„Дервишово семе” е творба, изградена върху основата на силни драматични конф­ликти, белязали съдбата на Хайтовите герои за един продължителен период от живота им. Оплетени трайно в жесто­кия възел между омраза­та и любовта, те измерват житейското си битие с противоречивия ход на събитията, в който са във­лечени най-често против волята си. Въпреки това Рамадан и Силвина не престават да следват избо­ра на сърцата си и да тър­сят път един към друг, независимо от сложните перипетии, които са при­нудени да преживеят по­ради трагичните обстоя­телства, изградили непре­одолимата преграда между тях. През дългите и мъчителни години на страдание те търсят отго­вор на заплетените въпро­си за всички онези прев­ратности, които съдбата им предопределя да изжи­веят.

В драматичния низ от събития и човешки взаи­моотношения героите на Николай Хайтов опозна­ват както сладостта на щастието и любовта, така и отровния вкус на омра­зата, дълбоко затаена в сърцето. Вмешателството, често грубо и безцеремонно, нанася трайни и дълбоки рани в душите на хората. Понякога те стават изку­пителна жертва на религиозни или родови закони, които не се интересуват от емоцио­налния избор на индивида в родовата общ­ност, обезличен и изцяло подчинен на ней­ните предписания. Когато старият Асан Дервишов решава да ожени своя внук, той се ръководи единствено от потребностите да бъде продължен и укрепен родът, за да се осигури бъдеще за „дервишовото семе”. Та­ка, все още не възмъжал, юношата Рамадан е въведен в един непознат и неясен за него свят на ритуали и задължения. На четирина­десет ненавършени години той трябва да из­пълни онова, което изискват от него, а не това, което би пожелал сам.

Животът му се преобръща, без дори да има  време да осмисли ясно това, което става. Вместо ритуала на брачните задължения, бул­ката и младоженецът неусетно се заиграват и превръщат отговорността да продължат ро­да в удоволствие чрез наив­ната детска игра, от която се заражда една чиста и невин­на детска любов, осъдена да се превърне в трагичен спо­мен и да бъде изместена от изгаряща душата омраза. Затова по-късно Рамадан ще сподели: „Докато се развивахме със Силвина и пови­вахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се навивало, навивало и когато из­веднъж го дръпнаха да се раз­вие, отскубнаха ми го заедно с корена". Метафоричният изказ насочва образно към същността на драматичния конфликт, който преобръ­ща живота на две влюбени и все още несъзрели деца, които не успяват да изживе­ят напълно своето щастие. В смисъла на опозициите добро - зло, щастие - не­щастие, разказът съпоставя в контраст прекрасния свят на любовта между Рамадан и Силвина с ограбения по-късно дом и нараненото сърце, което превръща влю­беното момче в отчаян мъж, изгарящ от омраза. Така, как­то неочаквано среща лю­бовта в образа на едно момиче, „като пепе­рудка, бяло като мляко, със замиглени очета", така и неочаквано я загубва. Без да подозира дори, злото е зреело неумолимо съвсем близо до него: „Как се случи тая работа, да ти кажа, никой не усети. Всичко вървеше-дето има една дума - като по вода. Никой не е мис­лил, че под водата може да има скала, гемията ни да закачи и да я направи парам-парчета."  В идилията на домашния уют, съграден от Сил­вина, нищо не подсказва, че животът може да се преобърне така съдбоносно за десети­летия напред. Героите живеят в люлката на чистата си любов и изживяват най-красивите мигове на взаимна радост. Всеки детайл в поведението им създава настроение и е из­раз на душевно удовлетворение: „...стара­та ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й- накичени от Силвина с разни цветове и билки... " Любовта е красива с всеки един жест в поведението на влюбени­те. Тя има повече безсловесен израз, защото е по детски сдържана, но и свята. Тази зат­рогваща любов изпълва сърцето на момчето дотолкова, че времето се измерва само с нея -то едва изчаква слънцето да се скрие, за да бъде отново с любимата си Силвина.

Последвалите събития изваждат Рамадан от унеса на щастието, като същевременно го въвличат в трагичния ход на една пословична омраза, за която той разказва в своята дра­матична изповед: „ Сетне какво се случи, ми­на ей оттука, през сърцето си го прекарах, като с губерка. " Светът се преобръща, става безсмислен и празен, като дома след отвличане­то на младата му невеста. Метафоричният израз на душевното състояние на героя е ясен знак за трагизма на случилото се. Ограбена е душата му, отнето е най-свидното за него: „ Тука, в сърцето, сто пиявици като че се бяха впили, та го сещах отмаляло като мъртво..." Единствено остава да свети искрицата надеж­да, че Силвинините братя наистина са идва­ли за чеиза. Емоционалната реакция на мом­чето е напълно естествена, но тя с основание притеснява дядото - Асан Дервишов, тъй ка­то в такова състояние човек е готов на всичко, за да отбранява любовта, която е смисълът на живота му. Старецът е загрижен най-вече за съхраняването на рода и това предопре­деля неговите действия по-нататък. Той съ­що е дълбоко засегнат от коварството и лакомията на двамата братя, които продават своята сестра на друг мъж за два брадати пръча с чанове. Все пак старецът оставя от­мъщението за по-късно, когато ще е осигу­рил бъдещето на рода си.

За младия Рамадан обаче събитията имат преди всичко емоционален характер. Когато става явна горчивата истина, че Силвина е вече жена на Руфат, той изпълва душата си единствено със злоба и жажда за мъст. Мъчителни и особено драматични са онези моменти, когато героят на разказа става сви­детел на това как любимата му е в ръцете на омразния съсед, „на оня звяр". Най-напред любопитството и жаждата да я види го карат да следи през малкото прозорче това, което става в дома на Руфат. Онова, което вижда обаче, разпалва все повече злото и превръ­ща човека в подобие на сламена кукла, спо­ред признанието на самия герой: „Няма вът­ре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото!"

Въображението на Хайтовия герой създава един след друг образи на зло­то, под чийто напор се поболяват и душата, и тялото: „Триста пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затре­се и се разболях." Адът в душата безмилостно разрушава човешката същ­ност на героя. Заплашена е дори спо­собността на младия човек да про­дължи рода и това поставя отново на изпитание родовите ценности и приоритети. Намесата на старейшината на рода е наложена именно от тези приоритети, а личните чувства и преживявания на Рамадан не са от важно значение за дядото. Лечението на момчето и повторното му ожен­ване са част от инициацията на ро­да, т. е. то е посветено в тайнства­та за опазване на родовите ценнос­ти чрез съответните задължителни ритуали. Тук обаче те са второсте­пенни, съпътстващи събитията в раз­каза, защото всички помисли на лите­ратурния герой са обвързани с любов­та към Силвина и с желанието за от­мъщение към омразния съсед Руфат.

По-нататъшния ход на битието е привидно спокоен и белязан с външно примирение. Животът се движи ка­то че ли равномерно, тясно обвързан с житейските обстоятелства - раждането на децата, израстване­то им, грижите за дома. Най-значи­телното обаче се случва в сърцето на Хайтовия герой. Като сакрален символ, сърцето е средоточие на све­та. В него зрелият вече мъж изживя­ва своите съкровени мигове, несподеляни с никого. Те са неговата свя­та тайна и импулс за живот. Всеки ден той бърза да се прибере у дома, за да зърне поне за малко своята лю­бима Силвина. Този така жадуван миг определя душевното му състояние, белязано иначе от драматизма на об­стоятелствата, които насила разде­лят онези, които се стремят с цяла­та си човешка същност един към друг, но не могат да преодолеят условнос­тите и забраните, съградили стена­та помежду тях. Разказвачът изпо­вядва с вълнение изживяването на очаквания за него миг: „Ако я видя - смъкна и отрова, и умора, ако не я видя, цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя - дера го, тровя го и насит на душата не намирам." Отровата на злото про­дължава да живее в сърцето заедно с любовта, която не угасва. Именно тя спасява човека от изкушението да извърши грях или престъпление: „Много пъти съм решавал да го свърша, но като си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина - отмалявах и отлагах..."

Покоряваща и дълготрайна е тази любов. Реката на времето така и не успява да я отмие. Рамадан и Силвина дочакват дълго желания миг - оградата, вече изгнила, най-сетне пада и те могат да бъдат пак заедно. Обстоя­телствата обаче отново се изпречват между тях. Героят споделя: „ Тарабата, дето ни делеше с Руфатя, де­то е от дъбово дърво, взе, че изгни, а дертовете наши не изгниха." В психологически аспект този момент е наси­тен с истински драматизъм, когато застават очи в очи двамата мъже, най-ненавистни врагове помежду си, и жената, която стои между тях през всичките мъчителни четиридесет го­дини. Изкушението за мъст избликва съвсем спонтанно у Рамадан: „Грешна душа имам, агов, да ти кажа, и ми се по­иска да прегърна Силвина пред очите на Руфатя, да я погледна в моите ръце, как­то съм я гледал в неговите цял живот..." Нещата обаче отново придобиват неочаквана посока. За пореден път жи­вотът поднася трудно изпитание пред героите на разказа. Дилемата е сложна, представена образно и спо­лучливо като възел и кръстопът. Из­меренията на морално-етичното, ко­ето определя по-нататъшното им поведение, се съдържа в думите на Сил­вина: „Стига ни, вика, че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!" Удиви­телно е, как след толкова дълги годи­ни на унижение и страдание, душата й е останала толкова чиста, без да допусне в нея да се настани безчовечната омраза. Способността да изпитва милост към онзи, който й е причинявал болка и мъка, извисява героинята на разказа като пример за ис­тинска човечност, на каквато за съжаление малко хора са способни. Ако припомним някогашната покоряваща хубост на момичето и я съпоставим със затрогващото й милосърдие, не мо­же да не забележим красотата, фи­зическа и нравствена, съчетана в об­раза на една обикновена жена от Ро­допите. Силвина съхранява в себе си човешките добродетели въпреки дълготрайните изпитания, наложени й от житейските обстоятелства. Тя не предава любовта си, а я опазва в сър­цето си чиста. Със силата на тази лю­бов тя подтиква обичания от нея Ра­мадан да потисне омразата си към своя враг и да прояви човечност и ми­лосърдие, макар че дълбоко в душата си той се бунтува срещу грижите, които проявява за Руфат: „...снагата си троша за тоя, дето ми е горил душицата! Грея и топля тоя, дето четириде­сет години ме е държал ту в огън, ту в лед!" От милост и любов към обичана­та жена мъжът успява да надмогне дълбоката си неприязън, макар и вре­менно. Единствено любовта е способ­на да преобрази и да укроти огъня на омразата: „...видя ли очите на Силвина вперени в мене - отпущам му края и хва­щам пътя за гората, сухи дърва за Руфа­тя да бера...".

Съдбовните превратности на живо­та преобръщат неведнъж очаквания­та и мечтите на героите в разказа. В началото, неподготвени за живота, все още деца, те се сблъскват с не­човешката жестокост, коварство и пресметливост, както и с предател­ството от страна на най-близки хо­ра. Безсилни да променят обстоятел­ствата, те затаяват надеждите си за възмездие или щастие към непред­видимото бъдеще. А когато това из­глежда толкова възможно, се оказва, че сложният възел, заплетен толкова отдавна, не може да бъде разплетен лесно и без усилия. Остава единстве­но символът на човешкия избор, пред който всички се изправяме - житейс­кия кръстопът, а той може да пове­де човека в различни, понякога непред­видими посоки.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave