СОФОКЪЛ – „АНТИГОНА“
ОБИЧ И ОТГОВОРНОСТ В ТРАГЕДИЯТА

 

      Човешкият живот е поредица от отговорности. Обичта също е вид отговорност, но от самия човек зависи как и доколко ще бъде изпълнен дългът му към другия. С този общочовешки проблем се сблъскваме в трагедията „Антигона“ — хронологически първата „образцова“ трагедия сред творбите на Софокъл.
      Когато големият трагик започва да пише „Антигона“, сюжетът й вече е използван от Есхил — другия велик класик в античната драма. Но в Есхиловата творба отсъстват колизиите, разривите, сложните трансформации в поведението на драматичните герои, които колкото повече се опитват да променят злощастната си съдба и да избегнат възмездието, толкова по-сигурно се приближават до своята гибел. При Есхил преките политически поуки от трагедията са задължителни. Всичките му творби се отличават със своята утилитарност. Именно тук се появяват различията между двамата велики трагици. Чрез „Антигона“ Софокъл заявява възгледа си, че писаните закони трябва да се основават на спазването на неписаните норми. В противен случай се стига до липса на нравствени опори, а оттам — и до безсмислени жертви.
      Трагедията носи името на главната героиня — Антигона, която се явява емблематичен образ на действения морал. Тя е откровена — смело и без колебание признава постъпката си. Обича живота, но това не й пречи да се жертва. Действеността е най-голямата й сила. Веднага става ясно, че е традиционалистка, която се бунтува срещу нововъведенията, заплашващи да разрушат морала, в който дълбоко вярва. Заповедите, на които Креон изисква безпрекословно подчинение (забраната да се погребва Полиник, който в борбата за тиванския престол е привлякъл чужда войска и по такъв начин се е оказал изменник, и смъртната присъда на Антигона, осмелила се да наруши тази забрана), принизяват отговорностите към рода за сметка на тези към държавата. Справедливи ли са тези заповеди? Трудно е да оправдаем Полиник, защото независимо от мотивите му, военният поход срещу отечеството се смята и днес за едно от най-тежките престъпления. Креон би могъл да бъде разбран напълно, ако бе забранил погребението на изменника да се извърши на родна земя. Но да се забрани въобще погребение на покойник и тогава, и сега противоречи на всякакви норми — и на религиозните, тъй като умрелият вече „принадлежи“ на подземните богове, и на нравствените закони, защото се оскърбяват родствените чувства.
      Отговорността на Антигона е продиктувана от обичта й към Полиник. Тя е длъжна да се погрижи за душата на брат си така, както самият той се е грижел за нея приживе. Поради неспазването на общочовешките закони и норми, смелата девойка е осъдена от Креон на смърт. Готова да отговаря пред царя за постъпката си, тя не смята, че пренебрегвайки заповедта му, е извършила грях. Антигона не признава властта му над неписаните закони. Само боговете могат да я съдят за действията й, не и хората. Това е нейното кредо. „Бунтарката“ уважава Креон като цар, но не и като законодател. Тя е убедена, че не е в неговата компетентност да поема ролята на Бог и да създава нови закони.
      В Четвърти епизод смелостта на Антигона е представена изключително ярко. Разкрита е обичта на героинята към живота, болката й, че няма да стане майка. Това обаче не я прави слаба, напротив — показва колко силна е нейната воля да отстоява принципите си, да защитава мнението си. Любовта й към Хемон не е разкрита пряко, но тя присъства, чувства се в словата й, в копнежа й да създаде семейство. Антигона е мъжествена в решителността си — тя се противопоставя на Креон, но в същото време е женствена и крехка, когато оплаква младините си. Тя е вярна, а верността крепи и семейството, и държавата.
      Царската власт на Креон го натоварва с допълнителни отговорности. Сред тях е и грижата за благото на народа. Той смята, че за да бъде постигнато неговото благоденствие, трябва да му даде нови закони. Отчасти за назидание, отчасти поради уважение към родната земя, той забранява тялото на Полиник да бъде погребано в нея, за да не бъде тя осквернена. Но поемайки ролята на законодател, Креон си присвоява и божествени функции. Един смъртен се опитва да създаде нов космичен ред. Но със заповедта си да погребат Антигона жива, Креон прави обратното — създава хаос. Диалогът му със Стража го разкрива като себичен и властолюбив цар. Идентифицирайки се с държавата, Креон избухва: 

                    ...небесните няма да се грижат
                                        за труп на предател,
                    някой е подкупил стражите,
                                        има граждани, които роптаят
                    и не желаят да впрегнат врат в
                                         „законния ярем“.

      Конфликтът с прорицателя Тирезий разкрива царя не само като мнителен, но и като егоистичен човек. Той смята, че всички се стремят да го уязвят лично. Прорицателят основателно упреква Креон:

                    Та храброст ли е да убиеш мъртвия?
                    Боговете вече не приемат жертвите,
                    оттеглили са благоволението си.

      За да демонстрира до каква степен Креон е нарушил световния ред, Тирезий казва:

                    ...хвърляш под земята жив човек
                    и го затваряш в позорна гробница,
                    а тук задържаш мъртъв труп,
                    лишен от гроб и почести.

      Прорицателят предупреждава Креон, че заради проявено неблагоразумие ще жертва скъп на сърцето си човек. Усетил заплахата в предсказанието на жреца, царят бърза да поправи извършената неправда. Изтерзан и обречен на вечни мъки, той запазва част от предишната си воля, като се зарича да поеме отговорността за престъпленията си, отговорността за смъртта на трима невинни.
      Креон е твърде себичен и не успява да различи служебния дълг от личната отговорност. Той пренебрегва повелите на обичта в името на задълженията към държавата. Тиванският цар е заблуден в представата си за дълг — смята, че дългът е нещо, в което обичта няма място, че дългът е само отговорност, но не и лично мнение, не и чувства. При него обичта към държавата и предаността към държавното дело заемат първо място, те са над всяка друга обич — към семейството, към традициите. Надменен и категоричен в решенията си, Креон постепенно се превръща в смирен, каещ се човек, за да достигне в хода на нещастните събития до състояние на пълно отчаяние, последвано от самоунищожително разкаяние. Той извършва тежък грях според древните гърци — прекалено горд е. Претърпява прехода от незнание към знание, но и от щастие към нещастие. Основният му противник е Антигона. Без нейната постъпка Креон не би могъл да преживее краха на своята гордост.
      Образите на Исмена, Хемон и Евридика взаимно се допълват, защото всеки от тези персонажи показва ново лице на връзките между обич и отговорност, неразкрито досега в развитието на главния сблъсък между Креон и Антигона. Антигона и сестра й Исмена обикновено се приемат за антиподи. Едната се бори, другата се подчинява. Едната е смела, необуздана и решителна, а другата е плаха, примиряваща се. Едната безапелационно нарушава законите на държавата, а другата ги спазва. Едната действа под влияние на чувствата си, а другата се опитва да подчини чувствата си на разумното поведение. Но и двете много си приличат, защото са скромни девойки, предани на семейството си. И двете са традиционалистки, които не се стремят към нови обществени правила и закони.
      В началото на трагедията Исмена се примирява със заповедта на Креон, но осъзнала опасността, на която е изложена Антигона, героинята разбира, че обичта и роднинските връзки са по-силни от обществените отговорности и иска да поеме част от вината на Антигона. Но сестра й не е съгласна.
      Образът на Исмена не се променя така категорично като образа на Креон. Тя просто избира една отговорност пред друга, докато тиванският цар променя поведението си изцяло. Образът на Исмена противопоставя различните отговорности на жената — като една от сестрите на Полиник, неин дълг е да се погрижи за трупа на мъртвия, да го погребе. Същевременно тя е отговорна и пред Креон. За разлика от Антигона, която напълно пренебрегва този аспект на отговорността си, Исмена се подчинява предимно на него. Едва когато сестра й е заплашена със смърт, Исмена преосмисля своите отговорности и ги подчинява на сестринската обич.
      При Хемон обичта е водеща, но освен това той се възприема като наследник на Креоновата власт, така че носи отговорност за постъпките на баща си. Хемон е изправен на кръстопът. От една страна, пред него стои смъртната заплаха за любимата жена, а от друга — синовният му дълг е поставен на изпитание. Освен това той изразява мнението на обществото, което осъжда безумствата на Креон. Синът не желае да носи отговорност за постъпките на баща си, не желае да го съдят за неговите грехове. Омърсен от бащиния грях, той разбира, че животът му е опропастен, че е невъзможно да живее без любимата. Ето защо стига до крайност — самоубива се, което влече след себе си и друга смърт — тази на Евридика. Прекомерната й обич носи беди и трагедии. Най-свещената отговорност на една майка е да опази живота. Но тя не съумяла да изпълни тази отговорност. От обич към сина си и тя се самоубива.
      Конфликтът между обич и отговорност в „Антигона“ и техният същевременен синтез прави творбата актуална във всяка епоха. Хората трудно разграничават, трудно правят избор между обичта и дълга. Трагедията „Антигона“ ни учи, че трябва да се подчиняваме и на двете, но да правим разлика между тях и да не прекалявам нито с обичта, нито с отговорностите. Защото нито едното, нито другото могат да осмислят живота ни, но заедно те представляват най-великото и красиво нещо, което може да се случи на човека.

Д-р Весела КРЪСТЕВА

@bgmateriali.com

Изтеглиsave