отличителен белег на героичното поведение. Още от древни времена тя се е проявявала в акта на мъченичеството, познат ни от житията на светците. Те обаче затова са светци, защото се отличават от обикновените хора. Те са нещо изключително, което им дава и привилегията да вършат чудеса.

          Обикновените хора нямат такива способности. Те също вярват в някаква ценност и са готови да я защитават с цената на живота си. Това чувство се нарича лоялност. През Средновековието тя е била насочена към Бога. Хората са се идентифицирали не с национална, а с религиозна общност. С появата на нациите обаче лоялността към Бога се замества от лоялност към нацията и така отечеството става извор на морални стойности. Народът, вече като нация, става обект на чувство, което наричаме дълг.

          До този момент дългът е насочен основно към рода и семейството. Дори и когато от съюза на отделните родове се появяват племената, а после етносите, дългът към тях се основава отново на ценности, съхраняващи живота на общността - кръвта, земята и вярата. Нациите обаче, бидейки модерен тип общности, възникват на базата на други ценности – националното пространство, националната история и култура, националният език, националният пантеон на героите, националният идеал. Представата за принадлежността към своето, изразявана най-често с образа на майката родина, възникнала на базата на кръвната връзка, се заменя с идеята за отечеството, изразяваща именно дълга на човека към нацията.

          Установяването на нациите не би било възможно, ако чувството за дълг не беше развито у всички граждани на държавата. Дългът вече не е верноподаничество, а гражданско поведение, доброволно прието от хората. И то е било особено нужно в онези бурни времена, защото националното строителство се осъществява основно като инструмент за сплотяване в условията на яростна конкуренция за жизнени ресурси. В хода на тази конкуренция често избухват въоръжени конфликти, чертаещи трудния път на изпитания, който нацията трябва да измине. А за да се утвърди още по-силно националното чувство, всеки член на общността следва да изпитва гордост от успешно преодолените изпитания. Но това означава, че споменът за тях трябва да се съхранява в колективната памет на общността. За това вече говорихме във втората част на нашия учебник. Носител на тази памет е основно словото. Затова ролята на онези, които го владеят – певците, поетите, писателите – е изключително важна.

          Спомняме си, че когато в 10. клас изучавахме творчеството на Иван Вазов, казахме, че прозвището „народен поет“ той получава, защото успешно изпълнява ролята на духовен създател и крепител на нацията. Тази негова роля има множество лица, едно от които е „хроникьор на българските изпитания“. Именно тази роля е в основата на стихосбирки като „Тъгите на България“, „Избавление“, „Под гърма на победите“, „Не ще загине“. Особено ярко обаче в поредицата от тези заглавия се откроява стихосбирката „Сливница“, посветена на първото голямо изпитание, през което минава освободена България – Сръбско-българската война, последвала дръзкия акт на Съединението. Стихотворения като „Българският войник“, „Само ти, солдатино чудесни“ и особено „Новото гробище над Сливница“ ще останат в съкровищницата на българската литература като израз на един сбъднат идеал – единството между човека и неговото отечество, изразило се в непоколебимата вярност към националния дълг.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave