Основен сюжет на бъл­гарската литература след Освобождение­то е разпадането на родовия космос, на патриархалния селски бит. Пропукват се стените на затворените семейно-родови пространства и в тях постепенно навлизат новите градски порядки, коренно раз­личните градски обичаи и нрави. Селото се погражданява. Повестта „Гераците” на Елин Пелин винаги се сочи като претворя­ване на този преломен исторически момент от живота на българското село. От Елин Пе­лин до Йордан Радичков и Ивайло Петров и до по-младите „селски” автори, различни­те страни на това погражданяване са обект на драматични, иронични, пародийни ху­дожествени изображения. Селският родов космос е в центъра на творчеството и на Ивайло Петров, както и на Николай Хай­тов - двамата по противоположен начин възприемат миналите патриархални време­на. Погледът на Николай Хайтов към ро­допските герои, съхранили морала и дос­тойнството на миналото, е романтичен, а на Ивайло Петров-ироничен.

В повестите „Преди да се родя” и „След това” Ивайло Петров разказва за родите­лите си, за своето детство, за роднините и близките си. Най-често авторите, когато си припомнят детските години, възкресяват спомените си с носталгия и топли чувства, а Ивайло Петров - напротив, разказва с горчива ирония и самоирония, с дистан­циран хумор към най-близките си и към самия себе си, тъй като и той е част от тогавашното селско семейство. Пише с неве­роятна духовна дистанция за свидни и до­ри свети неща като „роден дом”, „бащин дом”, „родна стряха”, „детство”, „родина”, „идилична любов”... Става дума за понятия, за които винаги говорим с вълнение, с топ­лота и трепет и не си позволяваме да ги съдим критично. Ивайло Петров обратно: става все по-духовит, находчив, изобрета­телен в изобличенията си, когато предста­вя своите диви, необразовани и нецивилизовани герои! На какво се дължи тази него­ва странна позиция към собственото му ми­нало? В никакъв случай тя не се дължи на чувството му за превъзходство, нито на над­менност на съвременен градски човек и ин­телектуалец, който се срамува от родите­лите и рода си. Неговата позиция на иро­низиращ и пародиращ е обусловена от убедеността му за вредата, която нанасят днес в нашия живот изостаналостта и кон­серватизмът на миналото.

През втората половина на двадесетия век в българската литература нахлуват влияния на европейския нов модернизъм. Под не­гово въздействие Ивайло Петров претво­рява миналото на българското село от дис­танцията на съвременник, свързан с град­ските интелектуални кръгове, които осъз­нават опасността от консерватизма в бъл­гарския бит. Отчужден от някогашното хар­монично съществуване в лоното на при­родата, писателят се отнася нарочно без­милостно, дори гневно, към патриархално­то битие на селянина, което е крайно и тра­гично изостанало от световната цивилиза­ция и от екзистенцията на градските хора.

В двете си повести Ивайло Петров окон­чателно се сбогува с унизителната бедност на някогашната добруджанска провинция, сред която е минало детството му, откри­вайки в нея отблъскваща материална и ду­ховна нищета. Той се разделя завинаги, с горчива иронична усмивка и с остра нас­мешка, с миналото на своя род и с няко­гашните традиционни патриархални пред­стави за идиличност и добродетелност, за природосъобразен и нравствено извисен живот (какъвто е художественият свят на селото при писатели като Тодор Влайков, Михалаки Георгиев, Йордан Йовков и дру­ги белетристи от времето на Освобожде­нието и след Първата световна война).

В повестите „Преди да се родя” и „След това” няма и помен от благородната ат­мосфера на Йовковите добруджанци, от красотата и хармонията на тяхното същес­твуване. Съвременният модерен творец гледа с подигравка и тъга, със силна отда­леченост на несъчувстващ интелигент, из­пълнен с огорчение и презрение към няко­гашното селско битие. Той иска да изкоре­ни от сегашната селска изостаналост оста­тъците на миналото, белезите на консерва­тизъм в нравите и изостаналост в мислене­то и в начина на екзистенция.

Ивайло Петров, като всеки творец с мо­дерно художествено мислене, е напълно разкрепостен, окончателно преодолял уни­зителния някогашен консерватизъм на сел­ския бит, спомените за който го изпълват със скръб и горчив смях. Той най-често жес­токо се надсмива над примитивното, ди­вото, антидуховното и антицивилизованото начало у индивида. Непоклатимо е убеж­дението му, че този начин на живот от ми­налото трябва да бъде основно отречен и навиците, наследени от него, да бъдат из­коренени завинаги, защото са свързани с душевна и физическа нищета, със затъпяване на човека в условията на непрекъсната оскъдица и унижения в недоимък, не­дохранване, физическа преумора, в отсъс­твие на провокации на ума и интелекта на българина. И докато Николай Хайтов в „Ди­ви разкази” посочва достойното поведе­ние на хората от Родопите, за да противо­постави техния високо нравствен живот на хората в покварения град, то Ивайло Пет­ров открива и изобличава „призраците” на материалната и духовна бедност на „пат­риархалното” някогашно българско село. Тук (в двете му повести) става дума за бед­ност, която унижава и унищожава хармо­нията и достойнството на човешката личност.

