СОНЕТЪТ В РЕНЕСАНСОВАТА КУЛТУРА
За разлика от Средновековието, в което произведенията на словесността изпълняват подчертано приложна функция – да поучават, да дават примери за праведно поведение, да участват в религиозните ритуали, с началото на Ренесанса те започват да се осмислят като творби на едно независимо изкуство – литературата. Самата дума изкуство (лат. Ars) всъщност означава „занаят“, „умение“. Майсторът художник, следвайки правилата на този своеобразен занаят, изработва специални произведения, предназначени единствено и само да въздействат естетически. Ето как флорентинецът Леон Батиста Алберти обяснява в какво се състои красотата на една художествена творба:
Красотата е хармония на всички части, обединени разумно и с такава съразмерност в предмета, в който се намират, че да не бъде възможно да се прибави, отнеме или измени каквото и да е, без да стане по-лошо. Това е без съмнение велико и божествено нещо, за усъвършенстването на което се изразходват всички сили на изкуството и дарованието, въпреки че рядко се отдава някому, даже и на самата природа, да създаде нещо напълно завършено и съвършено във всичко.
Както се вижда от това определение, произведението на изкуството вече се мисли като резултат на високо занаятчийско майсторство от страна на художника, който съчетава, обединява и хармонизира отделните елементи, за да постигне онова съвършенство, което може да се оценени като красиво. Подчинявайки се на правилата на изкуството, художниците се стремят да изработят своя „шедьовър“, т.е. съвършената творба – едно понятие също заимствано от занаятчийската практика (шедьовърът е бил работата, с която кандидатът се е представял пред комисия, за да бъде признат за майстор).
Литературата също възприема това разбиране. Майсторството на поета започва да се цени по това как той, следвайки предварително зададени правила, е постигал хармония между формата и съдържанието на своята творба. В резултат на тази практика още при прехода между Средновековие и Ренесанс се утвърждават определен брой литературни жанрове, за които е предварително определено как трябва да бъдат построени. И тъй като правилата били много строги, тези устойчиви модели получават названието „твърди форми“. Сред най-разпространените са: сонет, триолет, рондо, рондел, секстина, виланел и др.
От тях най-голямо значение за европейската култура добива сонетът. Той е въведен през първата половина на XIII в. от Якопо де Лентини – придворен поет при двора на сицилианския крал и император на Свещената Римска империя Фридрих II.
Думата „сонет“ е умалително на „sonus“ – звук, мелодия, песен и буквално означава „малка песничка“. Сонетът съдържа четиринадесет стиха, обединени в две четиристишия (катрени) и две тристишия (терцети), като римите следват строга и предварително зададена схема. Важно е да се отбележи, че изискванията към сонета са били не само формални, но и съдържателни – той е трябвало да възпява любовта, нравствените идеали, воинските добродетели, т.е. високи и възвишени теми. Освен това между формата и съдържанието трябва да има пълно съответствие. В първия катрен се поставя тезата, която се развива във втория. Това се подчертава чрез използваната в тези две строфи еднаква римова схема – ABBA, ABBA. След осмия стих се извършва т.нар. „volta“, т.е. обрат, когато на тезата се противопоставя антитеза. А в края на последната строфа се появява т.нар. сонетен ключ, в който се резюмира внушаваната от произведението идея, постигната чрез хармоничното синтезиране на тезата и антитезата.
Открит и развит в сицилианската поетична школа, сонетът бързо се разпространява из всички културни средища на Италия. Сонети започват да пишат болонският поет Гуидо Гуинцали, флорентинците Гуидо Кавалканти и Данте Алигиери, чиято книга „Нов живот“ се състои почти изцяло от сонети. Но безспорно най-голяма заслуга за утвърждаване на жанра има Франческо Петрарка, чийто „Песенник“, възпяващ живота и смъртта на мадона Лаура, става една от най-влиятелните прояви на ренесансовото изкуство и основа на цяло художествено движение, наречено „петраркизъм“. Сонетите на Петрарка се превеждат на всички културни езици и пораждат безброй подражания особено във Франция и Англия.
Сонетът прониква в Англия цели триста години след излизането на „Песенник“, което дава възможност да се преодолее петраркистката традиция. Първите преводи и подражания принадлежат на сър Томас Уайът, но истинското развитие на английския сонет идва с творчеството на сър Филип Сидни и Уилям Шекспир. При тях сонетът претърпява много сериозно развитие спрямо италианската и френската традиция – вместо от две четиристишия и две тристишия английският сонет се състои от три четиристишия и заключително двустишие. По този начин се подчертава ролята на сонетния ключ, който резюмира и внушава основната идея на творбата. Освен формални изменения английският сонет предлага и сериозни промени в съдържанието. На мястото на утвърдените от петраркизма теми, мотиви, нравствени и естетически идеали, в сонетите на Шекспир се проявава едно много по-разкрепостено от всякакви догми индивидуално чувстване на света, изразяващо се в сериозна промяна на внушаваните нравствени и естетически идеали.
През живота си Шкспир е написал 154 сонета, които са издадени през 1609 г. Основната тема в тях е любовта в най-широкия смисъл на думата. Интересното тук е, че първите 126 сонета са посветени на мъж (Fair Youth), а останалите 28 – на жена, получила от тълкувателите името „Смуглата дама“ (The Dark Lady). Тъй като в английския език липсват форми за род, то за някои от сонетите е трудно да се определи дали са посветени на мъж или жена. Това обстоятелство благоприятства възприемането на любовта не като конкретна връзка с определен човек, а като универсално чувство, облагородяващо света. Този извод се потвърждава и от факта, че в мотива за любовта се включват и други важни за ренесансовото светоотношение теми и идеи – преходността на времето, красотата, моралът, ценностите.
@bgmateriali.com
