СОНЕТИТЕ НА ШЕКСПИР – ПРИЯТЕЛСТВО И ЛЮБОВ
■ ПРОИЗВЕДЕНИЕТО
Сонети 91 и 130 принадлежат към сонетния сборник на Шекспир, който е едно от най-популярните и най-активно коментираните му произведения. Създаден е вероятно между 1592 и 1597 г. и съдържа 154 сонета. По това време Англия е била обхваната от „сонетна мания“, в резултат от която са били публикувани хиляди сонети. За популярността на Шекспировия сборник говори обстоятелството, че първото им издание от 1609 г. е „пиратско“ – без знанието и съгласието на автора.
■ ЖАНРЪТ
Сонетът е лирическо стихотворение със строго определен обем от 14 стиха и устойчива композиционна схема, съставена от четиристишия и тристишия.
Литературният сонет се е зародил в Южна Франция и Италия през първата половина на XIII век. Името му идва от провансалската дума sonet, която означава „песничка“. Сонетът се радва на силен интерес от страна на средновековните и ренесансовите поети и те често го предпочитат като форма. Най-авторитетният автор на сонети от епохата на Ренесанса е италианският поет Франческо Петрарка със сборника си „Песенник“. По-късните поети обичайно следват създадения от него стил. Популярността на жанра се запазва и до днес. Сонети са писали и много български поети.
■ СЮЖЕТЪТ
Сонетът е лирическо произведение и поради това няма ясно изразен сюжет. Особеност на ренесансовите сонети обаче е, че те се появяват по правило като сборници, наречени сонетни сюити, в които като цялост се очертава известна сюжетна последователност, най-често свързана е любовта на поета към неговата „дама на сърцето“. Така „Песенник“ на Петрарка например разказва историята на любовта му към легендарната Лаура, от самото й зараждане до смъртта на любимата, и след която обаче поетът продължава да я обича и възпява.
Историята, която разказва сонетният сборник на Шекспир, е по-различна. В първите седемнадесет сонета поетът – лирически герой на сюитата, съветва свой млад приятел да се ожени, като по различни начини разработва идеята за безсмъртие чрез децата. От сонет 18 нататък вече се говори как безсмъртието на младия красавец ще бъде осигурено от поезията, която влюбеният в него поет му посвещава. В няколко сонета (от 78-и до 86-и) се появява фигурата на съперника поет, в чиито стихове младежът също така охотно се вслушва. От 127-и сонет започва аферата със „смуглата дама“, която проявява отзивчивост не само към поета, назоваващ себе си Уилям, но и към младия му приятел. Физическата привлекателност на жената има силно въздействие върху поета и властно го притегля, но без да може да го удовлетвори, което предизвиква в душата му силен смут. Историята няма финал.
Очевидно е, че присъствието на сюжет е само формално и няма особено значение. Причината е, че по правило сонетните сборници не просто разказвали за конкретна любов, а по-скоро имали задачата да коментират любовта в по-общ план. Така и при Шекспир, ако в сонетите му се прокрадва линията на някаква интрига, то тя не може да се приеме като основна цел на поетическите му търсения.
■ ГЕРОИТЕ
Главен герой на сонетния сборник е поетът, лирическият говорител. Основното съдържание на сонетите е определено от неговите идеи, чувства и стремежи. Поетът се идентифицира преди всичко с творчеството си, в него е основният смисъл на съществуването му, то придава на живота му допълнителна стойност. Шекспировият поет е творец, типичен за Ренесанса. Той вижда в поезията си залог за безсмъртие на приятеля и любимата. В сонет 18 се казва: „Не ще те лъхне смъртен дъх студен, в сонетите ми ще живееш трайно“. За него поезията му е приносител на неоспорими истини. Сонет 116, в който се разсъждава върху непреходността на истинската любов, завършва със следното двустишие: „Ако това тъй само ми се струва, / ни моят стих, ни обич съществува“.
Останалите герои в сонетите са приятелят – красив млад благородник, и любимата – мургава, страстна жена, която приема любовта на поета, но дарява с благосклонността си и приятеля му. Така се загатва присъствието на любовен триъгълник, в който поетът и младият му приятел са съперници. Това позициониране на героите няма стойност на действителен конфликт. Ролята му е да даде възможност за противопоставянето на два вида любов – възвишената платонична любов, мислена и като приятелство (в отношението на поета към младия мъж), и чувствената, изпълнена със страст любов, обект на която е „смуглата дама“.
■ КОМПОЗИЦИЯТА
За разлика от петраркисткия тип сонет, чиято композиция се състои от две четиристишия и две тристишия, английският се члени на три четиристишия и завършващо двустишие (куплет). Всяка от строфите има своя роля в развитието на идеята и в своята последователност представят редуването на завръзка – развитие – кулминация – развръзка. Тази композиционна схема дава възможност сонетът да бъде използван за изразяване на най-разнообразно съдържание – любовно, философско, описателно, тъй като отчетливото вътрешно деление подчертава особено добре развитието на мисълта и разгръщането на описанията.
СОНЕТ 91
Този сонет е посветен на една от основните теми в сборника – за ценностите, които ни ръководят, както и за начина, по който определяме самите себе си. Повод за тези размисли на лирическия герой е личността на любимия приятел. Ако за другите ценността на живота и източникът на собственото им самочувствие са неща като благороден произход, умения, богатство или притежания, защото те им осигуряват престиж, за поета подобни измерения на успеха и славата са невалидни. Единственото, което има значение за него, е обичта на любимия приятел. И тя е достатъчна, за да се чувства привилегирован спрямо всички останали, независимо от богатствата и успехите им.
Същевременно в сонета се подсказва, че колкото и обогатяваща да е безрезервната любов, тя прави човека уязвим. Губейки обекта на обожанието си, лирическият герой се превръща в „последен бедняк“.
■ ТЕМИТЕ
Основни теми в този сонет са приятелството и любовта. В сонетите на Шекспир приятелството и любовта са до голяма степен тъждествени. За младия мъж, който е предмет на възхита и обожание, той говори с термините на любовта. Тази специфика трябва да бъде тълкувана в контекста на литературните вкусове на епохата, за които е характерно предпочитанието към високопарно изразяване. Поради това по времето на Шекспир е било обичайно за приятелството да се говори в термините на любовта (точно противоположно на съвременната ни практика да говорим за любовта в термините на приятелството, поради което наричаме „приятелка“ или „приятел“ любовните си партньори).
СОНЕТ 130
Посветен на красотата на любимата жена, този сонет показва разрива на Шекспир с литературната традиция. Докато в ренесансовите сонети красотата на любимата се свързва най-вече с представата за бледолика и русокоса жена, тук тя е смугла. Отхвърлено е и задължителното за епохата сравнение на очите на любимата със звезди, както и ред други установени поетически формули.
Своеобразието на Шекспировия сонет проличава особено ярко при съпоставката с един сонет на Томас Уотсън, друг поет от същата епоха, в който е представен портретът на идеалната дама на сърцето: „Русите й къдри са по-красиви от злато; блестящите й очи заслужават място на небето; думите й са сребърна музика; на всяка от страните й лежат роза и лилия; дъхът й е сладостен парфюм и божествен пламък; устните й са по-червени от корал; шията й е по-бяла от лебедовата; гръдта й е прозрачна като кристал“.
Шекспир активно отхвърля този модел: очите на любимата не са звезди, косите й са не руси, а черни, кожата й е не бяла, а смугла, устните й не могат да се сравнят с корал, отхвърлени са всички задължителни компоненти от традиционния поетически образ на прекрасната любима.
■ ТЕМИТЕ
Основна тема на този сонет е правдивостта на поезията. Противопоставени са два творчески принципа. Първият, който е неприемлив за лирическия говорител, се доверява на готовите, стандартни начини, с които обикновено се изразява възхищението от красотата на любимата. Другият, предпочетен от поета, е на вярност към истината. Физическите характеристики на любимата жена, макар и да не съвпадат с общоприетите представи за красота, са също достойни за обожание и могат да бъдат източник на поетическо вдъхновение – по-истинско. Поезията, както и любовта, има усет за същностното, онова, което е невидимо и не може да бъде описано с изхабени от употреба думи. Подобна постановка припомня популярното твърдение от „Малкият принц“ на Екзюпери: „Единствено със сърцето се вижда добре. Най-важното е невидимо за очите“.
В сонетите на Шекспир проблемите на поезията са в пряка връзка с темата за красотата. Културата на Ренесанса има подчертано високо ценностно отношение към красотата, в която предмет на възхищение е съвършенството на природата в многообразните му непосредствени изяви. Човекът е прекрасен със самото си присъствие в света, като творение на природата. Така и любимата от този сонет буди възхитата на влюбения поет дори и с това, че „стъпва по земята“.
@bgmateriali.com