В „Преди да се родя” и „След това” пи­сателят съзнателно се разграничава и се от­рича от провинциалния манталитет на бъл­гарина и от вредната (според него) патри­архална старина. Всъщност тук Ивайло Петров спори косвено със своя любим пи­сател Йордан Йовков, който открива кра­сота и благородство в характерите на сво­ите добруджанци и издига в култ природосъобразния им начин на живот, честното им трудолюбие, самопожертвувателността им...Защо е напълно противоположно отно­шението на Йордан Йовков и на Ивайло Петров към една и съща Добруджа, към едно и също българско добруджанско се­ло? Първо: защото Йордан Йовков прет­ворява живота на добруджанското село от времето преди войната, когато наистина е съществувала селска идилия и разбирател­ство в задружния живот на големите селс­ки фамилии, а Ивайло Петров пише за по-късно време, след войните, за времето от 20-те години на XX век, когато се разпада селската задруга и в българското село нах­луват разрухата, раздорите, острите соци­ални конфликти (както са изобразени в по­вестта „Гераците” на Елин Пелин). Второ: Йордан-Йовковият свят е романтичен, свързан с легендите и преданията на на­шия народ (разказите от „Старопланински легенди”), а Ивайло Петров живее в епоха­та на социализма и е скептично настроен към съдбата на всичко, което в България силно изостава от живота на Европа и на цивилизования свят. Ивайло Петров е при­върженик на европейската култура и циви­лизация, на европейските нрави, на евро­пейския ред и напредък. В повестите „Преди да се родя” и „След това” писателят съзнателно се дистанци­ра и отрича от провинциалния мантали­тет на българина и от всичко, свързано с патриархалната старина. Осъзнавайки съдбоносната свързаност на своите съна­родници с рода и родствените връзки с миналото,повествователят се съсредо­точава над грозотата и мизерията на това минало с цел напълно да се отчужди от него и за да внуши отчужденост и отрица­ние у своите възприематели. Той се отна­ся с чувство за хумор и насмешка дори към собствените си родители, със саркас­тична ирония описва тъжния и смешен от днешно гледище бит на майка си и баща си, на дядовците и бабите си. (Спомнете си как майка му по погрешка попада в богатски дом и колко силно е разочаровани­ето й, когато грешката се поправя и тя се задомява за бедния си съпруг: бащата на разказвача.) Ивайло Петров се подиграва, дори се гав­ри, с примитивизма на собствените си ро­дители, разкрива иронично тяхната духов-а недоразвитост, безпросветност и затъпеност; описва нечовешките унижения, които майка му и баща му претърпяват през целия си нещастен живот.

Писателят е напълно безпощаден към всичко, свързано със собственото му ми­нало. Той успява да развенчае една илю­зия, една химера, една лъжа (според него) за хармония и красота в живота на изтер­заното от противоречия българско село. Всичко в това село е развенчано, отречено до основи и без изключения от писателя.

Светът на Ивайло Петров тук е населен с живописни и оригинални глупаци и наив­ници. Тяхното примитивно живуркане в глад и в нехигиенични условия, в затъпяваща антидуховна атмосфера, внушават на читателите, че носталгията по миналото е велика измама и глупост. Внушава ни, че робуването на стари предразсъдъци и кон­сервативни традиции, на обществени и се­мейни забрани е вредно и пагубно за сво­бодната личност. Както е грешно и грозно днес да се подчиняваме на прагматизма и да живеем бездуховно, гонейки единствено материални облаги за себе си.

Идеите на Ивайло Петров сега звучат ак­туално - особено отрицанията на душев­ната и физическа нищета на обществото и на илюзорността за „романтично” и „кра­сиво” съществуване в унижения, мизерия и простотия. Актуално днес звучи и насто­яването на писателя да прогоним призра­ците от близкото си минало и да заживеем без илюзии, разумно, мъдро, целена­сочено, полезно за обществото и за себе си, да приемем логиката на настоящето, да излезем най-сетне от своя провинциализъм и балканизъм и да се превърнем в част от цивилизована Европа.

Очевидно е, че повестите „Преди да се родя” и „След това” изразяват и личната човешка драма на българския творец от втората половина на 60-те години на XX век, на дълбоката морална криза, която и днес още не сме напълно преодолели.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave